04. – 05.05.2021 Езеро Виктория, западен бряг (Букоба)
Сбогуваме се с църквата и дворчето й – самотен остров от зеленина насред града. Нашият отшелнически живот е към края си и зовът на приключенията ни отправя към пристанището и ферибота, който ще прекоси южната част на езерото Виктория и ще ни откара в градчето Букоба (Bukoba) на западния бряг. Разбира се купуваме най-евтините билети, трета класа за 16000 шилинга (11 лв), което за девет часово плаване си заслужава.
Корабчето изглежда в добро състояние, макар и леко килнато на една страна, побира в търбуха си освен множеството пътници и всякакви товари. Докато търсим подходящо място да разпънем бивака попадаме даже и на два ковчега. Очевидно до тях няма да е най-доброто място за спане. Единственият недостатък на плаването е, че ще е през нощта и няма да може да се насладим на гледките на езерото, но какво да се прави.
След мощния рев на сирената, леко замотване и странни маневри ферито потегля. Полягваме на третия дек сладко сладко върху шалтетата си, завити със спалния чувал , но скоро се оказва, че изборът на място не е най-подходящият. Мощни прожектори в задната част на палубата започват да мигат в разноцветни светлини, като проникват даже през тънкия чувал, с който сме се завили през глава. За разнообразие по някое време започва да вали дъжд със силен вятър и се налага да се местим два,три пъти. Силният шум на вентилационните системи, които ни притесняваха в началото се оказват най-малкия проблем.
Рано сутринта ето ни, след едно междинно спиране, на западния бряг на езерото Виктория. Град Букоба е значително по-малък от Муанза и се е скрил някъде зад капките дъжд и множеството гънки на хълмистия бряг.
Пейзажът изглежда съвсем различен от другата страна на езерото. Много по-зелено е, растителността изглежда по друг начин. Студено е и вали, нещо което се оказва, че ще бъде наше ежедневие през следващите дни. Почти сме на Екватора (-1 градус южна ширина) и климатът е като по учебниците по география, само където не се очаква, че човек като дойде на Екватора ще умира от студ.
Слизаме от кораба и се смесваме с множеството от пътници. Подминаваме безцеремонно пики-пики (моторчетата таксита) и всички предложения за транспорт. Скриваме се от дъжда под навеса на един билярд. 6:30 ч. сутринта е и всичко е затворено и празно.
В Букоба сме поканени от директора на училище “Джонсън Муджунго”, с който се бяхме запознали в църквата в Муанза. Букоба е толкова малък, че няма градски транспорт. Училището го няма на нито една карта, така че колкото и да не ни се иска се качваме първо на някакъв селски автобус до малко квартално пазарче, а после и на бода-бода (друго наименование за моторчетата такси) до самото училище. Мистър Джонсън го няма и както той се изрази по-късно е на тайна мисия – наблюдател на националните изпити в училищата. Посрещнати сме от няколко негови учители.
Училището изглежда много симпатично – няколко ниски постройки обляни от дъжда, циментови пътеки и градинки от гигантски банани. Само където стаичката, в която ни настаняват е доста мизерна и леко смърдяща на мухъл. Какво да се прави, “на харизан кон, зъбите не се гледат”. Веднага се социализираме с всички учители, а те в последствие домъкват от съседните къщи доста странен холандец. Той живее в Букоба от 20-ина години и доста се е африканясал. На въпроса, какво най-много му липсва от Холандия и Европа отговаря кратко: “Абсолютно нищо. Майка ми, но аз говоря с нея по телефона всеки ден.”
Ерик е супер общителен, идва на няколко пъти до стаята и даже ни помага с интернета, давайки ни хот спот. Малко се изумяваме, като влизаме в къщата му, където ни поканва. Голямата къща е полупразна, всички са се набутали в една стая по африкански – готвят, всякакви съседки и бебета се търкалят по земята. Тук са и прислужницата и жена му, която изглежда с около 40 години по-млада от него. Поне човекът си е написал доста интересен сценарий за живот. 🙂
Слизаме от хълмчето с училището към центъра на града. Дъждът е спрял и множество деца клекнали събират някакви неща от тревата. Доближавам се до едно и откривам, че всъщност берат летящи мравки, които пъхат в бутилки или торбички, очевидно голям деликатес за региона.
