14.04.24
През нощта навлизаме в щата Западен Бенгал и сутринта с час-два закъснение влакът пристига в Калкута. Малко сме замаяни от пътуването, но успяваме да отблъснем атаките на шофьорите на таксита, чиито коли са старовремски, жълти и заоблени като сапунерки. Откриваме, че по незнайни причини метрото е затворено, но намираме подходящия автобус точно преди да потегли за квартал Калигхат. Калкута ни беше станала любима още при предишното пътешествие и сега приятните впечатления се затвърждават още повече. Всичко ни изглежда просторно, чисто, покрито с екзотични зеленини и много по-спокойно и ненаселено, особено сравнено с Мумбай.
Спираме в квартала Калигхат, където се намира зловещия храм на Кали, в който се колят кокошки и кози за жертвоприношения. Този път обаче посещаваме 100 годишният гръцки православен храм, където след службата се запознаваме с отец Рафаил и енорияшите на чаша чай и самоса.
Вечерта ни очаква друго приключение – нощен автобус за около 12-13 часа до град Силигури, а още се чувстваме разцепени от 36-часовото пътуване с влака. Затова се решаваме да наемам стаичка, за да отдъхнем през деня в мизерното хотелче “Homely Raj”. Хотелчето се оказва с ресторант, в който се предлага превкусна южноиндийска кухня. Така че хапваме „доса“ с кориандър и оризови хлебчета на пара “идли”. Поливаме се с вода и припадаме под вентилатора, който безпомощно раздвижва лепкавата жега на Калкута.
В късния следобед напускаме хотела и минаваме по тясна виеща се уличка до главния път. Сградите изпъстрени с орнаменти и мухлясала олющена боя навяват сладникав, романтичен дух. От една пешеходна пътека, почти в движение се мятаме на препълнен градски автобус към автогарата на централния площад “Esplanade”. Една възрастна жена веднага гушва Божи до себе си, а хората ни помагат да се промъкнем навътре и да позиционираме раниците на средната врата, която не се отваря. Слизането също е малко като в екшън.
Автобусът спира сред задръстването на едно кръгово. Аз скачам с Божи в ръце, Маги се залива със сока, който носи и раниците се изсипват на улицата, след като шофьорът отваря вратите специално за нас. Вече е тъмно. Автогарата е избухнала смесица от тълпи хора и сергии за плодове, ядене и какво ли не. Автобусите изглеждат обещаващо – нови двуетажни и лъскави и човек по нищо не може да предвиди, че това е всъщност едно прикрито влакче на ужасите.
Взели сме си двойно легло, уж на най-доброто място до шофьора, на втория етаж. Още след тръгването разбираме, че хич няма да е леко. Понеже сме на втория етаж клатенето е още по-голямо. Шофьорът инфарктно набива спирачки или кривва непрестанно, което ни клати наляво-надясно като медузи в тава и всичко това придружено с острия звук на клаксони. Повече от час не можем да излезем от задръстванията на Калкута, но и след това положението не се подобрява значително. По някое време на Божи му се допишква и аз тичам с гърнето под възмутените погледи на индийците. Добре, че поне не ака, както се случи във влака. Все пак умората надделява и посред нощ сме се унесли.
Между другото днес тук е нова година. ЧНГ по бенгалски!
15.04
Събуждаме се като изцедени, когато “автобуса на ужасите” вече влиза в автогарата на Силигури (Siliguri). Със замаяна походка влизаме в първото заведение за закуски на гарата с типичния потресаващ вид на такъв тип места в Индия. Хапваме пържени мекици “пури” с къри от картофи и тръгваме да търсим откъде тръгват автобусите за щата Сиким, накъдето сме се насочили. Оказва се, че си има обособена автогара (SNT stand), със сикимски транспорт.
Днес няма автобус за Пелинг (Pelling), Западен Сиким (West Sikkim). Следващият е чак утре. Има вариант да пътуваме само до половината път със споделено такси-джип, но сме толкова изморени след три нощувки във влак и автобус, че се отказваме от идеята. Вътре в самата гара виждаме приятно хотелче с чист двор, цветя и сикимска архитектура (SNT Rest house, няма го в google maps). Казват ни, че нощувката е 1200 рупии (25 лв) и моментално си взимаме стая. За първи път сме на толкова чисто място, а и това е най-евтиното досега.
