27.08.2021 Булавайо, Зимбабве
Пишем блога до обяд. Така и никой не идва да ни притеснява, въпреки че разни хора минават по близката пътека. Хващаме мигновен стоп до центъра на Булавайо с буквално първата кола, която минава.
Градът доста ни учудва като за африкански град. Пълно е с всякакви магазини, огромни сивкави сгради в соц стил редом с красиви английски колониални постройки. Някога Булавайо е бил най-големият индустриален център на Южна Африка и блясъкът му все още си личи, макар и вече да е сериозно западнал. По широките авенюта и улици цари оживление – коли, хора, опашки пред някои магазини. Забелязваме, че все още има и не малко индийци и стари индийски магазини с характерните им фасади. Влизаме в един и откриваме буквално всяка възможна подправка и съставка от индийската кухня.
От центъра имаме към 3 км до офиса на каучсърфинга ни Пана. Пана е от кипърско семейство, роден и израсъл тук. Когато го виждаме ни заприличва на зализано турче, смесено с испански мачо. В колата му свири гръцко и сякаш това, че е роден в Зимбабве не е изтрило и на йота от гръка в него. Оказва се, че някога тук е имало няколко хиляди гърци, които колониалното правителство на Родезия извикало, за да помагат в развитието на страната. Пана има работа, но ни предлага да си оставям раниците в офиса им (имат строителна фирма) и да се разхождаме без тях из центъра, докато той свърши работа.
Центърът никак не е малък и се състои от поне пет, шест широки авенюта и десетина перпендикулярни улици. Първоначално влизаме в старата сграда на градската управа (City hall), където има портрети на всички кметове и главни чиновници от родезийско време до сега, с перуки и английски старовремски одежди. Един мил възрастен човек ни прави тур из сградата, като за капак ни подарява стара книжка с информация за града. Какво е учудването ни, когато виждаме че е принтирана в Родезия и е напечатана 60-те години на миналия век. Вероятно изобщо не оценява антикварната й стойност и настоява да я вземем.
Продължаваме към католическата катедрала в типичен английски стил, старият клуб на Булавайо, в който се събирали само джентълмените, облечени с фракове, красивата художествена галерия, няколко старинни хотела, в един от които винаги отсядал и Сесил Роудс – основателят на някогашна Родезия. Личи си, че за разлика от другите колониални държави, Зимбабве е било изцяло планувано да бъде бяла държава. Сградата на върховния съд има купол и архитектура, каквито няма никъде другаде на юг от Сахара. Градът има дори театър, внушителен парк, хиподрум, стар басейн и голф игрище.
По-късно Пана с гаджето му Мишел идват да ни вземат с колата и ни правят допълнителен тур, с разкази с най-големи детайли от историята на града. Прибираме се в къщата им в покрайнините на града, в комплекс построен на времето от дядото на Пана. Голяма и доста приятна е. Настаняват ни в отделна стая на втория етаж.
Вечерта идва друг техен бял приятел, който е веган. Специално за нас Мишел приготвя вегетарианска вечеря с печени зеленчуци и салата от боб. Всички са много мили, но ни учудва това, че и до ден днешен си живеят напълно отделно от местните, в техен си съвсем отделен свят. Притеснения, тревожност, бързане и някаква степен на дистанцираност, като при повечето бели, не липсват и при тях. Чувствахме се милиони пъти по-спокойни и с истинска връзка с приятелите ни от Виктория Фолс. Светът на белите никак май не е за нас. 🙂
28.08
Пана твърди, че е много зает, макар да не изглежда съвсем така в съботния ден. Но си личи, че не му се иска особено да оставаме още една вечер. За щастие имаме покана от още един хост, с който успяваме да се свържем. Не искаме да си тръгваме от града преди да сме се разходили до хълмовете Матопос, известни с огромните си гранитни блокове и бушменски рисунки. Някога тук било седалището на краля на етноса ндебеле (разклонение на племето зулу, което мигрирало в тези земи от Южна Африка), с който Сесил Роудс успял да сключи примирие и така започнал колонията.
