Намибия
Столица: Виндхук
Площ: 825 615 кв.км
Население: 2 млн.души, една от най-рядко населените държави в света
Официален език: английски и африкаанс (диалект на холандския от ЮАР)
Религия: християнство ( около 44% протестанти)
Парична единица: намибийски долар взаимно заменяем с южноафриканския ранд
17.06.2021 Ивица Каприви, Намибия
Намибия се отделя от Южна Африка и става независима държава едва през 1990г. Само при мисълта, че влизаме в държавата с най-големите дюни в света и тръгваме към пустините Намиб и Калахари, както и към Брега на скелетите, направо тичаме през границата. Граничарят ни удря печат за два месеца. Намибия е доста по-развита от останалите държави, които сме минавали в Африка и това забелязваме още на първата минута. Асфалтът е идеален, има големи нови пътища, пътни знаци навсякъде (в Замбия нямаше абсолютно никакви).
След три километра пеша влизаме в град Катима Мулило (Katima Mulilo) със същото име като градчето от замбийската страна. Хората тук и в следващите триста – четиристотин километра са от същия етнос като в Баротселанд – лози.
Тази част на Намибия е известна като ивицата Каприви (Caprivi strip) и представлява тънък коридор между Ангола и Ботсвана, по-голямата част от който е зает от национални паркове. Природата – гориста савана или както я наричат тук “буш” (от англ. bush), е запазена и въглищарите от Замбия изобщо ги няма, така че е пълно с големи високи дървета. Градът е значително по-развит от замбийските. Пълно е с нови коли и скъпи лъскави джипове. От почти 4 месеца в Африка не бяхме виждали подобен градски трафик и то в малко градче. Естествено шопинг моловете, супермаркети Shoprite и Pick’n Pay и всякакви други южноафрикански бизнеси не липсват и тук.
За наша голяма радост забелязваме една жена, която готви на огън пред ламаринена барака. Явно и африканският елемент ще го има. Веднага сядаме да хапнем при нея. Менюто се състои от вездесъщата царевична каша тук наричана “пап”, а за нас има и два вида много вкусни зеленилки ( порцията е около 15 $N/1,80 лв). Влизаме в Pick’n Pay да си купим нещо за вечеря, но се оказва, че цените са доста по-високи от тези в Замбия, особено на зеленчуците, така че си излизаме само с мляко и шоколад. От една жена на улицата успяваме да купим четири зелени домата за 10 $N/1,20 лв. На пръв поглед разнообразието от зеленчуци и плодове е още по-бедно от Замбия, за Танзания няма дори какво да се коментира. Жените продават само домати, лук и сладки картофи и то не особено евтини.
Тръгваме пеша извън града. Потокът от коли е нескончаем. Пълно е и с таксита. След близо 40 минути най-сетне си спираме лъскава джипка към следващото градче Конгола (Kongola) на 120 км. Шофьорът е замбиец и има магазин и нощен клуб тук. След Конгола и река Куандо (Kuando river) започва Национален парк Буабуата (Buabwata) дълъг 200 км.
Имаме план да спим до самата река и граница на парка с надеждата да видим някакви животни. Маги има обсесия с хипопотамите и постоянно ги търси, че и сънува понякога. 🙂
Шофьорът Питър спира пред магазина си на главния път, но оттук има още 6 км до реката, а вече е напълно тъмно. Точно мислим да тръгваме пеша, когато Питър среща негов приятел французин и го помолва да ни откара до реката. Французинът Лукас живее от 10 години тук в Каприви и то на палатка в буша, като няма никакво намерение да се връща във Франция, след като вече се е пенсионирал.
Невероятните събития обаче тепърва започват. Точно в този момент с Лукас си говори един намибиец в рейнджърски дрехи. Човекът изведнъж ни предлага вместо да спим до пътя на шумно, да ни откара да спим в неговия лагер на 5 км в буша до реката и то безплатно. Не можем да повярваме на късмета си. Не чакаме втора покана и се мятаме на джипката му заедно с двата му сина.
Лагерът “Мбези” е разположен на самата река Куандо, далеч от всякакви къщи и села, но не е от страната на самия национален парк. Въпреки това зоната е под защита и рейнджърът ни разказва, че е пълно с животни, имало дори леопард.
