03.02.2025 г
Преди набега към червената пустиня решаваме да се отбием през още едно уади (речна долина в пустинята) – Уади Бани Калид (Wadi Bani Khalid). Навлизаме двайсетина километра в скалистата пустинна планина, докато не достигаме огромен оазис с финикови палми и градини. Цяло градче – Ал Сайл, се е скрило в уадито. Продължаваме към паркинга на началото на прехода и вировете, но е толкова претъпкано с туристи, че решаваме да използваме стратегията от Уади Шаб и да дойдем рано на следващата сутрин.
Намираме си страхотно биваче малко по-надолу по коритото на реката. Пийваме чай и тръгваме на разходка из селото над нас. Възрастен мъж с тюрбан доброжелателно ни упътва, мислейки си че сме се изгубили. Селото е малко, но оградено със стена като форт. Няколко срамежливи сестрички изскачат от една къща и се радват на Божи. Продължаваме разходката по фаладжа (напоителния канал) на селото, през чудните градини с омайни гледки към отсрещното село. Ето че се получи съвсем алтернативна нетуристическа разходка по стръмни стъпалца, канали и пътечки, сред банани и палми.
Разпъваме палатката на пясъчен нанос сред палмите. Перем всички дрехи на канала и се наслаждаваме на ярките неземни цветове на оазиса сред жълтеникавите скали.
Вечерта от работа се прибират на групи пакистанци и бангладешци. Луната е увиснала като тънък сърп над долината и въпреки, че е малко след новолуние всичко е съвсем светло. Странен феномен, който наблюдаваме вече от няколко нощи. Челник въобще не е нужен.
04.02
Прекарваме ледена нощ. На сутринта се поздравявам със собственика на градината, който обикаля важно да я нагледа в белоснежната си перфектно изгладена роба. Естествено за оманското гостоприемство маха небрежно с ръка и казва, че няма проблем, че сме останали да спим в градината му. Разпъваме простор между две палми, простираме мокрите си дрехи и излизаме с колата от дерето на уадито с леко затруднение.
Уади Бани Калид е уникално красиво и едно от лесните за достъп уадита в Оман. Красивите вирчета и скали започват от самото начало на трека и първите туристи вече се цамбуркат в топлите води. След около половин час достигаме до края на маршрута, който е ниска и доста дълга пещера, в чиито край има водопад и малко преди това няколко езерца. Божи безстрашно се впуска в първата си пещерна експедиция и даже се цопва в езерцето.
На връщане се наслаждаваме на красивите вирове. На Божи му дават поясче и изпада в екстаз, а Маги си бърбори с група иранци от Щатите и Турция, докато плуват из естествено оформения басейн. Тук вировете са много по-топли, заради наличието на термални води. Едвам успяваме да излезем.
Взимаме си дрехите от простора на палмите и се впускаме в изследване на съседния ръкав на каньона. Въпреки, че е само на няколко километра от туристическия поток, тук няма почти никакви туристи. Виждаме поляци с бусче като нашето, което само подклажда мечтите ни за дълго сухоземно пътешествие от Бг-то за насам. Отново сме заслепени от красотата на контрастиращите гледки на насечените скалисти планини и водата и зеленината на градините с палми около реката.
Отправяме се към следващата ни цел – пясъците и дюните на пустинята Уахиба. Незнайно по каква причина пустините винаги са ни привличали с някаква странна магнетична сила.
Минаваме през все още потопеното в тишината на обедната дрямка градче Бадия и се отправяме към една от близките села, сгушено в слоеве пясъчни дюни. Караме покрай палмовите и зеленчуковите градини и на ляво и на дясно, някак по естествен път стигаме по застлан с чакъл път до сами края на селото. От тук насетне само пясък и няколко кошари, в които дълбокомислено поклащат дългите си шии камили. Маги хуква като обезумяла по пясъците да чака залеза.
Не след дълго разпъваме бивака зад една дюна. Суровия опит от Намибия още ни държи и знаем – никога не си слагай палатката в дупка, защото дупките се образуват от нещо, а това нещо е силен вятър. После се оказва, че освен този недостатък е и любимо място за живеене на разни пустинни животинки, които остават членестоноги следи и се крият в дълбоки дупчици.
