В земите на Келабитите – насекоми гиганти, провиснали до раменете уши и номадски племена

muka-beach

Плажът на Мука

 

28.04

Сутринта докато се къпем в Южно китайско море, Цветин беше опарен от медуза. Каза, че сърцето му спряло за секунда и изпитал непоносима болка от силния невротоксин. Пипалата го бяха опарили по врата, ребрата и крака, мигновено се появиха червени мехури. По вида на зачервените места преценихме, че не е от най-опасния вид медузи и изтича към палатката, за да го намажем с мехлем. По-късно се появи и нашият рибар Августин (той беше от малцинството Меланау католици) и ни каза, че това била розовата медуза, от която само боли, но не е опасна. Самият той бил опарван многократно от така наречената бяла медуза, от която може директно да припаднеш и трябва да те карат в болницата. Е, явно извадихме голям късмет с розовата.

melanau-hause

Меланау къща

selce

Меланау село

Следобеда пропиляхме няколко часа в интернет, след което се насочихме към покрайнините на Мука, за да посетим стара меланау къща-музей. Къщата се намираше в малко село покрай река. На светлината на залеза къщичките ни изглеждаха като извадени от приказка. Между тях вместо улици имаше дървени мостчета и кейчета, сякаш бяхме попаднали в борнейската Венеция. Странно как такова красиво селце не гъмжи от туристи. Стигнахме до старата къща, наречена Ламин Дана (Lamin Dana), но за наша почуда се оказа, че това всъщност е новопостроен хотел с облика на стара къща.

vodnoto-selo

Традиционно наколно селце

Продължихме по един мостик и стигнахме до беседка отдалечена от селото, в която останахме да спим. Наоколо всичко беше във вода, самите къщи и въобще всичко беше вдигнато на колове, заради реката и блатото около нея. Тази беседка ни дойде доста спасително, иначе нямаше къде да опънем палатката.

bivak-na-mostika

Спасителен лагер

 

29.04

 Цяла сутрин валя дъжд и се наложи да релаксираме в беседката. Междувременно разгледахме и така наречената „стара къща“. Имаше вход 3 рингита и малка експозиция с предмети от бита – кошници, гърнета и музикални инструменти. Жената вътре ни разказа, че меланау, които били приели исляма, често били считани директно за малай и така губели етническата си идентичност. Една от причините за построяването на къщата била именно за да се запази културата им, поне под формата на музей. Повечето хора от село Кампун Талиан (Kampung Talian) бяха християни. Разходихме се последно из живописното речно село и на обед тръгнахме на стоп.

lamin-dana-house

Ламин Дана

Първо ни качи малко чалнат китаец с раздрънкано бусче, с когото бяхме почти до разклона на магистралата. Слязохме по-рано за да разгледаме една стара дълга къща, която си бяхме набелязали на идване. В района, в близост до магистралата беше пълно с дълги къщи на ибан. Тази беше изоставена и скоро щяха да я бутнат. Цялото село беше се преместило в тухлена къща отзад. Почти всички дебели дървета в щата Саравак са вече изсечени и да си построиш дървена къща излиза десетки пъти по-скъпо от бетона и тухлите. Дървото белиан например, едно от най-тежките и здрави дървета, с отрицателна плаваемост, вече е забранено за износ заради драстичното му намаляване, а едно време дори китайският император си е поръчвал от него за двореца си (колоните в Забранения град в Пекин са именно от желязно дърво белиан).

abandoned-iban-house

Изоставената стара къща

ko6nici

 

