18.05.2021 Западна Танзания, области Руква и Мбея
Събуждаме се на тучна поляна необезпокоявани от никого. Докато си приготвяме закускaта, обаче ни забелязват преминаващи по близката пътека, доста странно изглеждащи местни. Мъжът е целия в огърлици, десетки бели гривни на ръцете и дори по няколко на сгъвките на краката под коленете. Две, сакаш непълнолетни майки и момиче ни заобикалят и започват да снимат с допотопни телефони, а възрастна жена, доста страховито изглеждаща и старец ни канят на гости в къщата им. Групата се допълва от две окъсани момчета и хърбаво куче. Хората не говорят никакъв английски и криво-ляво се разбираме, че ще ги поесетим като си приберем бивака.
Тръгваме в индианска нишка по тясна пътечка и не след дълго се озоваваме пред традиционно африканско имение. Къщите са подредени в кръг със сламени покриви. По средата има кръгла къщичка с неизвестни функции. Надниквам вътре и ме побиват тръпки. По средата има само един стълб, а от покрива висят кичури козина, костици и разни странни дървени предмети – очевидно това е някаква магьосническа колиба. От страни в къщата-склад има няколко пръснати кравешки кожи, огнище и два огромни коша измазани с кал за съхранение на царевица или други видове хранителни припаси.
Седим под сянката на единственото дърво в двора и водим абстрактни разговори, в които никой не разбира какво казва другия. Нещо се опитват да ни обяснят и страшно държат да ни задържат, но в крайна сметка успяваме да си тръгнем, след като подаряваме от посвършващите ни запаси с мартеници, по една-две на всеки. По-късно разбираме, че сме се озовали в области населени от етноса фипа.
Интересно да се знае:
Етноса фипа (или уафипа) населява от древността териториите на единственото високопланинско плато на изток от езерото Танганайка. Формирали още от древността държава с постоянни граници, те са били известни с магьосническите си умения и способности. Още от най-ранни времена те са владеели знанията за обработка на желязо. Леярските им умения са били стриктно пазени в тайна и са се предавали от баща на син заедно с торба пълна със специални билки и вещества и наръч от заклинания, които са били неотменна част от коваческия занаят. Обработката на метал се е считала за свещено дело и ковачите са се въздържали от сексуален живот седмици преди леярските процеси.
Излизаме на главния път, където ни посреща млад полицай в униформа и старицата от къщата, която нещо му обяснява ръкомахайки към нас. Оказва се, че бабата магьосница не е отишла до селото, за да купи нещо да ни почерпи, както си мислехме, а да ни изпорти и съобщи на полицията, че има съмнителни елементи- бели туристи, нещо несрещано по тези земи от времето на Бъртън и Ливингстън през 19 век. Ето защо всички от семейството са се опитвали да ни задържат толкова настоятелно за максимално дълго време в къщата. Младият полицай, който всъщност е синът ѝ, е страшно любезен. След като преглежда паспортите ни обяснява, че майка му е неграмотна и ни моли да приемем уплахата ѝ към странните бели с разбиране.
Тук в ” дивия запад” на Танзания не се случва често да преминават туристи, още по-малко да вървят пеш и да спят на палатка. Думата за чужденец на суахили е ” музунгу”, което всъщност означава точно това – странник, който се лута като гламав. 🙂
Случаят само ни развеселява и продължаваме да вървим пеш през страхотния пейзаж. Минаваме през близкото село. По пътя не преминава абсолютно нищо, освен пешеходци и някое моторче. Даже и автобусите за дълги разстояния ги няма. Виждаме за наша радост някакъв правителствен джип да излиза от малка уличка и за още по-голяма радост хората спират. Качват ни за двайсетина километра, до следващото по-голямо селище. Провинция Руква е толкова дива и красива, че продължаваме да вървим пеш. Така и нищо не преминава по пътя. Отчаяни спираме под една сянка. Докато чакаме решавам да си „взема душ“ и се поливам с доста съмнително изглеждаща кална вода от една локва в коритото на пресъхнала река. Отстрани на пътя често се виждат големи пирамидални структури – самоделни пещи за изпичане на керамични тухли, очевидно наследство от древните им умения да се градят леярски пещи.