Букоба е съвсем малък и спокоен, но си има всички елементи на танзанийски град. Автогара, пазар, стотици сергийки по улиците и типичните двуетажни магазинчета с индийска архитектура. Макар да не виждаме хиндуистки храм откриваме сикхска гурдвара. Не липсват и множество джамии, очевидно мюсюлманите от бреговите зони са проникнали до всяко кътче на Танзания. Отиваме и до една от забележителностите на Букоба – огромна, модернистична католическа катедрала във формата на ракета. Минаваме и през православния храм “12-те Апостола”, където се запознаваме с отец Спиридон, който се занимава със сглобяването на двайсетината пристигнали в съндъци моторчета за 35-те православни свещеника, обслужващи 118-те православни църкви, разпръснати из цялата област. Учудаващи мащаби за разпространение на Православието в едно толкова отдалечено място.
Доставяме си някои малки удоволствия. Пием кафе от уличните алуминиеви чайници. Купуваме си фъстъчки от едно от десетките момчета, обикалящи със стъклени кутии пълни с печени фъстъци и подрънкващи монети в другата си ръка. Даже си позволяваме нечуван лукс – сядаме в улично заведение и ядем “чипси маяй” (пържени картофи с яйца) и странен вид гъста напитка “еуджи”, нещо като каша с незнайни съставки, приличаща на една любима наша напитка от Судан от фъстъчено масло. Отдавна е тъмно и се прибираме с моторче бода-бода до нашето училище.
Тука обаче, без да предполагаме, ни очаква пълен морален срив. Това че мизерната ни стаичка смърди, пълна е с комари и няма мрежа на леглото е нищо. Отиваме в тоалетната, където заварваме за пореден път канчето за подмиване хвърлено на циментовия под, който за наш ужас е покрит от армия малки гърчещи се бели червейчета. “Down shifting”-а и изкуството на неправеното тук са достигнали до прекалено критични нива. Въпреки школовката от многото пътувания, европейската закваска взима превес в нас и ни обзема вълна от сюреалистична погнуса, като от книга от Сартр. Все пак трябва някак си да се излезе от тази ситуация. Цветин полива тоалетните посред нощ и ги почиства обилно с прах за пране, както и целият под на стаята ни, за дезинфекция. Решението срещу комарите е ясно – разпъваме палатката директно върху леглото, защото ни е страх какво ще открием под него, ако го преместим. И Кервана има трудни моменти понякога! 🙂
06.05
Както обикновено вали цяла нощ, цяла сутрин, та чак до 14 часа следобед. В Букоба дъждовният сезон продължава осем месеца в годината, температурите са постоянни целогодишно (22 градуса минимална – 27 градуса максимална), а денят нараства и се смалява само с девет минути през сезоните.
Веднага щом дъждът спира излизаме навън. Тъй като сме на 4-5 км от центъра си хващаме една бода-бода, която е приспособена за тукашния климат с издължен в странна форма чадър. Децата покрай пътя отново събират летящи мравки за ядене. В центъра ни се налага да търсим интернет клуб, тъй като имаме да изпращаме няколко гигабайта видеа, а това е твърде бавно и скъпо през мобилния интернет. Мисията се оказва доста трудна – в единия нет клуб нетът е по-бавен и от мобилния, а в другия няма ток. Отиваме до брега на езерото Виктория, което се простира като море. Отсрещния бряг е на 200 километра и изобщо не се вижда. Чувстваме се сякаш сме в друга страна. Букоба има различна атмосфера от местата, през които пътувахме досега в Северна Танзания.
Точно когато се чудим дали да се прибираме или да се опитаме да намерим архиепископ Хризостом, епископ на Букоба, неговата джипка минава покрай нас. На секундата го разпознаваме (грък с бяла брада и монашеско расо) и започваме да крещим и махаме по колата. Какъв странен знак – да мине точно по тази улица, точно в момента, в който се чудим по кой път да поемем. Кани ни в епископския дом на върха на хълма Кашура, със страхотна гледка към езерото и остров Мусира.
Вечеряме заедно и си говорим. Оказва се, че имаме много общи познати свещеници и епископи от Нова Зеландия, Гърция и България. Отец Хризостом е дошъл в Букоба преди 8 месеца по покана на Александрийския патриарх, за да поеме цялата област. Той е “старец” (човек с дълбоки духовни познания и наставник) от манастир в Гърция и е дошъл с още една монахиня от същия манастир. Посещавал е десетки пъти Конго, за да преподава в семинарията в Киншаса и има много интересни наблюдения над страната. Държи се с нас сякаш сме най-специални гости и дори ни кани да се преместим в епископския дом и да останем за уикенда, тъй като има организирана специална програма с песни, танци и ядене.
