Минанкабау музей в Западна Суматра
29.05
Тръгнахме както винаги на обяд. Днес стопът вървеше идеално, както обикновено. Така и не разбрахме какво, как и защо вчера никой не ни качи в продължение на 6 часа. Мазен чичко с похотлив поглед ни взе до Панябунган на 3 км, като в последствие реши да ни помогне и ни остави далеч след града. От там се заредиха камиончета и джипки без почти никакво чакане.
Момчета от религиозно училище помагат на стопа
Навлязохме в следващата провинция – Западна Суматра. Появиха се джунгли, каквито до сега изобщо нямаше. Селцата станаха китни и спретнати. Дупките от пътя почти изчезнаха и стана много живописно.
Джунгла
По пътя
Западна Суматра е населена основно от етноса минангкабау, набожни мюсюлмани, известни с високата си образованост и нюх за бизнес. Техните традиционни кланови къщи “рума гаданг” са с извити, подобни на биволски рога двойни покриви, в съвсем различен стил от тези на етноса батак. Личеше си, че тук хората са по-заможни, с големи спретнати къщи, често в холандски стил. Отново всички ни приветстваха и се държаха много дружелюбно.
Традиционна Минанкабау къща
Интересно да се знае:
Етноса минангкабау е забележителен с матриархалната си култура. Един от редките в днешно време матриархати по света. Всеки клан свързва родословието си до една обща баба, матриарха на рода. Унаследяването естествено е по женска линия. Ръководенето на бизнеса и делата са също от жените в семейството. Традиционно братята и синовете не напускат дома, макар и да са женени. Те са длъжни да помагат при отглеждането на поколението на сестрите си. Изключителен е парадоксалния факт, че точно едно такова матриархално общество в същото време изповядва и стриктен ислям.
С последния камион полетяхме директно към следващата ни спирка – Букит Тинги (Bukit Tingi), туристическо градче, център на културата минангкабау. Тъй като се наложи да спрем да разтоварваме банани в селце на 15 км от главния път, бая се забавихме. Аз дремах цял час в камиона, а Цветин беше свидетел на разтоварването, дирижирано от строга минангкабаука.
Разтоварване на банани
По-късно спряхме да вечеряме, като шофьорът категорично отказа да плащаме ние сметката. Откакто сме в Индонезия 90% от качилите ни на стоп редовно ни черпят. Хората тук са страшно гостоприемни.
Късно през нощта се стоварихме в Букит Тинги. Разстоянието от 300 км от Паданг Сидемпуан до тук ни отне цели два дни. Ориентирахме се към Панорамния парк, за който бяхме прочели в интернет, но се оказа, че това е просто тънка алея с множество магазини, като се плаща и вход. Разбира се, ние успяхме през нощта да се вмъкнем и за голямо щастие открихме полянка извън парка, в близост до гробище. Намирахме се на ръба на билото, точно срещу вулкана надвиснал над града. Наоколо почти нямаше къщи и мястото бе много спокойно.
30.05
Оставихме раниците при една баба от близките къщи, на която се плащаше вход за тоалетната. Изкъпахме се и тръгнахме да обикаляме. Градчето беше пълно с индонезийски туристи, но от западните видяхме само една застаряваща двойка. Повечето административни сгради, че и банки бяха с характерния двоен, извит покрив.
Банка в Букит Тинги
Сгради по улицата
Имаше голям пазар, с не твърде интересни неща.
Сушени риби и чували със скариден чипс
A единствената забележителност се оказа зоологическата градина, вътре в която имаше и музей на етноса Минангкабау в традиционна къща и стар холандски форт, също крайно безинтересен. Платихме си входа от 10 хиляди рупии (1,30 лв) и разгледахме зоологическата, която беше в доста плачевен вид.
Музеят в Букит Тинги
Имаше всякакви представители на местната фауна – орангутан, суматрийски тигър, слънчева мечка, тапир, бинтуронг, цивета, бодливо свинче, сиаманг (черен гибон), бавно лори, крокодили, тукани и други. Всичките животни са държани в малки, мизерни клетки, като всеки посетител ги хранеше с каквото му падне, в резултат орангутаните бяха с брутални затлъстявания.
Тапир
Мишевиден елен
Музеят, с отделен вход (3 хил. рупии, 30 стотинки) също не беше особено информативен, но все пак имаше няколко интересни артефакти. Но особено потресаващи бяха препарираните изродени животни с по четири крака или две глави.