В целия щат Махаращра, а и в Калкута не бяхме спали за под 1500 рупии (30 лв) двойна стая. А в Мумбай тройната стая в Колаба струваше 3 500 (70 лв). В 90% от стаите (поне в този ценови ранг) имаше или петна по чаршафите, или ужасно мръсни ъгли в стаята, или прашни прозорци и парапети, или зловония в тоалетната, за шумовете да не говорим. Това място сега ни изглежда райско – тишина, чистота и спокойствие. Над рецепцията виси портрет на Далай лама, а целият персонал и повечето клиенти са сикимци с тибетско-непалски черти. Всички са много мили. Сякаш са си създали един малък хималайски рай, насред лудницата на Бенгал.
Интересно да се знае
Щата Сиким (Sikkim) е бивше хималайско царство (до 1975 г.), което след британския радж става част от Индия. Сгушено между Непал и Бутан, то е обитавано от планински народи, които са или с непалски корени или с тибетски (бучия и лепча). Официалната религия е тибетски будизъм Ваджраяна. На територията на щата е и третият най-висок осемхилядник на Земята – Канченджунга (8585 м н.в.).
Днес трябва да си извадим и разрешителни за влизане в щата, което съвсем подсилва усещането ни, че се отправяме към тайнствено хималайско кралство. Така нареченият Inner Line Permit (ILP) е безплатен и се вади за 15 минути в бюрото на гарата, като трябва да си дадеш копие от паспорт, индийска виза и снимка. Максималният разрешен престой в Сиким е месец, с право на удължаване още месец в столицата на щата – Гангток.
Хапваме странно бенгалско “тали” за обяд – ориз, роти и съвсем нетипични за нас кърита с горчива краставица, пържени картофки и някаква зеленилка. След това се прибираме да спим в хотелчето.
Следобеда с подновени сили тръгваме на обход из улиците на Силигури. Преди осем години бяхме минавали през града почти транзитно, но не се бяхме разхождали. Обичайната индийска суматоха и горещ спарен въздух бързо ни поглъщат. По улиците вървят велорикши редом с крави и кози. Някакъв луд концерт на съседната улица е сбрал тълпа от зяпачи.
Стигаме до малък будистки манастир, пред който пълничък чичо пече на скара топки пълнени с причудлива смес от подправки, от която ни се изправят косите. Минаваме покрай уникална ковачница, където в притъмнени помещения няколко целите очернени индийци нажежават железа и ги коват с мощни удари. Работата изглежда ужасно тежка в жегата, като някаква средновековна ангария. Накрая стигаме до брега на река Махананда, покрай която е процъфтял Силигури. По пясъчните наноси пасат крави, деца играят на крикет, други запират дрехи или правят пуджи – въобще вековната непроменяема връзка на индийците с реките и тук се изявява напълно.
Вечерта в хотела хапваме невероятно вкусно “тали” с леща и зеленилки сготвено по сикимска рецепта почти без никаква лютост. На плазмата във фоайето тече „Ип ман“, а Божи тича из целия хотел и всички си играят с него.
16.04
Имаме време спокойно да се оправим и да понапазаруваме плодове преди автобусът за Пелинг да потегли в 10:30 сутринта. След като всички багажери и кашони са завити с платно и овързани с въже на покрива, потегляме навреме. Автобусът е без климатик и сравнително натъпкан, но очакваме че веднага щом навлезем в Хималаите няма да е толкова горещо. Първоначално ни отнема почти час да излезем от града, след което започва приятната част от пътуването.
Караме през защитена територия (резерват Махананда) в много красива джунгла, но не виждаме диви животни. След 20 км Хималаите се изправят пред нас. Навлизаме навътре по дефилето на река Тиста. Склоновете са гъсто покрити с чудна влажна гора от лишеи, бамбуци, орхидеи. По пътя притичват макаци. Облачно е и леко мъгливо. Вече са започнали първите дъждове в планината и на места пътят се е сринал от свлачищата. Моментално ни се връщат всички спомени от хималайските пътувания, от екстремните пътища, свлачища, завоите, пропастите и шеметните гледки. Толкова искахме да се завърнем!