05.02
Утрото сред пясъците е омайно. Будим се с изгрева. Дюните са розови. Около палатката следи от бръмбарчета и мишки са очертали тайнствени знаци. Без да сме пили дори вода хукваме да катерим пясъчните възвишения. Божи също е превъзбуден и се пързаля по дюните надолу радостно. Закусваме набързо арабски питки с тахан и сироп от фурми и изнасяме лагера преди слънцето да се е вдигнало високо. Въпреки че нощите са хладни, през деня всъщност бая напича и без сянка трудно се издържа.
Хората от къщата, до която сме си паркирали колата, ни канят на гости. Мъжете са излезли, но ни посреща Майоне, усмихната оманка с шарена рокля, която не носи абая (черна връхна туника). Поднася ни две китки от някакво уханно растение тип пустинна мащерка и ни настанява на дебел килим, опънат посред двора. Явно никога не вали. Отзад има и голяма брезентова палатка за гости, застлана с червени килими и възглавнички. Майоне ни поднася два ориенталски чайника термоси с кафе и карак чай, купа с домашни фурми и омански съвсем топъл хляб, почти като фина палачинка – типична оманска закуска. Кафето пък обикновено се сервира само за гости, в малки чашки и е много силно, пие се без захар, придружено с фурми.
В къщата има и едно момченце на възрастта на Божи – Сайд. Въпреки че първоначално и двамата много се срамуват, после започват голяма игра с вършеене из цялата къща. Къщата е нова и много просторна, в доста минималистичен бедуински стил, без почти никакви мебели, само с големи дивани и килими. Всичко е ново и лъскаво. Чудим се как дори хората в отдалечени селища имат такива доходи, всички карат джипове и имат палати. Явно от финикови градини и камили се става шейх 🙂 Разбира се, не е за пренебрегване и факта, че Оман е петролна страна, в чудесни отношения със САЩ и запада. Минималната работна заплата е 360 риала (1800 лв).
По някое време се появява и Шахад, по-малката неженена сестра на Майоне. В къщата живеят старите майка и баща и три от дъщерите им, които иначе са пет и още трима сина, общо осем деца. От трите дъщери само една е женена, но точно сега е в болницата да ражда второто си дете след малкия Саид. Майоне пък се оказва, че е разведена и без деца, на 35 години, тоест бита карта в арабския свят. Питам я, може би малко нетактично, дали може пак да се омъжи и тя отговаря несигурно “може би”.
Говорим си с Майоне в огромната кухня с две гигантски газови печки, огромни хладилници и сушилня за съдове висока колкото човек, докато тя готви “макбус” – ястие от басмати ориз с риба или месо, в случая с огромни късове океанска риба, мариновани с много подправки.
При Цветин, отвън на килима, се появява един от братята и въодушевено му разказва как щял да заминава след малко на поклонническо пътуване “умра” към Саудитска Арабия, Мека и после към Кувейт. През това време Шахад се въодушевява да прави фотосесия на Божи, като го облича с детска “дишдаша”- бяла робичка и оманско фесче. После й хрумва и мен да нагласи по традиционен начин и вади характерна за тук черна маска, която носят само омъжените жени. В съвремието рядко или почти никога не се виждат жени с такива маски или поне ние не бяхме забелязали, обикновено са от по-възрастното поколение.
Освен това вади и “кол” (традиционна за почти целия арабски свят черна очна линия) и ме гримира набързо. Интересно е, че черната паста се съхранява в черупка от морски охлюв, която пък е набутана в много особена бедуинска кесия от камилска кожа. Гримирането става с метална пръчка, която се топи в черупката и после се прокарва между двата клепача. Накрая ми рисува и някакъв странен знак, състоящ се от три вертикални чертички и точки на брадичката. И двете сестри са очаровани от получения резултат и не спират да ме снимат. На мен ми се струва, че изглеждам като някаква страшна нинджа, а в техните очи съм неустоима 🙂 Още едно потвърждение, че носенето на бурка/никаб е знак за културна принадлежност, не само на религиозна и по-скоро символ на гордост, отколкото консервативна потиснатост или липса на женски права.
