11.06.2021
След цяла седмица престой в Лусака вече е време е да напуснем столицата, с
намибийски визи в паспортите. Насочваме се на юг към последната ни точка за
посещение в Замбия – град Ливингстън (Livingston) и водопадите Виктория. Имаме близо 400 км до там, а тръгваме чак по обяд.
Хващаме градска маршрутка до Чиланга (Chilanga) (14 квача – 1 лев) извън Лусака, от където
започваме стопа. С толкова лукс, молове и градска обстановка изцяло бяхме забравили
за провинциалната неразвита действителност извън столицата.
Първият ни стоп е до град Кафюе (Kafue) на едноименната река Кафюе – огромен, много красив
приток на Замбези, който тече през цялата страна от север на юг. Качва ни
автоджамбазин, който кара коли между ЮАР и Конго.
След него не се налага да чакаме дълго и бързо се мятаме в един ТИР, превозващ захар
от захарната фабрика в град Мазабука (Mazabuka). Градчетата в южната провинция са
много приятни – без много хора, без прахоляк и с обичайните ЮАР-ски супермаркети
Шопрайт (Shoprite).
Преди да се е стъмнило хващаме последен стоп към град Чома (Choma) с камион. Покрай
пътя отново е диво – само буш с километри, тук-таме някоя глинена къщурка със сламен
покрив и много малко населени места. Южната провинция (Southern province) моментално ни става любима.
Слизаме на 10 км преди града и се скриваме в буша. Въпреки, че е доста прохладно спим
като бебета. Нищо не може да се замени с тишината на дивото!
12.06.
Вчера изминахме 280 км, така че днес ни остават само около 130 до Ливингстън.
Стопираме до центъра на Чома – сравнително оживено градче. Веднага след това си спираме
директен камион за Ливингстън, със страшно симпатичен човек, които изобщо не
споменава за плащане, както повечето други шофьори. Като цяло стопът в тази
провинция е по-лесен и не се налага да спорим за заплащане с хората, както в Копърбелт.
В ранния следобед камионът ни стоварва в центъра, където ни очаква хостът ни Дейвид.
За съжаление той няма място да ни подслони, но ни предава в ръцете на стар негов
приятел – Патрик. Патрик пристига пиян на срещата. Още от самото начало нямаме
много приятно усещане за него, но решаваме да се доверим на Дейвид, който е
подслонявал десетки пътешественици.
Патрик иска да купим неща за вечеря преди да се приберем. Ние разбира се нямаме
нищо против. Тук в Африка така или иначе винаги купуваме какво ли не за престоя при
домакините си, но не ни харесва начинът, по който Патрик ни кара да пазаруваме какво ли не. Въпреки, че той иска да си хванем такси, успяваме да го убедим да пътуваме с
маршрутката.
Къщата му е недалеч от центъра, в много колоритен квартал, с улици от пясък и
неособено заможни малки къщички с ламаринени покриви и огради от някакъв странен
храст. В началото се учудваме, че има само едно малко холче с хладилник, печка
и посуда по ъглите и само една спалня, а Патрик живее с приятелката си фризьорката Тина.
После разбираме, че все пак имат матрак, който ще сложим на пода в хола, за да има къде да спим и ние. Доста е мизерничко и май сме се поразглезили при Сиси и след посещението в къщата за милиони на родезиеца Дъглас.
Вътре изобщо няма мивка. В двора има разкъртен кран, а в банята няма душ (ползва се
добрата стара система с поливане с кофи), като банята и тоалетната са общи за всички,
които живеят в къщата. Оказва се, че никак не са малко. Патрик дава под наем стаи в
схлупена, мизерна постройка зад къщата, където хората живеят в микро килийки без
прозорци, като в килер. По-голяма част от самата къща също е дадена под наем, а
Патрик и Тина са се сврели само в едното крило. Вечеряме и си лягаме уморени, но не
успяваме да спим сладко както в буша.
13.06.
Патрик и Тина става в 4:30 сутринта и започват да тропат, да излизат и влизат от къщата,
като стъпват по матрака, на който спим. На двора ври казан с вода за къпане.
Към 7:30 едвам успяваме да станем, като пребити сме. Тина заминава на работа (работи
като фризьорка за плетене на плитки), а ние се отправяме към града. Ливингстън е най-
хубавото градче, което сме посещавали в Замбия. Чисто, спокойно, с една главна улица
със стари сгради от британско време, католическа катедрала и най-старият музей на
Замбия, построен от британците и посветен на доктор Ливингстън, големият откривател
на Южна Африка.
