17.04.2021 Танзания, Източна Африка
Сутринта с дневната светлина страшната гора въобще не ни изглежда такава. Правя малка разходка, озъртайки се все пак. Виждам за пръв път в живота си дик-дик. Малкото, кафяво, пъргавичко сърноподобно същество изчезва с космическа скорост между дърветата. Гледам следите по изсъхналата кал и направо онемявам. Намирам се в нещо като обор, само че обор с безброй диви животни. Земята е изпъстрена с всякакви изпражнения и следи, включително и кръгли дълбоки 30 -40 см. хлътвания, очевидно следи на слон. Оправяме палатката набързо и се отправяме, озъртайки се на зиг-заг, по слонските пътеки навътре в гората. Кафеникава газела профучава сред акациите. Попадаме на широка полянка изпъстрена със следи, с малко езерце в единия край. Явно е любимо място за слоновете, защото всичко е осеяно с огромните им слонски изпражнения, а има и множество изпочупени клони и следи. Очевидно мястото е доста неподходящо за разпъване на палатка.
Продължаваме на югозапад. Вървим почти два часа, а сме изминали едва два километра. Слънцето прежуря здраво и усещаме, че слънчасваме. Целта ни е да стигнем до река Тарангире, която е границата на едноименния парк и да вървим покрай нея с надеждата да видим животни, в посока запад към езерото Бурунги. Задачата обаче се оказва невъзможна. Едно е да гледаш картата на сателит, друго е да се изправиш пред непроходима стена от бодливи акации и храсти.
За щастие попадаме на прокаран наскоро далекопровод и растителността под него е разчистена, така че тръгваме по единствения възможен път, тоест под жиците.
Стигаме до малка рекичка, където откриваме гигантски следи от лапи, може би на лъв или леопард, който подремва някъде наблизо през обедната жега. Жиците въобще не ни действат успокояващо, нито пък правят обстановката по-малко дива. Правим още един неуспешен опит да проникнем до границата с парка и след още няколко километра достигаме до по-цивилизовани области с царевични полета. Намираме малко пътче и свиваме в желаната посока покрай група доста диво изглеждащи масайки.
Лутаме се за кратко около самотни къщички с доста високи плетове от бодливи акации. Затъваме в подгизналите от дъжда земи и достигаме заветната река Тарангире. Докато отдъхваме под сянката на едно дърво и си говорим как няма да видим никакви животни, защото буферната зона до парка се е населила прекомерно, на пътя изскачат две малки приказни създания. Не ни усещат и на пресекулки, с бързи подскачания и услушвания двата дик-дика идват съвсем близо до нас. Наслаждаваме се на смешните им нослета и елегантните крачета преди да се шмугнат в храстите и да изчезнат като някое видение.
Изправяме се пред красиво вирче и пресъхналото корито на река Тарангире. Табела отбелязва, че от тук насетне започва парка по песъчлив път, който се скрива в полето от висока слонска трева. Пътят ни привлича с магическа притегателна сила и сякаш ни вика: “Стъпвайте по мен напред, напред.” Не устояваме на изкушението и с трепет в сърцата навлизаме за поне няколко стотин метра в националния парк. Толкова е вълнуващо – за първи път сме в национален парк в Африка. Тук някъде сред тревите се крият десетки видове африкански животни. Обаче вече започва да се мръква, а не искаме да изпадаме в неприятни ситуации с рейнджърите на парка. А пък и някакво масайче пастирче е отишло съвсем близо до оставените до входа раници, така че с нежелание тръгваме на обратно.
Излизаме и тръгваме по пресъхнал приток на реката. Без никаква сили сме, даже не можем да си търсим място за бивак. Просто сядаме на раниците си в близост до ръба на царевична нива. Отнякъде изскача масай и си посяда мирно и кротко до нас. Питаме го дали е безопасно и дали можем да спим до сами пътеката. След малко ни забелязват още двама масаи, които заявяват че имало “тембо” и по-добре да спим при тях. Не знаем какво е тембо, но сме толкова изтощени, че тръгваме в индианска нишка след тях. Навлизаме в полето от царевица. Масаите ни помагат да си заравним площадка и да си разпънем палатката. На няколко курса Рама (първият от тях) ни донася три камъка, после дърва, вода. Като вижда канчетата ни за готвене ни донася и една тенджера.
Пием чай и хапваме. Той като истински масай яде само една шепичка, а останалото от порцията си скрива под дърво. След едно от множеството си изчезвания се завръща с голям прожектор и масайско бойно копие. Разбираме, че тембо означава всъщност слон и че с настъпването на нощта играта загрубява. Маги пък има неблагоразумието да си пожелае през нощта да се появи слонче.