На места едвам се разминаваме с камионите, чийто гуми почти излизат от пътя. Извън свлачищата пътната настилка е доста добра и се пътува леко. По обед спираме в крайпътно заведение, където всички пътници слизат за обяд. Поръчваме си порция “момо” – пелмени на пара, а Божи пие сок.
Не след дълго стигаме до границата на Сиким. На военния пост Моли ни бият входни печати в паспортите, след което преминаваме през тибетската арка за добре дошли. Докато Цвети е навън с паспортите автобусът взима, че тръгва и едвам успявам да го спра преди да сме отпрашили.
Трафикът изведнъж почти изчезва, както и селата. Само гъста хималайска гора и птичи песни. Унасяме се сладостно по завоите. Достигаме областния град Гейзинг (Geizing) чак в 17 следобед. Завалява дъжд и тъмен облак обгръща отвесните склонове. Повечето пътници слизат тук, тъй като това е центъра на Западен Сиким. Спираме пред голямо католическо училище да разтоварим кашони с учебници. Две монахини и няколко ученика посрещат пратката. Продължаваме да се вием в серпентини до върха на рида, където е последната спирка на автобуса – туристическото градче Пелинг (Pelling ). Достигаме след 7 часа каране (150 км).
По тясната улица се издигат хотелчета и къщи от по 5-6 етажа, декорирани със сикимски архитектурни елементи. Хукваме през ситния дъждец към хотелчето, което сме резервирали наблизо. Влизаме във фоайе украсено със снимки на сикимци и традиционни масички. Момчетата от персонала не говорят английски и едвам се разбираме за цената на стаята (1600 рупии – 32 лв.). Имаме балкон и шеметен отвес с гледка към цялата долина. На 2000 м надморска височина сме.
Излизаме до главната улица за вечеря. Отново ориз с кърита и варени картофи с яйце за Божи. Вечерта си лягаме, но почти не можем да спим от очакване. На сутринта ако времето е ясно може би ще успеем да видим Канченджунга на среща.
17.04
Още в 6:30 сутринта се събуждаме и хукваме към балкона. За съжаление е твърде мъгливо и не виждаме Канченджунга. След час-два обаче се прояснява частично и високо горе в облаците различаваме изумителния осемхилядник. През есента и зимата въздухът е съвсем ясен, но в този сезон явно няма да имаме късмет с гледките.
Отвън на улицата е пълно с гологлави будистки монаси в червени роби, жени с традиционни тибетски сукмани и дядовци с каубойски шапки. Усещането, че сме се завърнали в тибетско-непалската културна сфера е осезаемо.
Хапваме супа с нудъли “тукпа” и хлебче „парата“ с картофено къри в малко очукано капанче на улицата и продължаваме с разходките.
На около 2 км изкачване по хълма се намира един от най-важните будистки манастири в Западен Сиким – Пемянгце (Pemyangtse). Вървим през гора от бамбуци, сикимски смърч, рододендрони и всякакви огромни дървета. Въздухът е свеж и прохладен, около 18-19° С.
Манастирът е доста внушителен, с огромно молитвено колело в отделна пагода и няколко различни зали. В едната главния лама и монасите точно са се събрали да четат свещените текстове (сутри). Когато свършват определен пасаж надуват тръби, бият гонгове и тъпани. Ефектът е силен. Една чужденка седнала в поза за медитация се разплаква. Група индийци влизат и с уважение се покланят на ламата и голямата статуя на Падмасамбава, наричан още гуру Ринпоче (човекът, донесъл будизма в Хималаите и Тибет) в централния олтар, въпреки че очевидно са хиндуисти. Божи се присламчва към дядо сикимец с традиционна роба, който го черпи с оризон. На последния етаж има впечатляваща статуя – репрезентация на тибетския рай. Постояваме няколко минути и излизаме отново навън.
Тръгваме през гората по преки пътечки надолу по хълма към руините на една от първите столици на Сиким – Рабденце (от 17 век). По пътеките се веят бели знамена изписани с тибетските сутри, окачени на дълги бамбукови прътове. Из гората пеят десетки птици.
Минаваме през ламаиско училище пълно с малки монахчета. Един сикимец по-късно ни разказва, че това дали ще станеш монах се определя още при раждането на детето и реално не подлежи на избор. По стръмна пътечка стигаме и до самите руини, които не са твърде впечатляващи, но пък гледките наоколо въпреки облаците и маранята са красиви. Първият крал-лама “чогиял” на Сиким дошъл от Тибет през 17 век и основал сикимското кралство, което често било нападано от Непал и Бутан в съседство.