Следващият ни стоп е чак към 13 ч., след безкрайно чакане, с трима мъже от фирма за разпространение на семена. Водим интересни разговори за какво ли не, но по едно време се подхваща темата за магьосничество и постепенно започват да ни настръхват косите. Оказва се, че провинция Руква е известна в цяла Танзания с черните си магьосници и знахари. Дори в съвремието почти една четвърт от населението тук са изцяло анимисти и в голямата си част са убедени, че всяка болест или смърт са изцяло причинени от магия. Ходи се при знахар, за да се открие източника на проблема. Често се правят жертвоприношения, преди които магьосникът изпада в транс.
Единият от спътниците ни твърди, че и досега понякога се правят включително и човешки жертвоприношения, секретно разбира се. Албиносите са особено търсени за тези жертвоприношения, тъй като се счита, че притежанието на амулети с телесните им части носят изключителен материален просперитет… А кожите на други човешки жертви пък се изнасяли за Замбия и други държави в региона…
Когато в парламента искали да приемат закон обезкуражаващ всякакви магически практики, с твърденията, че това са народни суеверия от миналото, един народен представител без да се докосва до нищо започнал да левитира из залата и попитал председателя: “А това според вас какво е?“. След този неоспорим аргумент проектозакона отпаднал. Още повече, че за да станеш народен представител и да не умреш преждевременно на такава длъжност, трябвало да си солидно подплатен с магии и да имаш мощни магьосници зад гърба си. Нашият човек говореше всички тези истории с тих и напълно сериозен тон очевидно напълно убеден в правдивостта на тази случки.
Търговците на семена ни докарват до столицата на провинция Руква (Rukwa) – Сумбауанга (Sumbawanga) и ни оставят пред любимото им заведения за хапване. Градчето не е много голямо, изглежда поддържано, чисто и приятно и като всеки град от различните части на Танзания, си има специфичен облик характерен за областта.
Започва да се мръква. Опитваме се да се измъкнем от многолюдния град. По път се отбиваме в пекарна и се снабдяваме с апетитно изглеждащи кексчета и курабиики, доста голяма рядкост за Танзания. Светлината започва да изчезва, а главния натоварен с движение път изглежда безкраен. Няма градски транспорт и пътят е толкова тесен, че не може да спре кола на него без да предизвика задръстване. Не искаме да оставаме да спим в градски условия и в пристъп на отчаяние започваме да махаме на преминаващите автомобили, докато вървим.
Не минава и минута обаче и ето една кола се заковава пред нас. Пред изумените ни очи изскача автентичен растафарай по чорапи и ни поздравява с растафарайския поздрав: „ Айре”. Шофьорът на колата е нает от него монтьор и са се запътили към езерото Руква, където е аварирал камиона на растата. За нас това е спасение от нежеланата прегръдка на града и възможност да изминем още петдесетина километра. Растата е невероятно забавен, говори английски, непрестанно повтаря, че всички хора сме братя и трябва да си помагаме. Смее се и се шегува, и заявява, че просто ни помага и няма да ни искат естествено никакви пари. Започваме да научаваме и разни факти за дългото 180 км. езеро, като например, че популацията на крокодили в него била толкова голяма, че всеки втори рибар в околността бил еднокрак.
Интересно до знае:
Езерото Руква е от Източноафриканската рифтова система. Едно от големите езера в Танзания, то е солено, силно алкално и безотточно.
Навън се стъмва напълно. В колата цари купонджийска атмосфера. Растата продължава да бърбори и да се шегува, а и от време на време си пийват с шофьора от някакъв алкохол. Както си караме изведнъж колата се разваля. Налага се да отбием и да ремонтираме алтернатора с подръчни материали. Монтьорът и растата обикалят по къщите и си говорят с хората като стари приятели. Връщат се с дървен кол, който използваме за лост, а от преминаващ камион, който спират с подсвиркване, взимаме дървено трупче и с помощта на мачетето растата ловко го превръща в клин. Забиваме клина отстрани на алтернатора и продължаваме с пълна газ напред.
