09.07.2021 Бряг на скелетите, Намибия (Skeleton coast)
От Уис (Uis) до Хентис бей (Henties bay), който е на атлантическото крайбрежие ни делят стотина километра, но пътят е черен и като цяло не минават много автомобили, още повече ако си се поуспал като нас. Някакъв местен минава покрай бивака и изравя изневиделица скрита в шубраците тава със скъпоценни и полускъпоценни камъни. Приведен се запътва към нас и започва да ни увещава да си купим нещо от него. За да му върви търговийката, а и ние да имаме хубаво начало на деня първо му даряваме седем долара, а после решаваме да си купим дребно, досущ като изумруд камъче – диоптаз за още 2 долара.
Мятаме раниците и вървим заредени с енергия няколко километра, докато слънцето започва да напича и се скриваме под една сянка на пътя.
Пълня вода от изграден от правителството кладенец и резервоар за вода. Работниците, които го довършват, ме уведомяват, че водата е солена, но пък била много полезна за превенция срещу ковид-а. Какво пък толкова, след третирането със слонски изпражнения, което преживяхме при химбите, това звучи напълно в реда на намибийските реалности и хич не ни учудва.
В региона около планината Брандберг е пълно със скъпоценни камъни – продават се навсякъде покрай пътя на малки сергиики. Малко по-късно съвсем закономерно ни спира африканер собственик на мина за аметисти в региона. Джийн е страшно готин, наполовина германец, наполовина африканер (тоест потомък на някогашни бели заселници). Той никога не е стъпвал нито в Европа нито в Щатите. Той е страхотна комбинация между западна образованост и африканска непринуденост и човечност.
Пътуваме с дакела му и рижавата му дъщеричка, която като повечето деца африканерчета ходи боса, право към Хентис бей. Разпитваме го жадно за живота на африканерите в Намибия и как се оцелява в тези тежки условия. Споделя, че преди да му тръгне бизнеса е живял пет години със семейството си само сред камънаците и всеки път са разчитали само на шанса, че ще може да продаде някой камък в града, за да зареди колата с бензин за на обратно и да закупи най-необходимите продукти, включително вода и дърва за готвене.
Докато пътуваме пейзажът се променя – дърветата и ниските храсти изчезват, по-късно и туфите трева и се озоваваме в пълна пустиня. Слизаме на разклона до градчето Хентис бей. Тук студеното антарктическо течение Бенгела се сблъсква с горещите маси от континента, които изтласкват директно влагата високо в небето, не позволявайки й да се кондензира, да се формират дъждовни облаци и да вали. Този феномен фактически образува най-древната на Земята пустиня – Намиб. Резултатът за нас е, че освен че сме в пустиня без никакъв завет или сянка, ни обдухва супер силен и леден югозападен вятър от океана. Всичко е покрито в мистични мъгли, които почти скриват силния прибой на Атлантика, отстоящ само на километър-два от нас.
Точно тези мъгли са били причината за множество корабокрушения в миналото. Останките на корабите комбинирани с изхвърлените от морето скелети на китове са дали името на цялата брегова ивица – Бряг на скелетите. В тази зловеща картина някога корабокрушенците, които бивали изхвърляни от мощния прибой след първите радостни моменти, в които си въобразявали,че са се спасили, се сблъсквали с горчивия факт, че са попаднали в пустиня и със стотици километри в радиус няма нито капка вода, нито каквато и да е храна.
Така и ние като древните корабокрушенци стоим отчаяни до един пътен знак, опитвайки се да се скрием зад раниците от силния вятър и чакаме час след час някой да ни спре в посока север, към нос Кръст (Cape Cross), където се надяваме да видим една от колониите с хиляди южноафрикански тюлени.
Вече е следобяд, в нашата посока не минават никакви туристи, само от време на време някой африканер рибар със закачени като антени дълги прътове въдици стърчащи отвън на джипа му. Местата за риболов са наблизо и никой даже не спира да види дали сме живи.
Към 17 ч. прегръщаме горчивата истина, че днес няма как да стигнем до Кейп Крос, мятаме раниците и тръгваме по диагонал директно през пясъците на пустинята към устието на река Омаруро.
