Киргизки номадски живот, една паметна среща и спане в ничия земя между две граници

Киргизки номади

18.08. 2018

След закуска напускаме село Ешперово и се отправяме към град Балъкчи в западната част на езерото, където ни предстои вълнуваща среща, която чакахме от години. Най-сетне, след 4-5 години контакти по интернет, щяхме да се срещнем на живо с най-голямата българска пътешественичка – Тери Робинс, обиколила шест от седемте континента, на автостоп и палатка абсолютно сама. Приключенията, описани в блога ѝ, ни бяха давали безброй вдъхновения и само при мисълта, че след няколко часа имаме среща с нея ни даваше порив да тичаме на излизане от селото.

Придвижваме се десетина, двадесет километра с местни мъже, но ето че след това (според киргизките стандарти) стопа леко се закучва и чакаме цели 30 минути (нали вече бяхме ви казвали, че тук чакаме по не повече от 5 минути :)). Качват ни сватбари, солидно почерпени, но пък директно до Балъкчи. Нас черпят с кола и доста трудно приемат отказа ни от водката.

Водите на Исък Кул

В центъра на Балъкчи, на паметник на местен деятел, чакаме с нетърпение Тери и утоляваме глада си с пирожки и сладолед. Не след дълго се появява и самата тя. Лично ни я докарва министърът на културата и спорта на Киргизстан 🙂 Още от първия миг попадаме в собствена, пътешественическа реалност. Имаме толкова истории да си разказваме, че направо забравяме за заобикалящия ни свят. Единствено дъждът ни напомня за съществуването му и преди да сме се намокрили солидно се набутваме в юрта – кафене на централния плаж.

След като дъждът спира тръгваме пеш към края на града, в такава степен улисани в разговора си, че не забелязваме бутащите се в нас пиянки и поздравяващи ни деца и въобще каквото и да било друго. Вървим няколко километра преди да намерим подходящо място за стоп. Стопът върви идеално и за трима. Скоро се возим в колата на мъж, тръгнал към строящата му се вила в малка вилна зона на брега на езерото. Предлага ни да останем във вилата, но ние решаваме, че храсталаците и полянките покрай брега са много по-примамливи.

Състоянието ни на екзалтация продължава. Унесени в разговора все пак опъваме палатки, готвим вечеря – пир с какви ли не вкусотии. Залезът, в унисон с нас, обагря Исък Кул и Тяншан във виолетови нереални багри. Нашият задушевен разговор не спира.

Залез на езерото Исък Кул

19.08

Тери продължава пътешествието си на изток към Китай, Монголия и Югоизточна Азия, а ние към България. Може би ще минат месеци или години преди пак да се видим, така че решаваме да прекараме още един ден заедно. Времето не ни стига да споделим всичко, което е в сърцата и главите ни.

В ранния следобед все пак успяваме да нарушим временно задушевното си общение с едно кратко стопиране до град Чолпон-Ата, от където бяхме минали преди седмица. Този път не пропускаме петроглифите. Запасяваме се солидно с вкусотии за продължаващия безкрайно пир (Нали все пак трябва да честваме срещата!). Експериментираме с местна традиционна напитка “чалап”, нещо като газиран айран. Постепенно се насочваме към комплекса с каменни рисунки, разположен над градчето. Малко ни е тежко от преяждането, което обаче не ни спира да похапнем къпини и сливи от крайпътните дръвчета и храсти.

Пазачът на комплекса ни пуска без входна такса, след като Цветин му обяснява, че нямаме много пари. Човекът дори не се замисля. Рисунките на ибекси, вълци и ловни сцени ни пленяват. Тичайки от камък на камък в търсене на петроглифи (тези тук датират от преди Христа) достигаме до малка рекичка и идеално място за лагер, в горната част на комплекса.

Праисторическите петроглифи в Чолпон- Ата

Ибекси

Още една вечер пиршествата продължават, а като че ли не сме си казали и половината, от това което искаме.

