ИНДИЯ
Вълшебния керван в страната на чудесата
22.03.2024
Самолетът ни каца в три през нощта. Божи се разбужда, но му става интересно и за наше успокоение няма драма, докато минем митническия контрол и си вземем раниците.
Мъчим се да се свържем към wi-fi на летището, но безуспешно, така че не успяваме да си викнем uber такси до близкото хотелче, което сме резервирали, за да поспим до обяд. Накрая излизаме и просто си хващаме една рикша. Междувременно е станало четири сутринта. Въздухът е влажен, топъл и силно замърсен с фини частици прах. Това е първият ни път в Мумбай. В Индия сме били за последно преди осем години (шест месечното пътешествие е описано в книгата “Палецът на свободата”) и се чудим как ли ще ни се стори този път любимата ни държава.
Политаме в леко самоубийствен танц към хотелчето на 2 км. На осветена мръсна задънена улица една дузина долнапробни хотелчета приютяват пътници от и за летището. Група китайци или виетнамци, които са излизали на нощен живот точно се прибират развеселени, заедно с тях и един плъх притичва по улицата. Шофьорът на рикшата няма да ни развали банкнотата от 500 рупии. Докато намерим кой да я развали минават поне 20 минути. Тъй като не намираме резервирания хотел никъде в околността, питаме този пред когото сме се изтърсили дали имат свободни стаи.
В цял Мумбай цените на хотелите са потресаващи, особено когато става въпрос за самостоятелна стая, а не за легло в хостел. Обикновено за цена от 2300 рупии (50 лв) стаята граничи с мизерна. Тук ни искат 2800 (тоест 56 лв) за двойна стая с трети матрак на пода. Много е горещо и пълно с комари, а в стаята се подвизават и тлъсти хлебарки. Налага се да пуснем климатика, за да се охлади тясното задушно пространство. Успокоението ни е, че сме само за няколко часа, а после в центъра сме резервирали по-нормална опция.
Лягаме си изтощени в пет сутринта, а Божи едвам заспива. В 11:00 трябва да се изнесем от стаята. Но пет часа сън пак са си важни, за да имаме сили да стигнем до центъра, на 30 км от летището. Събуждаме се що годе отпочинали и се изнасяме от хотела с мръсна газ, покрай горящите благовония до статуя на Кришна до рецепцията.
Доста сме гладни и сядаме да хапнем пури баджи (мекички с кърита) на първата сергия до нас. Мирише ужасно от нещо като локва или канализация. Масата сякаш никога не е забърсвана, а къритата са толкова люти, че трудно се изяждат на закуска, но пък е вкусно. Доволни сме, че вече няма да страдаме от рестрикциите на рамадана както предните дни в Саудитска Арабия.
Хващаме една рикша до близката метростанция Сакинаки и поемаме към центъра. За радост не е час пик и метрото е сравнително празно. Сутрин и следобед би било невъзможно да се качим. 20 милионният мегаполис и най-голям град на Индия жужи страховито от оживление дори по обед. За да стигнем до центъра, се налага да се прекачим на обикновен влак. Взимаме си билетчета по 20 рупии (20 стотинки) и успяваме да се качим от втория път на доста празен влак. Всичко вътре е желязно от седалките до десетките висящи дръжки за ръце и вентилаторите, които са през метър. Пътуваме около 40 минути през обгърнатия в гъст смог мега-град. Гледките са леко потресаващи. Виждаме основно странни сгради и боклуци покрай релсите. Сред просещите хора във влака се отличава и травестит, който закачливо потупва мъжете и дори успява да получи милостиня, тъй като се счита че присъствието му носи късмет.
Слизаме на последната спирка “Churchgate”. Около нас се извисяват монументалните тежки сгради от времето на английския колониализъм, когато Мумбай е бил столица на Източната индийска компания. Скачаме в едно старовремско индийско такси до хотелчето в квартал Колаба (Colaba), историческото ядро на града.
Хотелчето ни (Avibai mansion) е на спокойна улица с баняни, манго, франгипани и палми, в стара индийска къща на няколко етажа. Стаята е просторна, със старинни дървени мебели и тераса с маса и масивни столове. Ухае на ароматни пръчици с неповторим аромат.