Все пак нищо не може да помрачи радостта ни, че сме прекосили Африка и се намираме на Атлантическия океан. Ето че след пет месеца изминахме по суша цялото разстояние от Индийския океан в Танзания до Атлантическия в Намибия. Вълните са огромни, разбиващи се с тътен в дълги ивици пяна. Комбинацията пустиня, студена мъгла и океан превръщат залеза в сюрреалистична картина.
Скриваме се на завет зад една дюна и разпъваме палатката на пясъка, изрисуван от криволичещи следи на хиени. Довледенявам се, докато се мъча да готвя на блуждаещия пламък на Нафтечко. Все пак леденото време на крайбрежието има предимства, влагата излекува моментално пресъхналостта, която ни мъчеше в носове и дробове, и ковидната кашлица си отива завинаги.
10.07
На сутринта няма и помен от мъглата, грее слънце и почти не духа. Прохладно е, но все пак в южното полукълбо, където сме, е зима. Обикалям по външните чешми из празните къмпинги, в пресъхналото устие на реката, за да търся вода и след няколко опита да намеря течащ кран успявам.
Правим си закуска и с пълен ентусиазъм се отправяме за повторен опит да достигнем до тюленчетата. Чакаме два часа, през които минават само от време на време джипове с бели африканери отиващи за риба. Късметът се материализира под формата на луксозен джип с двойка натокани намибийци от племето нама, което е родствено на племето сан (бушмени, както е известно на запад). Племето нама е било наричано хотентоти от немците, название счетено за обидно в съвремието, защото означава пелтек, свързано с езика им, в който има цъкащи и кликащи като на бушмените звуци. Нама, както и бушмените имат по-скоро червена отколкото черна кожа и далекоизточно азиатско изглеждащи очи. Най-съвременните генетични изследвания посочват, че хората от тези групи са с най-богата генетична информация, съдържат на практика гени от всички съвременни етнически групи по Земята, тоест има голяма вероятност това да са истинските най-древни прародители на човечеството.
Момчето работи в уранова мина, което обяснява финансовото му положение. Мордор (Китай) е протегнал кървавите си комунистически нокти и до тази отдалечена точка на Земята. Китайците се занимават със складиране на уранови запаси, както ни информира нашият човек, а и стотиците ново изникнали силози за балистични ракети в Китай трябва с нещо да се пълнят все пак. 🙁
Пейзажът става тотално абиотичен с плашещо негостоприемен вид. След около 60 км стигаме до рецепцията на резервата Кейп Крос, където живее една от колониите от тюлени. Нелюбезна рейнджърка, каквито вече сме свикнали да виждаме навсякъде в парковете и резерватите, ни взима по 150 Н$ (около 18 лв на човек) и 50 Н$ за местните. Завиваме покрай скалистия нос и докато се чудим дали черните точици на гигантските вълни са тюлени стигаме до паркинга пред брега, където ни очаква изумителна гледка – безброй тюлени се налягали на припек и въобще не им правим никакво впечатление.
Лицата им са страшно симпатични с големи очи и щръкнали мустачки. Изумително приличат по някакъв начин на хора. Някой спят по гръб, други са си облегнали главите на камъни като на възглавница, малките шумно сучват от майките си, а мъжките разменят по някое ухапване смешно поклащайки се и показвайки страховити зъби. Морето е почерняло от тюлени, които сърфират по вълните, правят делфински скокчета и се гмуркат за риба.
Докато се разхождаме из колонията подплашваме без да искаме голяма част, които с поклащаща походка се затичват към морето. Дълбоко заспало едно малко тюленче остава самотно на пясъка и Цветин не се сдържа и го погалва. Малкото внезапно се разбужда, недоволно изръмжава и хуква, поклащайки се да догони останалите. Колонията от южноафриканска морска мечка, от семейство Ушати тюлени е само една от множеството такива по брега, наброяващи общо над 200 000 индивида. Неприятният факт е, че има ловна квота, определена от намибийското правителство и всяка година се избиват около 10 000 от тези мили същества за кожи, месо и лекарства за китайския пазар.
