07.04.2024 Нашик, Махаращра, Индия
След закуска в хотела си поръчваме една рикша до гарата на 20 км. Перонът е запълнен догоре с хора. Чудим се как влак с 20 вагона ще побере цялата тази тълпа. Джан Шабзи експрес пристига с половин час закъснение. Учудващо всички се побират, без правостоящи. Този път не успяхме да си вземем по-добра класа билети, тъй като бяха изкупени и сме в седяща класа 2S, без климатик. Седалките обаче са меки, а не железни и има много вентилатори, така че пътуването е сравнително комфортно.
Често се качват продавачи на вода, кафе и чай, снаксове. Като цяло е спокойно. Божи отново става център на вниманието. Една жена започва да го храни с чапати и къри, докато мъжът й го гушка. Стигаме в град Нашик (Nashik) след три часа по обяд. Бързаме да стигнем до хотелчето в центъра. Гарата е извън града, който е три милионен, така че си хващаме отново тук-тук. Вече е обяд и е много горещо, а и Божи трябва да спи.
Хотелчето носи гръмкото име Рама Палас, но си е малко мизерно, въпреки че стаята е широка, с две двойни легла и полуработещ климатик. Цената е 30 лв за трима. Ъглите са подозрително прашни, а чаршафите бая лекидьосани. За сметка на това гледката от малкото балконче е уникална, право към главния вход на храма на Черния Рама (Kalaram), едно от основните места за поклонение в Нашик. Пълно е с какви ли не поклонници и процесии.
Интересно да се знае…
Нашик е град споменаван в Рамаяна, индийския митологичен епос и е сцена на историите на различни божества, особено на Рама, Сита и Лакшман. Името на града идва от “нос”, заради това че Лакшман – брата на Рама отрязал носа на демона Шурпанака. Старият град Панчвати е дом на пет огромни банянови дървета, сред които се крие пещерата на Сита, любимата на Рама. Другото историческо място свързано с Рама е басейн на река Годавари – Рамкунд. Счита се за свещено място, както и цялата река. Хората идват да се потопят ритуално за освобождение от натрупаната карма, както и да хвърлят пепелта на кремираните си близки. Нашик също така и един от четирите града, в които се провежда най-големият религиозен фестивал на планетата Кумбх Мела веднъж на 12 години.
Обядваме в близко заведение “Сита бхаван” обикновено тхали (чапати, ориз и малки чинийки с къри и леща дал) и се прибираме, за да починем по време на горещините. След обедния сън Цветин открива, че паспорта му го няма. Малко се шашваме, но запазваме спокойствие. От рецепцията твърдят, че са ни върнали и трите паспорта след регистрацията, а в ресторанта не са виждали паспорта. Какъв е шансът да си намериш падналия паспорт в многолюдна Индия?! Но! все пак го намираме в малкото наследствено заведение за ласи (сладък айрян) и млечни десерти в близост до хотела ни. Паднал е там и човекът веднага го е прибрал. Успокояваме се и тръгваме на обиколка към гхатовете (стъпала, водещи към водата) на река Годавари.
Нашик е някак си особен, като всички свещени хиндуистки градове. Пълен е с поклонници, песнопения, ритуали, светилища, крави на всяка крачка. Като малко излязъл извън времето и в някакво друго ведическо архаично време, което не тече със същата скорост. Стигаме до Рамкунд и реката в 19 ч., точно когато започва Гангаарти – ритуал с огън и пеене на мантри, изпълнявани от брамини. Претъпкано е с народ и мантрите се чуват от високоговорители. Някои хора все още се потапят във водата, други пускат чинийки с цветя и свещ по нея, трети пляскат и пеят. За да стигнем до Рамкунд трябва да си събуем обувките. Навсякъде има купчини с обувки. Обикаляме нагоре-надолу покрай брега, наблюдавайки сцена, която се повтаря от няколко хиляди години в Индия.