На Божи доста му се доспива, така че тръгваме на обратно през джунглата към Пелинг, като минаваме покрай парк за птици с десетки волиери и клетки с екзотични фазани и други защитени птици.
Следобеда точно се чудим как да продължим по-навътре в Хималаите към село Юксом (Yuksom) на 35 км. Тъй като няма автобус, а споделените таксита тръгват от град Гейзинг пълни. Освен това не можем да открием и никакъв номер на гарата в Гейзинг или на такъв шофьор. Обикновените таксита предлагат доста високи цени (2500 рупии, 30-40 лв) с голямо пазарене и не ни се иска за такава малка дистанция да се изръсваме толкова. Всички коли по пътя обикновено са пълни и са доста малко, така че не ни се рискува да стопираме с Божи.
Както си вървим, забелязваме, че сградата на туристическата информация за първи път е отворена. Влизаме и хоп, какво да видим – лист с точни инструкции и телефони как да си хванеш споделено такси за Юксом. Звъним на шофьора и той ни запазва две места за единствения джип утре сутринта. Нямаме търпение да излезем от туристическия Пелинг и да се забием в истинско сикимско село, както и да правим преходи из планината, ако времето позволява.
От горния етаж слиза симпатична жена с бебе, която се оказва, че освен че е служителка тук, но и живее на горния етаж и ако някой турист влезе, просто притичва до долу с бебето в ръце и го упътва.
Привечер се качваме до съседния хълм, където се издига гигантска статуя на Ченрезиг (бодхисатва или божеството на състраданието в тибетския будизъм). Под нея има някакъв бутафорен skywalk (прозрачен височинен мост), а скоро ще бъде готов и лифта от централната част на Пелинг до този хълм, за да се избегне стръмното изкачване. Освен статуята на хълма, тук се намира и малък манастир – Санга Чолинг (Sanghak Choeling).
Докато слизаме по пътя високо в дърветата виждаме силуета на някакъв бозайник с пухкава опашка, но в тъмното не можем да го различим. Чудим се дали не е известната червена панда, животно символ на щата и силно застрашено.
Вечерта сядаме в едно ресторантче, което ни става постепенно любимо. Отново сме на пелмени “момо”, но този път пържени и за разнообразие, къри от бамя с чапати и разбира се ориз с леща.
Усещания от деня
Пронизителният гонг и тръбите на ламите. Усещане за магьосници, страховити образи на демони по стените и някакъв странен окултен тибетски свят. Толкова пъти сме били в тибетски манастири и винаги са ни се стрували прекалено магьоснически и налудничави. Природата предлага други противоположни усещания – във въздуха се носи хималайска чистота, мир и чувство за ритмично-хармонично съществуване.
18.04
Днес е тръгването ни към село Юксом (Yuksom) и затова се размотаваме до обяд. Хапваме пури (мекички) с люто сосче за закуска в хотелчето. После се разхождаме за последно из центъра на Пелинг. Споделеното ни такси джип Махиндра идва почти навреме и се донатъпкваме с още една двойка избягали заради събитията от Израел младежи, точно завършили военната си служба. Преброявам 15 човека в джипа, плюс шофьора. Това си е половин автобус! Ние с момчето и още двама местни сме натъпкани в багажника, но въпреки това успявам да надниквам към гледките на обраслата в ярко зелено джунгла и стръмните хребети на Хималаите. Пътят е изцяло по сикимски стандарт, но е доста добър и не много натоварен. А и джипката вози доста по-комфортно от раздрънканите автобуси.
Почти неусетно взимаме 35-те километра до Юксом, за рекордните час и половина. В последните километри слиза по някой пътник или шофьора спира до някоя къщичка и с приятелски подвиквания подава по някой пакет или чанта на местните. Село Юксом е на края на асфалтовия път и от него тръгва пътеката за един от базовите кемпове за връх Канченджунга.
Случайният ни избор да се забием тук се оказва удачен. Селото е малко и тихо, супер красиво, с малки спретнати сикимски къщички. Няма нищо общо с туристическия Пелинг. Няма ги хотелите като кооперации, нито тълпите индийски туристи.