Не можем да се нагледаме повече от час на сладурите, обикаляйки цялата колония напред и назад. Но в крайна сметка си тръгваме с нашите хора. Разглеждаме близкия плаж и къмпинга с хотел с няколко африканера на палатки и тръгваме по пътя назад. Нашите хора си говорят на африкаанс, втория официален език в Намибия, особено разпространен в по-южните региони (африкаанс, реално старинен диалект на холандксия език).
Решават да ни покажат друга забележителност, наречена Мъртво море и свиваме в страни от главния път, който е черен, но покрит със сол, което го прави изключително гладък. Забиваме се право в пустинята на национален парк Дороб. Караме десетки километри в песъчливи коловози покрай странни скални образувания или директно през пясъка. Самата забележителност е изоставена шахта на мина за алуминий, от която е изскочила вода и понеже целият бряг е бивше дъно на океан, водата е адски солена. Цветин не се въздържа и се топва в червената вода, доколкото е възможно да се потопиш заради голямата концентрация на соли и високата плаваемост.
Връщаме се обратно на главния крайбрежен път, спираме за кратко да видим останки от корабокруширал кораб, подминаваме Хентис бей и нашите хора ни откарват директно още 60 км до Свакопмунд (Swakopmund). По пътя минаваме покрай малко немско градче (Wlotzkasbaken) буквално в нищото, насред пустинята. Къщичките са със странна архитектура, идеално поддържани. Нашите хора твърдят, че тези немци избягали да живеят сами тук, защото били безнадежни расисти.
Влизаме в Свакопмунд и слизаме на първата бензиностанция в началото на града, където се обаждаме на африканера Джийн, от стопа ни от Уис, който ни беше поканил да му гостуваме като дойдем в града. Няма и пет минути и Джийн се появява. Ето че за първи път се озоваваме на гости в африканерска къща в Намибия. Всеки път културният шок от срещата ни с африканери е толкова силен, колкото с хората от племената. Заради дългия ни престой в Африка и непрестанното съжителство с местни, контрастът от различния начин на живот е фрапантен.
Къщата е най-обикновена по западни стандарти. Има си кухня, мивка, пералня, хладилник, миялна машина и поддържана малка градинка в задния двор. Но когато си живял сред колиби и маломерни къщички от буш материали, това си е направо дворец. Трите му деца и жена му, по западен образец, си водят всеки собствен индивидуалистичен начин на живот, въпреки че всички вежливо ни поздравяват. Джийн е страшно мил и гостоприемен. Приканва ни да се чувстваме като у дома си. Бърборим си с часове за живота на белите в Африка, свири ни на китара или пуска видеа на баща си – истински каубой, който пее кънтри песни. Африканерите страшно ни харесват с присъщата си непринуденост, откритост и силни приятелски чувства.
Взимаме си горещ душ и изпираме дрехите си, които не можеха да бъдат по-мръсни. Къщата е пълна с дакелчета, холандска гордост на местните африканери. Невероятно как е заредена с тонове провизии храна, включително и много джънк фууд. Африканерите са предимно месоядни и всичко се върти около месото. Всеки си яде сам, когато си иска. Така и ние, след увещанията на Джийн, се самообслужваме и ядем сандвичи с кашкавал и салата, която беше приготвила жена му.
Джийн изобщо не е расист, но апартейд мисленето по някакъв начин съществува и при него, още повече че разликите в културата, работните навици, мисленето и съответно начина на живот очевидно съществуват. Намибия е страната на екстремни различия в стандарта. Семейството на Джийн е със средни доходи, но сред високата класа например е нормално да плащаш наем на къщата около 1500 на месец. Семейството му от нищо не се лишава. Синът му кара сърф и си има пистов мотор – неща немислими за 99% от черното население на страната.
Лягаме си на два матрака в хола, отново претоварени с емоции, картини и тонове нова информация.
11.07
Джийн ни предлага да ни закара до центъра и чак след като се разходим да се върнем у тях, тъй като изпраните ни дрехи все още не са изсъхнали.
