замбия антилопа личи

Замбия – въглища и шипманзета в миомбо саваната

27.05.2021 Към Замбия

Време е да напуснем Танзания след тримесечна обиколка, в която преминахме през Дар-ес-Салам, остров Занзибар, северното индo-океанско крайбрежие, планините Усамбара, подножието на Килиманджаро, около национални паркове Тарангире и езеро Маняра, като живяхме и с масаите в област Аруша, прекосихме целия север до езерото Виктория, след което се спуснахме до езерото Танганика и южните възвишения около Мбея. Танзания ни хареса страшно много като природа, хора, култура и начин на живот. Най-сетне почувствахме истинската “банту” Африка.

Стопът беше винаги лесен, но понякога с повечко чакане заради липсата на превозни средства. Палатката не правеше впечатление на никого и бе много лесно да се намери диво местенце за спане. Храната също бе много хубава и евтина. Никога не се почувствахме в опасност, изтощение или притеснения от нещо. Бяха си три наистина райски месеца. Бюджетът ни също така се запази както бе по план – 10 лв за двамата на ден. ( В секция съвети и бюджет ще има статия с подробна информация за разходите и какво трябва да знаем при пътуване в Танзания.)

И така на сутринта се мятаме на една адска претъпкана дала-дала (маршрутка) до центъра на градчето Тундума. Страшно е оживено, пълно с хора, магазини и заведения. Сядаме за последна танзанийска закуска като отново нацелваме сомалийки. Сервират ни превкусен чай с мляко и подправки и сомалийски палачинки. Обменяме от уличните менячи последните си танзанийски шилинги в замбийски квачи на сравнително добър курс.

Тръгваме през границата, която се оказва единен пункт. В една и съща сграда, доста нова и лъскава, се помещават здравна инспекция, танзанийски имиграционни и замбийски, на различни гишета. Това е първото място от три месеца, на което трябва да си сложим маска, макар че повечето служители и преминаващия я носят под брадичката си или направо са без маски. За наш шок на първото гише – здравната инспекция ни съобщават, че не можем да минем без covid тест. А ние бяхме чели в интернет, че Замбия не изисква тест, но понякога правят безплатен бърз на самата граница.

Един от служителите започва да ни обяснява, че тестът струва 1000 квача (около 70 лв.), но той би могъл да ни съдейства срещу скромно оценяване на помощта му, за колкото ние преценим. Чудим се дали не ни работи и настояваме, че е безплатно, но той твърди че е безплатно само за тираджиите. Най-накрая се налага да го подкупим. В себе си имаме само 900 квача (около 63 лв.), които пъхваме в паспорта и му ги даваме. Остава доволен, след което ни повежда към брезентова палатка, където един служител без маска и ръкавици ни прави тест с клечка, като взима секрет от носа. Записват си грешно уотсъп номера ни и ни казват, че ще ни пратят резултатите някога когато станат готови, тоест може би никога. Забелязваме, че купчините с тестове са китайски и сигурно са им дадени безплатно. Така и не разбираме дали ни метна или туристите трябва наистина да плащат за тест. Връчват ни два здравни сертификата за направен тест, след което продължаваме към гишето на танзанийските имиграционни, които ни бият изходен печат.

Когато обаче стигаме до замбийското гише се появява нов проблем. Визата за Замбия струва 50 долара на човек (едномесечна, туристическа) и може да се плати само в долари, в кеш. Изобщо нямат пос терминал. Ние имаме приготвена за целта една стодоларова банкнота, но служителят я поглежда и категорично заявява, че не става въпреки че е нова и в изрядно състояние. Била някакъв стар сериен номер, от преди 2006 година, такива банкноти изобщо не приемали. Оставаме като гръмнати.

Все пак в имиграционната сграда има банкомат, така че решаваме да изтеглим квачи и после да ги обърнем в долари в банката. Но ето нова беда – банкоматът отхвърля картата. Свързваме се с нашата банка, за да видим дали не са ни блокирали картата, както често се случва, когато теглим пари от странни според тях местоположения. От поддръжката ни казват, че възможно най-скоро ще установят каква е причината и ще ни върнат мейл.

Времето обаче си тече, мейл няма, а ние сме заклещени между Танзания и Замбия. Накрая Цветин тръгва с някакъв човек да търси друга банка, като за целта влиза в Замбия нелегално без входен печат и без на никой да му пука за това. Границата е толкова малко стриктна, че наскоро нашият керванджийски приятел Адриан си я беше минал без печати, беше пътувал в страната две седмици преди да го хванат, накрая дори не го глобили.

В Наконде (Nakonde), градчето от замбийска страна, Цветин открива банка, но с огромна опашка пред банкомата, така че се връща обратно омърлушен. Уличните менячи също не искат изобщо да сменят банкнотата или предлагат безумни курсове, за да я сменят. Продължаваме да чакаме мейла, който все не идва от вече два часа. Цветин предприема нови нелегални действия. Решава да се върне в Танзания, въпреки че ни е бит изходен печат и да пробва тамошните банки. Отново никой не го спира. Този път мисията е успешна, успява да изтегли шилинги и да ги смени в нови долари. Получаваме си визите и с облекчение напускаме границата.

ЗАМБИЯ

Столица: Лусака (население 1 747 152 души)
Население: 17 млн.души
Основни етнически групи: бемба(34%) и чева(15%) + още 70 по-малобройни етноса
Площ: 752 хил.кв.км. (7 пъти колкото България)
Официален език: английски
Други разпространени езици: бемба и нянджа (на етноса чева). Замбия е била английска колония, известна под името Северна Родезия.
Парична единица: квача (2021 г. 1 квача = 0,7 лв.)
Държавно управление: утилитарна президентска република
Религия: християнство 95%, от които 75% протестанти и 20% католици

Ето че излизаме от географската зона на Източна Африка (Танзания, Кения, Уганда, Руанда, Бурунди) и влизаме в зоната на Южна Африка (Замбия, Зимбабве, Ботсвана, Намибия, ЮАР, Малави, Мозамбик), за първи път. Усещането в граничното градче Наконде е доста различно от това в Танзания. На пръв поглед всичко е доста “по-каубойско”. Никъде няма асфалт, нито що-годе модерни сгради. Камионите и колите вдигат прахоляк, има повече боклуци, макар и да не е чак тип индийско бунище. Колите обаче са доста повече от Танзания и си личи, че повечето от тях не са таксита. Жените са облечени по същия начин като в Танзания – шарени рокли или поли със задължително увито около кръста допълнително парче шарен плат “канга”. Много от тях си увиват и шалове в характерния африкански стил като тюрбан на главите.