Тъй като достигането до хотела ни е отнело почти три часа, вече сме съвсем уморени и директно лягаме да поспим. Заспиваме в тежък три часов сън.
Малко сме неадекватни след като се събуждаме, но тръгваме на обход. Минаваме през шумния пазар на централната улица, за да отидем до портата на Индия – емблематична сграда в Мумбай, издигната в чест на пристигането на крал Джордж V по море в града. В близост е и впечатляващия хотел Тадж Махал, чието взривяване от пакистански терористи през 2008 още се помни живо от всички. Хапваме зеленчуково биряни и спаначено къри в Леополд кафе, старо кафене от 1871 година, което винаги е препълнено с хора, не толкова заради кухнята си, колкото заради репутацията си.
Тъй като вече е тъмно се връщаме по морската алея към хотелчето, с идеята да си починем добре, докато се адаптираме към жегата и хаоса. Лудницата на Портата на Индия, десетките пременени в блестящи дрехи хора, излезли на разходка, полюшващите се на дока дървени лодки и продавачите на какво ли не остават зад нас.
Картини – чувства от деня
Насред тълпите от народ, в мръсотията сред бибиткащите коли и рикши, просякинята на ескалатора на метрото ме стъписва. В нея лежи около две-три годишно дете, като полузаспало полу мъртво, с рани по лицето. Става ми лошо от смяната на перспективата и погледа през нейните очи.
Железният влак с хилядите си дръжки и вентилаторите ми се струват като най-странното превозно средство, в което съм се возила – абсолютно нереално.
Сладникавият мирис на пръчици в старинната индийска къща-хотел ми връща носталгично цялото чувство на това да си в Индия, непоправимо различната страна на чудесата.
23.03.
Вторият ни ден в Индия сме все още замаяни. Но днес се ориентираме по-лесно и избираме по-тихи улици за вървене.
След закуска в хотелчето ни с препечени филийки със сладко и чай масала се насочваме да обикаляме около викторианските сгради в Колаба. Повечето са във впечатляващ неоготически стил и създават живо усещане, за това каква мощна сила е била Британската империя. Вървим покрай Музея на принца на Уелс, впечатляващия университет и часовниковата кула, като пътьом пием сок от захарна тръстика на уличните щандчета. Смайващите сгради са десетки и наистина монументални. Полицията прилича на кралски дворец, а Върховният съд е като взет от Лондон. Пред него има голям овален площад, на който се играе крикет. Докато си почиваме под кокосови и бутилкови палми Божи се възползва от крикет игрището за тичане и преследване на гълъби и врани.
Стигаме до старата английска катедрала “Свети Тома”, след което се забиваме в динамично кварталче с джайнистки и зороастрийски храмове. Близо до джаинисткия храм сядаме да хапнем в непретенциозно външно заведение, което сервира само вегетарианска храна. Учудва ни това, че в Мумбай, който е събрал всички възможни религиозни общности, между които и голям брой мюсюлмани, на всяка крачка има храна с месо. В Северна Индия месото беше голяма рядкост. Хапваме тали (поднос с няколко кърита, роти и ориз) за 70 рупии порцията (1,40 лв.), като към менюто е включен и айрян с листа от кориандър (“час”) и сладка грис халва.
На Божи много му се доспива и се налага да хванем едно раздрънкано такси до хотела, тъй като сме се отдалечили на няколко километра. След като се прибираме обаче така и не успява да заспи два часа, въпреки опитите ни да го успокоим.
Пием по един чай и сме готови за следобедно-вечерна разходка. Този път се насочваме към гигантския пазар Крауфорд и зоната около хиндуисткия храм Мумбадеви. В храма се почита идола на някаква местна богиня Мумба, версия на Дурга/Кали. Храмът е дал и името на града – Мумбай когато е бил преименуван от колониалното си име Бомбай (от порт. Bom и baia – добър залив). Улиците около храма са задръстени от невъобразими тълпи и пазари, бибиткащи моторчета и коли, бавно пъплещи през гъмжилото. Отвсякъде се носят аромати на пръчици, храни и често на канализация.