Слизаме на черен селски път километър-два след разклона на нашите хора от главния път. Озъртаме се по пътя никой да не ни забележи и се изкатерваме на обрасло с ниска гора диво хълмче. Понякога да имаш интернет и устройство си има своите предимства. Станали сме спецове на сателитните карти за откриване на подходящи места за спане, трекове и пътеки, несъществуващи на нито една карта. Изненади естествено винаги съществуват. На сателитът например не се виждат колониите от мравки и десетките насекоми, на които попадаме при разпъването на палатката. Земята е наклонена, твърда и цялата в бабуни. Една осичка се мушва в крачола на Маги и я ухапва и ужилва няколко пъти. Поне сме се скрили добре в „буша“ и спим спокойно, доколкото е възможно в адския студ на ръбестия под.
19.05
Събуждаме се леко вкочанени. На платнището на палатката се разиграват епични мравешки битки. Стотици миниатюрни мравчици са разкостили няколко едри мравки от друг вид, както и един паяк. В палатката също са успели някак си да проникнат. За щастие не са от жилещите видове.
Докато закусваме никой не ни забелязва, но пък една черна оса ужилва и Цветин. Правим кратък преход през гората, около два-три километра, обратно до главния път и село Каламбазите. Днес имаме онлайн среща, но в селото почти няма покритие и срещата пропада. Докато си седим на улицата пред едно магазинче, пристига местният селски чиновник и започва да ни разпитва какви сме и какво правим тук. Руква е доста див регион и хората направо се шашкат като ни видят, макар че поздравяват учтиво. Успяваме да им обясним, че сме просто пътешественици, но така и не успяваме да ги убедим, че нямаме никаква специална задача или мисия за да сме тук.
Изнасяме се извън селото. Както обикновено пътят е пуст, макар че се надявахме между Сумбауанга и град Мбея да има поне някакъв трафик. Остава да избутаме последни 150 км до граничното със Замбия градче Тундума, от където минава големият натоварен път от Дар ес Салаам за Лусака, Замбия. Там вече няма да имаме проблеми със стопа. Все пак Руква е област доста по-оживена от област Катави, където с часове не минаваше никой и пътищата бяха черни.
Чакаме поне час. Цветин даже си е полегнал на едно шалте, когато се появява нов чиновник от селото, изпратен от селяните на разузнаване, какви са тези музунгу на пътя. Сега вече започваме леко да се раздразваме, това е третият път в област Руква, в която идват да ни разпитват подозрително. За късмет точно в този момент минава един джип и ни спира. Така че избягваме от “executive village officer”, както ни се бе представил мъжът.
Семейството пътува само за 50-ина километра, до последното градче от областта – Лаела (Laela). Там сядаме да обядваме. Сигурно няма нужда да се повтаряме, но менюто е отново ориз с боб и гарнитура от сварени зеленилки мчича.
Следващият ни стоп се оказва меко казано необичаен. Една празна маршрутка предлага да ни качи безплатно, директно за град Тундума на 100 километра. Учудваме се на настоятелните им покани и решаваме да се качим. Оказва се, че не е случаен фактът, че няма други пътници. Под задните седалки са вързани две прасета, едното от които огромен шопар. Така започваме финален кошмарен участък. Дала-далата хвърчи с бясна скорост, без да намаля на легналите полицаи в селата. Прасетата квичат като заклани, пикаят, серат и повръщат, а вътре се носи непоносима смрад. Качваме две жени, които страшно се обиждат като откриват факта, че двама от пътниците са прасета и започват да кълнат и викат по шофьора, но така и не слизат. По едно време плъзгащата се врата се разкача и не ще да се затвори. За кратко време дори и дала-далата сдава багажа и не ще да запали.