В началото ни се лепват доста типове с “оферти” за транспорт и са доста по-настоятелни от хората в Танзания, които при отказ моментално ни оставяха на мира. Успяваме да им избягаме и се шмугваме в пазара. Няколко жени продават кисело мляко от големи пластмасови кофи. Изпиваме по една чашка (5 квача – 35 стотинки) и си купуваме печена хрупкава касава с домашен чили сос. Прави ни впечатление, че има доста по-малко разнообразие от плодове и зеленчуци, но цените са много ниски, подобни на танзанийските. Магазините са значително по-празни и бедни от асортимент, с основно вносни танзанийски продукти.

Гладни сме и решаваме да хапнем в едно ресторантче. За разлика от Танзания тук изобщо не се виждат “мами”, които да готвят навсякъде, нито хора с подноси с плодове, сокове, фъстъци и др. на главите. Ресторантите също са много по-малко. За обяд има “ншима”, местното наименование на угали – сварено на твърда топка бяло царевично брашно. Изглежда, че оризът изобщо не е толкова разпространен като в Танзания. Към “ншима”-та получаваме и релиш (от английски relish) от зеленилки, тоест яхния, сготвена адски вкусно с фъстъци, смлени на прах, лук и домати. Май замбийската кухня бая ще ни допадне (една порция струва 20 квача – 1,40 лв.). Това което особено ни радва тук е, че английският е официален език и всички го говорят. Най-сетне ще можем да се разбираме лесно с хората, макар че вече бяхме започнали да се справяме малко и със суахили-то.

По прашната улица има наредени десетки будки на мобилни оператори. Влизаме в офиса на Airtel, за да си вземем една сим карта с интернет (симът струва 70 стотинки, 10 гигабайта – 7 лв за месец). Всичко се случва толкова бавно, че минава близо час преди да завършим регистрацията. През това време една жена сменя памперса на бебето си директно на плота на гишето, а две танзанийки продават бебешки дрехи насред магазина. Реалност възможност само в Африка.

Граничен град Наконде
Замбия
Бутки на мобилни оператори, през които се правят и парични преводи
Замбия
Пазарът в Наконде

Излизаме на пътя и почти веднага успяваме да спрем един чисто нов самосвал, внос от Китай, който още няма готови документи и го карат до някаква база на 10 километра извън града. Шофьорът бая настояваше да му дадем 20 квача (1,40 лв.), но накрая все пак ни качи без пари.

Слизаме и още на минутата спираме следващия си транспорт – танзанийска цистерна с петрол, която пътува чак за Конго. Шофьорът е наполовина танзаниец, наполовина омански арабин, говори много добър английски и е голям симпатяга. Така започваме пътуването по кошмарния напълно разбит (някога е бил асфалтиран) път в посока столицата Лусака. След 300-400 км пътят се подобрява, но дотогава ще караме със скорост от 30 км/час. Решаваме да слезем чак в Шива Нганду след почти 300 км.

Очакват ни часове през огромните дупки. По принцип китайците вече са сключили договори да го асфалтират отново и строежът е започнал, но цената хич не е малка. Замбия е поредната “купена” от Китай африканска държава (като Етиопия например). Медта от провинция Копър белт (Copper Belt) под формата на дебели отливки, натоварени на десетки тирове преминават покрай нас към пристанището на Дар Ес Салам. Китайски Мордор гълта суровините и на Замбия, най-вероятно в тежка корупционна схема за жълти стотинки.

Ние обаче сме изцяло омагьосани от природата на коренно различния в сравнение с Танзания пейзаж. Безкрайната дивота покрита с ниска гориста и храстовидна растителност на “миомбо” саваната се разстила пред нас. Села почти липсват и малкото такива са предимно от по няколко маломерни къщички, разположени в кръг около малко дворче със симпатични сламени покриви. Ламаринените покриви почти липсват, което говори че граничната провинция на Замбия Мучинга е много по-традиционна и бедна. Забелязваме съвсем малки кръгли къщички вдигнати на високи колове – може би кокощкарници или своеобразни хамбари.
Пътят е ужасяващо разбит, на места с огромни дупки и шофьорът се налага майсторски почти да спира и да ги заобикаля. Разминаването с другите тирове върху тесния път също е въпрос на виртуозна техника. В кратки участъци новият път е завършен и караме бързо по асфалта, а в други въпреки че настилката е готова, се налага да караме часове върху паралелния разбит път. Шофьорът споделя, че китайците ги било страх, че пътят ще се разбие преди още да са го завършили и затова забавяли всячески направата му и пускането на готовите участъци.

Пътят след границата
Едни от редките възвишения
Колело натоварено с въглища
Играчките на малчуганите
Къщичка, чието предназначение все още не сме разгадали

За пет часа изминаваме едва малко повече от 100 км и въпреки че се стъмва красивите пейзажи продължават да се виждат, този път облени в светлината на изгряващата пълна луна. Минаваме покрай градовете Исока и Чинсали и по пътя продължава да е все така безлюдно, почти без никакви села и нито една табела. Единственият признак на живот са отвреме-навреме десетки чували с дървени въглища, подредени отстрани на пътя, често със запалено мини огънче до тях, може би за да се демонстрира, че въглищата са качествени и могат да горят. Очевидно това е единственият поминък в този горист регион.

Вече е след 22:00 часа и продължаваме да се разминаваме понякога с някой и друг пешеходец. За разлика от Танзания тук сигурно хората си лягат доста по-късно и има някакъв минимален нощен живот, което си личи и по полюшващите походки на някой от минувачите. Още в граничното градче забелязахме, че замбийците обичат да си попийват. Някои от младежите имаха дъх на алкохол още по обяд и леко изпаднал външен вид. Минаваме и покрай няколко полицейски поста. По принцип, особено за цистерните, е забранено да шофират през нощта, но нашият шофьор си е приготвил една пачка с десетачки квачове, а и говори местния банту език бемба, така че няма никакви проблеми.