Пристигаме в лагера, който е просто невероятен. Разделен е на няколко секции, за да не си пречат гостите. Има сламени бунгала, тоалетни и душ, като целият лагер се намира на пясъчен остров с дървета и красиви декоративни растения. Няма абсолютно никой друг освен нас. Опъваме палатката на брега на реката, а страхотният ни нов познайник пали джипа и си тръгва, оставяйки ни сами на това приказно място. Най-смайващото от всичко обаче е това, че сме заобиколени от хипопотами от всички страни. Изпадаме в еуфория, слушайки как пасат, грухтят и сумтят и се предупреждават едни други за присъствието ни. Тръгваме да ги търсим с челника, но са твърде потайни и все някак успяват да се скрият из тръстиките. Лягаме си запленени от нощните звуци, заслушани в шумното пасене на хипотата. По-голямо щастие не можеше да ни се случи на първия ни ден в Намибия.
18.06.2022
Хипотата са навсякъде около нас, буквално на около 50 м от брега на реката, скрити умело в тръстиките. Поради екстаза от срещата с тях проявявам самоубийственото неблагоразумие и си лягам почти гол. Съответно сутринта се събуждам вкочанен още преди разведряване и към 5:30 тръгвам на “лов” за невидимите дебелаци. Около лагера живеят поне 10 хипопотама. Пасли са цяла нощ и сега са се позиционирали всеки в собственото си леговище, откъдето се чуват сумтенета, грухтенета, бълбукане и цамбуркане, както и характерни звуци наподобяващи гърлен кикот.
Лагерът на дневна светлина изглежда страхотно. Изкачвам се на една площадка-наблюдателница, където до скоро е било любимото място на леопарда и се опитвам да съзра в тръстиките някое хипо, но неуспешно. Навсякъде прелитат всякакви несрещани досега в Африка видове птици, издаващи какафония от звуци. На отсрещния бряг на реката се виждат група антилопи личи, които прекарват основното си време във водата и си пасат спокойно, като се изправят и наострят уши от време-навреме.
Рейнджърът Джефри и синовете му се появяват с раздрънкания си джип. Страшно са любезни и добросърдечни и той ни заявява, че преди да си тръгнем задължително трябва да си направим една разходка с традиционното им кану. Малко се замотаваме докато се размразим и закусим. Към 11:00 се мятаме на кануто и започваме да лавираме през лабиринтите от плитчини и тръстики на реката. Хипотата могат да бъдат смъртоносно опасни, затова и опитността на Джефри е добре дошла. Когато наближаваме леговището на някой от тях той издава предупреждаващ сигнал, за да можем да го заобиколим на безопасна дистанция. Реката е цялата в пъстроцветни водорасли, водни лилии, поклащащи се тръстики. Кануто се плъзга мазно и създава усещането за магичност. Изкачаме пред малко островче с двайсетина личи, налягали за почивка. Тъй като подхождаме с лодка през водата, не ни усещат и успяваме да ги приближим съвсем близо.
Джефри решава да ни заведе на главния канал на реката, където знае че обитава друго семейство хипопотами. И ето след прекосяването на няколко плитчини за първи път пред очите ни се появява огромната глава на първото ни хипо. След малко още една и още една и още една … Гледат ни изучаващо и се цамбурват като подводници, издават смешни звуци. Едното хипо предупредително започва да скъсява дистанцията с нас. За да преминем блокадата от тях слизаме от кануто и Джефри го подкарва самостоятелно видимо доста притеснен и с висока степен на внимание. Усещането да си на десетина метра от огромните дебелаци е страхотно!
Прибираме се към бивака по друг маршрут изцяло заобикаляйки “мините” от леговища на хипопотами. Джефри ни предлага да останем още един ден, тъй като организирал сафари в близкия национален парк за към три часа следобед. Разговорите с него протичат леко и непринудено. За съвсем кратко време започваме да се чувстваме с него като стари приятели и част от семейството му.
След разходката с кануто се чувстваме като пребити. Спим като заклани и се къпем на реката, като внимаваме естествено за един друг приятел който живее наоколо – Кроко Крокодилов 🙂
Сафарито се отлага за следващия ден, тъй като завръщането на колата, която са ангажирали, се забавя. Предприемаме дълга разходка покрай реката. Виждаме десетки личита на различни места. Красотата и хармонията на саваната, дърветата с многобройните диви животни ни карат да се чувстваме като в рая.