Нетърпеливо се мятаме на автобусчето към водопадите Виктория, на само десетина
километра от града (билетите за автобус са 5 квача – 0,35 лв.). Пръските от водата се
виждат дори от центъра на градчето.
В билетния център успяваме да убедим жените да ни пуснат на половин цена (вход 20
долара – 400 квача) без да ни издават билет и хукваме по пътечката към водопада.
Интересно да се знае …
Водопадът Виктория е най-големият в света и едно от седемте природни чудеса (заедно
с Гранд-каньон, Северното сияние, Големият бариерен риф, Вулканът Паракутин в
Мексико, Пристанището на Рио де Жанейро и Еверест). Широк е 1,7 км и висок 108 м.
Водите на река Замбези (четвъртата най-дълга река в Африка) падат в отвесния процеп
на базалтова плоча. Първият европеец, който го е видял бил доктор Ливингстън, който написал, че това е гледка, която само ангелите са виждали.
Сега сме след дъждовния сезон и водата е страшно много. Не можем да повярваме, когато го виждаме. Просто е неописуема стихията на това чудо.
Преминаваме през моста “Острие на нож”, за да стигнем до нещо като полуостров,
съвсем близо до водната завеса. Има толкова пръски, че сякаш вали на обратно от отдолу и
подгизваме за секунди. Местните наемат или продават дъждобрани, но ние не се
възползваме и скоро сме мокри от глава до пети.
Цял ден обикаляме по няколкото кратки маршрута, за да го видим от различни гледни
точки. Тъй като река Замбези е границата между Замбия и Зимбабве водопадите са
видими и от страната на Зимбабве, където входът обаче е 30 долара. Над пропастта
има стар железен британски мост, който свързва двете държави.
Природата около водопада е съвсем различна от околната суха савана. Пръските и
влагата са образували гъста тропическа джунгла. Спускаме се през нея до така
нареченият “Врящ казан” – брутален водовъртеж под водопада, в който изплуват телата
на удавили се и завлечени от струите крокодили, хипопотами и хора. По пътеките е пълно
с бабуини, които хич не се страхуват от хората. Виждаме дори симпатична змия. Не
можем да си тръгнем чак до края на работното време.
На връщане, от маршрутката сме ощастливени да видим дори стадо слонове в буша до
пътя.
Вечерта Патрик и Тина готвят традиционни замбийски яденета – листа от тиква с
фъстъци, ншима (местното име на вездесъщата африканска царевична каша) и корени “лусала”. Днес ни е малко по-добре с тях и научаваме интересни неща за техния етнос “лози”, които живеят тук, в Баротцеланд (Barotseland) на запад и в Ботсвана. Лошото е, че тази нощ отново си лягаме в полунощ, тъй като Тина плете плитки на племенницата си в хола.
14- 15.06
Остава да уредим една последна формалност преди тръгване – тестове за Ковид. Патрик
твърди, че негов приятел доктор можел да ги уреди по-евтино и дори без да трябва
реално да ги правим. Даваме му 900 квача (63 лв), колкото бяхме платили на влизане в
Замбия и той тръгва на мисия към болницата. Няколко часа по-късно се оказва, че било
абсолютно невъзможно според приятеля му и плащанията се извършват по банков път.
Налага се да се простим с 2000 квача (140 лв) за тестове. На следващия ден отиваме да
ни ги направят. Оказва се, че ако си студент все пак има намаление на половината, но вече не ни се занимава с търсене на начини, искаме просто да потеглим час по-скоро към Намибия. Тестовете ще са готови на следващия ден.
Остава ни една последна безсънна нощ с Патрик и Тина. Освен нас се появяват и още
две туристки от Турция, каучсърфърки, за които Патрик изнамира стая при наемателите в съседство.
Бъбрим си с тях часове наред. Едната дошла с майка си в Занзибар на почивка и се
залюбила с танзаниец, така че сега живее с него в Дар ес Салаам, а другата Хатидже ѝ е дошла на гости. Въпреки, че си падат доста кокони, начинът на живот на местните им е много интересен и постоянно снимат видеа.
През август ще има избори и имаме възможност да бъдем облъчени със сериозна
агитация по Националната тв, където часове наред се говори за невероятните
достижения на Едуард Лунгу сегашния президент. Няма човек обаче, който да сме
срещнали в Замбия и да не го мрази.