Нощното каране направо ни разбива. На всичкото отгоре шофьорът ни има намерение да кара цяла нощ и дъвче отвреме-навреме някакви тонизиращи смески, които го карат силно да слюноотделя и държи през цялото време прозореца си отворен, за да може да плюе. А отвън е един студ, така че се и вледеняваме.

В 3 сутринта най-накрая пристигаме до Шива Нганду, малко градче, на 12 км от едноименното езеро, чието име означава “езеро на царския крокодил” и е нашата първа цел. Разделяме се с нашия шофьор, който между другото се развеселява, като чува че ще спим в буша на палатка. Шмугваме се в шубраците, разпъваме си палатката сред високата трева и гъстия храсталак и падаме в упойващ замбийски сън.

Палатката в замбийския буш
Гост върху платнището

28.05

Спим до обяд необезпокоявани в буша. Топло ни е за първа вечер. Шубраците са толкова гъсти, че въпреки че сме само на няколко метра от черно пътче, преминаващите хора, чиито гласове чуваме, въобще не ни забелязват. Изпитваме необяснимо щастие да сме в буша на саваната. Палим си огънче и пием чай.

Градчето Шива Нганду е съвсем малко и главната улица напомня на улица от някой стар уестърн филм – прашен път, едноетажни сгради с надписи на ръка, никакви хора и само конете липсват, за да се създаде пълно каубойско усещане. Сядаме в първото изпречило ни се ресторантче и симпатичен и вежлив младеж ни сервира ншима (както се казва угали-то в Замбия) и превкусен зеленчуков “релиш” – от английски език къри, ястие. Порцията е много по-голяма отколкото в Танзания. С фъстъчено масло е и е адски вкусно. По улиците има няколко сергии, на които се продават само домати, лук, зеленилки, сладки картофи и камари от сушена дребна риба. Купуваме си от малко магазинче тип “1001 стоки” тетрадки за блога и малки кръгли хлебчета “бънс”. Пълним бутилките с вода от ресторантчето и се отправяме на 12-километров преход навътре в дивото, към езерото Шива Нганду.

Ншима (нещо като качамак) и релиш

Интересно да се знае:

Британският офицер Стюарт Гор Браун, който бил изпратен да чертае границите на тогавашната Северна Родезия, част от колониална Англия, се влюбва в Африка и след края на службата си се завръща с 30 носача, за да намери място, където да се установи. Изправяйки се пред езерото и гористите планини зад него изпада в поетичен екстаз и решава, че няма по-красиво райско кътче от езерото Шива Нганду. Купува огромна площ земя от местен банту клан за цени от един шилинг за акър и построява имението си в английски стил. В последствие докарва семейството си и бароковата си мебелировка с волски каруци от крайбрежиетона Южна Африка.

Създава училище, болница и работилница, където обучава местните на всякакви занаяти. Върл застъпник за независимостта на Северна Родезия, той до края на живота си продължава да работи за просвещението и култивирането на местните. По ирония на съдбата неговите наследници и продължители на делото му, децата му и съпругата биват застреляни в къщата си в Лусака от анти-апартейд и анти-бели активисти през 70-те години.

Вървим по пътя, окрилени от усещанията на новата държава Замбия. Разминаваме се само с няколко пешеходеца, къщи няма. По някое време ни настига лек автомобил, претоварен с торби цимент и метална портална врата. Двамата мъже с усмивка се съгласяват да ни вземат, стига да може да се натъпчем вътре. Всички хора в Замбия говорят перфектен английски, който е и официален език, така че комуникацията върви леко. Милите хора ни оставят на разклона на тесен път, който върви успоредно на реката, вливаща се в самото езеро.

След заглъхването на двигателя на автомобила оставаме абсолютно сами в дивото. От едната ни страна е миомбо саваната – суха гора от не много високи разкривени по специфичен начин дървета миомбо, а от другата – златистите лъчи на залязващото слънце огряват гънките на широки поляни с висока метър жълто-зелена трева. Вървим почти тичайки с трептящи сърца и превъзбудено шептим. Знаем, че езерото е пълно с крокодили, но не сме сигурни какви още други диви животни има. Може би ще видим слонове, хипопотами, жирафи …

Не след дълго забелязваме бели точици сред тревата в далечината. Вадим бинокъла, а и вече няма съмнение – цялата поляна е пълна със странен вид антилопа – личи, която обича и предпочита да живее в блатисти и водни региони. Превъзбудата ни расте, чувстваме се като в някакъв приказен свят. Откриваме нови и нови животни. По някое време минаваме само на няколко десетки метра от малко стадо антилопи личи, то с нежелание да се разбяга.

Езерото на царския крокодил е запленяващо с красотата си и планините, горите и широките поля създават в човек наистина едно специфично поетично настроение. Напълно разбираемо е защо сър Стюарт Браун е избрал това място за живеене. Така и ние като него се установяваме, само че директно на брега. Разпъваме палатката, заобиколени от странни гористи тепета. Разхождаме се покрай брега, до близка дървена наблюдателница, като все пак се оглеждаме във водата за стърчащи хищни очички, та някой кроки да не ни изскочи изневиделица. Палим си огън под надвисналото звездно небе, заобиколени от светещи зелени очички на антилопи.