20.08

Чудим се как да удължим времето до раздялата. Временно решение се оказва това да се черпим с грозде в Чолпон-Ата. Но в 2 следобед вече няма на къде, и тримата ни очакват дълги пътища.

След като се разделяме ни наляга странна тъга. Усещаме, че срещата ни е подействала много специално. Не се случва често човек да се срещне с някой, който крачи в същото измерение, в същия свят на безброй приключения, който като теб след двеста метра ще вдигне палец и поеме в неизвестното с месеци, ще търси място за палатка незабелязано в нощта, ще изживява мечтите си без да го интересуват ограниченията на света, ще се чувства точно там на мястото си, в движение и луди преживявания … Това е все едно си срещнал същество от твоя рядък подвид, нещо като средновековен рицар в съвремието, среща на последните мохикани или джедаи и си изумен и неимоверно щастлив, че съществува някой, който споделя твоето измерение и живее живота си по подобен на твоя начин. Виждаме милиони хора около себе си, но сякаш сме отделни единици, в отделни светове, защото възприятията ни са различни. И когато срещнеш човек, който разбира всяка история, която си изживял, който говори така да се каже на същия език, раздялата те натъжава.

С помощта на два стопа, единият от които с киргизи гастарбайтери в Щатите, се озоваваме в центъра на Бишкек. Градът се оказва приятен за разходки. Целият център е в зеленина, паркове, соц.изкуство, паметници, включително на Ленин, Маркс и Енгелс. Има театри, опера и балет.

Централния площад на Бишкек

Ленин все още си стърчи в центъра

Както и Маркс и Енгелс

Лошото е, че почти се стъмва. Нямаме хост от couchsurfing.com, а пък трябва да свършим някои неща в градски условия. Решаваме да се скрием в голяма гора-парк, не далеч от центъра. Решението се оказва сполучливо. Намираме идеално местенце, далеч от алеи и хора, без боклуци, а в съседство даже пасат  коне въпреки, че сме насред Бишкек,град който прилича повече на село отколкото на град. Целия в  малки къщички, продънени улици, кокошки, кучета … Нощта минава необезпокоявано.

21.08

Прекарваме деня в мол в центъра, удобно седнали на диванчета с контакти до тях. Успяваме да си подадем документите за електронна таджикистанска виза и да поработим по блога, който напоследък съвсем бяхме позанемарили. В мол-а както и друг път се е случвало сме най-странно и запуснато изглеждащите и предизвикваме чести, учудени погледи. Бишкек, макар и не развит като Алмати, също е изпълнен с модерни и издокарани хора, накипрени красавици. Но има и не малко забулени, консервативни мюсюлманки.

Вечерта се връщаме в парка-гора, но тази нощ пияни младежи ни изкарват акъла, крещейки и проправящи си път из шубраците. За щастие не ни забелязват и отминават бързо.

22.08

Насочваме се към Южен Киргизстан. Близо 600 км. ни делят от Ош, вторият по големина град в страната, населяван от дълбока древност.

Днешното приключение започва с посещение на руската катедрала “Световъзкресенски събор”, красива, стара, на сто години църква, в бяло и синьо. От там продължаваме с маршрутка (цените на градския транспорт са 10 сома – 25 ст.) до покрайнините на Бишкек.

“Световъзкресенски събор” – руската катедрала в Бишкек

Местен светец – св. Ираклий Исъккулски

Кръгла зала с басейнче за покръстване

Следващите 30-40 км. са плътно населени. Следват село след село в полите на планината. Един бърз стоп ни откарва на 20 км. от Бишкек. После си хващаме кола до Кара-Балта – разклона към Ош. Човекът, който ни качи, работи като личен шофьор на китайския шеф на най-голямата нефтопреработвателна компания в Киргизия. Преди да ни остави ни купува цяла торба с чипсове и безалкохолни напитки от супермаркета.