Свакопумнд е историческо градче с изцяло немска архитектура, като тук все още живее голяма немска общност останала от колониално време. Намибия е била германска колония от 1848 до Първата световна война, а след това става част от ЮАР. Получава независимост чак в късната 1990 година. Бялото население в страната все още е съществен процент – близо 7 %.
Не можем да повярваме на очите си – сякаш се намираме в някаква странна дистопия. Сякаш едно типично балтийско градче е пренесено тук от Германия в Африка на Атлантика. Абсолютна Европа насред пустинята Намиб. Пълно е със стари немски магазини и бизнеси, петлета ветропоказатели на покривите, табели с готически надписи, стара лутеранска църква, луксозни бутикови магазинчета за козметика, прежди, дрехи, сладолед. Обикаляме като в захлас. За почти 10 месеца в Африка (счетено заедно с първото африканско пътешествие) никога не бяхме попадали на подобен град. Безупречно чист, с пешеходна улица, страхотни крайбрежни градинки и алеи за разходки, западни ресторанти и кафенета.
Немски старчета си съзерцават морето от пейки на плажа, някои четат местния вестник на немски. Бели деца играят плажен волейбол, други карат колелета или тичат по алеите. Започваме да се чудим дали изобщо сме в Африка.
Влизаме в голям супермаркет, за да си купим обяд. Това е един от първите бизнеси на над 100 години в Свакопмунд – Вьорман и Брос. На щанда за готова храна е пълно с немски салати, различни торти и сладки, има германски сирена, хлябове и какво ли още не. Купуваме си картофена салата и такава от цвекло с майонеза, както и броколи запечено с чедър и някаква немска пастичка. Струва ни се адски вкусно след месеците на царвечина каша.
После попадаме на стара книжарница, каквато няма и в България – луксозни издания по етнография, наръчници за природата, пътеводители, фотоалбуми на английски, немски и африкаанс. Изведнъж осъзнаваме колко огромна наистина е разликата в мисленето на един бял и един местен. Коренно различни култури, които и след столетия не се влияят съществено една от друга. Какъвто и финансов ресурс да притежават местните лидери, никога не биха създали нещо като Свакопмунд. Парите веднага потъват в джобовете на разширен племенен кръг около управляващите лидери. А честно казано доста се съмняваме и българин да може да създаде една малка Европа сред суровите безводни пясъци на бруталния Намиб. Наистина само германци са способни на подобно нещо.
Галерия Свакопмунд:
От музея (вход 30 N$ – 3,60 лв) научаваме цялата история на градчето. Първите бели заселници са живели на палатки, достигали са до тук с волски впрягове или кораби. Пощальонът тичал с пощата 12 дена до Виндхук през пустинята. Водата е била изключително оскъдна. Само 20 години по-късно немците вече имат училище, състезания по конна езда, банка, първи бизнеси и къщи, болница и дори клуб на гимнастиците, хор и какви ли не още чудесии. В музея има и много интересна етнографска сбирка за различните етноси в Намибия. Два часа изобщо не ни стигат да го разгледаме.
Прибираме се пеш петте километра до къщата на Джийн по крайбрежната алея. Супер луксозни модернистичен тип кубистични къщи са на първа линия. Свакопмунд е и курортно градче за хората от вътрешността, които през горещините на декември и януари се спасяват тук заради леденото антарктическо течение Бенгела. Температурите тук рядко надвишават 20-25 градуса целогодишно.
Когато се връщаме в къщата вече е късен следобед и Джийн предлага да пренощуваме още една вечер. Съгласяваме се с удоволствие. В Намибия това ни е първото спане без палатка, а и навън условията са доста тежки с постоянния студен вятър.
12.7
Сутринта се разделяме с Джийн, който ни оставя в центъра. Тръгваме пеш извън града. На юг от Свакопмунд започват големи жълти дюни. Само при вида им полудяваме и вместо да стопираме на пътя се засилваме към тях. Безумно са красиви, а някои от тях и доста високи. Зад всяка следваща се открива нова уникална гледка. Вървим през дюните километър след километър, докато не достигаме тази, която ни изглежда най-висока. Издрапваме с доста усилия до върха. Гледките към пясъка, преливащ към океана са неземни. Очаква ни сладко тичане като луди по стръмния склон надолу.
