Гледка от Eagle’s Nest
17&18.05. 2015
Следващите два дни прекарваме в Каримабад, като на първия ден се разхождаме из градчето и до форта Балтит. Тук е раят на корейците и японците, навсякъде има табели на корейски. По улиците е пълно с магазини за сувенири – килими, скъпоценни камъни и сушени плодове са главните стоки, както и традиционни дрехи.
Старата част на града е невероятна, каменни къщи с дърворезбовани прозорци и вратички. За здравина на къщите зидът има огромни дървени трупи, подредени по много специфичен начин. Фортът също е произведение на архитектурата, на заден план се издига връх Ултар (Ultar) 7400 м.
Къща в Каримабад
Знам, че се повтарям, но никога не сме виждали такива изумителни върхове в живота си. Поне веднъж в живота си човек трябва да ги види.
На следващия ден решаваме да направим преход до пасбището Ултар, където са и базовите лагери Ултар I&II. Вървим през нещо като каньон около 2 часа докато стигнем пасбището и ледника (3300 м.). Цял ден е облачно и не успяваме да видим нищо от върховете. На пасбището има малка къщичка за овчарите. Там те ни черпят вътре чай с мляко и малко сол (да, сол). Студът е сковаващ,по едно време започва да прехвърча сняг.
Планински пейзаж
Слизаме набързо в Каримабад и изведнъж точно когато вече няма как да зърнем върховете отблизо, небето се изчиства и невероятни гледки се откриват навсякъде. Понякога късметът на човек е такъв, какво да се прави.
Каримабад
На връщане се отбиваме в магазинчето за екипировка на един човек, с когото се сприятелихме. Той се оказва алпинист, който е изкачвал Броуд пик и други седемхилядници и има зимен опит с качване на Нанга Парбат. В базовия лагер на Броуд Пик е бил заедно с българина, който изкачи три осемхилядника без кислород – Боян Петров. Каза също, че преди години минала група българи, седели няколко дни и често идвали на седянка в неговия магазин.
Тук човек може да се екипира за около 150 долара с много качествени якета, чували, панталони и обувки втора ръка, останали от високопланинските експедиции. Наоколо има десетки много яки трекове до 5-6000 м. високи върхове, за които дори не ти трябват разрешителни. Цените на гидовете също са много ниски – въобще това е раят на високопланинския туризъм и изобщо на какъвто и да е алпинизъм.
Долината Нагар
Адски ме е яд, че до няколко дни трябва да слизаме, защото има поне още 5-6 трека, които искахме да направим, но времето не стига и нямаме подходяща (даже никаква) екипировка. Обмисляме когато можем да се върнем, вече екипирани, да седим поне месец в планините, през което време ще правим само преходи. Юни и юли са най-добрите месеци, да се надяваме, че догодина ще можем да се върнем – просто се влюбихме в това място.
Съзерцание
Тази вечер видяхме огромен плакат в центъра на Каримабад и се осведомихме, че в Карачи са били избити цял автобус хора от долината Хунза – измаилити. Наистина много тъжна новина, отвратителните фундаметалисти да убият тези хорица заради религиозни различия. Хунза е най-сигурното място в цял Пакистан, хората са много мили и религиозно умерени.
Ето още нещо за измаилите – те си имат духовен водач, който признават за 49-ия имам (шиитите например почитат само първите 12 имама). Той им дава наставления и нещо като план за бъдещите 10 години. 49-ия имам Ага Хан (Aga Khan) се води потомък на пророка Мохамед и в момента пребивава в Западна Европа. Множество земи в долината са му подарени и има своя фондация за подпомагане на местните жители.
Могъщество
19.05
Мислехме си, че днес просто ще си хванем стопа до някъде и това ще е, но отново се оказа ден, изпълнен с трепети. В началото всичко тръгва наред. Излизаме от Каримабад и ни взимат на стоп до Алиабад (Хунза) – главния средищен град на долината. Оттам стопът продължава гладко за още 30-ина километра и последните хора, които ни оставят, махват на една кола, която ни качва директно до Гилгит.