От музея обаче разбрахме, че снощи сме преминали Екватора и за първи път сме в Южното полукълбо. Това трябваше да се отпразнува. Така че накупихме някои вкусотиики и се напихме с любимия ни шейк от авокадо, към който сме пристрастени още от пътуването ни в Мароко. Вечерта се завърнахме на полянката до гробищата.
Парка на холандския форт
31.05
Излязохме с маршрутка от града, до разклона на езерото Манинджау(билетче 3000 рупии/30 стотинки). В случая транспорта е толкова евтин, че не си заслужава да се върви часове до края на града. От там веднага ни качи камионче до самото езеро, на 30 км.
Езерото Манинджау
Езерото е кратерно и много красиво. Гледките от ръба на кратера бяха страхотни. Дълга серпентина с 44 завоя отвежда до самото езеро. Слязохме чак от другата страна на езерото, където по чудо намерихме нещо като малко паркче с ресторанти, идеално за палатка. И тук по индонезийски, покрай цялото езеро се нижеха къщи до безкрай, оризища, джамии. Нямаше грам свободно местенце от пренаселеност. Все пак региона беше много живописен. Тук таме се виждаха извитите покриви на стари къщи, симпатичните къщички в холандски стил и баби забулени с бели забрадки.
Жени с молитвени облекла
Интересното беше, че в джамиите беше пълно и с жени (нали са матриархат) облечени със специални бели наметала, които се молеха в едно и също помещение заедно с мъжете (В другите държави обикновено винаги са разделени, а жените рядко ходят на джамия).
01.06
Прекарахме цялата сутрин и обяда на брега на езерото, в писане на блога, а Цветин и в гмуркане. Камионче ни откара обратно до Букит Тинги. Без да се усетим минахме по някакъв пряк път и се озовахме в центъра на града.
От там решихме да си хванем маршрутка за извън града и по-точно до село Кота Бару, от където планирахме да се изкачим на вулкана Гунунг Мерапи. За пореден път се убедихме, че да пътуваш по обикновения начин е много по-изнервящо и енергоотнемащо. Попитахме коя е маршрутката и веднага ни наблъскаха в една, която в последствие се оказа, че стига на 4 км преди селото, което ни трябваше. Шофьорите започнаха да ни лъжат за цените, а и другите пътници не ни защитиха, така че вместо 3000 рупии платихме двойно. Това разбира се са само 40 стотинки отгоре, но въпросът не е в парите, а в отношението, че винаги чужденецът трябва да плаща двойно и тройно и да бъде излъган.
Традиционна къща
Селото, в което ни оставиха беше с тежък трафик, предимно от таксита и маршрутки. Стъмваше се, така че за 4 км отново си хванахме маршрутка и отново се повтори същия сценарии. Трябваше да платим 3000 рупии, но ни взеха по 5000 на човек, като всички пътници твърдяха, че е толкова, само дето тази цена беше за от центъра на Букит Тинги до тук, а не за 4 км. Общо взето цялото пътуване ни излезе повече от двойно.
Старите ни познайници – макаците
Вече беше тъмно и тръгнахме нагоре по пътчето към дървените бараки, в които човек се регистрира преди изкачването. След около 2-3 км достигнахме мястото. Беше пълно с младежи и ученици, които се готвеха за изкачването. Много хора го правят през нощта, за да стигнат до изгрев на върха. Чичото също се опита да ни метне с входната такса, но от интернет знаехме, че е само 10 хиляди рупии (1,30 лв) и този път номера не мина. Оставихме всичко тежко на съхранение в бараките и поехме нагоре.
Не можехме да повярваме колко хора сноват насам натам посред нощите. Палатки и лагери имаше навсякъде из гората. След около час изкачване спряхме на едно усамотено място в гората да подремнем няколко часа.
02.06
Станахме в 4 сутринта, оправихме се набързо и продължихме изкачването. Все още беше тъмно, по пътеката имаше заспали тийнейджъри, други сомнобули също като нас пък пълзяха към кратера. С изгрева бяхме почти на върха. Откриха се красиви гледки. Растителността изчезна, остана само черен вулканичен чакъл.