На улицата ни чака племенника на собственичката на къщата за гости, в която ще отсядаме. По една полянка с пасящи крави, кози и спящи кучета слизаме до скромната къщичка на Даулакипа (Lobding homestay). Отстрани се извисяват стръмни надиплени катове планини, обвити в мистични мъгли. Къщата е абсолютно минималистична – три стаи с обща веранда, но за сметка на това е спретнато и чисто. Има и ограда от 130 саксии с цветя, както и две дървета, които растат от специално оставени дупки в стъпалата в по-големи саксии. Сред цветята се мъдри и симпатично бяло кученце.
Даулакипа веднага гушва Божи и ни развежда из съседните две къщи, които са на близки роднини и с които живеят задружно и в пълна хармония.
Разхождаме се из селото, което всъщност са състои от една улица. Сядаме пред дървена наколна барачка и ядем вкусна супа от жълт грах. Минаваме покрай храм с огромни “мани” колела, свещено езеро на име Каток (Kathok) и будистки манастир „Каток гомпа“. Всички къщички са подредени и чисти и има много цветя пред тях. Местните са тихи, усмихнати и поздравяват вежливо.
Вечерта на верандата, под звуците на странни птици от джунглата, ядем ориз със странни сикимски кърита, млечна супа и пържен спанак. Усещане за хармония и единение с хора и природа се спуска върху нас, като мъглите над хълмовете околовръст.
19.04
Днес се разхождаме до каменния трон на Норбуганг, първият крал на Сиким дошъл от Тибет, разположен под гигантски смърч в гористо паркче, окичено със знаменца. Хребетите отново са покрити с мъгла, създаваща усещане за мистичност и приказност. В долината пред нас някъде се е скрил Канченджунга. Монах обикаля с броеница ступата пред трона, припявайки си будистки мантри.
На обяд пием чай в къщата. Сиким е известен с отглеждането и производството на едни от най-висококачествените чайове на Индия. Заради влагата и студа изпраните ни дрехи не изсъхват вече втори ден и ги вадим и въртим по просторите.
Следобед правим разходка до друг манастир, разположен на хълм в долната част на селото, в джунглата. Джунглата и гледките неизменно създават еуфория.
Днес са местните избори, за които много местни специално са се прибрали, за да гласуват. Минаваме покрай училището, в което се гласува, от там се чуват групови възгласи. Очевидно гласуването тук е емоционален процес. Двете партии конкуренти са партията със знак “нощна лампичка” и партията с “чадърчето”. Носят се слухове, че “лампичките” ще спечелят. На връщане попадаме на банкет на партията на “лампичките” и там ни канят да хапнем безплатно ориз и леща. 🙂
20.04
След обичайната закуска ориз с дал (леща) Даулакипа ни предлага да отидем с тях до манастира Дубди (Dubdi monastery) над града. Мислехме да правим преход до там, но заради дъждовното време решихме да ходим с тях, с коли. Даулакипа иска да поръча на ламата там специална пуджа за сина си Таши, който бе дошъл за изборите и на идния ден си заминава. Купуват знаменца, пръчици за горене и плодове и се качваме на две таксита. Разстоянието е само няколко километра по асфалтиран път. Малка пътечка в гъстата гора води до билото на рида, където се намира неголямата постройка на най-стария сикимски манастир.
Даулакипа и семейството принасят даровете си на олтара до цветните кулички “торма”, които манастирите изработват от брашно и масло. Манастирът, както и останалите в Сиким, принадлежи на най-старата тибетска школа Нингма-па. По стените навсякъде е изобразен чудовищният Махакала и колелото на времето, както и ужасяващи женски демони “дакини”. Статуите на Буда са рядкост. Обикновено централно е поставена статуя на Падмасамбава с леко лош поглед или на Ченрезиг, божество на състраданието. Като се прибавят и флейтите от човешки бедрени кости атмосферата бие по-скоро на зловеща.
След посещението тръгваме пеш към близкия Слонски водопад с красиви вирчета. Водата е ледена, а и навън е под 20 градуса, така че няма желаещи за баня. По пътечките из гората се движат местни с големи бамбукови кошници пълни с неща от джунглата. Група момичета събират ядливи листа от папрат.
