*Време за четене на поста: 16 минути
28.01.2025 Планините Хаджар
Стръмна серпентина ни изкачва към плато в планината Хаджар зад Мускат. На платото се белее град. Изглежда напълно извънземно и безводно, без нито една тревичка. Някои къщи са направо насред скалите, ново строителство. Тръпки ни побиват при мисълта какво ли е да живееш на такова място, без нито една тревичка и на 50 градуса.
Спускаме се отново към крайбрежието на югоизток. Планината през цялото време е нереална, като нарисувана, с милиони гънки и релефни вълни.
В градчето Дибаб (Dhibab) слизаме от магистралата и тръгваме към първото “уади” (речна долина тип оазис в пустинята), което искаме да посетим – Уади Ал Арбийн (Wadi Al Arbeieen). Не сме сигурни до къде можем да стигнем с лека кола по черния път, но в авантюристично настроение поемаме към долината. Пътят е без дупки и големи камъни, така че бързо навлизаме все по-навътре в тясната скалиста долина. Заради непресъхващите източници на вода тези уади са заселени от стари времена.
Появява се първото село – няколко кремави къщурки и райски палмови градини с фурми. Покрай скалите големи изумрудени вирове с тръстика и зеленина около тях ни замайват с красотата си. След второто селище обаче пътят се влошава. Появяват се стръмни участъци и дебело наслоени речни камъни. С голяма доза адреналин Цветин се засилва през камъните, после през ручей, който тече през пътя и нагоре по стръмно нанагорнище, а ние двамата с Божи слизаме от колата, за да е по-лека. Преодоляваме трудността, но малко след това надеждата ни да се свържем с главния път, който се оказва че всъщност минавал от друго място, угасва. Непреодолима локва с големи подводни камъни препречва пътя за изследователи с леки коли.
Решаваме да се установим на чудно усамотено плажче до неземно красив зелен вир и да приключим деня без повече адреналин, още повече че изобщо не знаем дали ще успеем да се върнем обратно през речните камънаци.
Скоро на газовото котлонче в новия меден индийски уок къкри вечерята ни – непознати зелени връхчета, които си бяхме купили от сука на Сиб, мислейки си, че това е ядлива папрат. Явно не уцелваме точния метод за готвене, защото има твърде особен вкус, но все пак си ги хапваме. Божи е захласнат по жаби, риби и водни кончета. Играе с камъни и във водата, а ние пък от тишината на пустинята, липсата на обхват и това, че отново живеем съвсем простичък живот с няколко предмета и непретенциозна храна, сме в непрекъсната откривателска радост.
29.01.
Разбуждаме се от непривични птичи крясъци.
Сутринта започвамe на блажено бавни обороти. Изобщо не бързаме да си тръгнем от райския пустинен вир. Божи се забавлява да преследва няколко козички, докато ние приготвяме закуска. Правим си няколко дължини из вира, който на места е доста дълбок и започваме да оправяме багажа. Все още сме в неизвестност дали въобще ще успеем да се върнем безпрепятствено обратно. Аз и Божи отново слизаме от колата, за да е по-лекa. Цветин се засилва през камъните. Чува се заораване и трещене и продължава нагоре по стръмния път с камъните. Начинанието е успешно, колата все пак е здрава и преминахме без да закъсаме.
Малко по-натам спираме да си напълним тубата с вода от една машина за филтрирана вода, с каквито изобилства из Оман. До нас спира джипка с тайвански уплашени туристи. Загубили са се и се чудят колко още ще продължи черния път и дали по този път на каньона се излиза на главния път за Мускат. Успокояваме ги, а те невярващо гледат леката ни кола и се чудят как въобще сме стигнали с нея до тук.
Излизаме от уадито и се отправяме към единствения магазин до джамията в Дибаб. Успяваме да купим инстантни нудъли точно преди да затворят в 14 ч. В Оман има сиеста по обед и абсолютно всички магазини, особено в по-малките населени места, затварят.
Решаваме да се освежим на плажа, докато търсим нещо за хапване безуспешно. Забелязваме палатков лагер с черни бедуински палатки, каквито сме виждали също в Саудитска Арабия и Йордания. Цветин отива към един мъж, който се подава и го пита дали това е ресторант. Мъжът се втрещява при въпроса и казва, че това е частен лагер. После виждаме, че всъщност има доста такива оградени палатки с каравани. Оманците явно обожават да къмпингуват с целите си многочислени семейства наведнъж. В лагера е пълно с деца и жени дошли да си починат от града.