Когато пристигаме в Гилгит обаче се оказва, че това било такси. Пак става обичайната тарапана от хора и разправията започва. Накрая няма как да не платим, понеже това си е наистина такси, но поне плащаме колкото бихме платили в маршрутка (400 рупии или 4 $ за двамата за 100 км.).
Вече наближава 3 следобед, Гилгит е прашен и не много приятен град и затова решаваме да продължим, въпреки че от гарата ни казаха, че вече няма транспорт към Скарду. Една маршрутка ни оставя на разклона за Скарду, 45 км. на юг от Гилгит. Разклонът е в нищото, а малко прашно пътче се губи в далечината, докато Инд се влачи бавно под нас.
Река Инд
Започва се едно доста протяжно чакане. Минават единствено камиони, пълни с кокошки, биволи и овце. Един човек също чака да мине някакъв автобус, идващ от столицата, но се оказва, че заради свлачище пътят е бил блокиран и автобусът няма да дойде. Насъбират се още пътници с дисаги и торби, но положението е все така отчайващо. От юг пътят е затрупан, от север не пътуват маршрутки следобед, частни коли пък изобщо не минават.
На нас не ни пука особено, понеже сме си набелязали едно плажче за спане, имаме си и кексче. В 6 се запътваме да опъваме палатката, но докато вървим по пътя надолу минава една кола и се оказва, че шофьорът е полицай, който има отпуска няколко дена и се връща в Скарду. Навива се да ни вземе и ето така се озоваваме на 6-часово пътешествие през нощта по един от най-опасните пътища в Азия.
Връх Lady Finger (или в превод женско пръстче)
В колата е като влакче на ужасите, пътят е супер тесен, има свлачища, по едно време минаваме и под някакъв водопад, който се изсипва директно по средата на пътя, две коли се разминават с голяма трудност (по-точно едната трябва да спре и да отбие, за да пропусне другата) и друса адски много. В колата сме натъпкани пет човека с багажи, гумите от време на врем поднасят на някой и друг завой, а отдолу е пропастта на дефилето на Инд.
По пътя към Скарду
В 1 през нощта пристигаме разбити в Скарду. Полицаят Хабиб ни кани да спим в тях, тъй като по това време няма нищо отворено и тук също са маниаци на сигурността (по пътя минахме три контролни пункта и ни регистрираха).
20.05
Събуждаме се в Скарду, главният град на региона Балтистан. Хората тук говорят балти – древна форма на тибетския, но самите те не са тибетци, въпреки че забелязахме малък процент от хора с азиатски черти по улиците. Тук също са шиити.
Скарду
Цял ден обикаляме по улиците. Градът е супер прашен и облаци прахоляк се вихрят из въздуха. Единствената забележителност е форта на скала, издигаща се над града. Качваме се и се открива невероятна гледка към долината.
Гледка от форта на Скарду
Вечерта Хабиб и жена му ни заведождат на сватба. Пакистанските сватби продължават по 3 дена, днес е първият. Мъжете и жените седят разделени. Отвън има шатра за жените, но по някое време се местим в едно помещение вътре в къщата.
Сервира се ориз със спанак и месо и агнешка чорба. През прозореца постоянно надничат момчета и мъже и си мятат безсрамни погледи с девойките. Всички са със златисти одежди и са се накиприли. Няма музика и танци и хората просто си бъбрят, въпреки че в мъжката част се чуват разни религиозни напеви. Към 11 часа Хабиб ни връща обратно вкъщи.
Къща в Скарду
21.05
Остават ни само два дни преди слизането към Исламабад, откъдето трябва да си вземем визата за Индия, и искаме да отидем на възможно най-много места. На връщане сме решили да си вземем директен автобус до столицата и да си спестим трите дена стопиране през Кохистан. Всъщност когато разказваме на хората, че сме пътували на стоп и с маршрутки из Кохистан на всички им се изправят косите, оказва се че дори на пакистанците не им хрумват такива екстремни идеи.
Разказаха ни, че автобусите до столицата пътуват винаги в конвой заедно, нещо което бяхме забелязали и се чудехме защо – а то било заради опасност от терористични атаки по пътя. Конвоят на автобусите си има и джип с въоръжена охрана. Нищо чудно, че полицаите като ни видеха изпадаха в ступор, тъй като никой дори не спира по тези места, камо ли да си се разхожда и стопира наляво-надясно.