От магистралата ни взе едно страшно особено чиче с хубав джип. Беше полицай от етноса ибан, все се хилеше, но начина му на каране беше убийствен. Не вдигаше над 40 км/ч, постоянно отпускаше газта и като се задаваха коли в отсрещното платно, почти спираше. По-късно разбрахме каква е причината, докато кара се налива с алкохол от едно шише с мляко и затова го е страх да кара по-бързо. Така изминахме разстоянието от 130 км, до Бинтулу (Bintulu) за близо 3-4 часа, вместо за час. След като наближихме Бинтулу той ни предложи да ни закара да спим в неговата плантация за палмово олио. Съгласихме се, вече се мръкваше и се чувствахме уморени. Малко преди града свърнахме по пътче, водещо към морето. Наоколо се появиха грозни комини и фабрики. Пътят стана черен, а чичото ни беше казал, че плантацията му е съвсем близо до пътя. Английският му беше много лош, а и от алкохола съвсем се беше замотал и ние започнахме да ставаме нервни. Чудехме се къде ни води. Регионът ни изглеждаше неприветлив. След около десетина километра достигнахме плантацията и малка схлупена барака, в която живееше работника му. От вътре изскочиха и жена му и децата. Успокоихме се, че всичко е наред. Барачката беше много мизерна и неподържана. Отвън земята беше цялата подгизнала и се наложи да спим на дървената веранда отпред. В къщата нямаше прокарана дори вода. Хората ползваха дъждовна вода събрана в бидони. Полицаят измъкна вафли и алкохол от джипа и се запиха с работника, който освен това му беше и рода. Подари му цяла бутилка черен Гинес, която сигурно струва колкото разходите на хората за седмица. Самото семейство също беше леко особено. Мъжът беше ибан, целият в татуировки, на около 60 години, а жената беше китайка, с поне 20 години по-млада от него, вече имаха 4 деца.

varan

Варан

 

30.04

 На сутринта нашият човек, с доста тежък махмурлук, дойде да ни закара до магистралата, като планираше след това да се върне и да се отреже за пореден път заедно с работника си. За целта беше се подготвил с няколко бутилки китайски ликьор. Преди да дойде се изкъпахме в нещо като изкоп-езерце зад къщата, което явно им служеше за баня, но жената се оплака, че като не вали езерцето пресъхва и настава страшна мизерия. За закуска ни набра малко папрат растящ покрай пътя, който си запържихме с нудъли.

prane-v-ezerce

Баня на вирчето

ranchoto-na-policaq

С полицая (до мен) и семейстото на работника

От магистралата ни взе отново полицай и ни остави на изхода, след Бинтулу. Явно стопът ни върви на серии – серия с учители, сега пък с полицаи :)Не искахме да влизаме в града, защото няма нищо интересно за разглеждане. Градчето е център на нефтената промишленост. Продължихме със семейство от етноса каян, които се прибираха в дългата си къща за изборите. Покрай тези избори (регионални за Саравак) всички бяха луднали, навсякъде течаха предизборни кампании, вееха се знамена и всичко беше облепено с плакати. Те бяха първите хора, които ни поискаха пари за превоз откакто сме в Борнео, но в последствие не само ни качиха безплатно, но и ни подариха вафли и минерални води. Регионът около Бинтулу е пълен с хиляди дълги къщи на ибан, а навътре има и селища на други етноси, но достъпът е основно по черни пътища за дърводобив. Започнаха да се появяват все повече и повече палмови плантации за разлика от южната част около Кучинг, където е само джунгла. Хората продължиха към язовира Бакун (Bakun dam), а ние заседнахме на магистралата. Беше ужасно горещо и се готвеше да се излее тропичен порой. Точно в последната минута ни качи момиче ибан. Беше много начетено и образовано и през целия път си бъбрехме. Тя отиваше към град Мири (Miri), последния град преди границата с Бруней, но на нас ни се искаше да си направим едно последно приключение в Саравак, така че решихме да слезем по-рано. Пропуснахме разклона на археологическите пещери Ния (Niah caves), в които бяхме си набелязали да проникнем нелегално, без вход, но вместо това слязохме на разклона за към градчето Лонг Лама (Long Lama), разположено на река Барам (Baram river).

a-small-leaf

„Малко“ листенце от джунглата 

Река Барам е втората по големина след река Раджанг, но в горното и средното си течение е населена основно с етносите каян и кения. Заради екстензивния дърводобив повечето селища, дори много отдалечените, са свързани с черни пътища и се надявахме, че ще успеем да посетим дълга къща на някой от въпросните етноси. Коли обаче минаваха рядко и никой не се навиваше да спре. Започнахме да обмисляме дали да не се откажем и да продължим към Мири и Бруней директно.