Антилопи личи – женски
Реката, която се влива в езерото
Мъжки любопитно ни следи
Антилопи по брега
Част от имението на Стюарт Браун
Водите на Шива Нганду на залез
Могъщ полет
Залез над Езерото на царския крокодил

29.05

Събуждаме се леко вкочанени от студа и влагата. Призрачна мъгла се стеле над езерото. Отваряйки ципа виждаме огромен рогат екземпляр да си пасе спокойно, на десетина метра от палатката. Изпадаме в тиха хармония със заобикалящия ни свят на езерото. Наблюдаваме безмълвно движенията на розовия облак, мъглата и отраженията в огледалната повърхност на езерото. Готвим си последните продукти на огънче, пишем блога и се къпем. За съжаление не в самото езеро – оглозган крак и гръден кош в плитчините ни напомнят, че въпреки че за наше съжаление не зърваме крокодили, те са владетелите на това място и се нуждаят от респект. 🙂

Утро в рая
Лъчите се процеждат през мъглите
Розова мъгла над езерото
Маги увита в чувала се разхожда по брега
Езерото е в облака
Добро утро от един красавец пред палатката
Патици

Чакат ни 15 километра до главния път и с нежелание към обяд тръгваме по друг маршрут покрай езерото. Минаваме по дървен мост над бистрата река със странни водни зелени треви и тръстики и стигаме до една част от имението. Около огромни свещени дървета, за които е писал британския офицер, се разхождат големи стада антилопи импала, които при вида ни се затичват с огромни скокове. Надяваме се, че не ги отглеждат за месо, тъй като замбийците са известни с това, че ядат всичко. В менюто даже на малкото ресторантче, в което ядохме имаше къри от така нареченото bush meat (месо от саваната).

Между другото в Замбия в годините след независимостта се случва ужасна екологична катастрофа за период от десетина години през 70-те години на миналия век, заради липса на регулация и контрол. Поради безпрецедентни нива на бракониерство се избиват и изяждат около 100 хиляди слона, а ловът на носорозите и лъвовете е достигнал такива нива, че почти изчезват. В последствие разбираме, че малките къщички, които забелязахме и си мислехме, че са за духове и ритуали, всъщност са за отглеждане на прилепи. Мишето месо също не се пренебрегва по тези ширини и видяхме да се предлагат покрай главния път – мишок провесен за опашката с главата надолу.

Вървим пеша. През целия път се разминаваме само с няколко пешеходеца и деца с колелета. А точно преди портала на имението, който се намира на половината път, една зебра се появява за кратко на пътя и се мушва обратно в шубрака. На портала пазачът само се усмихва като потвърждава факта, че влизането в териториите на имението е безплатно, пък нали има и две, три села. За съжаление само, че не отиваме на минералните извори, които отстоят още на около двайсетина километра от езерото.

На водопой
Плаха женска
Лилии в реката
Пеш към града
Импали в плен
Стопанството на имението

Появяваме се в каубойското селце прашни, изморени и изгладнели. Веднага отиваме към заведението на нашия приятел. Този път той ни нагостява с топла ншима, има два вида превкусни релиша и омлет с чушки и лук – всичко за “разоряващите” 40 квача (около 2,80 лв.за двамата).

Тръгваме по пътя за да излезем от селото, с идеята да започнем автостопа. Слънцето обаче отива забързано към преклонната си точка, огрява гористата савана в типичните червеникаво-златисти цветове и тя някак си започва да ни притегля все по-силно и по-силно. Скоро ще е пълен мрак, а не ни се пътува по нощите както първата вечер, така че без много-много да мислим, още повече в момент, в който не преминава никой по пътя, се шмугваме в храстите по тясна пътечка. Миомбо саваната винаги предлага перфектно скривалище и защита. Отдалечаваме се малко от пътя, за да не чуваме камионите и разпъваме бивака. Прекарваме поредна спокойна, но ледена африканска нощ.

Каубойското градче Шива Нганду
Къщичка за отглеждане на някакви животни
Бивак в дивото

30.05

Палим си огънче за чай и без много-много да бързаме се оправяме. Необяснимо усещане за хармония с пътя и щастие са ни обзели и ни удря страшен късмет. Първата преминаваща кола ни спира и се оказва, че пътува на огромно разстояние. Засменият танзаниец в нея на перфектен английски се съгласява да ни вземе без пари, след което продължава наставителната си християнска беседа относно пасаж от Библията със своята спътница замбийка, ходила на погребение до Танзания. Шофьорът е страшно приказлив и интелигентен и водим страхотно интересни разговори.

Разбираме например, че е автоджамбаз или по-точно доставчик на автомобили за Конго – страната на неограничените възможности, където според него не съществувала думата нелегално или незаконно. Ако в Танзания акцизът за внос на автомобили е 300%, в Замбия 200%, то в Демократична република Конго задачата му била само да достави колата до някой малко използван граничен път, след което конгоанците я прекарвали нелегално. Слагали някакви номера и джипката потъвала по черните пътища на джунглата, без никакви полицейски усложнения.

Пътят става значително по-добър, но понякога изскачат дълбоки дупки, през които нашият човек минава с пълна скорост. Отстрани всичко е само дива савана. За стотици километри села липсват, само малки отделни къщички със симпатични сламени покриви чаровно закривени в краищата си. Не се забелязват никакви пазарчета или заведения за хранене. Само неизменните изправени чували с дървени въглища, може би ще се наложи да се научим да ядем от тях. 🙂

Това, което ни прави впечатление обаче е, че хората които виждаме покрай пътя неистово мятат ръце на всичко преминаващо. Отсъствието на какъвто и да е междуградски транспорт поражда съмнения в нас и разпитваме нашия шофьор. Оказва се, че притесненията ни са основателни. Всички се придвижват чрез платен стоп на случайни коли и камиони и съответно всеки шофьор, който спира очаква заплащане, нещо което ще затрудни неимоверно автостопа ни в Замбия. Разбираме също така и че нашият шофьор е крайно добър към нас като ни взима безплатно, тъй като дори и той не се отказва да спира и качва няколко пътника за кратки разстояния.

Подреждаме се като сардели върху камарите гранитогрес наблъскани върху седалките, но приятелските разговори между непознати и усмивките не престават. Пътничката от предната седалка даже купува и черпи цялата кола със специална леко ферментирала печена касава и фъстъци. Възрастен учител в костюм пък ни информира за политическата обстановка в страната и как всички ще гласуват за опозицията през август, тъй като им е писнало от корумпирани политици.

Много често преминаваме и през полицейски рекет постове. Всеки полицай си намира някаква причина, за да изкрънка някой квач. На нашия човек хич не му се дават, та се налага да почакаме на някои от пунктовете по-дълго.