С облекчение слизаме в Тундума (Tunduma), основният граничен пункт между Танзания и Замбия. Градчето е голямо и оживено, разположено е на няколко хълма. Има странно, нетипично излъчване. Вървим два километра пеша, докато излезем на главния път за Мбея, където огромна километрична опашка от камиони се точи към границата. Ето, че успяхме да изминем успешно разстоянието от Букоба до Тундума (1300 км) само на автостоп и така завършихме обиколката и на Западна Танзания.
Планът ни е да изследваме региона на Мбея за пет-шест дни, докато използваме и последните дни от визите си, след което ще се върнем в Тундума, за да напуснем Танзания и продължим към Замбия.
Сядаме за малко в луксозно крайпътно хотелче, за да заредим батериите и да проверим мейлите. Откриваме, че понякога си заслужава човек да се оттегли на спокойствие на количка и чай, далеч от лудницата на града отвън. Тук вместо на обичайните цени от 35 стотинки за стъклено шише кола и 15 стотинки чаша чай, цените са двойни, поради което няма местни клиенти, освен няколко тузара. Освен това има и контакт,нещо, което е лукс и обикновено отсъства в заведенията на улицата. Досега не сме сядали на „заведение“ и чак се изумяваме колко сме отвикнали от “нормалните” неща в цивилизацията.
Тъй като се стъмва решаваме да преспим извън града. Откриваме идеално незастроено хълмче и в тъмното разпъваме палатката. Тъй като се намираме в така наречените Южни Хайлендс, надморската височина е около 1500 м и е страшен студ. В южното полукълбо сега започва зимата. Поне дъждовният сезон официално приключва в края на май. Ето, че го изкарахме целия (три месеца) без нито едно подгизване.
20.05
До град Мбея имаме 100 километра, но това хич не ни притеснява. По пътя под възвишението минават какви ли не джипове, коли и камиони.
Почиваме си до обяд в палатката, след което излизаме на пътя. До нас спира спортна кола с тъмни стъкла и без номера. Двама леко подозрителни типа искат да ни качат, но срещу заплащане. Най-накрая разбират, че изобщо няма да се качим за пари и склоняват да ни вземат на стоп.
По някое време ни спира полицията, но както винаги в Танзания всичко се разминава леко само с 10 000 шилинга, съпътствано от усмивки. В Танзания е пълно с катаджии, които спират всички наред – от частните коли до тировете и автобусите. Така и никога не разбираме дали искат подкуп, глобяват ли хората или просто проверяват документите. Но като цяло всичко винаги преминава безконфликтно. Интересното е, че голяма част от полицаите са жени.
Караме през планински зони с прохладен климат, борови гори, малки нивички и спретнати къщи. Изглежда, че регионът покрай магистралата Танзам (Tanzania-Zambia) е доста по-заможен от областите Руква и Катави. Изобщо няма къщи със сламени покриви всички са с ламаринени и често дори измазани.
Най-сетне пристигаме в Мбея (Mbeya) – четвъртия по големина град в страната, сериозно развит и с водещи позиции в образованието. Над града се издига връх Лолеза (2820 м.н.в.). За наше голямо учудване центърът на Мбея, който е сгушен в полите на високата едноименна планина, е абсолютно ненаселен. Не само това, но има съвсем не африкански вид, по-скоро ни прилича на европейски планински курорт. Улиците са асфалтирани и чисти, имат си даже тротоари. Няма лудница от хора, сергии и т.н. характерни за всяко танзанийско селище. Чак се притесняваме откъде ще си купуваме храна. Сградите са двуетажни с малки магазинчета на приземния етаж. Виждаме и индийски храм на главната улица, както и няколко индийски магазина и аптека.
Това, което най ни изумява и прави Мбея да ни стане любим град е луксозното кварталче непосредствено до планината. Улиците са тихи и покрити с дървета и зеленина. Луксозните къщи са удавени от разцъфнали градини и храсти. На 1700 метра надморска височина сме и е прохладно, като в пролетен ден. Ето защо на първите белуги мисионери Мбея им станала любимо място – нещо, което направило градът център с високо ниво на образование и всичките последствия от това.