Също си мислехме, че мъжете реално израстват сред много жени – сестри, братовчедки, лели и са свидетели на постоянното им кипрене, така че митът, че арабските мъже не се виждали жена без покривало, също е доста несъстоятелен. Шахад ме уверява, че снимките ще ги показва само на жените от тяхното семейство. Тук е неприемливо мъж да снима жени и също така снимки на жени да се качват в социалните медии. Майоне ми показва от телефона си скорошна сватба на тяхна братовчедка. Дори най-бомбастичната чалга певици от България бледнее пред гримовете и тоалетите на арабките от Оман. Показва ми кадри от женското отделение (мъжете са в друга зала) от близо 100-200 жени в блестящи принцески рокли, с пуснати коси и накичени със злато, които се полюшват в тежък ритъм и се забавляват безкрайно.
Става време за обяд и ни сервират от вече сготвения “макбус” – много е вкусен. Ядем сами, другите ядат вътре. Впрочем това много пъти се е случвало в страни като Пакистан и Иран и не сме сигурни защо е така, да не ядем заедно на една маса. Пием последно кафе с друг брат, който си идва от някъде. Отвън по пясъците постоянно преминават камили. Това е може би най- автентичната сутрин и първа спонтанна връзка с местните. Във възторг сме. Никой тур не може да ти предложи такова неподправено изживяване.
Напускаме село Ал Хауйя (Al Hawyiah) и пясъчната пустиня. Време е да се насочим към последния регион, който искаме да разгледаме – културното сърце на Оман, Низва (Nizwa), в планината Хаджар зад Мускат.
Пътуваме близо два часа и спираме първо в градчето Биркат ал Муз (Birkat al Mouz), със старинна кирпичeна част над обширен оазис с финикови градини. Паркираме под самия кирпичен град, сега в руини, разположен на скала. Божи е гладен и се заемаме да му сготвим картофено пюре под една палма.
С последните лъчи на слънцето крачим като омагьосани из тесните и криволичещи улички на кирпичения град. Изживяването е все едно преминаваме във времето, когато петролът на Оман не е бил открит и местните са си живеели скромно, по изцяло традиционния начин. Разрушените стени на къщите дават възможност да надникнем, като в разрез, вътре в самите къщи.
Отправяме се към центъра на града, където ни чакат други изненади. Системата от напоителни канали „фаладж“ минава през центъра на града и при това е на две нива, свързана с водопадче. Направена е с каменни пътеки за разходки. Има място за посядване, каменни пейки, на които да седнеш да си миеш краката и даже помещения като обществена баня. Старата джамия е легнала върху скален блок, който се подава от земята, а вътре има килими и по двора, така че местните се молят на прохлада.
За Божи също има приятна изненада. Днес е някакъв празник и пред форта на града има цял лунапарк с десетки влакчета, люлки, колички, въртележки и какво ли не. За първи път се вози на въртележка и мини виенско колело. Маги пък влиза в двора на замъка, където днес входът е ексклузивно само за жени и попада на племенен пазар, където стари баби слезли от планините бъркат странни отвари и гозби насядали направо на земята. За нашите стомаси също има изненади. Попадаме на египетско ресторантче с огромно многообразие от ястия и хапваме като бели хора или както в случая е по-точно да се каже, като нормални араби, вкусни пайове със сирене и спанак.
Търсенето на тъмно на място за бивак не е най-лесната задача. След известно лутане из улиците на града, търсейки да намерим точка отбелязана в приложението, доста полезно между другото, “I overlander”, тръгваме наслуки по едно черно пътче на едно уади. Пейзажът изглежда като лунен – скали и равни части, осеяни изцяло с камъни. Точно когато се отказваме и тръгваме да обръщаме колата, попадаме на малко пътче водещо към навес за бивакуване на някой местен, с равна площадка и дърво за сянка, повече от перфектно за нас.