С приближаването на разклона на град Капири Мпоши (Kapiri Mposhi), където нашата кола трябва да завие на запад към провинция Меден пояс (Copper belt), където са всички находища на медна руда на Замбия, в нас се поражда изкусителна мисъл. Дали вместо към столицата Лусака, да не се отклоним от нашия път с около 300 км и да отидем на едно невероятно място – най-големия резерват за спасени шимпанзета в света Чимфунши. Още преди да влезем в Замбия знаехме за това място, но поради отдалечеността и трудната пътна обстановка, не бяхме сигурни дали да го посетим. Сега обаче провидението ни се беше притекло на помощ и трябваше само да попитаме симпатичния шофьор дали има нещо напротив да продължим с него. Той с радост се съгласява, вече се стъмва и плащащите стопаджии изчезват от пътищата, така че не ни е съвестно, че заемаме място в колата.

С навлизането в Медната провинция населението рязко се повишава и започват да се появяват все повече селища. А самото градче Капири е като истински град – доста голям, с голям трафик и високи сгради. Караме още стотина километра и към 22:00 вечерта пристигане в столицата на най-богатата провинция – град Ндола (Ndola). Градът е доста голям, но сме изминали почти 700 км по разбитите пътища и самите ние сме разцепени, така че не ни е до разглеждане.

Спираме на бензиностанция в края на града, където нашият човек и пътуващият му брат с друга кола мислят да преспят в колите си. Обикаляме с шофьора да търсим място за палатката ни. Той ми предлага да спим на гробището от другата страна на улицата, но преценявам, че може да предизвикаме странни чувства в местните, като видят на сутринта палатката ни между кръстовете. Насочваме се в друга посока. Откривам не най-перфектното място между няколко изоставени тирове. Тревата е прашна, мизерията и шумът ни превземат, но нямаме никакви сили и разпъваме палатката. Отправям се на трудната мисия за търсене на храна. Няколко нагласени мадами в бензиностанцията ме гледат странно и отговарят отрицателно на всичките ми въпроси. Кухнята не работи, на щанда има само някакви месища, а накрая като избирам единственото нещо от магазина, което става за ядене – едно кисело мляко, се оказва, че нямат да ми върнат пари.

Преглъщаме химичното изкуствено мляко в палатката и си спомняме десетките сергийки на мамите в Танзания с натурална вкусна храна. Разсъждаваме за обратната страна на цивилизацията, която идва и разваля всичко. Чудим се не може ли някак си да се прескочи този етап на разваляне, разрушаване, бетониране и роботизиране на човешката природа и да се отиде директно в следващия, където културата, духовните и образовани хора ще живеят хармонично в природна среда и ще се хранят с нормална естествена храна. 🙂

31.05

Ставам само за кратко в пет сутринта, за да се сбогувам с нашия шофьор, прекалено сме разбити за да станем и тръгнем толкова рано. Все пак мястото, което сме избрали за палатката, се оказва доста закътано, така че се наспиваме до към 8. В магазина на бензиностанцията и ресторантчето продължава да няма нищо нормално за ядене, така че закусваме няколко домата и авокадо, което си бяхме купили от улична продавачка. Добре че вечерта арабския мениджър на бензиностанцията ни позволи да си заредим резервната батерия, така че си я взимаме, мятаме раниците и продължаваме напред.

Ндола в сравнение с танзанийските градове ни изглежда като модерен западен град. Пълно е с магазини, улични търговци, мамите липсват на улиците, вместо моторчета фучат коли и камиони. Усещането се засилва и от модерно облечените момичета – вместо с “канги” са обути в тесни дънки, гримирани и с изправени коси. В Замбия найлоновите торбички са разрешени и в комбинация с опаковките храна в супермаркетите предразполагат за генериране на много боклуци, включително и от нас.

Минаваме покрай няколко модерни хотела – ниски постройки с големи градини и се втрещяваме при вида на огромен полузакрит стадион досущ приличаш на жп гарата в града, в който живяхме в Китай, Янтай. Мащабната метална конструкция е дарение от китайската комунистическа партия безплатно, само срещу няколко минички и “дребни” услуги, като гласуване в ООН в подкрепа за унищожаването на демокрацията в Хонг Конг и защита на концентрационните лагери в Син Дзян например.

Стадионът в град Ндола, построен от китайците

По пътя, както става ясно, че ще е навсякъде в Замбия е пълно с махащи хора за платен транспорт. Но ние сме твърдо решени, че въпреки затрудненията от този факт, ще продължим на автостоп. И ето, не след дълго се мятаме в камионче със захилен растафарай за няколко километра до разклона за фермата му. Една съществена разлика между Замбия и Танзания е, че тук обработваемата земя е често концентрирана в големи ферми по южноафрикански модел, а не като в Танзания на малки фрагментирани парцели, задоволяващи единствено нуждите на семейството.

Следващият ни стоп е с камион за бира, като бирата се пренася в огромни пластмасови танкери и е специален вид, нещо като домашна традиционна бира в два варианта бяла и черна. Шофьорът е подготвен за полицейските проверки и като наближаваме пунктовете хората, които сме на задната седалка, опъваме с ръце нескопосано едно перденце, за да се прикрием. Пръстите на ръцете ни, които се виждат, както и че самото то седи разкривено и се мърда, не прави впечатление на полицаите и минаваме безпроблемно.

Стигаме до втория по големина град в провинцията – Китуе (Kitwe). Градчето е доста многолюдно, с безброй магазини и складове за какво ли не. Това, което ни прави впечатление е, че е пълно с китайски супермаркети, ресторанти, малки магазини и казина и даже виждаме мизерна постройка, която претендира че е китайска хирургия. Очевидно китайците не се прикриват, защото навсякъде надписите са с йероглифи, като на места даже няма английски надписи.