Ние обаче, след като прекосяваме града надлъж и нашир с раниците на гръб, се отправяме не към някоя къща или хотелче, а директно към планината. Дивото зове! А и въпреки, че нямаме каучсърфинг домакин, Мбея е мястото където това е най-малък проблем.
Набиваме се поради незнание в охранявана водоснабдителна зона, където се подвизават цяло стадо маймуни сини гвенони. Вместо това да доведе до някакъв проблем, служител на водната служба ни изпровожда през цялата зона до търсената от нас пътечка. Вече по тъмно навлизаме в рехава евкалиптова горичка и се настаняваме на перфектна полянка с изглед към града. За поредна вечер умираме от студ и като се замислим само как на няколко пъти в крайбрежните жегави зони бяхме на косъм да си изхвърлим суитчъра и якето, единствените ни дебели дрехи, ни призлява. Студуването започва да става постоянен наш спътник като при първия ни африкански трип, а изводът е един – Африка не е горещ континент в голямата си част и затова лъвовете имат козина 🙂
Забравих да спомена, че се почувствахме гузни, като консуматори и паднали в лапите на лакомията, защото за първи път от три месеца си купихме парче кашкавал и шоколад, че даже и кисело мляко, и кашу за над 20 000 шилинг (около 14 лв ), но беше толкова вкусно и получихме направо протеинов шок.
21.05
Слизаме от луксозната си резиденция и не можем да се нагледаме на красивите гледки и цветя в луксозното кварталче. Днеска имаме интернет мисия, която в началото удря на камък. Момичето от едно малко интернет-кафе ни изгонва заради петъчната молитва, а в другия голям интернет клуб, който бяхме открили вчера, продължава да няма интернет. С питане откриваме (за първи път при това с бърз интернет) клуб в самата поща. Вършим си работата и си взимаме душ в тоалетните на пощата с ледена вода.
Хапваме в местното заведение и откриваме много приятно кафе на хотелче със сомалийска собственичка, която освен че говори перфектен английски, изглежда доста различно от танзанийците. По цял ден си седи в откритото кафе и пафка цигара след цигара, нещо абсолютно недопустимо за Танзания, камо ли за жена. Поръчваме си популярната напитка в Танзания – Stoney Tanganizi, продукт на coca-cola само за Африка, със силен джинджифилов вкус, чак до непоносимост. Докато си довършим работата, пием в луксозната обстановка едно Стони и един сок от авокадо, та да видим и ние какво е да си бял турист 🙂 Вечерта се качваме на познатата пътека към нашето местенце.
22.05
Днес планът е да направим преход до кратерното езеро Нгоси (lake Ngosi) във вулкана Порото, от южната страна на града. Не бързаме твърде много да тръгнем, тъй като преходът е само 8 км, а пък би било добре да пристигнем, когато пазачът на зоната вече си е тръгнал. В лагера закусваме пържени филийки с кашкавал и чай с мляко и направо ни става лошо от тежката храна, от която напълно сме отвикнали. Хващаме маршрутка от центъра направо за изходното на прехода село Игавило (Igavilo) на цена 500 шилинга (35 ст.), на около 15 км от града.
Извън центъра цари обичайното африканско оживление – тълпи от хора, сергиики навсякъде, жени с табли с портокали на главите, мъже с подноси с фъстъци, десетки маршрутки и моторчета. Близо час ни отнема да изминем разстоянието, с непрекъснато спиране тук и там и търсене на пътници. Градът се простира на доста голяма площ.
Село Игавило е на главния път за Малави. От него тръгваме направо нагоре по стръмните склонове на вулкана. Изпадаме в лек шок при вида на хората, нямат нищо общо с цивилизованата Мбея. Гледат доста диво. В селото гърми брутално силна музика от магазин за дискове с музика и филми. Такива магазинчета, както и фризьорски салони, има и в най-забутаните села. Една жена с някакво нетипично психично разстройство ни преследва известно време. От селото си купуваме бутилка домашно пресовано слънчогледово олио, което обикновено не се среща често. Всички масово готвят само с олио от маслодайни палми.