18.04
Цяла нощ се чуват всякакви крясъци и пръхтения. Магията на Маги за слон е проработила. Рама се появява и ни води на десетина метра встрани от бивака, където пакостлив слон, въпреки че много добре знае, че не трябва, е влязъл да си похапне сладка царевичка. Пет, шест пъти са се появявали и брадавичести прасета и други животинки. На всеки ъгъл на голямата царевична нива има по палатка с масай охранител, да пазят атрактивната нива от животните на парка. Появяват се и другите масаи. Рама взима копието на единия с отривисто движение на китката и го кара застрашително да вибрира. Решавам да опитам и аз. След неловко движение копието едва не отхвърча назад, което води до вълна от смях и до отнемане на свещеното оръжие от мен.
Сбогуваме се с новите си приятели и изпроводени с проливен дъжд поемаме по реката към езерото Бурунги. Кафявите води на езерото се разливат пред нас в зашеметяващ пейзаж. Жълтоклюни щъркели крачат важно сред тръстиките. Десетки видове птици прелитат около главите ни. На отсрещния бряг на езерото, сред тревните полета на парка Тарангире с бинокъла съзираме три, четири слона да вървят подмятайки уши.
Вървим по измитата от дъжда жълто-зелена савана и не знаем накъде да гледаме. Достигаме до рибарско селище с множество струпани лодки. Едни се завръщат на брега, други се промъкват през лабиринтите от тръстика. Продължаваме през калта и порциите дъжд покрай червеникавите води на езерото. Нагъл младеж, бивш гид, се опитва да ни обясни, че не можело така да си вървим сами и че по-нататък било опасно, защото имало лъвове. Как ли пък не?! Царевичните полета завършват директно в езерото, идеален хабитат за хищници, няма що. 🙂
След десетина километра достигаме до малко селце на главния път. Всички деца от селото събират и разнасят наляво, надясно плодове от баобаб. Грабнали и ние един от пътя влизаме в крайпътно заведенийце. Хапваме от любимата ни храна – боб с бял ориз, задоволявайки вкусовите си рецептори, след няколко дневна оскъдица.
Следващата ни цел е езерото Маняра, което също е в границите на едноименен национален парк. (Повече информацйя за Големите разломни езера на Африка – тук). Зареждаме се с няколко домата и лук и продължаваме през безкрайни полета с крави към далечните очертания на езерото. По красивото африканско небе със стигащи до безкрая купести облачета нещо се случва. Огромна сива маса закрива половината небе и бързичко настъпва към нас. Порив на вятъра и бягащо масайче отбелязват необратимия факт, че всеки момент ще бъдем залети от водна маса дъжд. Скриваме се под чадъровидна акация с пастирите. Вълните дъжд се изливат върху нас и измиват двойната дъга. Водната стихия изчезва учудващо бързо. Шляпаме по наводнената трева и се чудим къде ли ще опънем палатката и дали въобще ще видим някакво диво животно сред толкова стада крави и кози.
Маги изкрещява: “Виждам задницата на зебра.” Съвсем до нас е. Не вярваме на очите си. Три зебри съвсем спокойно си пасат на метри от нас. После пък наближаващото ни стадо, според нас от крави, се превръща в пръхтящо стадо леко откачено изглеждащи антилопи гну. Виждаме стотици гнута – някои самотни, други по двойки и тройки и търчат като обезумели. Появяват се и няколко елегантни газели на Томпсън, които бързо се затичват без видима причина на зиг-заг. Изведнъж сякаш реалността се подменя. Цялото поле около езерото се изпълва с диви животни, десетки, стотици, до безкрая. В далечината нещо препуска. Дали пък няма някой хищник, който да го гони. Или дивите гну просто си тичат без видима причина. Бяхме питали пастирите и те бяха ни уверили, че няма симба – лъв. Но с настъпването на мрака човек винаги си има едно на ум.
Вървим през педя вода към някакви странни шарени платнища, посоката посочена ни от пастирите, когато ги питахме къде има бома на масаи. С приближаването очертанията стават все по-странни и нетипични. По тъмно попадаме в селище палатков лагер на сами езерото. Така започва живота ни в странното рибарско селце на брега на езерото Маняра. Чува се шум и музика отвсякъде. Хората от близките палатки в приповдигнато настроение се втурват да ни помагат да си намерим сух участък за нашата палатка. Ремонтираме Нафтечко пред любопитните очи на околните. Преди лягане се появява шефът на лагера, който засмяно ни дава разрешение да останем да спим. Дори ни дава телефона си, ако нещо има проблем или нужда ду му звъннем.