19.06.
Денят започва по-тъмно. Джефри и синовете му идват да ни вземат преди шест часа, за дълго мечтаното от нас приключение – истинско сафари. Решаваме вместо в близкия парк Буабуата, през който така или иначе ще минем като си тръгнем оттук, да се разхождаме в Мудуму национален парк (Mudumu nat. park), който е на трийсетина километра и според Джефри е с доста по-висока концентрация на диви животни. Зареждаме малко бензин в раздрънканата джипка на Джефри в град Конгола, който се състои всъщност само от една бензиностанция и два магазина. Всичко останало са малки групи от традиционни къщички от глина със сламени покриви и високи огради от колове и тръстика.
Завиваме по пътя към границата с Ботсвана. Почвата е силно песъчлива и значително по-суха от всичките държави, в които сме били. Тези земи са населени с етноса мафуе, които са близки с племето лози и са част от древното кралство Бароцеланд. Студът и треперенето не могат да помрачат превъзбудата, която изпитваме от предстоящото събитие. Влизането в националния парк се отбелязва с десетки антилопи импала, които ни посрещат на сами пътя веднага след табелата. След като отлитат с грациозните си скокове пред нас се изтипосват стадо дебели зебри. Не можем да повярваме колко много животни виждаме от самото начало. Забелязваме пресни изпражнения от слонове и свиваме в страничен път в преследване на най-големия бозайник живеещ на сушата.
Ален, синът на Джефри, веднага различава съмнителни движения в клоните на едно дърво и не след дълго пред нас се изправя огромното туловище на възрастен индивид с гигантски бивни. Африканският слон е много по-голямо от индийския си събрат, който сме виждали. Размерът му е наистина внушителен. Спираме и един след друг пред нас започват да пресичат пътя малки и големи индивиди.
Слоновете могат да бъдат наистина доста опасни и затова сме предпазливи, спазвайки основните правила на поведение, “за да не те гази слон”. 🙂 Единият от тях все пак решава да ни предупреди и наближава размахвайки уши и ровейки земята с единия си крак, като разярен бик преди нападение. Джефри е пълен с истории за слонове – как си пъхват бивните под колата и я преобръщат или как слон е гонел белуга с джипката му, на който се е наложило да кара със сто километра в час по черен път. Наскоро един от рейнджърите на парка е бил изкормен от слон.
Изчакваме да се изниже стадото и продължаваме по пътя, където ни подминава брадавичесто прасе. Разглеждаме следите до един термитник и откриваме стъпки на леопард. Джефри твърди, че прасетата били тяхна любима плячка и най-вероятно леопардът е бил на лов за въпросното прасе. Гъмжи от живот и се чувстваме като истински изследователи. За съжаление не успяваме да видим дивите биволи. Виждаме само многобройните им изпражнения, оставени по летищната писта на парка. Не знам какво прави пилота на малкото самолетче, като завари пистата за кацане пълна с биволи или слонове. Тръгват към някой друг парк може би?! 🙂
Една друга кулминационна случка се случва точно преди да си тръгнем. Разминаваме се с два грациозни жирафа, които поспират за да ни огледат и подтичват със странно поклащащите си бяг, докато дългите им вратове се изгубват сред дърветата.
Намибия ни става любима държава още в първите дни прекарани тук. Срещата с толкова много животни и хармоничното съжителство с хората възбужда в нас представите как ли е изглеждала Земята в праисторически времена, покрита с девствени гори и савани и обитавана от безброй диви животни. Осъзнаваме и по един осезаем начин на базата на това преживяване, мащабите на глобалната екологична катастрофа в следствие на преумножаването на човечеството и всички свързани с това човешки лудости и дейности. Ужас !!!
На излизане от парка виждаме още няколко десетки зебри и антилопи импала. Преди да излезем на главния път се отбиваме да видим Двореца и кралския съд, в който краля на племето мафуе един път в годината дава аудиенция. Самият Джефри е от кралското семейство и вождът крал му е чичо, така че ни предлага да се опита да ни уреди частен прием. Идеята звучи невероятно интригуващо, още повече като започваме да научаваме подробностите за естеството и характеристиките на тази длъжност.