От разклона хващаме стоп с човек от село Сосновка, последното село преди високопланинският проход, след който следват 250-300 км през населени единствено от номади, долини . Човекът много държи да му гостуваме и е убеден, че в късния следобед никой няма да минава към прохода. Решаваме да се насладим още веднъж на киргизкото гостоприемство. Жена му веднага сипва черен чай по купичките и сервира пържени мекички “бурсаки” и диня преди вечерята. Дълго си говорим за живота в Киргизстан, седнали на покрито с килими външно миндерче за гости. Разказват ни, че повечето хора взимат заплати около 200 лв. месечно, а от две години Русия е отворила границите за свободна търговия и работа и сега всички заминават да работят там. Наистина в повечето средноазиатски държави стандартът е умопомрачително нисък, значително под този на Югоизточна Азия. На хората не им стигат парите дори за хляб и повечето си го пекат сами в традиционните пещи “тандър”, които ги има във всяка къща.

На гости в село Сосновка

Настаняват ни в стая, типично застлана с килими от красиви шарени юргани, които служат като легла. Постилат се вечерно време на пода, а през деня стоят сгънати върху ракла. Всичко е в любимия ни стил, без абсолютно никаква мебелировка, с единствена декорация –  черга окачена на стената като пано. Нещото, което ни учудва в селските киргизки домове е, че няма баня нито пък течаща вода. По тази причина за пореден път не успяваме да се изкъпем. Такова нещо бяхме виждали само в Индия. Дори в най-забитите места на Индонезия хората имаха течаща вода в къщите.

Домашна пещ “тандър”

23.08.

На раздяла гостоприемното семейство ни подарява киргизки традиционен калпак (на техния език също се нарича калпак) и красива кърпа за коса. После ни закарват с колата до края на селото, където ни оставят на нещо като пункт за таксуване на пътна такса, от където започва планинският път през Тяншан към град Ош. Не чакаме и пет минути и ни качва начетен възрастен мъж с племенницата си до разклона за град Талас. Точно от тук е епохалният епос “Манас” – устно предавани легенди за създаването на Киргизстан и едноименния войн герой. Счита се за “Илиада”-та на степта, който епос казват бил двадесет пъти по-дълъг от Омировото произведение и  бил разпространяван от странстващи бардове.

Портрет на киргизка

Пътят се вие по стръмна серпентина. Изкачваме доста хладен превал (около 3600 м.н.в.), като на върха се шмугваме в страховито задимен свръх тесен тунел, в който се молим да не спрем поради някаква причина и да се издушим като в газова камера. Спускаме се от другата страна, от към високопланинска долина, където са летните пасища на киргизките номади наречени “джайло” . Покрай пътя е пълно с юрти и фургони около, който предлагат “камъз” (алкохолна ферментирала напитка от конско мляко), айран и “курут” (сушени топчета от сирене или извара). Шофьорът спира да ни купи курут, за да пробваме. Топчетата се смучат като бонбони, докато се разтворят в устата, само дето са солени, но пък са доста вкусни.

Сергия за курут – топчета от сушено сирене

Магазин насред степта 🙂

Спираме и до друг фургон  с безметежно щастливи номади, играещи волейбол, за да им поръча стотина литра камъз за предстояща сватба. Баба с набръчкани ръце ни черпи току що изпечено хлебче.

Живот във фургони

Късове месо се сушат на фургона

След разклона веднагически ни спира камионче пълно с пъпеши. Шофьорът е карал 24 часа без да спи, напълно е зомбясал. Единственото нещо, което го държи буден е люпенето на семки, чиито шлюпки плюе навсякъде. За щастие след 30-тина километра спира да поспи.

“Джайло” – летните пасища на номадите във високите планини

Юрта с паркирана детска количка отпред

Ние пък се качваме на следващия преминаващ камион. Този шофьор е с про комунистически възгледи и през цялото време не спира да възхвалява съветското минало, когато “всичко е било прекрасно” и се е строяло по един завод на година.За нещастие камионът е доста стар и пълзим с 20 км/ч по безкрайно спускане, като изминаваме 80 км. за 3-4 часа.