Някои от туристите все пак събираха боклука
Тъжното беше, че пътеките и площадките бяха покрити с тонове боклуци и на десетките планинари въобще не им пукаше и продължаваха да хвърлят. Толкова мръсни пътеки не бяхме виждали в нито една друга азиатска държава.
Птиченце
Скоро достигнахме кратера. Чудовищна черна дупка, чието дъно не се виждаше. Миришеше силно на сяра и пейзажа беше извънземен. Това ни е първо посещение на активен вулкан след тези от времето, когато живеехме на Канарските острови.
Гунунг Мерапи, висок 2890 метра е изригвал последно само преди 20-30 години и се счита за особено активен. На 200 метра преди най-високата точка облаци ни погълнаха и не успяхме да видим гледката от другата страна на вулкана. Замръзвахме. Духаше леден вятър и се наложи да опънем палатката зад ниско, каменно укритие.
В мъглата
Закусихме, подремнахме час, два, но нямаше изгледи да се проясни, така че поехме обратно надолу. На слизане пътеката ни се стори безкрайна. Срещнахме двойка много особени руснаци с леко притеснителен, пропаднал вид, но иначе бяха симпатяги. Когато слязохме долу се почувствахме толкова уморени, че решихме да преспим до дървените колиби, още повече че вече беше късен следобед.
Гледки от върха
03.06
Слизаме обратно на пътя. В дървено варунгче закусваме пържен ориз, както и разпространените навсякъде горенган, тоест пърженки. Има всякакви разновидности, пържени банани, тофу, сладки корени, топки със зеленчуци. Не са минали и десет минути откакто стопираме, когато ни спира късметлийска кола пътуваща директно към съседната провинция Джамби. Отказваме се от първоначалния план да се отбием в царския дворец в градчето Батусангар(Batusangar) и продължаваме право на юг. Времето ни в Суматра е крайно ограничено, а придвижването е бавно и тежко и се налага да правим компромиси. Нямаме усещането, че успяхме да се докоснем пълноценно нито до културата на батак – бившите канибали, сега християни, нито до тази на минангкабау – ислямското матриархално общество.
Оризища
Пътят ни минава през красивата област на езерото Сингарак (Danau Singkarak). Подминаваме градчето Солок, което е с голяма концентрация на традиционни, стари минангкабау къщи, които създават приказно усещане на пътника заедно със зелените оризища и банани.
Стара къща
Шофьорът, Лилик и помощникът му ни канят на обяд в луксозно заведение. Обикновено в ресторантите тук се сервира една кофа с ориз и множество малки чинийки с какви ли не риби, меса и зеленчуци. След това всеки си избира чинийка, като недокоснатите ястия после не се смятат в сметката. Така наречената паданска кухня (по името на столицата на Западна Суматра – Паданг) е значително по-различна от тази в съседните провинции. Готви се винаги с кокосово мляко и чили, което я прави много тежка, но пък много вкусна.
Стара къща
Пътуваме часове наред и от дума на дума Лилик ни кани да пренощуваме в тях и да продължим на следващия ден. Съгласяваме се на драго сърце, така или иначе изгледи да пристигнем преди 10 вечерта няма. Суматра ни се струва като един необятен, безкраен континент. Привечер влизаме в провинция Джамби. Красивият планински пейзаж от Северна и Западна Суматра остават назад. Сякаш отново сме в кошмарния Рияу. Областта е предимно равнинна, палмови плантации и каучук до където поглед стига. Непоносими зловония от торове и фабрики за олио, прахоляк, мизерни къщурки. Но поне не е толкова мръсно колкото в провинция Рияу. Равнините тук са ужасни и свръх пренаселени.
Лилик живее в някакво село на 30 км от град Банко (Bangko). Караме по черен разбит път и след стабилно раздрусване пристигаме в къщичката му. Самият Лилик е партийният лидер на ислямска партия и работи в общинския съвет на областта. С жена му са адски религиозни и дори двете му малки момиченца носят хиджаби (забрадки) още от бебешка възраст. Той е мигрирал от Ява, както много други, в търсене на просперитет в Южна Суматра, уж не толкова гъсто населена. Английският му е доста добър и е много любознателен. Не спираме да си бъбрим с часове.
Преди лягане отново хапваме неотменния “наси горенг” – пържен ориз. В селото като че ли преди не са виждали чужденци и предизвикваме бурни реакции и почуда.