19.04
Събуждаме се с две гигантски птици марабу, които крачат важно на няколко метра от палатката ни. По тревата има ята от десетки жълтоклюнести щъркели, във водата плават пеликани, жерави и какви ли не още птици се суетят и прелитат наляво надясно по техните си задачи. В близката далечина стотици розови фламингота разцепват плитчините с кривите си клюнове, в търсене на водорасли и планктон.
Рибари чистят мрежите си и се щурат около лодките си, а ята бели чапли са ги наобиколили и без никакъв страх подскачат и прелитат, като си крадат по някоя отхвръкнала от мрежите рибка.
На отсрещния бряг се вижда правоъгълния хребет, който малко по на север преминава в територията на националния парк. Всичко е толкова странно, красиво и има толкова много птици съвсем близо до нас, че се чувстваме неимоверно щастливи. А тук някъде са и стадата с гнута и зебри …
Правя проучване на рибарското селище, което само по себе си също изглежда доста странно. Има си кални каубойски улици, магазин, бар, даже билярд под дървен навес. Каруци с магарета разнасят продоволствени стоки. Навсякъде има разпръснати във всякакви форми и цветове палатки с конструкции от дървени огънати клонаци и разбира се неизменните мами готвачки, на печици с дървени въглища и разпръснатите околовръст алуминиеви тенджери, легени и посуда. Рибарите усърдно разнасят кофи с риба. Плетат се и се кърпят мрежи. Суши се рибата на опънати въжета като простори или пък директно на тревата. Хората си действат по задачите, някои пък са си поседнали под дърветата и с приятели съзерцават стотиците птици, които някак си в симбиоза са се вплели в живота на рибарския лагер.
До обед си почиваме в палатката, приспивани от отмереното трополене на дъжда. След спирането на дъжда тръгваме на изследователска експедиция по ръба на езерото. Минаваме покрай ята фламинго заангажирани с плъзгане на клюновете си в плитчините на брега. Навсякъде има десетки стада от крави и в нас тъкмо се заражда мисълта, че дивите животни са изчезнали, когато разпознаваме в дивашкия си бяг стадо гнута. Изгонено от стадото си самотно гну минава покрай нас и без страх се присъединява в учудени от поведението му стадо магарета. Раираните силуетив далечината се превръщат в зебри. Днес само газелите ги няма. Сядаме и дълго наблюдаваме странното поведение на дивите животни и симбиозата, в която живеят с домашните стада и хората.
Завъртаме се в полукръг около лагера и след изкъпване в близката река се завръщаме следвани от камара облаци в рибарското селце. Посядаме при една от мамите и си говорим със старейшината на лагера, от когото разбираме, че всичко тук далеч не е така хаотично както изглежда на пръв поглед. Лагерът, както и още три такива разпръснати около езерото се правят само веднъж в годината за период около три седмици с цел регулиран риболов от защитената зона, естествено с официално разрешение от властите. Хора от най-различни области на Танзания се събират тук всяка година по това време.
Решаваме да останем още една вечер. Всичко е толкова спокойно и красиво, а имаме и доста да наваксваме с блога. Денят клони към края си и всичко изглежда спокойно и безметежно, когато изведнъж старейшината ни заявява, че някакъв човек от селото искал да говори с нас. Нещо се свива под лъжичката ни в силна интуиция, че нещата няма да продължат така спокойно. За какво му е притрябвало на някой да говори с нас, ако не да ни иска пари или прави проблеми. Така и става.
Младежът в зелено военно пуловерче, който се появява, директно ни влиза с кубинките и намръщено пита къде ни е разрешителното. Тук било специална зона под наблюдение от WMA (Wildlife managment asosiation). Това било резерват за дивеч, същото като резервата Нгоронгоро. Къде ни бил гида и защо не сме питали никой преди да дойдем. Налага ни се да балансираме надигащия се вътрешен гняв с танзанийско спокойствие и умереност, на които бяхме свидетели през последните два месеца. Естествено това не е никакъв резерват, още повече е наглост да го заявяваш пред рибарското село, което разцепва рибата на езерото и хилядите домашни животни пасящи навсякъде около нас. В интернет няма никаква информация за статута на мястото, няма и никакви табели, пък и бяхме питали поне десет човека, включително и старейшината на лагера.