Безкрайни жълти степни хълмове

Път из киргизките степи

На следващия стоп ни качва възпълничък младеж, супервайзер на руска фирма за бонбони. Неговата заплата била около 1000 долара, но пък брат му, току що завършил медицина, получавал заплата в държавна болница 3000 сома, тоест около 75 лв.!!!

От тази страна Тяншан е коренно различна. Няма никакви дървета и облите песъчливи хълмове са обрасли с изсъхнала златиста трева. Минаваме покрай гигантски язовир и червеникави, насечени от ерозията хълмове. Караме часове наред по каньона на неземно синята река Нарин, с надвиснали от двете ѝ страни причудливи червени скали.

Нереални гледки покрай язовира Токтогул

Вече по тъмно, най-сетне слизаме от планината в просторната плодородна долина Фергана, по-голямата част от която се намира в Узбекистан, до който сме на една ръка разстояние, тъй като граничната ограда минава покрай сами пътя. Шофьорът, както всъщност повечето киргизи, които срещнахме, е страшно начетен и любознателен. С него времето ни минава бързо в интересни разговори. Но от дългите часове на едно място се схващаме и прежадняваме. Спираме в крайпътно заведение, специално за приготвяне и сервиране в стъклени халби на традиционната напитка “жарма” – айрян, примесен с пшеница или овесени ядки. Доста вкусна и засищаща е. Нашият човек отива до град Джалал Абад, на стотина километра преди нашата цел Ош. Вече е късно и малко преди града слизаме до полупресъхнало язовирче покрай пътя. Вървим по прашна пътека покрай него и влизаме в горичка до полуизоставен фургон-заведение. Разпъваме бивака. Черпим любезният пазач с пъпеш и убийствено уморени припадаме в палатката. В късните часове пияни младежи, крещящи и ревящи забелязват палатката, но бързичко се разотиват, без да ни тормозят. За кратко осветяват палатката с фенер, при което Цветин изръмжава: “Мы спим! До свиданя!”

Конник покрай язовира събира стадото си

Лагер край малко язовирче

Съседите, собственици на малко заведение за напитки с култова Лада

24.08

До Ош остават към 120 км. Още от сутринта сме на пътя. Първата кола ни закарва до Жалал Абад. От там хващаме стоп с двама братя, единия от които твърди, че има две жени, живеещи заедно в хармония. Оставят ни до град Узген. Пътят минава през самото градче, така че се налага да го извървим цялото, но пък се оказва повече от интересно. Узген е най-рано съществувалия град в Киргизстан, от над 2 хиляди години. За съжаление обаче не са останали никакви стари забележителности, освен едно минаре.

На стоп към Ош с киргизки калпак 🙂

Петък е, по обед всички се стичат към джамиите, пременени с чисти ризи и фесофе. Пред стара джамия си купуваме студен айрян с листа от мента от мъж облечен в бели дрехи, с бял тюрбан, излязъл като от “Аладин и вълшебната лампа”. Гледаме любопитно. Атмосферата в Южен Киргизстан е коренно различна от тази на север. Руското влияние изобщо го няма. Почти всички са с традиционни дрехи, забулени, бабите с дълги кадифени, везани елеци. Изглежда, че тук и туристите са рядкост, тъй като всички ни зяпат в почуда.

Продавач на айрян с мента

Традиционно облечена баба и внуче

На пазара, гъмжащ от хора, вече става съвсем шарено и ориенталско. Връщаме се назад във времето по пътя на коприната, докато купуваме грозде, смокини и какви ли не други плодове за жълти стотинки. Разпечатваме таджикистанските електронни визи от нета. Черпим се сладолед голяма порция по 20 сома (40 ст.) и излизаме пеша от този интересен град.