Изумена група туристи с джипа си ни гледа втрещено. Не могат да повярват, че сме насред пустинята, без кола, с раниците. Ние също им се чудим, как може въобще да се насладиш и да усетиш нещо, ако препускаш от забележителност на забележителност и стоиш по пет минути на всяко място.
Още снимки на пясък и дюни за отчаяно влюбените в пустини:
След още няколко километра спираме, за да си направим чай. Започва да духа създателя на дюните- вятърът и да вае странни рисунки и форми с пясъка. Пълнят ни се устата и очите с пясък, а на всичкото отгоре е и доста ледено.
Връщаме се на главния път и почти веднага хващаме стоп за 30 км с местен, до следващия град на брега – Уолфиш бей (Walvis bay). Уолфиш бей е основното и най-важно пристанище на Намибия, което обаче вече е собственост на китайците.
Момчето ни оставя до голям мол “Dunes mall”, където влизаме за кратък пазар, а когато излизаме вятърът вече е непоносим и се заледяваме за секунди. Тъй като сме горе долу извън града, решаваме веднага да търсим място за спане, а и вече е късен следобед.
Точно зад мола започва защитена зона за птици – дюни с множество малки солени езерца, с тръстички между тях. Скриваме се в дупката между две дюни, но мястото се оказва крайно неподходящо за бивак. Вятърът създава вихрушки точно в средата на дупката очевидно причината за нейното съществуване. Ние сме капнали и упорстваме да си спим в дупката. Цветин окопава палатката с пясък и укрепва със заровени шишета пълни с пясък, като се мъчи близо час. Лягаме си преуморени от пустинните изживявания.
13.07
Сутринта изобщо не можем да се събудим за изгрева както обикновено. Оставаме в палатката до 14 ч. следобед, а навън пясъчната буря постепенно се усилва. Разхождаме се около езерцата, за да видим птиците, а после отиваме на пътя, където успяваме да стопираме замбийски камион от пристанището, но след десетина километра той се отклонява за магистралата към Виндхук.
Ние сме решили да тръгнем по един третостепенен черен път към Солитер (Solitaire) и известните червени дюни в национален парк Намиб Науклуфт. Всичко около нас изглежда враждебно – по пътя има ремонт и десетки самосвали, наоколо няма нито един човек или къща, само дюна номер 7, известна с ралита с джипове по нея, се извисява в страни, обгърната от пясъчната буря. Като цяло Уолфиш бей е доста индустриален и неприветлив в покрайнините си.
Скриваме се зад раниците от вятъра, който не спира и за секунда и се започват дълги мъчителни часове на чакане. Следобеда няма никакви туристи по пътя. Малкото, които минават изобщо, не ни спират. Няколко военни джипа към близката база спират да питат дали имаме нужда от помощ. В късния следобед, тотално изтощени от условията, се предаваме. Решаваме да се върнем към Свакопмунд и оттам да стопираме към столицата Виндхук. Може би по-късно ще се опитаме да достигнем дюните по друг път.
Един африканер ни спасява и ни връща обратно в Свакопмунд. Пълним си бензин за котлончето и пийваме едно кисело мляко, за да се оживим. От пътя бяхме видели голф игрище и селище с малко храстчета и палми и тръгваме да вървим 5 км извън града към него. Намиб в голямата си част е абиотична пустиня, в която не оцелява никакъв живот. От дни не сме виждали храсти, а слънцето е наистина силно и въпреки че е студено, ни причинява главоболие, ако сме нон-стоп под него. Мисълта за малко сянка ни дърпа като магнит. Стигаме близо до селището по тъмно и си лягаме в доста понижено настроение от тежките условия в пустинята и трудния стоп по страничните пътища.
В следващия пост четете: Керванът профучава през столицата Виндхук, озовава се в града на бастарите и се впуска в най-суровия си намибийски стоп до момента право към червените дюни на Намиб Науклуфт.
Първи и втори том от Керванските пътеписи, можете да закупите на този линк: КНИГИ