map-1map-2

Но ето, че изневиделица ни спря камионче, превозващо мазните плодове на маслодайните палми. Отзад беше празно, качихме се в омазаната каросерия и полетяхме към градчето Лапок (Lapok), на цели 90 км. От там до Лонг Лама и река Барам оставаха само двадесетина километра. Пътят беше по-хубав от самата магистрала и стигнахме за нула време. Къщите в тази част бяха все още на ибани. Следобедът преваляше и решихме да преспим в близкия национален парк Логан Бунут (Loagan bunut national park). Входът беше на около 5 км от Лапок. Тръгнахме да вървим по пътя и по чудо успяхме да си стопираме една джипка. Това, което обаче беше ни подготвила вездесъщата съдба, не можехме дори и да си представим. В джипката имаше две млади момчета. Шофьорът беше малай от западна Малайзия и изглеждаше доста алтернативно – с дълга коса на опашка и хипарско излъчване. Колата беше пълна с провизии и спални чували. Оказа се, че са техници и ще инсталират слънчеви панели в отдалечена станция. Мястото, на което отиваха беше в земите на кeлабитите, което е отдалечено на близо 5 часа по черни пътища през джунглата. На въпроса:“Искате ли да дойдете с нас?“, вече се досещате как отговорихме. Не си бяхме и мечтали да стигнем по-далеч от района на Лонг Лама, а сега по магически начини щяхме да успеем да видим най-отдалечените кътчета на Борнео.

selce-po-pytq

Дълга ибан къща в региона на Лапок

„Да! Идваме с вас!“ Спряхме в Лонг Лама за по едно кафе и леко хапване преди дългия път. Слънцето вече залязваше и малкото (основно китайско) градче утихваше в розовата нощ. Самото Лонг Лама се достига след като пресечеш река Барам с ферибот, мостът бил отнесен по време на наводнение. Каяните от околностите слизат до тук за провизии и разбира се всички магазини са на китайци. Фаиз, един от спътниците ни, и дума не даде да се издума да платим ние сметката. Метнахме се на джипката и отпрашихме. След Лонг Лама няма повече асфалт. Поехме по черни пътища през хълмове и джунгла. Имаше десетки разклонения към дълги къщи, близки и далечни. Въпреки, че Тойотата беше нова, джипът се тресеше и поднасяше по безкрайните завои. Колкото повече се отдалечавахме, толкова повече не можехме да повярваме къде отиваме.

panorama-kelabit

В земите на Келабитите

По някое време съм заспала неусетно и се събудих от викове, за малко да блъснем бодливо свинче тежащо над 15 кг, но Цветин им се разкрещял да не го убиват. Слава Богу животинката успя да избяга. За хората тук, всичко което мърда, трябва да се убие и изяде. Отдъхнах си, че дебеланчето се пръждоса. На бронята беше останала една от бодлите му и си я запазих за спомен. Когато я видях се сетих, че същите такива се продават на пазара за традиционен вид шиене, но тогава си помислих, че са от някакво растение. В тъмното често изплуваха от мрака ловджии с пушки, яхнали моторчета. Молехме се да не видим други диви животни. Все пак по-късно на пътя изскочи и малко лаещо еленче, но този път не се опитаха да го убият, може би заради нашите истерясали викове: „Stop! Don’t kill it!“

Навлизахме все по-дълбоко в хълмистите земи, пътят стана кален и хлъзгав. Колата започна да поднася и да се пързаля. Фаиз едвам я удържаше, но беше минавал по този път над 20 пъти, така че беше придобил голям опит в екстремния офроуд. По този път дори джипове 4х4 могат да закъсат, а обикновена кола няма никакви шансове. В 11 през нощта вече не знаехме къде се намираме, мозъците ни бяха се разтресли до крайна степен и ни налягаше непоносима умора. По едно време пред нас се изпречи река, която трябваше да преминем с джипката, а водата хич не беше малко. Все пак се справихме. Още половин час и достигнахме края на пътя и нашата крайна цел – селището Лонг Леланг (Long Lelang).