По брега живеят като на катуни чорлави продавачи на билки и религиозни предмети, може би дошли от далечни села да продават нещата си. Хлапетата им обикалят и просят по гхата. Забелязваме навсякъде фалическите изображения на Шива – шивалинга, които хората поливат с мляко и цветчета и им се молят. Шиваистките храмове и светилища в града са много. Стотици хора се разхождат с тилак трипундра на челото (три линии символ на Шива).
В старата част на града – Панчвати има стари интересни дървени къщи, старинни занаяти и въобще на всеки ъгъл нещо непознато, което привлича вниманието. Вечерта пием сок от захарна тръстика в нещо като мини градинка до храма Каларам, известен с черното си мурти. Група екзалтирани вайшнави (поклонници на Кришна) с бели дрехи, тъпани и дайрета нахълтват в храма. Вътре танцуват и жени в ярки сарита. Отвън група мъже с бели шапки рецитират нещо пред плакат на маратха героя Чатрапати Шиваджи Махарадж. Въобще навсякъде текат усилени религиозни действия. Прибираме се леко преуморени.
Усещане от деня
Странното всепроникващо усещане на брега на Годавари по време на гангаарти за древна езическа цивилизация и ритуалният живот на цял един друг “континент”. Все едно си в древна Персия, Египет или Елада в кулминацията на жречески шеметен акт на почитание към водите и огъня.
08.04
Утрото от балкона е все така динамично. Първо минава процесия с ученички и барабани с танцувална стъпка. Мъже и жени с метални стомнички пълни с мляко или вода от рано са тръгнали да обливат лингите или да пренасят цветя из десетките светилища наоколо. Цветин отива да купи закуска. Хапваме най-разпространената закуска в щата – “вада пав” (vada pav) или още бомбайски бургер. Представлява малко хлебче за бургери с картофено люто кюфте по средата.
След сутрешното гушкане на Божи с рецепционистката Вайшали, която дори му купува плюшено мече от една сергия наблизо, влизаме в съседния храм Сита Гупа (Sita Gupha), който се намира между петте известни банянови дървета дали името на кварталчето Панчвати. Храмът представлява тясна дупка тунел. За да се промушиш до маломерната пещера трябва почти да се сгънеш в ембрионална поза. Забранено е за астматици и дебели хора. Преминаваме успешно до черните идоли на Сита и Рама и излизаме през друг клаустрофобичен изход.
Следващата спирка на особено почитание в Нашик е шиваисткият храм “Капалешвар”, в чиято вътрешност така и не влизаме, само надникваме през едно прозорче. Опашката за влизане се точи далеч надолу по стълбите пред храма целодневно. Божи остава изумен пред вида на един садху, който снимаме. Отстрани на храма хората събират мляко от едно басейнче, в което се стича течността след обливане на лингата и го пият или се поръсват с него. Обстановката е доста интересна. На табелата на храма е разказана фантастичната типично хиндуистка история на битка на божествата, случила се тук и се споменава, че това е “единствения шиваистки храм във вселената, без статуя на свещения бик Нанди”.
Слизаме долу на гхатовете на реката, където цари обичайната лудница – къпещи се хора, лудуващи във водата младежи и мъже с избръснати глави в знак на траур, дошли да разпръснат праха на починалите си роднини в Рамкунд. Вече е горещо и време за следобеден сън, така че се връщаме в хотела да починем.
Следобедът отново започва с процесия под прозореца. Този път съвсем изумителна. Няколко жени тичат пред процесията и рисуват красиви мандали и цветя с бои на прах. След това шумни барабанисти, след които върви боядисан в синьо и облечен с тигрова кожа човек в ролята на Шива, а след него огромна носилка, в която подозираме че има линга, но не се вижда ясно от струпаните цветя. Най-накрая върви брамин, който рисува на челата на всички наоколо шиваистки тилак в жълто. Много хора идват да пипнат носилката.