Минаваме за няколко минути през храма. Пуджарите (свещениците) точно свършват пуджа с маслени лампи пред идолите на Мумба, Хануман и Шива. Идолът на Мумба деви е доста зловещ, а и пуджарите изглеждат много странно с отнесените си погледи и белезникави кожи. Някак си ни е неприятно да стоим вътре и се изнасяме. Докато излезем от претъпкания базар ни гръмват главите от клаксони и шум. Опитваме се да хванем такси, но всичките ни искат двойна или тройна цена, докато накрая една бойна индийка не се застъпва за нас.
Вечерта Божи не иска да заспи до полунощ, а след това всякакви гласове, звънци и какво ли не ни разбуждат периодично.
24.03.
От днес се местим при каучърфинг хост, на десетина минути от Колаба, в къща на предна линия на крайбрежния булевард Марин драйв (Marine drive). Аяз ни очаква по обяд в апартамента си в старо индийско блокче до морето. Апартаментът е просторен, с две отделни крила и старинни дървени мебели. Аяз е бижутер като баща си, от мюсюлманската общност. Сега живее сам, като стар ерген, след като родителите му са починали, а сестра му е в Германия. Той самият е учил в Щатите, но след завършването си там така и не се е оженил.
Настаняваме се в нашето крило. Всичко е като че ли леко запуснато, прислугата е освободена и някогашния разкош е в разпад.
Пред мрежата на прозореца шумят палми, вижда се морето и края на залива с десетките небостъргачи на града. Тапицираните кресла, огромните гардероби и интересни предмети създават усещане за аристократичност. Аяз пости заради Рамадана, така че няма как да ни придружава навън.
Излизаме да потърсим нещо за обяд. Недалеч на улицата гъсто обрасла с баняни и сенчести дървета има цяла върволица от сергийки с всевъзможна улична храна – от сандвичи и пици в индийски стил до китайски ориз и нудъли, бирияни, кърита, палачинки доса, вкусни фрешове от манго, папая, авокадо. Хапваме от известните местни момбайски снаксове “бел пури” и по една палачинка доса. На Божи всичко му идва твърде люто и реално не може да яде от нищо освен фрешове, плодове и хляб с кисело мляко и хляб с масло. Май ще се наложи да му готвим отделно.
Следобедният сън отново пропада. Тръгваме на разходка към известния градски плаж Чоупати (Chowpatty). Въпреки че е пълно със семейства на пикник и разхождащи се, е учудващо чисто. Една патрулка следи за реда. Повечето хора се радват на Божи и току някой спира да го гледа. Мила непалка идва да си направи селфи с нас. Божи е във възторг от пясъка и едвам го убеждаваме да продължим разходката. Минаваме през близкия храм на Кришна съзнание (ISCON Chowpatty), където зад мраморните стени тече екзалтиран напев на Маха мантра пред муртите на божествата Кришна и Рада. Пред храма се продават вкусотийки и сядаме за почивка с “дахи пури” (вкусен снакс с кисело мляко) и “сев пури”. За Божи поръчваме кисело мляко “ласи” и млечно кисел десерт с кардамон в глинено съдче.
Продължаваме към един от най-старите храмове на Мумбай – шиваисткия храм Шри Бабулнат. Преди да се качим по стръмните стъпала спираме до две крави затворени в тясно помещение. Хората им дават трева и сладки и им се молят. Божи изпада във възторг от възможността да ги храни. На полуетаж стигаме до обиталището на двама садхута, които са покрили всичко в оранжево и кадят с благовония. Притъмнено е и задимено и както си вървим, изведнъж обичайната забързана градска атмосфера на Мумбай се сменя с някаква архаична ведическа реалност, която отново ни се струва като от тежък сън.
В двора на храма гори голяма клада. Песнопения, подрънквания и звън на камбани се носят из двора. Срещу главното светилище, където е идола на Шива има голямо огледало и медитиращи хора, седнали на пода. Все повече хора започва да идват. Мъжете и жените се строяват в две отделни групички и всички се приготвят за нещо. Чува се звук от раковина и започват да бият ритуалния тъпан. Свещеникът започва “пуджа”-та (ритуала) вътре, но нищо не се вижда. Става много шумно и особено и решаваме да си тръгнем. Божи е доста изморен, така че си хващаме един Uber до вкъщи. Аяз го няма, но скоро се връща и си отдъхваме от дългия ден.