В къщата на Лилик с приятелките на жена му
04.06
На сутринта Лилик предлага да отидем на посещение при аборигените от джунглата.
На закуска с Лилик
На около 20 км от дома му се намира национален парк Дуа Белас, на територията на който живее племето Кубу или Римба (Orang Kubu/Orang Rimba). Оранг Римба буквално означава хора от джунглата, като това название се предпочита пред Оранг Кубу, тъй като Кубу носи негативни оттенъци. Това племе са номади подобно на батеците и пенаните, които срещнахме в Малайзия. Набавят си основно храна като събират грудки и плодове от джунглата и чрез лов и риболов. Не познават земеделието и ориза. Имат сложна система от анимистични вярвания. Строят си примитивни бамбукови навеси и носят препаски. Разбира се и те като другите подобни племена са застрашени от изсичането на джунглата и постоянното намаляване на територията им. По ръба на гората има села построени с правителствена помощ, в които те могат да се установят, да ходят на училище (Но Лилик ни каза, че обикновено не ходели) и евентуално да работят в палмовите плантации.
Оранг Римба
В днешно време оранг римба, които продължават дивия си начин на живот, не наброяват повече от 3000 човека и се срещат единствено в джунглите на Джамби и Южна Суматра. Лилик предлага да тръгнем с кросови мотори, тъй като пътя е лош. Аз и Цветин сме на един мотор, на другия са той, помощникът му и двете момиченца Диза и Дива, които той възпитава в дух на екстремни приключения.
Зареждане на бензин преди приключението, бензиностанция само с една колонка
Дупките са огромни и подскачаме два часа по черния път преди да достигнем щабквартирата на парка. Бивш ученик на Лилик работи като гид и като учител на римба и се приобщава към експедицията заедно със студентка от лесотехническия факултет дошла тук на практика.
Групата, готова за преход
Експедиция към свещеното дърво
Групата поема към правителственото селище на оранг римба. Оставяме моторите паркирани там и отиваме да поздравим местния лидер. Жените и децата седят на земята с пуснати коси, загърнати само със сарунги. Изглежда, че са настроени крайно недоверчиво към нас. Не се усмихват, гледат ни с диви погледи. Лидерът,който се е помюсюлманчил, позволява да снимаме, но след като изваждаме фотоапаратите всички се разбягват. Усещането е много особено, май не сме срещали толкова странни и различни хора до сега. Изобщо не можем да предположим какво им е в главите.
В правителственото село на Оранг Римба
Възрастен мъж от селото се присъединява като главен гид и поемаме по тясна, зашумена пътечка навътре в джунглата. Човекът почти не говори индонезийски, но втория гид бидейки учител поназнайва езика им. Мъжът ни показва различни медицински и ядливи растения. Стигаме до място, където живее някакъв бог помагащ при раждането. Бременните жени идват да родят тук, във временна колиба и ако през това време някой премине по пътеката или отсече дърво в региона бива наказан с глоба от 60 парчета плат или дрехи. Показва ни друго дърво, под което се заравя плацентата и което после носи името на детето, оставайки свещено за него. Всеки си има собствено дърво с бог бдящ над него. В джунглата всичко е мистично. На всеки завой дебнат божества и призраци. Лилик разказва за изгубено градче, което ясно се виждало от самолет, но никой не можел да намери в действителност. Дори оранг римба ги било страх от това място.
Римбата ни повежда
Преминаваме през друго място, на което някакъв бог се къпел и в никакъв случай не бивало да снимаме. След около час, два по пътечката, преминавайки олюляващи се мостове от паднали дървета и газейки през реки, достигаме свещеното дърво. Тук живее най-мощният бог – богът на пчелите. На върха на гигантското дърво има кошери, от които оранг римба взимат меда си. Нямаме право да го снимаме, защото в момента е в цвят и богът щял да се разсърди, което пък ще развали меда. Жените също не могат да се приближават, ако са в цикъл. Дървото е наистина огромно с височина близо 50 метра. По гладкия му ствол са забити клинове, по които римба се изкачват без осигуровка до върха. Можете да видите дървото в индонезийския игрален филм “Sokolah rimba”(2013 г), заснет на това място. Разказва се за учителка доброволка живяла тук 20 години и е по истински случай.