Както и да е. Рейнджърът разбира, че не може да ни уплаши и да изкяри от нас и изведнъж сменя поведението си на 180 градуса. Звъни разни телефони и ни урежда да спим в двора на офиса на WMA. Докарва джипа си и даже ни помага да сгънем палатката си.
Денят в края на краищата завършва напълно неочаквано, с безплатно сафари в откритата каросерия на джипа, минавайки покрай стадата гну, зебри, газели. Да видим пък и ние какво е да си турист гъзар. 🙂
Офисът е сграда с голям зашумен двор, до главния път, в нашата посока. Има ток и прясна вода, неща от които наистина имахме нужда. Хората са мили и любезни. Из двора има разпръснати още пет-шест палатки, в които си живеят рейнджъри, има и рейнджърка с малко детенце. Сбогуваме се с нашия враго-приятел и работим до посред нощ, когато пиян младеж се появява и започва да ни назидава да си лягаме, защото това било офис и било късно. Е, преглъщаме обидата, и без това сме капнали. Шмугваме се в палатката до бродещото наблизо малко таралежче.
20.04
Рано сутринта се омитаме от рейнджърите, за всеки случай, да не му хрумне на някой да ни глобява. Закусваме на главния път при една мама (както тук се нарича всяка жена, която е родила) обичайните чапати с боб. Излизаме пеш от село Мбуюуамджеруман.
Минава доста време преди да си спрем кола – лендроувър за сафарита с няколко гида от туристическа фирма, които ходили до кратера Нгоронгоро и Серенгети да проучват нещо. Връщат се чак до Дар ес Салам, но пътищата ни се разделят в следващото градче Бабати (Babati), тъй като ние завиваме на запад към провинция Сингида. Градчето е страшно зелено, а наблизо има планина обрасла с гъста джунгла ( най-вероятно ще е платена, като всяко диво местенце, но изглежда рядко посещавана). От едно възвишение виждаме езерото Бабати, пълно с хипопотами. Страшно ни се иска да го посетим, но напоследък се придвижваме много бавно и ако не побързаме тримесечните ни визи ще изтекат преди да сме направили пълния кръг на страната.
Следващият ни стоп е с голям камион с инженер индиец от електро компанията TANESCO, която изгражда електрически кули с високо напрежение из цялата страна. Возим се с него до градчето Катеш (Katesh) в полите на вулкана Хананг (Mount Hanang, 3240 м.н.в.) – четвърти по височина връх в Танзания.
Ръба на кратера е сринат от едната страна и ясно се вижда дупката в планината. Изглежда много привлекателно за катерене. Някога в полите му живеели хора от етноса барабейги (датога), които са далечни братовчеди на масаите. Те са пастири и анимисти. Сега обаче огромната част от тях са загубили традиционния си начин на живот, заради танзанийско-канадски проект, който направил житницата на страната именно тук. Ето че трябва да пропуснем още едно страшно интересно нещо, което бихме искали да направим – да изкачим вулкана и да потърсим малкото останали традиционни барабейги (по непотвърдена информация някъде около езерото Басоту).
Със следващия тир пътуваме към съседната провинция Сингида. Тежкият тир превозва торове към Бурунди. Пътуваме из високо плато с разчупен релеф. Като цяло е бая населено и пълно с житни и царевични ниви. Доста е прохладно.
Преди да се свечери достигаме град Сингида – провинциалната столица, където слизаме да нощуваме. Изобщо не очаквахме, че градът ще е толкова интересен – пълен е с огромни кръгли скали навсякъде и самите къщи са около тях. Центърът е много приятен, с красиви постройки на стари индийски магазини. Някога от тук е минавал пътя на керваните с роби и слонова кост, от вътрешността на страната към арабите в Занзибар.
Слизаме извън самото градче, в покрайнините в близост до едноименното езеро Сингида. Бързо откриваме страхотно зелено заливче до стръмни гигантски камъни. Разпъваме палатката до алкалните води на езерото. Тук също е доста прохладно. През нощта се появяват няколко рибаря, които ни стряскат в началото. Премръзнали са и ни искат огънче. На зазоряване идват да ни върнат запалката с усмивки. Всичко е толкова приятно в Танзания!
В следващия пост четете… Керванът търси злато в мината на една българка в Танзания и се отправя към най-голямото езеро на Африка – Виктория.
Можете да подпомогнете африканската експедиция като разгледате или поръчате книгата “Палецът на свобода” – един наръчник по свободни пътешествия и номадстване из тайните на Азия. Вижте повече тук: КНИГА