На иначе безлюдния плаж виждаме една умряла костенурка. Все още не сме изследвали като хората Уади Арбийн и решаваме да поемем навътре по указаното с табели разклонение на няколко километра преди Дибаб. В началото пътят е асфалтов, но скоро става черен. Гледките са мащабни и направо нереални. Планината Хаджар се издига внушително, а ние поемаме по странен планински път надолу към долината.
Изглежда, че все пак ще успеем да стигнем до края на пътя и село Ал Сауайх (Al Sawayh). Селото е до безумно красиви смарагдови вирове и водопад, сред градини от фурми, цитруси и папая. Правим отново едно екстремно спускане през камъни, за да паркираме след селото. Божи е заспал на задната седалка и докато го чакаме да стане Цветин се отправя на разузнаване къде можем да спим. Съвсем наблизо намираме плажче, на което вече има една палатка. Малко по-нагоре обаче има чудна площадка в градините. Правим там бивака и се усамотяваме. Освен нас и поляците (баща и син с палатка), никой не се появява.
Вечерта сме нападнати от симпатични жабки, които скачат по всичките ни неща и свирепи комарчета. Унасяме се, все още невярващи как е възможно да сме насред такава небивала красота.
30.01
Събуждаме се от зова на мюезина за сутрешната молитва и крякането на множество косове. Няколко работника минават деликатно покрай палатката и ни поздравяват с усмивка. Даже и по такива зачукани места има работници от Индия и Бангладеш. Слънцето е доста жежко и въпреки, че всички местни се оплакват, че е малко студено, ние започваме да усещаме бруталната му сила и се преместваме под сянката на дървото, до което стратегически сме опънали бивака. По някое време минава и собственикът на градината и чак недоумява въпроса ми дали може да останем да си почиваме в градината му, сякаш това е най-естественото нещо на земята. Замислям се дали и аз така бих приел присъствието на разни чужденци с чалми и роби всекидневно в моите градини.
След закуска и подобаващо дълга игра с камъни и цамбуркания с Божи се отправяме на преход нагоре по каньона на “уади-то”. Минаваме през живописни терасовидни градини, оплетени с мрежи от напоителни канали,в който растат палми, папаи, домати и разни странни треволяци и подправки.
След кратко вървене по основния напоителен канал (“фаладж” на омански) пътеката тръгва по коритото на реката. В краткото описание, което бяхме чели в нета, пишеше небрежно “следвайте коритото на реката”, но не беше уточнено, че то е осеяно с огромни късове скали. Всъщност няма ясна пътека и трябва да газим до кръста във вода като на места се катерим като алпинисти по хлъзгавите скали. Каньонът обаче направо ни омагьосва с безумно суровата си красота.
Парчетата слама и клонаци, странно скупчени по скалите на десетина-петнадесет метра над главите ни, ни напомнят за един интересен феномен, свързан с крехкостта на човешкия живот – “flash floods”или внезапни наводнения, при които при дъждове високо в планините нивото на водата се вдига като гигантски вълни до въпросните нива, като помита всичко по пътя си. Уж сме извън сезона, когато има вероятност това да се случи и времето е ясно, но все пак нещо вътре в нас ни пречи напълно да се отпуснем.
Вървим около час и половина нагоре по каньона. Божи е заспал в раницата на гръб, главата му се полюшва при по-големите скокове и проплаква като му се жулне някое коленце в скала или камък. Към средата на прехода разбираме, че сме прекалено бавни и заради късното тръгване ще се приберем по тъмно, ако продължим до края, така че се отказваме. Не връщане срещаме странен турист, с който се запознаваме. Нещо в облика му ни кара да го питаме от къде е и лицата ни се разтягат в усмивки като чуваме отговора – “from Bulgaria”. Бъбрим си дълго с българина, който участва в първия проект в Оман по добиване на мед по катоден метод. Човекът беше останал след приключване на работата за десетина дена и беше очарован от красотата на Оман.
На връщане заварваме няколко семейства на “самотното” вирче, до което ни беше бивака. Успешно успяваме да вземем с леката кола стръмните участъци от каменистия път на обратно. Слизаме в познатото ни магазинче до джамията на градчето Дибаб, единственото в региона. В съседното кафене хапваме по един дюнер фалафел с яйце и докато сърбаме от чашките си карак чай, местен с усмивка поздравява и се радва на Божи и му дава накрая един риал, който няма как да откажем.