Обличаме се и излизаме. Процесията е на съседната улица точно по нашия път към реката и се забиваме насред оглушителните фанфари. Аха да се измъкнем, когато група мъже в бяло решават да се снимат с Божи и Цветин.
Следобедната ни разходка е надолу по река Годавари. Изведнъж става безлюдно. Само няколко клошара и един садху. Снимаме се до него. Наредил е прилежно малкото си вещи, сред които и смартфон. Готви си зеленилки на огън в метално гърне. Точно, когато минаваме изважда голяма раковина и я надува. Много странно усещане.
Подминаваме странен ашрам с големи дървета, на които са накацали десетки птици и плодоядни прилепи. Крясъците им се носят из цялата околност. Постепенно по тясна уличка навлизаме в Сараф базар – плетеница от улици с дюкянчета за какво ли не. Купуваме пържени тестени пръчици тип снакс и навлизаме все по-навътре.
Изведнъж започва час пика в 19:00 и настава абсолютна лудница. Тесните улици се задръстват от моторчета и дори пешеходците не можем да мръднем. Имаме няколко стотин метра, за да излезем, но дори и 10 метра са предизвикателство. Завива ни се свят от непоносимата лудница и бибиткане. В такова нещо не сме попадали никъде по света. Едвам допълзяваме до едно кръгово, където поне може да се върви. Голяма сребърна статуя на Ганеш (бога човеко-слон) в пищен храм на кръговото привлича поклонници. Спасяваме се в малко, но много популярно ресторантче за вегетарианско бирияни (ориз). Такова вкусно биряни никога не бяхме яли. След вечерята нещата са се поуспокоили и успяваме да се приберем сравнително спокойно до хотелчето.
09.04
Започваме деня по обичайния начин – с шествие под прозореца. Днес всички хора са облечени особено официално. Някои жени носят щръкнали тюрбани. Много хора са облечени в бяло. Оказва се, че днес е маратхската нова година – Гуди Падва (Gudi Padwa) и е официален празник. Слизаме отново до реката, където сядаме на сянка до Рамкунд. Ритуалното къпане е все така усърдно. Един брамин даже е дошъл с куфарчето си първо тук, преди да се настани на хотел и сега се съблича до багажа си. Снимаме се с всякакви хора с традиционни костюми – с маратхски принцове и раджастанки на поклонение.
Следобедната разходка започва с посещението на един луд ашрам. Бяхме спрели да си купим натурален камфор на кристали от камфорово дърво от сергията в двора на сградата и получихме покана да разгледаме. Разказаха ни, че гуруто им е жена, която не е яла храна от 23 години и го кара само на чай. Имаше голям портрет на гуру мата на входа – пълна жена с оранжеви дрехи на саняси, с тюрбан. Живеела вътре в така наречения техно-духовен ашрам, където въвеждали технологията в духовния живот (каквото и да значи това?!).
Ашрамът има магазин с еко продукти и храм с непознати за нас гуру-та и божества, както и витрини, аранжирани с малки детски играчки, което гуру мата била поръчала да се направи като символ на това, че трябва да си прозрачен и открит като дете, за да стигнеш до Бхагаван – божественото.
След разходка по мост с гледки към реката отиваме да хапнем в пенджабски ресторант с уникално вкусни манджи. На горния етаж се пие полускришно алкохол. Въпреки че в Мумбай има доста заведения, които предлагат алкохол (на фона на други места в Индия), но дори и тук ти трябва специално разрешително, за да пиеш и трябва да си над 21 години. Също така никъде не се пуши – нито в заведенията, нито по улиците. Пушачите си дръпват по цигара леко прикрито в така наречените “пан” будки за тютюн и бетел.