Спряхме пред дълга дървена къща. Един мъж изскочи и ни метна ключове, след което отидохме в електрическата станция. Настанихме се всички в една обща стая без мебели, опънахме шалтетата и чувалите по пода и направо припаднахме.

01.05

В земите на Келабитите

Келабитите са една от най-малобройните етнически групи в света, наброяващи около 5000 човека. Живеят във високите и средно високи части на Борнео, близо до границата с Индонезия. Занимават се с лов и земеделие и поради изолираността си са запазили своите дълги къщи, които са съществено по-различни от тези на ибаните. В близкото минало жените са удължавали ушите си почти до раменете посредством тежести. Считало се е, че големите тежести закачени на ушите прави походката им изящна и красива. А ако девойките не са били с изцяло татуирани крака и ръце, което се е правело по стария болезнен ръчен начин на татуиране, се смятали за доста грозни 🙂

stara-snimka-kelabiti

Келабитски жени

След магическата ни телепортация в техните земи, на сутринта все още не можем да осъзнаем къде точно се намираме. Излизаме от стаята и на прага се сблъскваме с такива гигантски насекоми, които не сме виждали никога. Огромни красиви пеперуди, цикади големи колкото врабчета, бръмбари рогачи по 10 см и всякакви подобни. От всякъде сме заобиколени от джунгла и звуците на птиците и цикадите ни проглушават.

cikada

Цикада

 

Момчетата без да закусят и дори без да си измият очите директно се впускат в работа. Малко по-късно идва да ни вземе мъжът, който ни даде ключовете снощи. Оказва се, че той е нещо като лидера, въпреки че келабитите за разлика от ибаните нямат шеф на дългите къщи. След дългото издирване на традиционни дълги къщи се оказва, че съдбата сама ни поднася такава, при това абсолютно запазена и автентична. Направо се смаяхме. Покоите бяха огромни, по груба преценка над 200 кв.м. Всичко бе направено от блестящи дъски от махагон. На едната стена имаше снимки, част от които на стари хора с традиционни носии и удължени уши. Помещенията се състоят от гигантски хол, следва без преграда трапезарията, дълго огнище насред кухнята представляващо подредени камъни върху дъските, където огънят се пали в стаята, мивка и огромна тераса с модерна кухня. От терасата дървена пътечка – покрит коридор минава покрай различни помощни помещения и стига чак до реката.

hol

Хола

veranda

Външната тераса

traditional-kitchen

Огнището

Нашите хора, момчетата които ни докараха, директно си сипват ядене и сядат да ядат. Чувстват се като у дома си. Канят ни да закусим пържено фиде и кафе.Ние пък сме изумени от срещата с баща му и свекърва му, която е с въпросните удължени уши.  Цялата къща, хората и атмосферата в нея ни карат да се чувстваме адски странно. Не след дълго се появява и учителя на селото, пременен с бяла риза, черен панталон и традиционен гердан за неделната литургия. Възрастните хора владеят перфектен английски и всички са образовани. Бабата е последната с дълги уши от тази дълга къща и е лично удостоена с орден от краля за заслугите и лидерството й в келабитския район на Лонг Леланг. Единственото, което не можем да разберем е как в едно такова забито място от пет дървени къщи всички са такива богаташи, с джипове по 30 хиляди долари, плазми и айфони.

kelabitki

С почетната баба и жените от семейството

pri-kelabitite

От дясно на ляво : двете момчета, които ни докараха, лидера,аз и учителя

Атмосферата в дългага къща в Лонг Леланг е неописуемо странна. Повечето млади следват или работят в големите градове долу. В селото са останали под 50 човека, всичките възрастни. В дългата къща живее само едно семейство, но за празници и чествания всички се връщат. Сега покрай изборите е доста оживено.След закуска тръгваме на обиколка из селището. Нашите момчета се връщат в станцията да оправят дефекта. Селото за първи път ще има ток. До сега всички са го карали на генератори. Интернет и покритие на повечето мобилни оператори също няма, така че не знаем за какво са им телефоните 🙂