Прибираме се към лагера, но от толкова студуване през нощите и от надухването през прозорците на колата тялото ми получава колапс. Едвам се сдържам да не припадна, всичките ми защитни сили са се сринали и настинката придружена може би и от някой южноафрикански вирус се настанява в тялото ми и започва да мачка и дърпа сухожилията ми, причинявайки адски болки. Просвам се на пясъка под едно дърво и даже не мога да помогна на Маги да запали огъня, за да може нещо да сготви. Добре, че Ален и Биван са супер мили и ни помагат, носейки ни дърва и камъни за огнището. Цял следобед не мога да помръдна. Към вечерта Маги също я тръшва болестта. Цяла нощ се въртим и стенем от болки в ставите и бруталния студ. Единственото успокояващо нещо са гърлените звуци и мляскането на хипопотамите навсякъде около нас.
20.06.
Днес Джефри е уредил да бъдем приети на аудиенция при чичо си – кралят на племето мафуе Руму Джоузеф Тембуе. Възможността е изключително рядка, тъй като кралят се среща с хора само един единствен път в годината по време на специален фестивал. През останалото време той не излиза никога от къщата си, нито на ресторант, нито до магазин, нито да се види с роднини, нито по какъвто и да е било повод. Джефри твърди, че има хора, които дори не знаят как изглежда. Като крал той трябва да е винаги отделен от простолюдието.
Титлата е наследствена, но след като умре старият крал никой не знае кой ще е следващият, тъй като може да бъде избран който и да е от царското семейство. Те всички се събират заедно и докато танцуват специален танц хващат новия крал, слагат му лъвска кожа и го намазват с олио. Той няма право да откаже. Джефри твърди: “Ако знаеш, че ти ще си следващият крал, със сигурност ще се самоубиеш или избягаш.” Отговорността е голяма и оставаш като затворник за цял живот.
В съвремието племенните вождове в Намибия все още имат много голяма власт. Има племенно съдилище различно от държавното, което решава например всички поземлени въпроси. Без съгласието на краля никой не може да започне бизнес или да се премести да живее в зоната, а ако не е добросъвестен, кралят има право да го изгони, заедно с целия му бизнес.
И така поласкани от тази голяма чест, отиваме да купим дарове за краля, тъй като не носим армагани от България. 🙂 По съвета на Джефри купуваме разни храни от първа необходимост – захар, олио, пилешко, кафе, както и безалкохолни. Всъщност Джефри пазарува всичко необходимо.
Къщата на вожда е на няколко километра извън Конгола. Голямо е учудването ни когато виждаме, че и той живее в изцяло традиционна атмосфера. Къщите му са заобиколени от висока тръстикова ограда като на всички от региона – кирпичени, със сламени покриви. Преди да влезем трябва да застанем на колене и да пляскаме с ръце. След като ни пускат в двора трябва да направим същото още веднъж пред приемната и след това трети път в самата зала – така известяваме, че сме дошли. Самият крал още не се е появил. По протокол ще влезе след нас в приемната. След това не трябва да се изправяме над неговото ниво. Дори, когато министри идват на аудиенция също клечат в негово присъствие, а те дори чакали поне една седмица за официален отговор за прием.
Сядаме на една ратанова кушетка в кирпичената приемна, докато го чакаме. Навътре в къщата няма право да влиза никой освен роднини, които обаче влизат през друг вход. В самите покой на краля достъпът е строго забранен. Той винаги се храни и спи сам.
Най-сетне кралят се появява, облечен е с леопардови кожи и носи наследствен скиптър от слонова кост и опашка на антилопа гну. Пак коленичим и пляскаме. После Цветин му оставя даровете до него, понеже няма право да му ги подава в ръка. Ние ще сме първите бели, които ще са му взимали интервю. До сега останалите бели са го срещали само когато искат разрешително да започнат бизнеса си в региона. Самият крал ни приема, защото сме европейци, а той някога е бил в Европа да изнася лекции за опазване на дивата природа. По принцип той говори идеално английски и африкаанс, но по протокол Джефри трябва да превежда всичко на езика мафуе и кралят говори само чрез него.