06.02
Сутринта не бързаме. Пием чай и готвим змиевиден боб, докато две козички ни атакуват от различни посоки и се опитват да откраднат нещо от нас. Към обед се връщаме в градчето, хапваме в египетското заведение пайове и Божи дълго се цамбурка във фаладжа заедно с няколко от местните дечица.
На 20-тина километра от тук се намира големия исторически град Низва. Божи е заспал в колата, а и заради него сме решили да забавим малко темпото. Караме по малки странични улици на града направо през градините от палми. Очаровани сме от красотата на тихите кварталчета и зелената растителност. Направо ни се доживява тук. Низва има не един, а три напоителни канали, единият от които е най-дългият в Оман (около 9 км). В началото на фаладжа има парк с детски играчки, тоалетни и тревичка, където местните както обикновено са насядали с целите си семейства и посръбват чай. Докато Божи спи и ние си правим чай на газовото котлонче, а след като той се събужда и с много усмивки му подаряват сокче и бисквитки, се разхождаме из парка. Топваме си и ние краката във фаладжа, за да ги погризат малките рибки във водата.
Вечерната разходка започва с търсене на карта за фотоапарата, който е препълнен със снимки, в опушени с тамян магазинчета за телефони и фотоапарати. След като не успяваме да намерим карта памет, влизаме в старата част на града, където сме направо изумени от мащаба на красотата и екзотичността на кирпичените сгради. Въпреки че англичаните са бомбардирали форта при кървавия преврат за поставяне на техен султан в страната, за да могат да взимат повече петрол, цялата стара част на града в последствие е реставрирана почти изцяло. Освен това градът продължава да извършва функциите си, както прави от векове, а именно да е търговско средища за оманците от региона. Сукът (пазарът) е от няколко части. Пълно е със сергии, на които се продава какво ли не. Местните мъже облечени в белите си роби и жени в абаи изпълват улиците изцяло, така че туристите са почти незабележима част.
Вечерта красотата на града е още по-ослепителна, подсилена от приказно осветление. В опушения с тамян пазар успяваме да вкусим от специфичната оманска халва, наподобяваща сладко желе от смокини и яйце. Купуваме си плодове и зеленчуци и с учудване забелязваме очукан стар пикап, пълен със сладки картофи за продан, паркиран точно пред най-луксозния хотел без това да е проблем за хотела.
До главната джамия стигаме по тесни улички, в които работници бангладешци пушат неспирно цигари. По земята има сергии със зеленчуци. Мъже със снежно бели роби излизат от джамията. Околовръст е пълно с малки шивачници за мъже, където индийци тракат в несвяст на шивашките машини. Екзотика, лудница и ориенталска приказка!
Замаяни тръгваме към нашата невъзможна мисия в търсене на митична карта за фотоапарата до другия край на града. Обикаляме мола, който си прилича по нещо малко с българските такива, но с доста голяма доза ориенталски привкус. Всичко вътре е задимено от кадилниците с тамян. Усилията ни са напразни и твърде окъснели стигаме до мястото ни за спане към 22 ч. Пусто е и равно, но отново лунен пейзаж, с камъни като кютуци на всеки метър. По някаква случайност, точно където спираме за оглед, откриваме два квадратни метра без камъни. Поразчиствам по-дребните камъчета и разпъваме палатката в несвяст.
07.02
Събуждаме се в черна почти лунна пустош. Днес доста бързаме и без закуска слизаме в стария сук на Низва, където всеки петък сутрин се провежда традиционния пазар на добитък. Под голям кръгъл навес с постамент са насядали мъже, които съсредоточено оглеждат дефилиращите в кръг кози, теглени с въжета от стопаните им. Тече постоянно наддаване и пазарене за цената на животните. Опипват ги старателно и проверяват дали са болни. След козите следват биковете. Сега вече става доста напечено, понеже от време на време някое животно се втурва към плътно застаналата в кръг публика. Чуват се викове и олелия. После стопанинът му някак си успява да го успокои и придърпа отново в кръга. Суматохата от викове и адреналин са на ниво.