Другите новини са още по-потресаващи – разстрелян слон, който днес е влязъл в градините на местните, точно в Ливингстън и момиченце албиносче, на което някакви изроди и престъпници отрязали едната ръчичка. Макар и прикрито, но вещерството и черната магия в Замбия са широко разпространени. А някои хора вярват, че телесните части от албиноси носят богатство. Такива проблеми имаше и в Танзания, където албиносите си бяха устроили сигурен дом и убежище на един остров в езерото Виктория, тъй като в останалите места е твърде опасно за живота им.
16.06.
Днес тестовете трябва да са готови. Планът е да ги вземем и да стопираме към границата
с Намибия – Катима Мулило, на около 200 км от Ливингстън. Оправяме багажа, но ето че
преди да си тръгнем нова дивотия се случва. Патрик и Тина се опитват да ни изнудят да
платим сметката за тока, защото много сме ползвали печката. Сега вече чашата прелива,
след като Патрик ни караше три дена подред да пазаруваме закуски, обяд и вечеря за
всички. Това ни идва в повече! Още повече, че след като им предлагаме 10 лв на добра
воля, те се тръшват, че сметката им е 100 лв и заради нас всички наематели щели да
останат без ток. Налага се да звъннем на Дейвид, за да им обясним концепцията на
каучсърфинг, но накрая се разделяме с добро.
Всъщност постоянното искане на пари от някой, който е по-заможен от теб, е закон в
Африка, поради което за преуспелите хора това се оказва кошмар. Например гаджето на
туркинята Екин се налага да издържа майка си, сестрите си и децата им, само защото е
доктор и има нормална заплата. Много хора ни бяха разказвали, че щом родата им
узнаела, че печелят пари, започват да си искат за какви ли не нужди.
След близо час-два чакане, най-сетне си получаваме тестовете и излизаме пеш от
Ливингстън. Успяваме да хванем стоп с ТИР за границата с Ботсвана – Казунгула на 70
км. Не след дълго ни качва джипката на телекомуникационна компания. В багажника,
върху кабели и инструменти се накачулваме с още пет-шест човека, които пътуват към
Катима Мулило (Katima Mulilo).
Малко след Казунгула пътят е в плачевно състояние, асфалтът е с огромни кратери. Изпадаме в нещо като амок от бруталното друсане. Минават над три часа преди да изминем 150 км до границата. Вече е тъмно, когато слизаме преди голям мост над река Замбези. Пътниците се смеят, като чуват че ще спим в буша на палатка и ни предупреждават за многото крокодили и хипопотами. Скриваме се в храсталаците на петдесетина метра от брега и прекарваме последна страхотна нощ в замбийския буш.
17.06
Цяла сутрин се наслаждаваме на спокойствието без никакви хора. Трите нощи при Патрик
и Тина ни бяха взели здравето. Обхождаме брега на величествената Замбези, но колкото
и да търсим крокодили и хипопотами виждаме само следите им, но не и самите тях.
След като преминаваме по-дългия 700 м мост се озоваваме на граничния пункт.
Обменяме пари на идеален курс от квачи в намибийски долари и минаваме границата
съвсем безпрепятствено.
След три седмици прекарани в Замбия можем да кажем, че страната много ни хареса.
Най-вече с дивия си буш, милите хора и лесната комуникация на английски и относителната ненаселеност, както и безопасност. Кухнята също бе страхотна, спането на палатка песен и автостопът никак не беше зле, като се изключат голямото число шофьори очакващи заплащане, но
пък в крайна сметка никога не чакахме повече от 20- 30 минути преди да ни качи някой за
без пари.
С удоволствие бихме се върнали, за да изследваме река Замбези и национални
паркове Южна Луангва (South Luangwa) и Долно Замбези (Lower Zambezi), както и за да
посетим кралят на Баротцеланд – най-западната провинция на Замбия, който всяка година се
мести от двореца си на остров в реката с ладия, по време на голям фестивал по случая.
Баротцеланд, населен с етноса лози, е интересно място и поради факта, че искат
независимост и се чувстват като отделна държава. 🙂
В следващият пост четете… Керванът преминава границата с Намибия и заживява на речен остров сред хипопотами, след като бива спасен от един от наследниците на краля на Мбези. Докато си общува с хипопотами и слонове, бива покосен от Ковид без нито една аптека или клиника в радиус от над сто километра, но отново оцелява :)))
Вижте новата ни книга “Пътеводител за омагьосани земи” на линка. Тиражът е почти изчерпан и разпродаваме последни сто бройки.