Вечерта Антоний, момчето шофьор, което говори перфектен гръцки, ни закарва с джипа до училището. Трябва да издържим само още една последна нощ в мизерия. 🙂
07.05
Рано сутринта в 7:00 Антоний, отец Хризостом и монахинята – сестра Параскева, идват да ни вземат, за да ходим в далечно село на 100 километра от Букоба.
Хората в селото имат църква и голяма православна общност и се готвят да посрещнат за първи път новия епископ, отец Хризостом. Пътуваме през провинция Кагера – цялата с борове (посяти за дървесина) и с доста прохладен климат, поне в този сезон. Няма ги обичайните палми и други тропични растения. По пътя се отглеждат огромни площи с банани за готвене, наречени “матоке”. Половината от продукцията на Танзания идва от Кагера. По пътя забелязваме странни фунии от ламарина с лампи вътре. Оказва се, че са капани за ловене на скакалци – голям местен специалитет. После ги виждаме пресни и пържени да се продават на пазарите.
След град Мулеба се отклоняваме от главния асфалтов път и навлизаме на запад към границата с Руанда по черни, лоши пътища. Следващите 20-30 км ни се струват цяла вечност. Без джип е абсолютно невъзможно да се стигне.
Паркираме в малко селце насред хълмовете, където се издига православна църква. Поне 100 човека са се приготвили с клонки и са издигнали портал от палмови листа. Цялата църква е украсена. Всички започват да пеят и да издават африканския улулукания. Някои хора танцуват. Направо не можем да повярваме. Изглежда напълно нереално. Тълпата е завладяна от еуфория.
Посрещат ни трима местни свещеника и влизаме в църквата. Започва службата на суахили. За наше огромно учудване всички хора знаят абсолютно всички песнопения на цялата Литургия наизуст и пеят заедно. Църквата е претъпкана догоре с шарено облечени африканци.Опашката за вземане на Свето причастие е дълга и стига извън църквата. Не можем да повярваме, че сме свидетели на такова православие в този изключително забит край. Свещениците разказват, че из цялата провинция Кагера е така и че всички хора сами искали да стават православни. В другите провинции в църквата имаше малко хора, но тук явно има някакъв страхотен бум. В Букоба е и първата православна мисия в Танзания, стартирала преди 20-30 години.
След литургията има голям обяд, почерпка за всички. Нас ни настаняват заедно с отец Хризостом в къщата на свещеника. Сервира се ориз, пюре от банани матоке, пиле и риба. След обяда започва специално представление в навес пред църквата. Традиционни песни и танци на етноса хая, основния етнос на провинция Кагера. Хая са известни с някогашните си силни царства и търговия с керваните от Занзибар. Под ритмичния ритъм на големи тарамбуки започват най-откачените танци, които някога сме виждали. Духът на Африка ни обзема по-силно от всякога. Старци, майки, млади жени с деца се въртят в нещо като откачен суинг. Час-два по-късно програмата завършва с процесия с дарове за отец Хризостом – връзки със зелени банани, кошници с авокадо, ананаси, захарна тръстика и дори една кокошка. Напълно замаяни се качваме на джипа и поемаме по дългия път към Букоба.
Минаваме да си вземем багажа от училището и и се установяваме в епископския дом. Стаята ни е страхотна – чиста, с изпрани чаршафи, гледка към боровата гора на мисията и най-невероятното, душ с бойлер, който работи. Има дори пералня – съоръжение, за което бяхме забравили, че съществува. Вечерта отново сме канени на вечерята.
08.05
Днес отец Хризостом продължава с изненадите за нас. В 6:00 сутринта тръгваме към женски манастир в дивото, на 5-6 км от града. В манастира живее една възрастна гръцка монахиня, сестра Теодора, от вече две години. След литургията сме поканени на закуска – кафе, чай, кекс и гръцки пай със зеленчуци. Запознаваме се с цялата гръцка общност на Букоба – зъболекарката Панайота, която работи в тукашната православна болница (да, има две православни болници и две православни гимназии), двете доброволки Хрисула и Анастасия, двете монахини Теодора и Параскева и забележителната личност лейди Атина.
Лейди Атина е родена в Танзания, както и родителите и гърци. Говори перфектен английски, с британски акцент и е сякаш изскочила от колониални времена, през които е живяла. Следвала е в Южна Африка по време на апартейда и твърди, че истинския расизъм е дошъл след това, тогава е станало черен срещу бял. Обноските ѝ са като от времето на Ливингстън. Не можем да спрем да си говорим с нея. Разказва, че някога Букоба и Муанза били пълни с бели, които напуснали след независимостта.