Местен транспорт в Каплу
И така тази сутрин рано-рано потегляме на стоп към Каплу, област Ганче – това е последната област преди Кашмир и границата с Индия. Едни младежи ни изкарват извън града след като вървяхме един час и ни оставят на полицейския пост извън Скарду. Оттам се почва добре познатият филм със сигурността и полицая на смяна отказва да ни пусне към Каплу без охрана.
Свързваме се с един друг полицай от разузнаването, който беше идвал да ни проучва в къщата на Хабиб и ни беше казал, че можем да пътуваме сами до Каплу. След малко се появява лично с мотор и с триста зора оправя нещата. Накрая ни спират един огромен допотопен джип, тип автобусче и се натоварваме в него.
По пътя към Каплу
Река по пътя
В началото пътя си продължава по протежението на река Инд, много е красиво и навсякъде има пясък почти като в пустиня, въпреки че селцата по пътя са много зелени и навсякъде се носи особена сладникава миризма от дърветата, посадени навред. Слънцето е много силно, а в същото време на сянка човек направо замръзва – много странна работа. По-късно се отклоняваме по долината на река Шиок (Shyok River).
Река Шиок
След 3 часа, ако не и повече, успяваме да изминем разстоянието от 100 км. до Каплу. Някъде по средата на един от постовете откачат като разбират, че нямаме охрана и веднага ни лепват един охранител. Друго нещо, което ги изумява, е, че нямаме собствен транспорт, явно всички туристи идват с частни наети джипове, гидове и прочие. Разлистваме тетрадката за регистрация и много ни учуди, че преди месец отттук е минала една българка, другият българин беше преди 2 години – някакъв алпинист.
Пристигаме в Каплу в 3 следобед и започваме да обикаляме с полицая, лепнат за нас. Всичко е много странно и има доста хора с азиатски черти и интересни физиономии. Усещането е като че ли сме сред някакви странни племена, дори малките момиченца носят хиджаб – шал, увит около главата, но пък е пълно с жени по улиците.
Жена в Каплу
Каплу е нещо като сборище от много села и е пълно с интересни неща за гледане. Първо се изкачваме до двореца или така наречения форт, много запазена постройката с някои тибетски архитектурни особености – половината форт е петзвезден хотел, другата половина музей на културата на балтите. По-натам по пътя е джамията Чакчан (Chaq Chan) на 700 години, с невероятни дърворезби, на за съжаление не се допускат немюсюлмани. В далечното минало е била будистки храм.
Джамията Чакчан
Фортът в Каплу
Хората в област Ганче са нурбакши – някакъв много странен клон на шиизма и суфизма (по името на суфи Мухамад Нурбакш). Преди векове дошъл един суфи от Персия и всички приели исляма, а преди това били будисти.
Ханка
В Каплу е едно от най-големите дървени ритуални места на суфите в Азия – ханка (Khankah), в момента е в процес на реставрация и е на 1000 години. В двора и се намира гробницата (астана) на Сиед Мир Мохамед (Syed Mir Mohammad) – невероятна дървена постройка, която е под егидата на UNESCO. В старата джамия цари особена мистична обстановка, две жени влизат, запалват нещо като кандила с кайсиево олио. После се облягат на нещо квадратно в дъното и започват да се молят – стори ни се необичайно за мюсюлманска практика. Наоколо се навъртат странни дядовци с азиатски черти и калпаци.
Гробницата (астана) на Сиед Мир Мохамед
Вътре в астана
След като се стъмва по околните склонове запалват огньове и поне един час звучат странни групови напеви от джамиите – оказа се, че се подготвят за рождения ден на имам Хосейн на утрешния ден.
Намираме си едно много приятно хотелче с градинка, в което ни позволяват да си опънем палатката срещу 200 рупии (2$). Заради ситуацията с полицаите не можем да къмпингуваме извън хотел. В конферентната зала на хотела са се събрали трийсетина старейшини и обсъждат нещо за предстоящите избори. Преди лягане си говорим със собственикът на хотела за местните традиции и норбакшите,а той взима, че ни нагостява.
Гледка от хотела