Единственото леко неприятно нещо са десетките туристи с камери, които застават на най-неподходящи места и дори са заели местата на наддаващите в търга купувачи. Добре че оманците са наистина много деликатни и толерантни хора, с голямо уважение към чужденците и не показват никакво раздразнение.
Минаваме през сука за зеленчуци и подправки и през този за грънчарски съдове и се отправяме по тесните старинни улички към колата. До 11 ч. трябва да сме слезли в Мускат, а до там имаме час и половина път. Бяхме успели да се осведомим кога се провежда неделната служба в антиохийската православна църква и сега се насочваме натам.
В карето с църкви е пълно с индийци. Отвсякъде се чуват песнопения тип киртан, само че в християнски вариант. Влизаме в нашата църква, доста пълна. Хорът от десетина певци пее уникално, на арабски. Свещеникът е сириец, а цялата литургия се провежда на арабски и частично на английски и гръцки. Повечето присъстващи са ливанци и сирийци православни. Има и малко палестинци и йорданци, както и група гърци.
След края на службата хората пият кафе. Има вероучение в две отделни стаички за по-малки и по-големи деца. Божи се присъединява към по-малките и го чуваме как обяснява на всички на български нещо за жирафи, учителката палестинка се смее. Една гъркиня пък прави презентация за Метеора на хората, тъй като другата седмица ще ги посещават монаси от манастирите в Метеора. Отецът ни кани на обяд, но вече сме се разбрали с новите ни каучсърфъри домакини да обядваме заедно, така че тръгваме след кафето. Наистина много задружна и хубава общност!
Пристигаме в луксозния квартал Мадинат Султан Кабус. В ниска стилна къща, тип арабски форт ни очакват албанката Елира и съпругът й ливанецът Мохамед, заедно с многото им котки, куче и кокошки. Къщата е невероятно декорирана отвътре, с предмети от цял свят и широки пространства. Елира и Мохамед вече са приготвили ливанска шакшука от зеленчуци и пържени филии с мед. Мохамед е основният готвач в къщата.
И двамата са много симпатични и модерни. Живеят от почти три години в Оман, където са дошли от Дубай. Елира е израснала в Канада и е живяла по целия свят, от Португалия до Турция, Тайланд и Тайван. Много навътре е с Ню ейдж окултните движения и води курсове по енергийна терапия, тип рейки. Мохамед пък е мениджър в голяма търговска дистрибуторска фирма с база в Оман. Избягал е преди десетина години от Ливан. Много са интересни и без да се усетим минават доста часове в разговори.
Нямаме никакво желание да излизаме навън. След повече от 10 дни в пустините сме толкова изсушени от вятър и слънце, че имаме нужда от точно такава нощувка сред четири стени. Божи също е на седмото небе, беше започнал да се уморява от колата и от това, че всеки ден се местим на ново място. Сега вилнее из цялата къща заедно с едно малко котенце и си играе с многото фигурки на Елира.
Вечерта Мохамед отново готви вкусна гозба – булгур със зеленчуци. За наша изненада, като ги черпим с халва, която бяхме купили от сука в Низва, Мохамед казва, че в Ливан само старците ядели халва и той хич не обичал вкуса ѝ.
Ние се заемаме с голямо пране на дрехи в пералнята им. После Елира ни услужва и с компютъра си, за да изпразним картата памет на фотоапарата. Лягаме си в стаята за медитация на Елира и заспиваме блажено.
08.02
До обяд се забавляваме с Елира и животните. Голямата немска овчарка на Мохамед блъсва Божи докато си играят, но след един сладолед той се успокоява. Мохамед отново се е развихрил в кухнята и ни сервира ливанска закуска – питки с лабне (нещо като течно сирене за мазане), салата фатуш и боб. Когато става време за следобедния съм на Божи отпрашваме отново към Низва.
В следващия пост четете: Керванът потъва в старинната забрава на Ал Хамра, след което се отправя към страховития каньон на Джебел Шамс и намира нови приятели, дошли с пожарникарски камион чак от Италия.