Нагоре по пътя срещаме боси жени с наръчи клони на главите, доста от тях еднооки. Почти никой не ни поздравява с обичайното “карибу” (добре дошли). Хората точно се връщат от нивичките си, красиво разположени по гънките на вулкана. Някои са направо отвесни и се чудим как ли ги обработват. Мъжете пък носят старовремски брадви и сърпове на рамо, модели сякаш от праисторически времена. Планинските региони около град Мбея са обитавани от етноса сафуа (safwa), около половин милиона души, силно традиционни и консервативни. Уникално е, че дори и досега само около 5% са християнизирани. Останалите се придържат към африкански местни култове. В село Игавило например има свещена гора, в която могат да ходят само вождовете, за да изпълняват ритуали за дъжд или за премахване на заразни болести от населението им.
По средата на трека срещаме пазача на парка, който точно си е тръгнал. Обясняваме му, че ще спим горе и той заявява, че ще дойде утре рано сутринта, за да ни таксува 23000 шилинга (16 лв) вход за езерото.
В късния следобед достигаме защитената зона около кратера. Тук вече няма ниви. Пътеката продължава още 2 км през девствена високопланинска гора с магична атмосфера. Много е влажно и студено. В гората пълзят мъгли, лишеи висят от странни високи дървета и причудливи растения с огромни листа се полюшват трансиращо. Опитваме се да зърнем трирогия хамелеон, обитаващ гората, но не ни се отдава. Когато достигаме езерото почти се е мръкнало, а мъгли и облаци го скриват от погледа. Оказва се, че в този сезон облаците в кратера са постоянни.
Нгоси е второто най-голямо кратерно езеро в Африка и има формата на континента. Местните много се страхуват от него и го наричат “езеро на мъртвите”. Вярват, че който го посети повече не се връща. Тази му слава отчасти може би е и продиктувана от това, че понякога езерото освобождава отровни газове въглероден двуокис, които могат да задушат човек. Подобно езеро е и езерото Киву на границата на Конго и Руанда както и езерото Ниос в Камерун. Последното периодично изригва въглероден двуокис, убивайки хората, които живеят по брега. Киву например не е изригвало, но се е случвало рибари да умират от задушаване по време на риболов.
Връщаме се обратно по пътеката до началото на защитената зона. Изваждаме раниците от шубраците, където ги бяхме скрили и се отдалечаваме по зашумена пътечка, далеч от лапите на пазача. Разпъваме палатката на самата пътека, тъй като наоколо няма равни места, направо във високата два метра слонска трева. Нощта е адски студена, а на всичкото отгоре и цяла нощ сънуваме кошмари.
23.05
Рано сутринта покрай лагера минава ловна дружинка от трима окъсани странни местни с десетина кучета и примитивни оръжия за лов. В началото бая се стряскат като ни виждат и даже се крият известно време в тревите без да ни приближават. После добиват смелост и единият даже ни прави знак, че е гладен, да му дадем нещо.
Освен тях за цяла сутрин срещаме само двама трудолюбиви баба и дядо, които отиват да работят на отвесната си нивичка. Продължаваме по пътечката, по нов маршрут, който слиза в друго село в страни от вулкана. След три-четири км. сме на пътя. В селото хората са си надули музика и една баба танцува. Хващаме си маршрутка, претъпкана до горе, обратно до центъра на Мбея. Пътьом Цветин, без да се замисля закакво са ни, купува през прозореца огромна торба (над 3 кг) моркови от селяните на шосето за 75 стотинки. Учудвам се как и защо са ни толкова моркови, но после се оказва, че инстинктивните решения винаги са добри – морковите ни спасяват от глад на следващия преход.
В Мбея вече сме си като у дома. Решаваме за първи път откакто сме в Танзания да си вземем стая в хотел. Страшно ни допада хотелчето на сомалийката, а и вече сериозно го закъсваме с дрехи за пране и зареждане на батериите. Те ни посрещат като стари приятели и ни дават чиста, хубава стая (двойна стая 18000 шилинга – 12,50 лв. – хотел Warsame). Естествено няма топла вода, но персоналът ни дава две кофи гореща вода за къпане. През цялото време готвят вкусотии, така че се отдаваме на ядене, пране и наваксване с блога и фотографиите.