Разпитваме гидовете за каквото ни хрумне и научаваме дузина изумителни неща. Например ако жена се изплюе на земята, могат да й вземат храчката, да й направят магия и да им стане нещо като наложница, робиня. Оранг римба също така имат кодекс от осем правила регулиращи брака, като за кръвосмешение прилагат смъртно наказание. Друго нещо, което научихме е, че оставят болните заедно с куче придружител под отдалечено дърво и ако човекът умре кучето се връщало с новината. Трупът оставал закачен на дървото докато се разложи.
Попитахме гида какво мисли за нас, хората от цивилизацията. Той отговори, че до скоро много ги било страх и ако видели отпечатъци от обувки в гората бягали на далеч. Били сигурни, че обутите хора ще им направят нещо лошо и за това се криели на дълбоко в джунглата. Дори и до сега жените се страхували, нещо което и сами забелязахме. Имало поверие, че трябва да стоят на минимум 50 метра от нас, иначе ще се заразят с болести. Разбира се по-интегрираните, като него, не се страхуват, но все още се забелязва фундаменталната разлика в погледа и начина на мислене на останалите.
Поехме на обратно, като гидовете решиха да минем по друг път. Изведнъж римбата спря и объркано каза, че не знае къде се намира, нещо което е невъзможно в гората, в която е израснал. Индонезийският гид взе нещата в свои ръце и ни поведе по странична пътека. Попаднахме в блато с воняща лепкава кал. Вървенето стана мъчително. Отвсякъде ни се забиваха бодли. Сандалите ми се разкъсаха. Точно излязохме от тресавището и бяхме нападнати от жилещи мравки (fire ants), като всяко ужилване болеше като ужилване от оса. Връщането до селото се оказа голямо премеждие. Не знам как двете малки момиченца издържаха без да кажат гък.
Погледът на Римбата, когато ни изгуби
Обратно в селото Лилик даде нещо като бакшиш на мъжа, на който човекът много се зарадва. Всички бяха свикани за снимка, но щом обектива се показа отново се разбягаха. Някой спомена, че жените имали специални духове, които ги предпазват и вярвали, че ако ги снимаш не е добре за духовете. Все пак съпругата на гида склони с нежелание да се присъедини за обща снимка.
Странно, че всички снимки с тях, които опитахме да занесем, бяха не на фокус
В щабквартирата ни чакаше кола, която да ни върне в къщи и слава Богу, защото бяхме напълно разбити и още два часа с мотора щяха направо да ни убият.
За оранг римба всяко нещо – дърво, животно или дори място си имаха дух, към който те изпитват пълно уважение. Колко самонадеяно гледаме отвисоко на техните вярвания, но може би те си имат техните основания и са прави. Как се опитваме да ги направим “цивилизовани”, да забравят за изконната си връзка с природата и да повярват в нашите богове; Да ги вкараме в структурите на съвременния живот – пари, работа и живот във виртуалния свят на човешките измислици, вместо да им помогнем и да ги защитим, за да продължават да живеят в дивата природа, такива каквито са истински и неподправени, в пълна хармония с майката Земя. Има ли смисъл всички да сме еднакви, да бъдем унифицирани, “цивилизовани”? Такива разсъждения ни минаваха през главата, докато напълно разбити от няколко часовото пребиваване в джунглата, се опитвахме да измием калните си крака и сандали и оглеждахме раните си от пиявици и забити тръни. А те в този миг продължаваха тихо и ненатрапливо да съществуват заобиколени от живота в джунглата.
05.06
На следващия ден Лилик и семейството му ни закараха до град Банко на обяд при техни роднини. Хапнахме смрадливи, местни “кестени” – дженкол (jenkol) с патладжан и бял ориз. На изпроводяк ни купиха и традиционното сладко геламай от един бутиков магазин.
При роднините на Лилик
После помощникът ни закара извън града, за да продължим стопа си. Срещата с Лилик беше наистина уникална. Възможността да влезем в контакт с хората от джунглата и да живеем в неговия дом ни оставиха невероятни спомени.