Питаме го въпроси за отговорностите и ролята на традиционен вожд в съвремието. Дали нещата са се променили в сравнение с едно време. Накрая Цветин го моли да даде съвет към българските управляващи. Кралят говори много мъдро и ние и той оставаме много доволни от срещата. Човекът е възрастен, изглежда много мил и скромен, въпреки положението си. Научаваме и че е посветен християнин, адвентист.
След 30-40 минути аудиенцията ни приключва. Той става и си тръгва пръв, а след това ние пак на колене и с пляскане си излизаме от “двореца”.
Веднага щом се прибираме в лагера обаче болестта ни се усилва десетократно и се тръшваме в палатката, като в треска.
22. – 27.06.
Зареждат се мъчителни дни и нощи на разцепващи болки в ставите, висока температура и полусънно трескаво състояние. Благодарни сме на Божия промисъл и на Джефри, че се случи точно тук тежката болест, на това райско място, необезпокоявания от никого. Караме го само на аналгин и парацетамол, но скоро и запасите ни от тях се изчерпват. Ходим два пъти до магазина, но в него няма дори джинджифил или какъвто и да е вид билков чай.
Единствените плодове, които се продават, са лимони и ябълки. Така че лечението ни е предимно с жълтата вода от реката, която все пак я филтрираме. Хипотата се опитват да ни развеселяват нощно време, а през деня птичките ни разтушават с прелестните си песни, но положението хич не е розово. Една сутрин Джефри ни посочва надвисналите над главите ни пухести облаци и ни разкрива, че именно те са причината за множеството болести, които се разпространяват по това време на годината. Няма как, ще трябва да изчакаме времето да се промени, за да си замине болестта. 🙂
По някое време откриваме, че сме загубили и обонянието си. Поднасяме бутилката с бензин до носа си и не усещаме абсолютно никакъв мирис. Съмненията, че сме се разболели от covid стават доста основателни. През последните дни Маги получава и силна криза с висока температура и силно главоболие с пристъп от синузит. Джефри ходи два пъти до селото си, на три километра, за да ни донесе спасителната опаковка Панадол. Най-сетне и Маги се излекува и в следващите няколко дена постепенно главоболието започва да изчезва и най-сетне се завръщат жизнените ни сили.
Единственото нещо, което нарушава идилията на това райско място са изроди, които са си платили правото да убиват животни. Още първия път като се чуха изстрели Джефри и синовете се завтекоха да проверят какво се случва. По-късно ни съобщиха, че са намерили трима белуги и местен водач, които са били с разрешително. Джефри им направи забележка, че не могат да стрелят където си искат, трябва да са в зоната за лов.
На другия ден наглярите идват да стрелят отново в тази зона, заявявайки му че са си били платили да застрелят крокодил, а те били в реката, така че не ги интересувало. Не можем да разберем що за изроди трябва да са, за да убиват диви животни, да си абсолютно презадоволен от всякаква храна, включително и месо и въпреки това да искаш просто ей така да гръмнеш нещо. Следващият етап може би ще е разрешително за убийство на черен или на бял човек. Каква е разликата, пак ще ти доставя удоволствие. Не че са оправдани местните бракониери които убиват, но те поне имат нужда от храна. Но да убиваш просто за кеф е някакъв вид чудовищна перверзия.
На последния ден от престоя ни в лагера празнуваме рождения ден на Цветин. Тъй като в магазина няма почти нищо и е доста скъпо се налага да празнуваме само с “пап” от царевично брашно, манджа от зеле и coca-cola, Джефри донася и риба за тези, които ядат. Събираме се около огъня и вечерта заедно с жена му Естер и двамата му синове и още една жена. Всички са супер щастливи и се радват на кока колата и храната като малки деца. Държим речи и се разчувстваме от близката връзка, която сме установили за 10 дена. Страхотно е да можеш да се свържеш с някой толкова силно, въпреки различията в културата, начина на живот и мислене. Джефри споделя, че досега това никога не му се е случвало с другите туристи.
В следващия пост четете: Вълшебния Керван без малко да бъде покушен от наркотрафиканти до анголската границата, след което с пълна сила се устремява към първата си среща с лъв в солените плата на Етоша, северна Намибия.
Приключенията от голямото азиатско пътешествие продължават шеметно и все така екстремно във втори том „Пътеводител за омагьосани земи“. Ако ви влекат джунгли, магьосници и племенни култури, вижте повече ТУК.