Пана ни помага да сменим 20 долара за бондове, като се сдобиваме с една огромна камара банкноти. Успяваме да поправим и таблета, след което Пана ни откарва в къщата на новия каучсърфинг хост Зуга, на няколко километра извън града.
Когато пристигаме направо зяпваме от почуда. Това е най-екцентричната къща, която някога сме виждали в Африка, с дебели мокети, старинни мебели, огромни прозорци с витражи, странни предмети и красив гигантски двор с басейн, четири кучета и три котки. Зуга го няма, но ни посреща Джо, който точно тренира капоейра в двора. Джо е американец със словашко-мексикански корени и се е установил тук под наем за два-три месеца. Сервира ни чай и кафе, докато ние с Пана и Мишел не можем да повярваме къде сме попаднали. Избираме си стая в средиземноморски стил в отделна къщичка в двора. Това наистина е най-страхотното място, на което сме били на каучърфинг! Къщата е и хотел тип arbnb, но сега няма туристи.
Не след дълго се завръща и самият и собственик, легендарният Зуга. Зуга е на 53 години, с дълга бяла брада и е от така наречените цветнокожи (метиси). Едната му баба е от Шри Ланка, а дядо му е бял африканер, другата му баба е черна лози от кралското семейство в Бароцеланд (сега Замбия), а съпругът й шотландец. Самият Зуга е със зеленикави очи, тъмна кожа и черти на европеец – страхотен микс. Той е най-големият организатор на транс партита в Зимбабве. Будист е и в къщата има стая за медитация, като е правил десетки пъти Випасана в различни центрове. Живял е в ЮАР, Англия, Холандия, Кипър. Пътувал е из цяла Европа, Япония, Индия. И най-важното е страхотен човек и много гостоприемен.
Скоро се появява и един растафараец, който също ни скрива шапката. Тони е толкова ерудиран, че най-сетне си намираме достоен опонент за спорове по история на Африка и Азия, направо е като енциклопедия и се оказва, че също е живял по цял свят. Попаднахме си на точното място ! 🙂 Вечеряме заедно и не спираме да си говорим с часове.
29. – 30.08
На сутринта не можем да повярваме на очите си. Навън е мрачно, духа леден вятър и температурите са паднали до 10 градуса. От Южна Африка или по-скоро от южния полюс е дошъл студен фронт. Не сме виждали такъв тип облачно небе от месеци наред. А през нощта дори прикапва дъжд, нещо невероятно, тъй като сме насред сухия сезон.
Зуга и Джо отварят лаптопите си, а и ние имаме доста работа по блога и със снимките, така че решаваме да се възползваме от тока и wi-fi. В това време на никой не му се ходи никъде. Утре сутринта обаче Зуга има работа някъде в Матопос, макар и не в самия национален парк (входа за него е 15 долара) и ще го придружим, за да видим поне отчасти известните гранитни хълмове.
На следващия ден слънцето отново се показва. Мятаме се на фургона на Зуга и тръгваме по черния път близо 30-40 км към някакъв лагер в дивото, където Зуга е отдал под наем една от тентите си.
Местността Матопос наистина е много красива. Огромни гранитни блокове и скали се издигат навсякъде, а местният етнос ндебеле са си построили къщички в основата на скалите и селата им изглеждат приказно. Повечето къщи са старателно измазани, с поддържани сламени покриви и дори декорирани с рисунки на цветя и други орнаменти. Много е странно как в цялата Южна Африка (Замбия, Намибия, Ботсвана, Зимбабве) е пълно с традиционни кръгли африкански къщи, въпреки че държавите са по-богати и развити от например Танзания, където всички са много по-традиционни, няма молове и дори почти коли, но пък никой не си строи къщите от естествени материали. В Танзания почти никога не видяхме кръгли къщи, освен при масаите.
Близо до кемпа виждаме няколко жирафа. Докато Зуга разглабя тентата си (това е бизнесът му – тенти и палатки под наем) един човек от кемпа ни разказва поредната тъжна история. Брат му починал съвсем млад и здрав след ваксинация с китайските ваксини, след като се разболял от ковид. Това е вече поне трети или четвърти случай, за който чуваме от първа ръка роднина в Зимбабве за или тежко разболял се, или умрял човек. Въпреки това доста голяма част от зимбабвийците държат на ваксинациите и дори са убедени, че китайските ваксини Синофарм и Синовак са по-добри от другите.