Бъркане на сладко геламай
Планът да изкачим най-високия индонозийски връх извън Папуа – вулканът Керинджи (Kerinji) отпадна заради лимитираното време, но вместо това пък срещнахме дивите оранг римба. Продължаваме устремно на юг с надеждата до пет, шест дена да успеем да достигнем до остров Ява (Java). Стопираме пред полицейски пост, където камионите спират и си плащат нещо като винетка. Полицаят ни казва: “Седнете си, аз ще ви спра камион.” и ни натоварва на първия, който има празно място. Шофьорът с вид на пират и налудничав поглед май не е особено доволен от насилствения акт и въпреки, че пътува в нашата посока настоятелно се опитва да ни свали в следващия голям град (на 80 км) – Сурулангун (Surulangun). Едвам го убеждаваме да не ни стоварва на четири километра преди града, както искаше, ами малко след него. Всяко зло за добро …
С още два кратки стопа изминаваме 30 км преди залез слънце. Последната кола е такси, което ни взима на стоп. Единственият пътник вътре пътува за близко градче и след като пристигаме в центъра, изтичва до супермаркета и ни купува кроасани и бутилка минерална вода. Таксиметърджията пък най-учтиво ни закарва до покрайнините на градчето. Много мили хора 🙂 Зад една бензиностанция намираме изолирана полянка и опъваме палатката сред покаралата тапиока. Последните пет дена бяха толкова уморителни и с толкова много изживявания, че усамотението в палатката, далеч от хора, ни подейства като вълшебен мехлем. През нощта започват безкрайни молитви от десетките джамии и мушолах (mushollah) – малка джамийка. Хората сe готвят за Рамадана, който официално започва утре.
06.06
От днес стартира свещения ислямски месец на пости, Рамадан. Очакват ни тридесет дена на променен хранителен график, като още нямаме стратегия как точно ще оцеляваме.
Интересно да се знае:
По време на Рамадан мюсюлманите по света постят от изгрев до залез слънце. През деня не са позволени нито храни, нито дори вода. Забраната включва цигари и сексуални отношения и важи за всички над определена възраст (момичета 10-12 г., момчета 15-16 г.), като единствено бременни жени и болни могат да не спазват поста. Месецът е време и за усилени молитви, четене на Корана и ходене на джамия. След залез забраната отпада и настава нещо като общ празник, семействата се събират и се организират големи пирове.
Закусваме рано сутринта, макар и да не успяваме преди шест, както се изисква за постите и сме готови да продължим. Отвън сякаш бомба е паднала, всички заведения и ресторантчета са затворени, както и много от магазините. В по-традиционни места яденето и пиенето през деня отвън се счита за голяма грубост, така че щем нещем и ние започваме поста. Наистина няма как да пиеш вода пред някой, който не е пил от часове. Взимаме си по един душ на бензиностанцията и заставаме на пътя. Коли почти не минават. Изглежда, че голяма част от дейността е замряла. Все пак с два бързи стопа достигаме до град Лубок Лингау (Lubok Lingau), който е на близо 80 км. От там ни взима тежък, бавен камион до Бенкулу (Bengkulu), голямо пристанище на западното крайбрежие. Сто и тридесетте километра до там са цяло мъчение. По планински виещ се път пъплим с 20 км/ч. По пътя е пълно с дървени, стари къщи в холандски стил. Всички се занимават с отглеждане на кафе. Пред всяка къща се сушат с килограми черни зърна. Пейзажът е много красив.
Кафето се суши пред всяка къща из селата
От другата страна на планината по нанадолнището ни се запалват спирачките и изцяло отказват, тъй като моторната е развалена. Точно се готвехме да скачаме, но все пак спряхме някак си и изчакахме около час докато се охладят. Мъчи ни жажда, но с времето се свиква. Така или иначе няма как да пием пред шофьора. Постът се прекратява официално след 6 и вече нямаме търпение. Имам чувство, че ще изпия цялата бутилка наведнъж. Още от пет и нещо сергиите започват да отварят и пред тях се зареждат дълги опашки от хора, за да си купят сокове и напитки. С наближаването на часа напрежението расте. След дванадесет часа пост, най-сетне ще се пие и яде. От джамиите запяват молитва и най-сетне слънцето се скрива. Шофьорът купува сокове. Ние изпиваме цяла бутилка вода за няма и пет минути.
Южна Суматра
Към 7 вечерта пристигаме в Бенкулу. Шофьорът ни насочва към плажа за къмпинг. Докато вървим двата километра натам виждаме тълпи от мъже и жени. Жените са с бели специални дрехи, мъжете с фесове и официални сарунги. Стичат се към джамиите. Молитвите не спират с часове. Джамиите са пълни с хора. И тук мъжете и жените се молят в едно и също помещение. Атмосферата е празнична и специална.