Днес започва уикенда за мюсюлманите, тоест петък е и е пълно с коли и хора. Караме по крайбрежния път и си търсим място за бивак, когато ставаме свидетели на неочакван феномен – цялото скалисто крайбрежие е осеяно с коли и палатки, тип бедуински шатри с огради от тъкани платове за повече лично пространство, модерни каравани и джипове. Има и къмпингуващи с малки, тоест нормални палатки, много светлини и хора. Думата арабин произлиза от арабската дума за номад по принцип, но не очаквахме, че в съвремието ще продължават да обичат палаткуването със семействата си в такива мащаби. Намираме си все пак едно свободно невероятно местенце под чадъровидната корона на една акация, която да ни гарантира сянка на следващата сутрин.
Учудващо шумовете от коли, фойерверки, глъч и трополящи магарета затихват към 23 ч. и успяваме да спим спокойно и непробудно.
31.01
Не бързаме за никъде и бавно се наслаждаваме на закуската с “ми горенг” – индонезийски инстантни нудъли, които не бяхме яли от години. Имаше един период в Малайзия и Индонезия преди години, в които оцелявахме на “ми горенг” в продължение на 9-10 месеца и сега ни е забавно да си спомним вкуса и старите приключения. От съседните лагери всички се изнасят постепенно. Събираме и ние бивака и отиваме на прибоя да си поседим до морето. Плажът на Бима е с едри обли камъчета, но пък цветът на водата е много красив.
Тръгваме към туристическата забележителност “Дупката Бима” (Bima sinkhole). По пътя бавно се поклащат камили. Дупката представлява скално образование – дупка-пещера насред пустинята с вир от морска вода на дъното. Около нея са изградени парк с детска площадка, тоалетни и е заградена от ограда, но пък влизането е безплатно. Стръмна стълба води до долу и човек може да плува вътре. Би било красиво, ако не беше толкова залята от масивен туризъм. Не ни е по вкуса, но пък повечето туристи са азиатски и е доста интересно да ги наблюдава човек. Облечени с тоалети, нагримирани и превъзбудени как подскачат по скалите.
Продължаваме към близкото градче Тиуи (Tiwi) и Уади Шаб (Wadi Shab), един от най-туристическите каньони в Оман, но прехвален с красотите си. Призлява ни като виждаме десетки коли, та дори и автобуси с туристи на паркинга. Изобщо няма къде да се паркира, освен това е облачно и съответно ярко зелените вирове изобщо няма да се виждат толкова наситено зелени. Решаваме да дойдем утре много рано сутринта преди тълпите, а сега да си потърсим място за бивакуване в съседното уади – Уади Тиуи (Wadi Tiwi).
Пътят е асфалтов и хубав, но след първото село, на няколко километра навътре, започват стръмни непреодолими с нашата кола участъци. Селото е много красиво насред финиковите палми и течащата кристална река с чудни вирчета. Тук също пристигат автобуси с французи непрекъснато, така че тръгваме назад с надеждата да намерим по-усамотено място за почивка.
Откриваме приятен бивак под няколко дървета встрани от пътя под скалите на каньона. Отпускаме се блажено на карак чай, готвим и си палим тамян в глинената кадилница. Като че ли сме малко уморени и в крайна сметка преценяваме да не търсим друго място, а да си останем тук. Доста е облачно, но се надяваме, че по-нагоре в планините не вали и няма да ни отнесе внезапно придошло уади, тъй като реално сме в коритото на реката.
Лягаме си, но потока от коли така и не секва до след полунощ и ни разбива съня. Шумът от двигателите като че ли е усилен заради ефекта от високите скали в каньона. Освен това някои шофьори се режат с мръсна газ, а няколко подивели магарета реват с всички сили около нас. Нощта е меко казано кошмарна. Преди да се е съмнало, движението на местни и бангладешки работници по нивите са възобновява. Недалеч от нас има и шумна помпа за вода, до която постоянно идват камиони водоноски да зареждат. Изглежда водата не е много тук. Всеки си има голям бидон на покрива на къщата, който водоноска трябва да пълни периодично от помпата в уадито. Забавното е, че бидоните са бели и са с ръбче наподобяващо пустинен форд, така че да са в тон с къщите.
В следващия пост четете: Вълшебния Керван изследва приказния каньон на Уади Шаб и се потапя в забравената идилия на някогашното величествено пристанище Сур на крайчето на Арабския полуостров, докато тайно търси морски костенурки.
Истории от автостоп пътешествието по земя до Индия можете да прочетете в книгата “Палецът на свободата”.