Картини-чувства от деня
Усещането от шиваисткия храм Бабулнатх, в който Шива е почитан като господар на дървото бабул, не може да бъде усетено никъде другаде освен в Индия и то Индия на времена от ведическата ранна цивилизация, Индия на някакъв просмукващ се тъмен въздух, Индия, която отключва цели нови зони за усещания в мозъчната кора.
25.03.
Благовещение, а в Индия – Холи
Тръгваме на мисия да намерим закуски, но всичко е затворено заради Холи. Въпреки че наближава обяд все още има хора, които се пръскат с цветни бои и балони с вода. Цветни лица се провикват към нас “Happy Holy”. На улиците лежат пияни размазани мъже. Има хора, които консумират напитката “банг” – листа от марихуана, варени в мляко. По време на Холи това е разрешено от правителството.
Намираме сергия за сандвичи. Впрочем индийските сандвичи са нещо съвсем различно, от това което човек си представя под сандвич. Най-често са с картофи, подправки, сладникави сосове и настъргано сирене. Взимаме си и от любимите ни гъсти фрешове от манго и папая.
Малко по-късно Аяз ни чака пред стадиона за крикет в съседство. Той е член на клуба по крикет и урежда да надникнем за малко на Холи партито вътре. Там се влиза само със специални покани за членове и техни гости, като всички тук са от богаташката класа на Мумбай. Повечето участници тук са младежи, целите мокри от глава до пети и в различни цветове. Гърми индийска електронна музика и цари еуфория.
Интересно да се знае…
Холи е хиндуистки фестивал, който обозначава започването на жътвата. Оригинално произхожда от Северна Индия, но са чества повсеместно, като хората се пръскат с бои. Нощта срещу Холи горят голям огън.
Едни оцапани жени успяват да мацнат мамето с малко червено по бузата. Боята колкото и да я мие после си остава до следващия ден. Не можем да си представим как се измиваш, ако целия си покрит с боя. Дрехите е ясно, че после са за хвърляне. Аяз много държеше да не изцапаме старинните мебели в дома му, а и самите ние не искахме да се цапаме, така че след като поснимахме пет минутки си тръгнахме.
Божи днес спа цели три часа следобеден сън. Следобедното ни излизане доста се забави поради това, но все пак успяхме да огледаме региона на хълма Малабар (Malabar hills), който се води елитен, макар тук-таме по крайбрежието да има и гета.
Посетихме резервоара Банганга, около който има няколко старинни храма, от които най-известен е Шри Валкешвар – малък шиваистки храм с идол кобра в центъра на храма. Разхождахме се по тесните улички. В подозрително мръсната вода се къпят пияни момчета, а по стъпалата около резервоара са струпани купчини боклуци. Тук-таме пробягва някой плъх. Мамето и Боже си купуват млечни сладки и сладолед кулфи. Даже спираме Божи да поиграе на детска площадка в чудноватата индийска обстановка наоколо.
Продължаваме пеш към Висящите градини (Hanging garden), като пътьом минаваме през стар джаинистки храм. Мен не ме пускат понеже съм облечена в черно. На входа има табела с още куп изисквания за посетителите от типа на: Строго забранено за жени в цикъл, изплакнете си устата преди влизане, забранено внасянето на храна и вода, не се обръщайте с гръб към идолите и други.
Висящите градини са приятен парк с подрязани в различни форми храсти, фонтани, музикално озвучаване и беседки. Изградени са от персийската зороастрийска общност. (Най-голямата общност на зороастристи извън Иран е тази в Мумбай, където имат и множество храмове на огъня. Персите са мигрирали тук преди няколко стотин години от Персия и все още спазват стриктно правилата на древната си предислямска религия.) В съседство на парка е тяхното гробище наречено Дунгеруади. В плетеницата от храсталаци има няколко от така наречените Кули на тишината, в които персите погребват мъртвите си, като разчленяват труповете на късове (в съвремието го прави машина) и ги оставят да бъдат изядени от лешоядите. Достъпът до Дунгеруади е забранен за външни хора.