Плодът на кафето
Достигаме плажа и опъваме палатката в бамбуково навесче на затворил ресторант. Най-сетне и ние ще ядем, но на такъв тип пости поне сме свикнали. За нас единствения проблем ще е с водата.
07.06
Оставаме в Бенкулу(Bengkulu) цял ден. До два следобед готвим и пием чайове в лагера, далеч от хората. Твърде сме преуморени от вчерашното тежко пътуване, придружено с постене.
Укритието на плажа
Индийският океан бушува
В гората на плажа се появяват и други “грешници” 🙂 , които си хапват тайно, пушат си и пийват кафенце. Следобеда си оставяме раниците в луксозно заведение, където и се изкъпваме. Правим обиколка на центъра в търсене на интернет клуб. Забелязваме, че в много ресторантчета, на затворени врати си похапват тайно. Явно постите не се спазват съвсем стриктно от всички. Преминаваме покрай къщата музей на жената на първия индонезийски президент Сукарно.
Единствената забележителност в града е британския форт Марлборо, до който така и не стигаме, тъй като ни е в обратна посока. Прекарваме два часа в клуба, след което, в 6 часа обичайната атмосфера на приключване на дневния пост настъпва. Улиците се опразват, всички затварят и се започват пировете по къщите. По опустелите улици, толкова нетипично празни за пренаселената Индонезия, се прибираме към плажа. Чувстваме се притеснително странно.
Централната джамия на Бенгкулу
08.06
Продължаваме безкрайното пътуване към най-южната точка на Суматра, която сякаш отстои на векове път. Опитваме се да излезем от града с маршрутка, но както и с предишния ни опит, не сполучваме. Всеки се опитва да ни метне с цените десеторно. Накрая се качваме в едно бусче и му казваме да ни закара на разстояние колкото за 10 хиляди рупии (1,30 лв). Лукавият шофьор ни сваля, въпреки протестите ни след по-малко от 3 км. Започваме да стопираме насред града, поне не сме в центъра. След по-малко от пет минути ни спира камионетка. Качваме се в каросерията и отпрашваме на 20 км далеч от града. От там ни спира мило семейство, пътуващо към град Мана(Mana). Разстоянието от стотина километра взимаме за типично азиатско време от над три часа.
Сладкият плод саву
До вечерта успяваме да се домъкнем до град Бинтухан (Bintuhan) с помощта на камион. Пътят е ужасно разбит. Оставят ни на десетина километра след града, на нещо, което трябваше да е плаж, но се оказва просто огромен бент срещу нечовешките вълни на Индийския океан. Опънахме палатката под едни дървета, зад бента, като се надявахме, че някоя гигантска вълна няма да ни залее. Понякога пръски и пяна прехвърляха 15 метровата стена.
Бивак зад бента
09.06
Продължаваме с камион към сърфиското градче Круи (Krui). То е на разстояние от над 150 км, но ние пак сме в илюзии, че до обяд ще пристигнем там. Пътят обаче е в такова състояние, че пристигаме чак към 3 следобед.
Мъж се катери по палма
Днес сме решили да постим, заради празничното настроение, което те обзема в минутите преди 6 часа вечерта. Иска ни се пак да го изживеем с другите. Шофьорите на камиона, както повечето тираджии, изобщо не спазват поста и дори спираме за “таен” обяд на спуснати кепенци. Но ние твърдо удържаме фронта.
Типична кухня на пътен ресторант
Момче
По улиците на Круи обикалят десетки австралийски сърфисти със сърф под мишница. На фона на дребничките индонезийци ни изглеждат като някакви бели исполини. Търсим интернет кафе, но докато намерим става време за края на поста (до чийто край всъщност не успяхме да издържим и още в 5 пихме по един кокос) и всичко затвори. Опъваме палатката в кокосова градина до плажа. За пореден ден сме така преуморени и прегладнели, че след няколко пърженки, с които се засищаме, се отказваме от вечеря.