След като дъждът намалява се разхождаме наоколо и виждаме невероятен див залив с плаж и гора резерват зад него, просто идеален за бивак.
Следобяд се връщаме в епископския дом, където от часове тече среща на православната младеж – обсъждат се програми и планове за двете училища и болници, бъдещо сиропиталище и още какво ли не. Отец Хризостом е неспирен. От 6:00 сутринта до 9:00 вечерта не спира да работи.
Ние пък слизаме от хълма по пряка пътечка през скалите, покрай къщички разположени като в лабиринт. Разглеждаме пазара на Букоба и се черпим “мгандо” – домашно кисело мляко, което се продава в специалните млечни магазини. В мисията отново ни очакват за вечеря.
09.05
В неделя е гвоздеят на програмата. След литургията, в двора на църквата, под големи шатри (тъй като отново вали) цялата православна общност на Букоба се събира, която е над 300 човека. Няколко певци за госпъл пеене изнасят дългия си репертоар, облечени в характерни госпъл роби, като всички им пускат дарения.
Жените са сготвили огромни казани с храна за множеството и след представлението има почерпка за всички. Ние сме смазани от толкова тържества, служби, срещи и хора и само си мечтаем да си починем. Така че след обяда с голямо облекчение се връщаме в епископския дом. За наша изненада отец Хризостом обаче продължава с дейностите, като стартира 3-дневен семинар за всичките 35 свещеници, които са дошли от цялата област за тържеството.
Следобедът не спира да вали и е доста студено. В боровата гора пристига цяло стадо маймуни вервет, които се опитваме да привлечем с фурми. Вечерта сме канени на вечеря в хотела, където се изнася семинара. Отец Хризостом ни казва, че винаги сме добре дошли в Букоба, ако решим да се установим тук и че той ще се погрижи за нас. Букоба наистина толкова ни харесва като град и природа, както и живота в църквата, че за сега става избор номер едно за пребиваване, след като приключим танзанийската си обиколка след месец и нещо.
10.05
Типичен букобски ден, в който дъждът не спира да вали до 14:00. Къпем се за последен път с гореща вода и обядваме с монахините Параскева и Георгия. Сбогуваме се с църквата и църковния живот и Антоний ни откарва с джипката на митрополията до разклона с главния път, спестявайки ни 3-4 километра ходене пеш.
Отново сме на пътя, щастие прониква във всяка фибра на тялото ни с всяка крачка и гледките, които попиваме с широко отворени очи. Не след дълго ни качват на стоп мъж и възпълничка жена с перфектен английски, отиващи на погребение в близко селце, на около двайсетина километра.
Почти веднага след тях ни спира празен камион, идващ от границата с Уганда. Спираме по някое време шофьорите да си похапнат в крайпътно заведение. Всичко е лежерно, протичат приятелски разговори гарнирани с усмивки. Сякаш заради хапването шофьорът-момче получава прилив на откачалски сили и започва да хвърчи по завоите с камиона, като състезател. С ужас наблюдаваме как стрелката изпълва до краен предел километража, някъде след 130 км и как камионът сече завоите, с риск да отхвръкне или отнесе някоя насрещно идваща кола, но за щастие пътят е пуст. Малко по-късно пък помощникът или приятел на шофьора, сяда на шофьорското място и започва да се учи как да кара направо на тира от самото начало – как се маха ръчната, как се включват скоростите и как се заобикалят дупки. Пълен ужас.
Добре, че поне пътя минава през резервата Бихарамуло (Biharamulo Game reserve), та спираме за малко да гледаме бабуините. Гористите хълмове са обрасли с висока трева. Колкото и да се взираме не успяваме да видим други диви животни освен маймуните. Въпреки късното тръгване успяваме да изминем общо за деня 340 км и лудото камионче ни остава на разклона Няканази за към град Кигома на езерото Танганийка, следващата ни цел.
Късен следобед е и решаваме да хапнем в едно от десетките многолюдни улични заведенийца стандартните боб с бял ориз. Стъмва се бързо, така че се изнасяме в страни от шумотевицата в търсене на самотно място за бивак. Намираме такова насред високата над метър и половина слонска трева. Нещо е минавало и е тъпкало тревата, но се надяваме, че толкова близо до пътя няма да изникне през нощта някой тембо (слон на суахили).
В следващият пост четете… истории от едно от най-тайнствените и отдалечени езера в Африка – Танганайка и как Кервана съвсем се превърна в танганайски керван.
Книгата “Палецът на свободата” за азиатското четиригодишно пътешествие можете да разгледате и поръчате ТУК. Съвсем скоро очаквайте и втори том.