През последните години има голям проблем с погребенията, тъй като популацията на лешояди в Индия е спаднала с 98% заради употребата на диклофенак в животновъдството, по специално при кравите, с чиято мърша се хранят птиците. Високо чувствителни към отровния за тях диклофенак, те почти изчезнали докато правителството не го забранило през 2006 г.
В градините се срещаме със симпатичния Шаран от каучсърфинг. Той ни упътва към добър ресторант на 20 минути пеша. Когато стигаме се оказва, че всичко е пълно или резервирано. В крайна сметка се прибираме гладни, Аяз ни поръчва храна през някакво приложение и скоро се наслаждаваме на чудни специалитети от Махаращра.
Усещания от деня
Тъмният гробищен парк с Кулите на тишината и лежащите там хиляди оглозгани от лешояди кости ме кара да мисля за смъртта по някакъв особен начин. Сякаш чувам тази вечна тишина, надсмиваща се над целия гръмовен шум на Мумбай и на цялото човечество.
***
Днес видях на тротоара млада майка с едногодишно полуголо бебе проснати на рогозка, които спяха дълбоко въпреки силния шум от колите покрай главите им, светлините и пешеходците в краката им. После дойде някакъв изпаднал възрастен мъж, стъпи до главата й и започна да крещи като някакво чудовище. Отново ми стана лошо от това редуциране на достойнството на живота до непрогледни адови измерения.
26.03
Тази сутрин Божи е с лека температура, може би от прегряване. Решаваме той и Цветин да останат в апартамента да почиват. Аз и мамето имаме среща с Шаран от couchsurfing com и една пътешественичка от Иран. Чакаме се до дхаргата (гроб на суфи светец) на Хаджи Али. Докато дойдат се отбиваме през храма на Маха Лакшми, един от известните мумбайски храмове, където поклонниците се надяват да изпросят благосъстояние от Лакшми, богинята на изобилието. Някои лепят парички на гърба на светилището с муртито (статуята). Всички принасят дарове – кошници с цветя и лотоси. Алеята пред храма е в сергии с цветя и гирлянди.
Хаджи Али дхарга е място за поклонение и на мюсюлмани и на хиндуисти, устроено около гроба на светеца през 15 век. Хаджи Али бил богат търговец, който се отказал от земното и раздал имуществото си на бедните.
За да стигнем до дхаргата, която се намира на нещо като платформа-остров насред морето, трябва да минем по каменен кей, в който се разбиват вълните. Тъй като няма парапет и е съвсем нисък вероятно в бурно време би било невъзможно да се мине по широкия само два-три метра мост. През няколко метра стоят просещи седнали в локви солена вода. До дхаргата има жена, която разваля по-едрите банкноти на стотинки, за тези които искат да следват примера на Хаджи Али и да раздават на бедните. Гробът е покрит с шарени платове, дарения. Мъжете и жените влизат от две различни страни. Мястото ни се струва малко особено и като че ли мизерно.
Шаран и иранката Ели точно идват. Тръгваме заедно към Доби гхат – най-голямата ръчна пералня на Мумбай. Слизаме от автобуса до тераса специално изградена от правителството за наблюдаване, поради интереса на чужденците към това уникално за Индия място. В нещо като мини кварталче-гето, състоящо се от каменни корита и микро ламаринени къщи, големи по два-три квадрата перачите (доби) перат тонове пране на ден. Доби гхат държи рекорда на Гинес по най-много изпрано пране на ден. В гхата живеят 7-8000 души, чиито занаят е прането.
В съвремието в гхата вече има и няколко индустриални машини за пране. Тук по-малки бизнеси, ресторантчета, хотели, болници, предприятия дават мръсното си пране, което обикновено е готово, сгънато и сухо на следващия ден. Прането става по типично индийския начин, в който дрехите се удрят в голям камък. Шаран ни каза, че болничното пране се пере на отделно с химикали и вряща вода за дезинфекция. Срещу гхата няколко новопостроени небостъргача очакват новите си жители в апартаменти на цена от по 1 милион долара. Двете крайни икономически стъпала на Мумбай събрани в непосредствено съжителство.
Искаме да влезем в клаустрофобичния лабиринт от корита и бидонвили на свикналите с туристи местни. Искат да им се плати неофициален вход и иранката се ядосва, че ни искат пари, за да гледаме както каза “някакво мръсно място за пране”. Отказваме се да влезем. Ние тръгваме обратно към центъра с влака и се разделяме с Шаран и Ели, която също искат да си почива по обедните горещини.