Лонг леланг фактически е център на цялата област. Има летище с три полета на седмица (Самолетчетата са с едва 16 места). Има клиника, училище, евангелистка църква и два магазина. Къщите не са повече от 20, но хората се обличат с официални, западни дрехи за вечерната разходка. Покрай реката има беседки, алеи, тревата е окосена, има саксии с цветя, сякаш си в някое европейско селце. До съвсем скоро единствения начин да стигнеш до тук е бил със самолет, реката не е плавателна в тази си част, заради големите бързеи надолу. А дърварския черен път е едва на две години. Самолетът е бил един път в седмицата, витлов, с 8 места. Но и до ден днешен няма асфалт на пистата. Друго селище на келабити няма на няколко часа от тук. Регионът е обитаван единствено от полуномадското племе Пенан, за чиито деца всъщност е училището. Лонг Леланг е наистина едно крайно странно място, отдалечено и забравено от цивилизацията, но със свой собствен, активен живот. Сърцето на келабитските земи обаче не е тук, а в област Барио на 5-6 дена път пеша през джунглата. Повечето хора едно време са ходели на училище в Барио. До там също има черен път, тръгващ от Лонг Лама, но се кара много повече часове.

Хората тук са много симпатични, всички ни приветстват. От църквата точно излиза двойка дошла да посети близките си покрай празниците (първи май, денят на трудещите се и тук се празнува). Канят ни на кафе от другата страна на реката. Преминаваме по дървено мостче и спираме в подобна на дългата къща, къщичка, но единична. Отзад в кухнята огнището също е на земята насред стаята. Предлагат ни традиционно приготвен черен ориз, задушена папрат, местни плодове и други вкусотии.

kuhnq-2

Традиционно огнище

local-fruit

Местен плод

Скоро разбираме, че ако следваме пътечка по единия ръкав на реката, ще достигнем до селище на пенани. Страшно се ентусиазираме и тъй като нашите хора трябва да бачкат до вечерта, а ние ще спим още една нощ тука, решаваме да направим експедицията до селото.

Селото трябва да е на около час пеша през гората. По пътечката няма никой, освен добре познатите ни пиявици. Вървим през влажната джунгла, обгърнати от тишината. Не след дълго се появяват първите оризища и насаждения от ананас. Дървените къщички на селото стърчат на колове в равнината пред нас.

penan-village

Пенанско село

Пенан са единствените останали номади на Борнео, но разбира се вече по-големия процент водят уседнал начин на живот. Само до преди десетина години те са се прехранвали единствено чрез лов и събирачество, подобно на батеците, които срещнахме в Западна Малайзия. Къщите и начина им на живот са значително по-примитивни от тези на келабитите. Доходите им са много ниски и повечето са необразовани. В дългата къща на келабитите също живееха няколко пенани, помагащи в домакинството, които са били осиновени от деца. Интересното е, че езиците на двете общности са коренно различни и тъй като пенаните не владеят малайски и английски, комуникацията с тях често е затруднена.

penan-house

Пенанска къщичка

Къщичките в селото не бяха повече от десет и докато се разхождахме наоколо една жена ни покани в тях. Единият й син беше ходил на училище в Лонг Леланг и поназнайкваше малко английски, та успяхме да завържем разговор. Разказаха ни, че са уседнали едва преди двадесет години, а до преди това са обикаляли из джунглата без къщи, строейки само временни навеси. Мъжът и жената изглеждаха на не повече от 40, но вече имаха 8 деца, по-големите от които бяха заминали да работят в градовете. Под влияние на келабитите и те бяха се хрисианизирали и изоставили анимистичните си култове. Отново стана въпрос за лов и мъжът гордо ни показа тръбата си с отровни стрели. Беше доста масивна и дълга и само с едно духване стрелата се изстрелваше на повече от 300 м. Отровата я извличаха от смолата на дървото Ило и дори в минимални концентрации може да убие глиган, като до един час след уцелването умира. Разказаха ни, че ловят всичко – птици, глигани, елени, маймуни, като ходят три пъти в седмицата на лов. Докато разглеждахме стреличките, вече намазани с отрова, мъжът стана доста нервен и много внимаваше да не би нещо да се агресираме или да го боднем по погрешка, тъй като отровата е смъртоносна и за човек.