Взимаме за последно за Божи от уникалните млечни десерти от пакистанския магазин (дедите на собствениците са от щата Синдх) до хотела – сладък крем с манго шриканд, ласи със сладолед, цедено кисело мляко, сладко свежо сирене и др. Вечерта мамето си прави къна “мехенди” в арт студиото до входа на хотела. Интересно, че майсторите на сложните дизайни къна са само момчета.
10.04
Влакът ни обратно към Мумбай е чак в 13:00, така че имаме цялата сутрин за нещо интересно. Посещаваме държавната аюрведа болница наблизо, с надеждата да можем да си направим някоя процедура за болежки в гърба. Оказва се, че всичко е безплатно и ще ни приемат, въпреки че за да има истински ефект физиотерапията трябва да продължи поне седмица или 10 дена.
След срещи с доктори, ректора на университета и дълги интервюта за изготвяне на епикриза ни назначават лечение с топло медицинско олио с билки, което се сипва в оформено от тесто басейнче на болящия прешлен. После лек масаж. След това ни отвеждат в стая с някакъв странен уред за пара, който нагрява мястото с пари от вода, есенциални масла и билки. Накрая пак точков масаж. Чувстваме се доста добре, с отпуснати мускули. Правим си фотосесия с част от персонала, напълно изумени как сме узнали за това място (всъщност бяхме го видели на картата и ни хрумна да влезем). Купуваме от аптеката два вида масажно олио с десетки билки вътре.
Изведнъж си даваме сметка, че закъсняваме за влака и бързо се сбогуваме с Вайшали (любимката на Божи от хотела) и натоварваме раниците на една рикша до гарата. Стигаме точно навреме за пътуването. Този път сме си взели класа 2А, с по две легла и климатик. Четирите часа до Мумбай минават много приятно, въпреки че Божи се мята и дивее и заспива чак към 16 за следобедния сън. Пристигаме на гара Локманя Тилак, в началото на Мумбай и след кратко вървене пеш се прехвърляме на друга гара с влакче за централната гара CSMT (Чатрапати Шиваджи Махарадж), новото име на гара Виктория.
Пътуваме почти час през квартали с покъртителни блокчета, небостъргачи и най-голямото гето в Азия – Дарави, където живеят един милион човека на площ от около 2,4 квадратни километра. Пристигаме на Виктория терминал минути преди час пика, като имаме възможност визуално да наблюдаваме как започва във формата на експоненциално нарастваща вълна хора, която сякаш се втурва към нас и ни залива. Като вече опитни мумбайци си хващаме автобус до старото ни хотелче. Всичко ни се струва мило и познато, сякаш се прибираме в Софето. Няма и помен от усещанията за жега и лудницата от първоначалното ни пристигане в Мумбай.
Тъй като днес ни е последната вечер с мамето, която утре си тръгва за България се черпим в малко по-луксозен ресторант, където нагъл сервитьор без да пита си присвоява огромен бакшиш за Индия от около 5 лв. Възползваме се от безбройните сергии за дрехи по нашата улица Колаба (Colaba cosway), където мамето си пазарува дрехи с индийски мотиви за по 3 до 5 лв парчето. Перките на вентилаторите отмерват последните часове до тръгването на мамето и ни отнасят в приятна дрямка.
11.04
Днес преди изпращането до летището правим лежерна разходка из кварталчето, като влизаме и в емблематичния хотел Тадж Махал. Вътре обстановката е сладникава смес между лукс и индийска екзотичност, което откровено ни впечатлява, а на Божи му харесва за тичане по тесните коридори с луксозни магазинчета. Хапваме в ресторант Вриндаван, в който се сервира и алкохол. И тъй като времето напредва, с тичане се отправяме към гарата.
Последните километър, два до летището ги взимаме с тук-тук, но заради мерки за сигурност не ни допускат до самото летище, така че се сбогуваме с мамето на прага му. Надяваме се, че всичко ще е наред и тя няма да се изгуби в Кувейт, където има прехвърляне 🙂 Ние се прибираме до Колаба, избягвайки часа пика и вечеряме вегетариански чапати. Всички мюсюлмани продължават да празнуват Ейд ал Фитр (Рамадан Байрам) облечени в луксозни традиционни костюми.