24.05
Сутринта се налага да правим банкови преводи за новия трети тираж на “Палецът на свободата” и това ни поглъща половината ден. Закусваме сомалийски палачинки и чай с мляко в стаята.
Едва в 14:00 сме готови за следващия преход – изкачване на върховете над града – Лолеза и връх Мбея. Още в началото в евкалиптовата гора ни спира горски, който иска разрешително понеже гората била резерват, при положение, че в нея тече масова сеч. Не му казваме, че сме тръгнали към върха, а че само се разхождаме към близкото село, така че в крайна сметка бързо ни пуска да продължим.
Върхът изглежда съвсем наблизо, но денивелацията е над 1000 метра и се бъхтим жестоко по стръмната пътека. По някое време завиваме по грешно разклонение и вместо да се изкачим на билото го подсичаме странично. Не се усещаме, че това не е главната пътека и смело продължаваме напред. Пред нас в ниското се разкрива девствена неизсечена долина с акации и странни тропични растения.
Минаваме през влажна гора с лиани и лишеи, увиснали като магични бради от дърветата. Скоро обаче удивлението ни пред този нов вид за нас гора постепенно отстъпва пред кошмарно изкачване към билото през гъсти папрати. Останали сме доста под него и сега по зашумената пътека направо издъхваме. Папратите ни се оплитат в косите и ни скубят, спъват ни и напредваме адски бавно.
Вече се катерим от три часа, а сме изминали под 3 км. Както си вървим изведнъж усещаме остри ухапвания по краката. Нападнати сме от войнстващи охранители на мравуняк. Хапят жестоко и за секунди са се промъкнали в крачолите, под блузите и дори по главите ни. Тичаме като обезумели, за да се махнем от територията им. Колкото и да се чистим обаче следващия половин час продължаваме да махаме злостно вкопчените с челюстите си мравки от себе си.
Пристигаме на билото напълно смазани, но точно навреме, за да хванем последните огнени оттенъци на залеза. Опъваме палатката на няколкостотин метра от върха, на който има телекомуникационни кули. Изминали сме пет километра за четири часа, рекордно бавно изкачване.
25.05
Посрещаме изгрева и чакаме слънцето да ни напече до към 9 ч. Всичко е подгизнало от влага, а на всичкото отгоре температурите паднаха под 7-8 градуса през нощта и сме вкочанени. Още от предишното африканско пътешествие си знаем, че в Африка може да е страшно студено.
Днес се насочваме към връх Мбея (2820 м. н.в.), но пътят ни първо минава през село на етноса сафуа, разположено между двата върха. От далеч изглежда много спретнато с характерните им отвесни нивички, гори от ела и евкалипт около тях. Но когато стигаме до центъра усещането вече е доста каубойско. Има няколко странни заведения, пред които стоят групи от момчета и белят картофи – основен продукт тук. Поръчваме си един чай (отвратителен на вкус), а жената ни донася и две стари, мазни бухти, които все пак решаваме да си приберем за черни дни. Цветин безуспешно се опитва да поправи Нафтечко, с помощта на местните в една работилничка за моторчета (да, отново е развален! 🙂 ), след което потегляме към върха.
Днес денивелацията е по-малка и след три-четири часа достигаме подножието му. Точно под него има седловина и дива недокосната гора – просто идеално за бивак и огънче. Сякаш сме влезли през вълшебна порта в някакъв отделен от човешкия свят – цари тишина, няма ниви и всичко е страшно красиво. Препичаме се на слънце преди нощния студ да ни е връхлетял, а на залез изкачваме последните метри до върха. В далечината се вижда дори езерото Руква обляно в розово. Върхът е страхотен. Бяхме си го избрали още щом го зърнахме, отдалеч изглежда като скална пирамида, без въобще да бяхме чели за него. В Танзания са малко местата, на които можем да правим преходи в дивото безплатно, така че сега направо си умираме от щастие на 2800 м. Нощта е ледена и не успяваме да спим много добре.