Правим си пикник с диня, след което се връщаме обратно в селото, точно преди буря с дъжд и гръмотевици да се спусне от планината. Цветин все пак успява да отиде на местен бръснар.
Вечерта минава в приятни приказки със семейството, събрани всички в спалнята на Таши.
21.04
Днес за първи път ще е слънчево цял ден. Сутринта дори Канченджунга се показва за малко от облаците в по-високите части. Решаваме да направим някой по-дълъг преход и се насочваме по долината, която води към Национален парк Канченджунга. От тук се тръгва за известния преход до Гьоча ла (Goecha la) проход на 4940 м надморска височина, с невероятни гледки към Канченджунга. Отиване и връщане обикновено отнема седем дена, като трябва да си задължително с туристическа агенция и да имаш специално разрешително. Излиза към 300 долара на човек.
Излизаме от селото и тръгваме по тясна пътечка със свлачища на места, през влажната високопланинска джунгла. Птичите песни са невероятни. Огромни бамбуци потрепват на вятъра, красиви бели орхидеи висят от дърветата . Не срещаме никакви хора и ни обзема онова настроение, в което ни се иска да хукнем към върховете без гидове и разрешителни. Божи заспива в раницата и успяваме да извървим по-голямо разстояние. Подминаваме арката за влизане в националния парк след дълъг въжен мост.
По обяд решаваме да се връщаме. Навлезли сме четири-пет километра по долината и се опасяваме да не ни изненада някой следобеден дъжд, тъй като се появяват облаци. По пътеката се появяват индийски групи планинари от по 20-30 човека, които слизат от Гьоча ла. Някои са с кервани кончета, други са с “дзо” – кръстоска между як и крава. Индийците много са се отворили по планинарстване и обикалят целите Хималаи. Питат ни защо сме без гид, но като виждат че сме само на разходка водачите се успокояват. Връщаме се доволни от досега с хималайската дива природа след пет часа преход.
Вечеряме в ресторантчето на центъра. Божи хапва тибетски хляб със сирене от як.
22.04
На сутринта сърдечно се сбогуваме с Даулакипа, мъжа й Пурна и цялото семейство. Споделеният джип за град Джоретанг (Jorethang) тръгва надолу в 7 сутринта. Днес отново е облачно и така и не виждаме Канченджунга.
Поемаме по друг път, не през Пелинг, откъдето бяхме дошли, а през съседния рид и село Ташидинг (Tashiding), където е един от големите манастири на Западен Сиким. Пътят е тесен и живописен. Прокаран e през стръмния отвес на хълма покрай трептящи бамбуци и дебели фикуси с лиани. Асфалтиран е, но на моменти настилката изчезва. Слизаме по виеща се като панделка серпентина до река Ранджит.
Джоретанг (Joretang) е на самата река в ниското и е значително по-горещо. Пристигаме след близо 3 часа и 30 минути каране, въпреки че разстоянието е едва 35 км.
Късна сутрин е и делничен ден, но градчето изглежда странно запустяло. Всички магазини са затворени. Само автогарата за джипки на три етажа е оживена. Тук притичват и тръгват джипове за най-забити села из Западен и Южен Сиким.
Няма какво да правим цял ден в горещия безинтересен град и решаваме да си хванем джипка за Дарджилинг (Darjeeling) на 25 км. Докато я чакаме закусваме набързо мекички “пури” в спарено заведение. На гарата Божи тича навсякъде. Един пиянка не спира да ни говори нещо, а ние си пийваме черен чай на една сергия. Джипът пристига с един час закъснение. Успяваме да заемем най-предните места, където човек се вози без да е смазан като сърдела и има хубави гледки.
Очуканият Махиндра Болеро поема към граничния пост за излизане от Сиким. Отново ни бият печати в паспортите и по въжен мост над дълбоко дефиле напускаме невероятния щат Сиким, като навлизаме отново в Западен Бенгал.
В следващият пост четете… Индийското пътешествие завършва в Западен Бенгал насред чаените плантации на Даржелинг и след това отново в Калкута с посещение на едно невероятно сиропиталище и полет към Гуджарат и Емирствата.
Ако ви се четат истории от Хималаите вижте историите от няколкомесечното ни пребиваване в Ладакх, Индийски Хималаи ТУК.