Бивак в кокосовата градина
10.06
Продължаваме стопа с пълна пара. След разнообразни превозни средства – камионетки, камиончета и дори платено такси, което настоява да ни качи безплатно, въпреки че всички останали пътници си плащат, стигаме до столицата на провинцията Бандар Лампунг(Bandar Lampung). Късметът не ни изневерява и последният камион продължава малко след огромния град и индустриалните зони. Ако беше ни оставил в града не ми се мисли как щяхме да излезем. Спира до складове за мотори, от където ще товари. Отдавна е тъмно. Пред складовете има полянка и мангова градина, които ни се струват адски привлекателни. Охраната на драго сърце се съгласява да преспим там. Всички се надпреварват да ни показват къде е банята, къде е минералната вода и други подобни неща. Шофьорите са доста превъзбудени, един от тях даже ни подарява връзка банани.
Индонезийска лодка
11.06
Преминаваме през ужасно зловонните индустриални зони на Тарахан и не след дълго достигаме крайбрежното градче Калианда(Kalianda). Жегата е непоносима и сядаме за няколко часа в един интернет клуб. Както винаги се отнасяме и забелязваме, че навън вече се е стъмнило. Излизаме пеша от града, за да търсим място за спане. Отново сме прегладнели. Камионче ни откарва на 7-8 км по тясното крайбрежно пътче, заобикалящо вулкана Раджабаса(Rajabasa). Така и не ни оставят на живописните плажчета, които искахме да достигнем. Налага се да спим до къщите на хората, отново до бента предпазващ от океана. Но така или иначе къщи има по цялата дължина на всеки път из Суматра, така че започваме да свикваме с пренаселеността.
12.06
Сутрешната гледка е невероятна. Пред нас се виждат конусите на два вулканични острова, а в далечината се откроява силуета на Кракатау.
Гледка към вулканите в морето, местните деца си лягат около нас
Интересно да се знае:
Кракатау (Krakatoa) изригнал през 1883 година с една от най-мощните експлозии в човешката история, убивайки близо 40 хиляди човека. Звукът бил чут в Австралия и Африка, на разстояние от 4800 км. Всички в радиус от 30 км оглушали на секундата и всички барометри в света го отчели, останал като най-силния звук регистриран в модерната история. Избухвайки вулканът колапсирал и сегашният вулкан “Детето на Кракатау”(Anak Krakatau) се образувал по-късно от следващи изригвания.
Хората от съседната къща ни канят да си вземем душ в тях, след което потегляме към точката, от която трябва да вземем ферибота за Ява. Коли не минават изобщо. Стопът се закучва. Чакаме почти два часа. Минават само няколко бусчета, таксита и камиончета с работници до някакъв строеж наблизо. Тъкмо започваме да се отчайваме и ето че спира камионче отиващо няколко километра напред. Следва друго такова камионче, отново за няколко километра, което ни стоварва до интересен пазар за риба, където големи вързопи с различни видове риби се продават на търг. Разноцветната тълпа се е насъбрала в кръг около мъж с бамбукова пръчка, които побутва с нея вързопите и крещи цените, подканяйки купувачите. Май не са много желаещите да купуват, защото накрая вързопите отиват при дебеличка лелка, седяща на ниско столче. Като ни виждат с фотоапарата всички започват да се смеят, да позират или правят разни смехории.
Търг за риба
Докато аз се мотам по пазара Маги отива да чака на пътя и добре че се разделихме, защото й спира новичък джип с кореец и жена индонезийка, невероятно мила двойка. Оказва се, че това е голям късмет, тъй като отиват директно за Джакарта, която всъщност е на остров Ява и за нас е супер. Късмет е и че не са мюсюлмани и не постят. Днес не успяхме да закусваме и комбинацията с постенето през последните дни вече започна да ни се отразява доста тежичко, особено и при начина ни на пътуване 🙂 Така че си хапнахме в едно ресторантче пържен ориз. Измихме колата и се отправихме към пристанището с ферибота за Ява. Разделяхме се с гигантската Суматра. За три седмици тук останахме с усещането, че не сме видели почти нищо. Но все пак успяхме да видим най-голямото кратерно езеро, да посетим земите на батеците, изкачихме се на активен вулкан, докоснахме се до невероятната гостоприемност и веселост на индонезийците и все пак добихме усещане за острова. Но сме убедени, че един ден ще трябва да се върнем пак.
Оризища в Южна Суматра
Филмчето (40 мин) на Кервана за Суматра гледайте тук :