Китайски магазин в Китуе
Китайско караоке и спа
Китайски мол
Камион за замбийска бира

Следващият ни стоп е с такси пълно с пътници, което обаче се съгласява да ни качи безплатно. Вече пътуваме към град Чингола (Chingola), в регион изпълнен с мини и находища на медна руда. Въобще не се учудваме, че повечето от мините са с надписи с йероглифи – собственост на китайски фирми. Както става ясно замбийското правителство е продало 85% от медните си находища на Китай. Сега вече износът на тоновете мед за Китай им излиза съвсем безплатно. 🙂

Медните руди на Чингола

Шофьорът ни изкарва почти извън града, където зърваме работилница с оксижен и най-сетне имаме възможност да ремонтираме отдавна разваления Нафтечко. Момчетата ни вземат неоснователно скъпо и за успокоение сядаме в съседното локално ресторантче. Момичето от заведението страшно ни се радва и на тръгване моли Маги да я пипне по косата, защото много и харесвала. Подарява ни и пакет пуканки и кутия с “ншима”. Горда е, че сме първите и бели клиенти.

Запретваме крачоли и смело тръгваме покрай планините от сгурия, комините до небето и грозни фабрики, излъчващи смрад и пушек.

Не след дълго ни застига късмета и в каросерията на камионче изминаваме няколко километра. Завиваме на разклона към град Солуези, където ни очаква колонията от шимпанзета. След още няколко километра с камиончето на фермер, обаче оставаме на пътя сред високите треви и стопът здраво се закучва. По пътя преминават само новички тирове – самосвали за руда, чийто шофьори очевидно са инструктирани да не качват пътници, и от време на време някой излъскан джип с белуга с маска и отегчена физиономия.

Вече обаче е доста късно следобед, а ни остават почти 30 км., така че се прежалваме и се мятаме на преминаващо автобусче пълно с местни, прибиращи се от работа към малките селца по пътя. Връщаме се в мечтаната Африка, заводите и комините са отдавна изчезнали. Из пътя се зареждат сергийки и пазарчета на спирките и разклоните за селата. В автобусчето текат непринудени разговори. Разприказваме се и ние със спътниците си, а шофьорът повдига отвреме-навреме някакво пластмасово патронче с концентрат и се шегува с този и с онзи. На последната спирка преди нашата слизам да си купя домати, очевидно никой няма проблем с това да изчака минута-две някои от пътниците да си напазарува.

По залез слънце най-сетне стигаме до разклона за Чимфунши (Chimfunshi sanctuary). Остават ни 15 км. по черен път, право към границата с Конго. Шофьорът ни поверява в ръцете на двама местни, които ще вървят пеш в нашата посока. Мятаме раниците и се “гмурваме” в миомбо гората с разкривените дървета и тесните пътечки, водещи към забитите в нищото къщички.

Щастливи сме, че приближаваме към дългоочакваната среща с шимпанзетата и не усещаме как километрите са топят. Вече по-тъмно ни настига препълнен джип. Оказва се, че хората са от управата на резервата за шимпанзета. Страшно са симпатични и не само ни взимат, но и започватда ни разказва цялата история на това специално място.

По пътя към Чимфунши през миомбо саваната

Историята:
Всичко започва преди 40 години, когато местен намира захвърлено в гората силно наранено малко шимпанзе, изоставено от контрабандисти от Конго. Най-подходящите хора, за които се сеща, че могат да се погрижат, са семейството на Шейла и мъжът ѝ, англичани живеещи от десетилетия в Африка, които имат голяма ферма за животни в близост. Така постепенно славата на Шейла се разнася и отвсякъде започват да се стичат спасени шимпанзета от контрабандисти на диво месо или такива за домашни любимци. След военната криза в Конго множество хора престават да имат възможност да се грижат за шимпанзетата си или имигрират и така бройката на приматите нараства неимоверно. Натрупало световна известност, мястото започва да привлича пострадали шимпанзета от по-отдалечени страни като Ангола, ЦАР и други, чак от Израел. Така броят им достига до 154 и се превръща в най-големия резерват за шимпанзета в целия свят.

Пристигаме по-тъмно. Мястото се оказва с огромни размери и освен заградените диви територии на шимпанзетата, а се обособили къщички за обслужващия персонал, градини за отглеждане на храна, училище за децата от околностите, малка клиника и офис с място за отсядане на научни екипи. Хората като чуват, че искаме да спим в буша любезно ни поканват да къмпираме безплатно на полянката зад офиса. Докато обикаляме в тъмницата, виждаме на беседката екип от трима англичани дошли да изследват поведението на приматите.

Отдалечаваме се максимално от антената на мобилния оператор, чийто генератор се включва и издава непрестанен шум от време на време и се унасяме в сънища, изпълнени с очакване.

Лагер в базата на Чимфунши

01.06

Нетърпеливи за срещата с шимпанзетата се излюпваме рано-рано.

Интересно да се знае:
Шимпанзетата са от семейство Човекоподобни, от който сме и ние според научната парадигма – съвременният човек и са генетично най-близкото до нас живо същество. В съвремието са крайно застрашен вид поради бързи темпове на обезлесяване и бракониерство. Останали са само между 170 и 300 хиляди индивида.

Вървим 3-4 км през миомбо гората, докато достигнем до оградата на първата група шимпанзета. Баби, абсолютно като човек, стои седнал, замислен, с вперен поглед в нищото и се чеше по брадата с помощта на някаква клечка. Това, което ни впечатлява, освен изумителната прилика с човек, са огромните му размери и здравата мускулатура. По-малкио орангутаните, които бяхме виждали на остров Борнео, шимпанзетата се оказват значително по-големи от представите ни.

Напред към шимпанзетата

Продължаваме напред и на входа ни посреща служител, който е крайно отдаден на работата си, обича ги и се радва на шимпанзетата. Започва да ни разказва какво ли не ентусиазирано. Шимпанзетата са примати, доста по-сложни и интелигентни от обикновените маймуни и поведението им е адски сложно, изпълнено с индивидуални характеристики и йерархични взаимоотношения. Всеки от индивидите си има име и дори за нас, които идваме за първи път, различията са ясно отличими. Всички шимпанзета си почиват в различни краища на царството си. От време навреме има спокойно движение или някой ни навестява след призивите на гледача между историите, които той не престава да ни разказва.

Но има едно нещо, което всяко шимпанзе знае с пределна точност – времето за хранене. Когато идва времето, всички шимпанзета пристигат до мястото за хранене и започват да надават застрашителни крясъци. Това, което не знаехме е, че шимпанзетата са опасни много повече от горилите, многократно са по-силни от човек и могат да бъдат застрашителни за човешкия живот. Дори дълговечните служители в резервата не смея да влязат при тях. Нашият човек твърди, че ако влезе, въпреки че го познават, просто ще го убият. Респективно въвеждането на нови членове в групата е дълъг и сложен процес. Приликата с хората е изумителна.