Следобеда се връщаме в къщата. Мястото е толкова страхотно, че изобщо не ни се тръгва. Цветин тренира на полянката в двора капоейра с Джо под звуците на капоейра музика, след което го учи на кунг-фу. После готвим за всички.
31.08
Нашият хост и приятел Зуга тръгва към столицата Хараре, за да организира транс парти за след две седмици. Твърди, че стандарта в Хараре е значително по-висок и цената от 100 щатски долара билет за три дни била абсолютно по джоба на феновете на този род музика. Зуга ни закарва със старовремския си Нисан до главния път, където първоначално стопът се закучва.
За около 40 км ни качва медицински работник до градчето Есигодини (Esigodini). Следващият ни стоп е доста инфарктен, защото двамата спътници на шофьора са кьор кютук пияни, а самият той, въпреки че изглежда значително по-трезвен, непрестанно си отпива от пластмасова бутилка с концентрат. Слизаме на разклона Мбалабала (Mbalabala), където шофьорът продължава към границата с ЮАР, а ние се отклоняваме към областния град Масвинго (Masvingo), в близост до най-значимата археологическа забележителност на Зимбабве – Велико Зимбабве, дало всъщност и името на държавата.
На разклона множество жени са насядали пред малки масички и продават ограничен асортимент от безалкохолни и някакъв вид местен зрънчо. Всички са втрещени при вида ни, а някои изпадат в еуфория и започват да подскачат, крещят и да искат да ги снимаме. Мил човек с платен транспорт се съгласява да ни вземе на стоп за 80 км. В следващия стоп, натъпкани в джипка, бърборим с доста осведомен и любопитен пенсиониран банкер до миньорското градче Звишаване (Zvishavane). Залежите от платина, злато и диаманти са оформили града като доста развит и многолюден за зимбавийските стандарти.
Влизаме в претъпкан с хора супермаркет, където заради изгодния курс (1$ = 240 бонда) успяваме да си напазаруваме доста неща. На пазара пред супера се пазаря с жените, цените да са в бондове и успяваме да си купим домати и банани, както и да опитаме от местен екзотичен плод “локуат”.
С още два стопа стигаме на 20 км до самия град Масвинго, но започва да се стъмва и пристигането ни до нашата крайна цел става под въпрос. Всички младежи по улиците се наливат с бира и макар да са много любезни започваме да обмисляме къде да се скрием за пренощуване. Точно в този момент ни спира джипка с двама студенти, директно за града. За наш късмет момчето живее точно до къщата на Питър от Вик Фолс, където сме поканени да спим. След няколко телефонни разговора се уговаряме с хората, които живеят в къщата, откъде да ни вземат.
Вече по тъмно се срещаме с тях. По улиците е лудница от хора и автомобили. Вървим 15-тина минути из тъмните улички на квартала и тъкмо мисля да се пошегувам, че огромната къща, покрай която минаваме е на Питър, когато спътниците ни кривват точно към нея и абсурдното първоначално предположение се оказва факт. Зимбабвийците продължават да ни учудват. Уж бедният Питър, живеещ под наем в една супер малка стаичка и срещащ затруднения да си плати таксата за училище на дъщеря си, се оказва собственик на прогимназия. 🙂
Къщата все пак не е напълно завършена и е малко като строителна площадка, така че разпъваме палатката върху циментовия под в една от 10-те стаи. Изминали сме около 300 км със 7 стопа, така че сме доста преуморени и убежището ни се струва комфортно като палат.
В следващия пост четете: Вълшебния Керван се промъква в най-тайнствените африкански руини в банту света – Велико Зимбабве, бива заловен и наказан за провинението си, след което тръгва пеш покрай неземно красивите брегове на езерото Мутирикуи в продължение на дни, а накрая се озовава в компанията на нелегален търсач на диаманти в чудните планини Чиманимани.
От тук можете да поръчате керванските книги с пътеписи: КНИГИ
Разгледайте и проектите на Кервана за помощ в Африка тук: Светлина за Африка