Преди да се приберем минаваме през голямата синагога на Мумбай Кнесет Елиаху, построена от багдадски търговец, евреин преди два века. Давид Сасон е построил и красивата библиотека, недалеч от синагогата. Отворена е за посещения, но с вход от 300 рупии (6 лв). Еврейската общност в града наброява 3000 човека, като на снимките всички изглеждат като чисти индийци.
Купуваме сандвичи и сок за обяд и се прибираме. Божи и Цветин все още спят следобеден сън. За вечерната разходка решаваме да не се отдалечаваме много въпреки, че Божи вече се чувства съвсем добре. Искаме да го заведем или до големия аквариум на крайбрежната или до парка, но и двете се оказват затворени. Гладни сме, така че са насочваме към търсене на ресторант по оживените улици. Наоколо повечето улици са пазарни. Има всякакви интересни занаяти, като например гладачи на дрехи, шивачи, старовремски бръснари. Има улици на копирните услуги, където има от съвременни ксерокси и компютри до офисчета на открито на мъже с пишещи машини.
Намираме сравнително лъскав ресторант със северноиндийска кухня от Делхи. Кърито с кашу и спанакът със сирене са невероятно вкусни. Прибираме се към крайбрежната улица през огромен пазар насред жилищен квартал. Тесните улички, гъмжилото от хора, фучащите моторчета и ние се потапяме в ария от шумни звуци и клаксони. Докато вървим покрай десетките сергийки за какво ли не, започналата с времето да ни се струва универсална европейска реалност, избледнява на фона на индийския хаос.
Прибираме се зашеметени в луксозния апартамент на Аяз, където ни очакват нови приказни реалности. От приказка на приказка става въпрос за бижутерския му бизнес и Аяз започва да вади един след друг различни скъпоценности и бижута и да ни разяснява с приповдигнат глас какви ли не тънкости на бижутерството. Пръстен с рубини “Гълъбово сърце” от Мианмар, кацнал върху основа посипана с дребни диамантчета, правен като за някой махараджа. Гривна от бяло злато, покрита с диаманти и всякакви други бижута с рубини, изумруди. които по някакъв странен начин се отразяват в блесналия му поглед и контрастират с леко позанемареният му апартамент.
Това ни напомня за една друга среща в Папуа Нова Гвинея със златотърсача Любо и легена му пълен с късове самородно злато. Аяз е от богата прослойка индийци, която заради високия икономически растеж се е умножили многократно от предишния път, когато бяхме в Индия преди 7-8 години. На Индия не й трябват вече европейски туристи от средна ръка. Новите индийски богаташи си търсят все по-луксозни изживявания. Самият Аяз ни показва снимки от последния си трип до Кашмир, в 7 звезден резорт насред Хималаите, със ски писти, моторни шейни и какво ли още не, където нощувката струва 800 долара. Разприказваме се и ние за нашите приключения и едвам успяваме да се откъснем и да си легнем към 1 ч.
Аяз трябва да става в 4 ч., за да се моли и да яде, защото пости през Рамадана. Оказва се, че е от много интересна мюсюлманска секта, последовател на египетскo-американския биохимик Рашад Калифа, която отрича втората част от изповеданието на ислямската вяра, а именно че Мохамед е последния и съвършен пророк на Бог, не признава никакъв авторитет по религиозните въпроси освен самия Коран. Според тях Моисей, Господ Иисус Христос и всички праведници от Стария завет също са техни пророци с еднакъв статут с Мохамед. Не ходят на джамия, а се събират в къщи. Нямат официални имами, а всеки от тях в определен ред проповядва на петъчните събрания. Не знаехме, че и в исляма има „протестантство“! Лягаме си претоварени от емоции и впечатления от последните дни в Мумбай.
В следващият пост четете: Вълшебния Керван се отравя с лодка и откачен автобус към магията на Конканското крайбрежие.
Пътеписи от шестмесечното ни пътешествие през Северна Индия и Хималаите на автостоп можете да закупите на линка в книжен вариант – КНИГИ.