Пазачите им хвърлят топки угали и захарна тръстика, при което шимпанзетата правят физиономии, все едно нещо ти пада на главата (със свита между раменете глава и си слагат ръцете на главата, за да се предпазят). После пък започват да се презапасяват с по десетина топки угали, които ги взимат в ръце и подмишници и се изправят и започват да ходят на два крака, просто защото са им заети ръцете и не могат да се подпират с тях. Мислят за напред и алчността и лакомията ги кара да се запасяват. Дали пък този инстинкт точно не е довел до еволюцията на човека, чудим се ние. Първо взимаш колкото може в ръцете си, после пък си правиш къщи-складчета за презапасяване, после пък от лакомия откриваш и финикийските знаци, за да можеш да трупаш многократно повече богатство от колкото можеш да изконсумираш за един живот.

Поведението на женските също беше с изумителни прилики и аналогии с поведението на съвременния човек. Точно като почти голите мацки на мотор, които един приятел редовно публикува във ФБ, женските идват и за да извоюват позиция в социалната стълбица и да могат да си взимат необезпокоявани от мъжките храна, им се дупеха и си подаваха задните части.

Изумително беше как друг индивид си подостряше пръчка и с бързи и резки движения, много добре знаейки, че по оградата тече ток се опитваше да извади заклещено плодче. “Образователната система” пък, през която бяха преминали няколко шимпанзета участвали в циркови номера, ги беше направила многократно по-интелигентни от другите и респективно много по-опасни за мира и социалния ред. Тези индивиди бяха затворени на отделно, защото са толкова хитри, че многократно бягали от заградените площи. Подреждали клони върху теловете, по които тече ток, като стълба, после се покатервали, прескачали и даже събаряли с пръчка импровизираната стълба, за да прикрият бягството си. Лошото било, че освен че можели да наранят някои от селяните живеещи в близост, можели и да научат другите на този “занаят”. Най-симпатични разбира се бяха малките, които се държаха като деца и бебетата и бяха адски сладури.

Отстрани имаше табели с покъртително драматични истории за живота на сляпо шимпанзе и как се е озовало в резервата. Някои бяха малтретирани, други бяха карани да пият бира и да пушат, а други бяха спасени от ножа на касапина !!! Най-възрастният индивид беше на 50 години и понеже беше живял само в плен не беше овладял изкуството да си строи гнезда за спане по дърветата, както правят дивите му събратя. Адаптивната техника която беше усвоил бе вечерно време да се завива с одеяло и поради страх да не остане не завит, не се разделяше с одеялото си и го разнасяше навсякъде със себе си.

Водачеството на алфа мъжкаря често се предава по наследство, и нашия човек ни увери, че шимпанзетата са деликатни и чувствителни същества и могат да изпитват чувства, като тъга, радост, привързаност. Преди време едно шимпанзе умряло от ухапване от змия и всички членове били много тъжни и и минавали покрай него, хвърляйки клони върху тялото, като при истинска погребална практика.

Стоим повече от пет часа, до края на работното време, наблюдавайки с изумление поведението на тези далечни човешки родственици. Преживяваме разтърсващ културен шок от съприкосновението с шимпанзетата и съпоставката как една голяма част от поведението и привичките им е изключително близка до индивидуалното, социалното и политическо поведение на човечеството. Виждайки като в огледало в тези наши събратя самите себе си и най-примитивно животинско естество въплътено в самите нас изпитваме абсолютен УЖАС! Добре, че все пак в човек има и нещо друго …

Първото шимпанзе ни предупреждава за здрасти
Почивка по дърветата
Малко пие вода
Борби за геополитическо надмощие
Време за хапване

Прибираме се прекалено късно за да тръгваме и питаме дали може да останем още една вечер.

Използваме времето да изперем дрехите, които до една вече са мръсни и се срещаме с мениджърката и ветеринарна лекарка бразилката Талита. Тя е нафукана и енергична, с безброй задачи и много отговорности. Говорим повече от час и поглъщаме с интерес безбройните истории на Tалита, която говори за шимпанзетата като за свои деца. Разправя ни колко сложни и интелигентни същества са те, как са я измамвали със суфистицирано поведение и захапвали на няколко пъти въпреки дългогодишния и опит. С какви непреодолими бюрократични трудности се сблъсква с администрацията от другите държави, за да спаси и транспортира шимпанзетата в нужда.

Лягаме си запленени от великото дело на Шейла и всички хора, които са я подкрепили и безкрайно вдъхновени от историята как един човек може да направи нещо огромно и значимо за цялото човечество и Земя въоръжен само с вяра, креативност и позитивизъм, вместо да работи само за себе си и за задоволяване на собствените си егоистични и консуматорски нужди.

02.06

Сушим дрехи на слънцето и тръгваме от подреденото дворче с беседка и градинки на офиса. Шимпанзетата остават в сърцата ни, но ще се върнем друг път за по-дълго да подоброволстваме, да ги изучаваме и да живеем с тях. Бразилката я е страх да не ѝ лепнем някоя “корона” и изфирясва с една джипка право за града, без даже да ни поздрави. Късметът обаче си е на наша страна и малко след като тръгваме ни настига адвоката на организацията, който отива към градината си и ни закарва на повече от половината път.

Термитник
Пеперуди

Вървим още около 7 км до главното шосе, но тъй като отново нищо не минава, а вече е обяд, се мятаме на преминаващо автобусче до Чингола. Разстоянието е повече от 40 км, само за по 1,40 лв. на човек (20 kвача). На Маги нещо ѝ е лошо и я лекуваме с мляко и “мункойо” – местната боза, ферментирала кашеста напитка от царевица. Искаме на всяка цена да се разкараме от индустриалната провинция Копър белт, но това се оказва трудна задача. Стопираме на бензиностанция насред града. Тъй като тясното шосе, докъдето ни стига погледът, е обградено от стърчащи бордюри и отбиването и спирането не само на камиони, но и на коли е невъзможно. Денят преваля и се налага да направим компромис – качваме се на платена кола до град Китуе, отново на около 50 км, за по 20 квача (1,40 лв.) на човек.