26.05
Странен бухал сякаш вика като човек досами главите ни. Ставаме преди изгрев слънце, но сме вкочанени от студ (сигурно е около два градуса) и всичко е покрито с дебели капки роса. Изчакваме слънцето да огрее ситното каре от нивички с различни нюанси на зеленото по гънките на планината. Като се взрем в далечината към безкрайните гористи хълмове и планини всъщност се вижда, че човекът е проникнал навсякъде и бавно превръща и най-дивите места на Танзания в обработваеми и населени земи. С тези темпове на раждаемост (5-7 деца на семейство) и прираст на населението едва ли ще остане дива природа в рамките на няколко десетилетия.
Слизаме по почти отвесната камениста пътека до седловината проход, по който минава основната пътека от селото към низините. По нея преминават магарешки кервани натоварени с картофи и пъстроцветни жени с вързопи на главите. Учудващо е всеки път, когато наблюдаваме как местните живеят в някаква особена хармония и връзка със Земята. Животът им е завладяващ със своята естественост и простота. На местните не им трябват посредници, за да ги водят: автомобили, бетонни градове и апартаменти, софистицирани икономически и социални системи, в които да се лашкаш за да може да живееш. Със слизането навлизаме в гориста област с невероятно красиви и огромни чадъровидни акации. Сезонът на цъфтенето е и се забавяме заради омагьосващи цветове на всякакви храсти и треви, които ни съпътстват през целия преход.
Със слизането пътеката става по-приятна за ходене, но разстоянието е огромно и започваме сериозно да се изморяваме. Трите дни преход, поради предателството на Нафтечко, ги изкарахме само на торбата с моркови, двете мазни бухтички от селото и едно къри от грах. Така че спираме до една рекичка за малка почивка и подкрепа с чай направен на огънче. След още няколко гънки хълмчета с малки селца стигаме до прашен път. Почти пред припадък от глад и умора пристигаме след 8 часов преход и почти 20 км до град Мбализа на главния път. Строполясваме се на столовете в едно заведенийце и хапваме класическите гозби – ориз с боб и пържени картофки, които ни се струват най-голямата вкусотия на света. Вече е късно, но решаваме да стопираме. Както си вървим по пътя, ни спира камион директно за Тундума – нашата цел и границата със Замбия.
Привечер достигаме Тундума и слизаме от камиона в тираджийското селище Мамбо на 4-5 км преди самия град. Нашият тираджия ще чака тук два дена преди да получи разрешение за влизане в Замбия. Той кара китайски контейнер с неизвестно съдържание, а на връщане медна руда за Китай. Границата е доста натоварена – на ден преминават близо 500 камиона.
От едно квартално пазарче си купуваме пържени бананови мекички и вода и се отправяме към добре познатия ни хълм за спане. Сега вече изобщо не ни се струва толкова студено, след бивакуването на 2800 метра надморска височина. Ето че настъпи и последната ни нощ в Танзания, която обаче не минава без една странна случка.
Точно се готвим да си лягаме, когато се появява един мъж. Обясняваме му защо сме тук, а той кавза че нямало никакъв проблем. После споделя, че е пастор и е дошъл на хълма да се моли. Отдалечава се на десетина метра от палатката и започва най-безумната молитва, която някога сме чували. Пасторът се моли с нечленоразделни звуци “пук-пак”, цъкания с език сякаш като от зулу език и направо вуду заклинателна интонация. Звучи напълно побъркано. Обикаля наоколо и подскача на един крак. Явно се моли на “езици”- практика, следвана от Петдесятната църква, според която Светия дух те обладава и можеш да говориш на непознати древни или пък ангелски езици. Хем е малко страшничко, хем постоянно ни напушва смях и се чудим как да не прихнем. След двайсетина минути пасторът приключва и ни пожелава лека нощ, като заявява ” Вие вървите с Бог!”
В следващият пост четете: Керванът влиза в Замбия, попада в изоставено английско имение и се наслаждава на една нова различна Африка.
Вижте повече за новата керванска книга ТУК: Пътеводител за омагьосани земи