12.04
Днешната разходка започва с доковете Сасон – едно от местата, където рибарските дървени гемии се завръщат от риболов. Покрай десетки халета с търговци на едро стигаме до навесите на дока, където жени на групи от кастата “коли” чистят огромни калмари и скариди на земята. Рибарите, наредили се в жива верига, разтоварват легени с калмари, сепии и екзотични риби. Навсякъде подтичват и прехвърчат чапли и свраки, отмъквайки по някоя риба.
Подът е мазен и хлъзгав и една жена ни предупреждава да не ходим до ръба, за да не цопнем в мътното кафяво море. Впоследствие се оказва, че дрехите и обувките ни след кратката разходка са се усмърдели жестоко и трябва по спешност да ги перем. На връщане към хотела се спираме до уличен обущар да ни позакърпи разпокъсаните сандали и момченце от близкото кварталче на коли рибарите ни спасява, за да не ни измами като ни защитава в пазарлъка.
По време на следобедната разходка влизаме в охраняван жилищен комплекс на персийската зороастрийска общност в Мумбай, най-многобройна след тази в Иран. Искаме да видим как изглежда тяхното “агиари” – храм на огъня. В Мумбай има близо 30-40 такива. Охраната първоначално не иска да ни пусне, но накрая се съгласява да ни придружи, за да го щракнем. В парка в резиденцията възрастни бели перси и семейства с деца се разхождат или играят. Още с идването си в Индия от Иран персите били заможни и напредничави. Храмът изглежда като изваден от Персеполис – с два големи лъва пазители на входната врата. Достъпът е строго забранен за не зароастристи.
Продължаваме разходката още малко из Колаба. Божи е във вихъра си и тича по улиците между баняните. Вечеряме вегетариански бургери в улично заведение, където се събират много мюсюлмани. Днес празненствата продължават и всички са все така изтупани. Напускаме любимото хотелче в 20 ч и без малко да изпуснем влака, който тръгва в 21:00.
Навън, както обикновено, има задръствания, а когато пристигаме на перона, нашият вагон се оказва на почти 10 минутно тичане сред тълпата с хора и бохчи. Успяваме да се качим пет минути преди да потегли. Предстоят ни 35 часа с “Хоура мейл” към Калкута. Взели сме си спален вагон класа 2А, почти най-високата класа. Изглежда приятно и удобно. Първата нощ минава неусетно, като се изключи хъркането на един мъж до нас.
13.04
Цял ден се лангуркаме с влака. Шумът и клатенето започват леко да ни изморяват. Животът във влака си има собствен ритъм. През цялото време минават продавачи на чай, кафе, всякакви снаксове и във времето за ядене съответно различни зарибяващи храни. Една жена до нас напява стихове от Рамаяна. През мръсния прозорец, като на безкрайна лента летят пейзажите на щатпвете Махаращра, Чатизгарх и Одиса.
Прави ни впечатление, че има много дървета, нивичките са малки и невероятно за Индия, но изглежда почти ненаселено. По-сухите картини от Махаращра се сменят с по-зелени области и безброй нивички с ориз. От време на време в някой по-голям град влакът спира за по-големи паузи от по 20 минути и човек може да се разхожда, поради което се наложи да се мятам в движение на няколко пъти. Вечерта Божи е във вихъра си. Тича из целия вагон, закача се с хората и пада голяма забава. Доста изморени лягаме за втората си нощ във влака.
В следващия пост четете … Завръщане в Западен Бенгал и едно епично пътуване из Хималаите на щата Сиким с джипове Махиндра в търсене на съзерцание на връх Канченджунга.
Можете да закупите книгата с пътеписи от половингодишното пътуване на Кервана из Индия като натиснете линка КНИГИ.