Маги на стоп под навес за въглища
Сергийки покрай пътяосновно се продават домати
Замбийска къща
Местните си прекарват добре всяка къща има такъв навес за почивка
Сергия за захарна тръстика
С шофьора на маршрутката

Центърът на Китуе е страшно оживен и интересен. Има индийски магазини, улична храна, пазарчета, но на нас въобще не ни се остава да спим около града. Така се налага да се качим отново на платен транспорт. Двама студенти, момче и момиче по бизнес администрация са решили да си избият разходите за бензин и ни качват. Говорят на перфектен английски, но не проявяват никакво любопитство какви сме, откъде сме или какво правим, което малко ни учудва. Поне се съгласяват да спрем на оживено пазарче и успяваме да се заредим с провизии, едните от които са огромна торба с хлебчета, тъй като в тъмницата на магазина не преценяваме колко са големи. Помолваме студентите да спрат малко преди град Ндола, пълним си вода от вежливи градинари и се отправяме в тъмното да търсим място за спане. Не лека задача!

Всичко изглежда съмнително. Не можем да се ориентираме в тъмницата и сред непрестанно изникващите пред нас постройки и строежи. Свърваме от прашния път, но се зачукваме в някакви супер неравни и обгорели ниви. По едно време, вече капнали намираме равна площадка между купчините строителни материали, но пък започват да се чуват в близост гласове и виждаме някакви светлинки. Решаваме, че все пак е по-добре да се обадим на нашите съседи, за да не се изплашат през нощта като ни забележат. Те се оказват страшно мили жени с малко момченце и ни предлагат да спим направо в една барака на близкия строеж, който те охраняват.

Разпъваме палатката в страшен прахоляк на обградената с чували от цимент дъсчена постройката. Не е от най-добрите ни вечери и почти пред психически срив, все пак си правим някакъв комфорт – кухненска “мебелировка” от циментови тухли, върху които готвим вечеря. Хапваме и припадаме в строителната реалност на обекта.

Центъра на Китуе
Бараката, в която спахме

03.06

Сутринта, заради факта може би, че сме все пак в нещо като къща, спим чак до осем, когато започват да идват работниците на обекта. Всяка среща с човешката доброта оправя настроението ни за целия ден. Пристигналия супервизор, с тъмни очила, ни приветства с “Добре дошли!” и с усмивка ни казва да си стоим колкото си искаме. Все пак сравнително бързо правим чай и закуска и оправяме багажите. Сбогуваме се с милите жени и зидарите, които вече мятат тухлите една след друга.

Стопът продължава да не върви, но мил човек без да му е на път ни откарва до другия край на големия град. Все още сме в провинция Копър белт, а до град Кaпири Мпоши, където е разклона с основната артерия, водещ до столицата Лусака остават повече от 100 километра. Така че много-много не се замисляме и се качваме на спрелия ТИР, въпреки че шофьорът ни иска 50 квача (3,50 лв).

Разбира се пътуването не минава без приключения. По някое време камионът се чупи точно пред един полицейски пост и се налага първо да ни бута един ТИР, после пък друг да ни дърпа. Шофьорът ни се оказва, че въобще не е закъсал финансово чак толкова много, защото си е купил 100 акра земя (за 3500 лв) за ферма, с 20 крави и даже планува да гледа кози и след време антилопи, но не за да спасява дивия живот в Замбия, а просто за месо.

Стоте километра до Капири ни отнемат три-четири часа и решаваме да си починем и хапнем. Черпим се даже в луксозно кафене пред една бензиностанция кафе и тортичка. Докато вървим, за да се позиционираме за стоп, ни се мярка православна църквичка. Влизаме в двора, за да я разгледаме и сякаш получаваме в храма някаква благословия, защото почти без никакво чакане ни спира луксозен джип Toyota. Отвътре, за да бъдат нещата още по-странни, излизат двама индианеца – перуанци, живеещи и работещи в Замбия от години. Пътуват директно за Лусака, повече от 300 км. Страшно ни е интересно с тях. Говорим както за живота им в Замбия, така и ги разпитваме за каквото ни хрумне за Перу. Големия брат, който кара, малко се вживява като автомобилен състезател, но колкото и да бърза, трафикът е толкова тежък, че пристигаме в Лусака по тъмно.

Кратунки
Сладки картофи и касава
Жени предлагат стоките си
Десетки будки на мобилни оператори в град Капири Мпоши
Продавачките спират коли
Православна църква “Св. Николай” в Капири Мпоши

Това, което успяваме да видим са големи складове, предприятия, бизнес сгради и молове, повечето с неизменните знаци, че Мордор вече е дошъл преди нас – китайските йероглифи. Всичко изглежда много развито. Големите местни пазари, покрай които минавахме покрай пътя, вече отсъстват, а от дивотата и миомбо саваната на северната провинция Мучинга няма и помен.

Перуанците са страшно мили и загрижени, така че решават да ни оставят директно пред къщата на хоста ни от cаоchsurfing.com. Навлизаме в луксозния квартал Рома, с огромни къщи и дворове заградени с четириметрови огради. Сградите са поддържани, с тревни площи пред тях. Сиси, хостката ни, ни посреща радушно с кучето си Каспър и ни въвежда в комунален двор с множество наематели, конфискуван от задлъжнели хора към новите собственици – китайски лихвари. Сиси ни е сготвила за посрещането вкусни гозби. Ние сме толкова разбити, че след кратки разговори с нея се трупясваме и припадаме в леглото, което тя ни е приготвила, даже без да можем да се изкъпем.

замбия
Карта на маршрута от този пост

В следващия пост четете: Керванът изкарва шеметна седмица в столицата на Замбия – Лусака със Сиси, родезийски англичанин милионер, българка, която продава сирене фета и православен свещеник.

Вижте още за новата книга на Кервана “Пътеводител за омагьосани земи” (приключения из джунглите на Югоизточна Азия) ТУК.

You may also like...

Leave a Reply