penan-s-pushka

Пенан с тръба за изстрелване на отровни стрелички

penanka-pali-ogan

Жената разпалва огъня

semeistvo-penani

С пенанското семейство

Времето напредна, така че трябваше да си тръгваме от село Лонг Маин (Long Main). Сварихме да се върнем точно преди да се мръкне. От дългата къща направо ни викнаха за вечеря. Беше ни малко неудобно да ядем там на закуска, обед и вечеря, но хората много държаха да ни нагостят. Мъжете вече бяха седнали да пият, а жените гледаха сериал по телевизията. Сбогувахме се след вечеря и си казахме, че някои ден пак ще се върнем на това приказно място.

 

02.05

sunrise-kelabit-highlands

sunrise-kelabit-highlands-2

sutreshna-mygla

Изгрев в келабитските земи

 Трябваше да потеглим в пет сутринта, по тъмно. Посрещнахме изгрева на едно възвишение с неземна гледка. Всичко бе в розово и пълзяща мъгла покриваше джунглата под нас. На връщане успяхме да вземем разстоянието за четири часа. Закусихме в Лонг Лама, след което момчетата ни оставиха на магистралата след град Мири. Не смятахме да влизаме в Мири – безинтересен нефтен град. Вместо това решихме да стопираме до граничното градче Куала Барам (Kuala Baram) на 15 км, да се запасим от там евентуално с храна и да щурмуваме Бруней. След около 20 минути ни спря възрастен китаец-брунеец, пътуващ заедно с помощничката си, филипинка към Бруней. Решиха да се отбият да ни оставят в Куала Барам.

chistachka

Чистачка

И така, потеглихме с невероятните Майкъл и Шърлин. Майкъл беше на 80 години, доста ексцентричен, отказваше да си носи слуховия апарат и в резултат на това трябваше да крещим за да се разбираме. Английският му беше съвършен и двамата с Шърлин си общуваха по един много забавен начин. Тя крещеше през минута: „Grandpa, slow down“ и играеше ролята на копилот, а Майкъл си падаше по изпреварванията. Чувствахме се като в някакъв луд сериал.

Оказа се, че Куала Барам не е град. За щастие имаше поне едно магазинче. Майкъл каза, че ще ни изчака да си напазаруваме и ще пътуваме заедно за Бруней. Точно когато се канехме да си платим на касата, се появи Шърлин, избута ни и плати вместо нас. На излизане от Куала Барам спряхме в някаква крокодилска ферма. Входът беше по 36 рингита (около 15 лв) и ние категорично заявихме, че ще ги чакаме отвън, но Майкъл купи билети за всички. Вече се чувствахме ужасно неудобно. На всичкото от горе заради възрастта си и трудностите при вървенето Майкъл стигна до първия крокодил и се върна да ни чака в колата. Мястото беше доста неприятно, крокодилите ги отглеждаха заради кожата и месото им, а останалите животни бяха в малки, лошо оборудвани клетки, полуослепели от лошата храна, която им хвърлят посетителите и потресаващата обстановка. Все пак вече бяхме вътре и се постарахме да обиколим навсякъде. Никога не бяхме виждали бинтурог и цивета на живо, бяха адски сладички.

krokodil-glavakrokodilcheta

Соленоводни крокодили

sun-bear

Слънчева мечка

porcupine

Бодливо свинче – един от най-големите гризачи на земята

civeta

Цивета

imperial-pigeon

Императорски гълъб

tukan

Тукан

След фермата продължихме към границата. Шърлин спря в безмитната зона и заяви:“Grandpa, I want to buy some alchohol“. В Бруней алкохола е забранен, единствено чужденците имат право да си вкарват малки количества, така че Шърлин накупи доволни количества бира и уиски, използвайки че сме четирима.

Следва продължение…

Филмът на Вълшебния Керван за Борнео (20 мин) гледайте тук:

„Отблясъци от Борнео“ II част

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s