На пазара в Узген

Жълти и сини смокини

Хлебарница за киргизки хляб “лепьошка”

Лепьошки

Пещ за хляб

Качва ни узбекистанец в камиончето си, до малко преди Ош. Тъй като градовете Жалал Абад, Узген и самият Ош са до границата с Узбекистан, процента на узбекското население на места надвишава 50 %, като в недалечното минало е имало и сериозни конфликти между киргизи и узбеки. До центъра на Ош ни качват двама зъболекари. Оставят ни под най-голямата забележителност на града – планинското възвишение, наречено Сюлейманов трон.

Сюлеймановия трон

Сюлеймановият трон е свещена планина, включена в списъка на ЮНЕСКО, като единственото запазено култово място на средноазиатските народи, датиращо от преди ислямски времена. Легендата гласи, че тук е погребан самия Сюлейман (Соломон от Стария завет).  Преди да се изкачим, се налага да се позамием в паркчето, защото целите сме в гипсов прах от камиончето, превозващо строителни материали. Междувременно ни заговаря мил човек, който даже ни плаща входа за мъничко музейче в съседство, което се помещава в триетажна юрта насред парка. После ни подарява и бутилка минерална вода и студен чай.

Триетажна юрта музей

Оставаме си раниците в юртата и хукваме към върха на Сюлеймановия трон. Скалите наоколо са изтъркани до блестящо мраморно розово от ръцете, търкали ги в продължение на векове. Пълно е с пещери за молитви и обредни места. До ден днешен жените идват тук да се помолят да имат деца. На върха е построена малка джамийка, която казват, че издигнал Захиредин Бабур (16 век), основателят на Моголската империя, завладяла и ислямизирала цяла Северна Индия. Мястото е много интересно. Усеща се необичайният му дух, макар в днешно време голяма част от древните тайни и култове да са потънали в забрава.

Гробище и джамия на хълма на Сюлеймановия трон

Гледка към Ош от върха

Стъмва се и бързаме да излезем от града, понеже пак нямаме хост. За щастие, макар и град от античността, в Ош няма почти нищо за разглеждане освен планината и базара. Така че не ни е чоглаво, че нямаме време да поостанем. Хващаме маршрутка за околните села (билета е 10 сома – 25 ст.). Точно смятаме да щурмуваме близките поля и горички, когато забелязваме знак изписан със спрей върху стената на къща и стрелка “Баня монго”. Без да се замисляме се втурваме към селската баня, работеща 24 часа. Входът е по 100 сома (2,50лв.). Понеже от Алмати, тоест от близо три седмици, не сме се къпали с топла вода и въобще по нормален начин (с изключение на замиване по ледени потоци и плуване в соленото езеро Исък Кул), банята се е превърнала за нас в най-пламенно въжделение. По селата хората нямат течаща вода, камо ли топла и за това на доста места има обществени бани. В двора на голяма къща собствениците са построили малка постройка тип турска баня или руска сауна. Късно вечерта е и банята е само за нас. Не можем да излезем почти два часа. Сваляме няколко слоя мъртва кожа и се изпираме 🙂 Няма такова блаженство! За капак собственичката ни позволява да си опънем палатката в двора. Точно от това се нуждаехме!

Бивак в двора на селската баня

25.08

До обед прекарваме в банята, чакайки дрехите да изсъхнат и да свършим последни интернет задачи. Милата собственичка ни кани дори на обяд с традиционното ястие “плов” – ориз с овнешко, което разбира се отказваме.

На закуска в двора на банята

Стопът (по киргизки) отново потръгва мигновено и скоро се возим в колата на мъж от администрацията на град Гулча (на 80 км). От тук реално започва така нареченото Памирско трасе (Pamir highway), дълго над 1000 км, което е и единственият път през Памир. По-голямата част от масивите на Памир се намират в Таджикистан, на където именно сме се запътили. Пътят описва дъга през провинция Горно Бадакшан в Таджикистан и се спуска в Душанбе. Планираме да го преминем за 10-12 дни, като направим и някой трек, ако времето позволява. Това е едно от най-трепетно очакваните места от пътуването ни. Но преди да се насочим към границата се налага да се позаредим с храна, защото бяхме чували, че след Гулча и особено като влезем в Таджикистан няма почти никакви магазини, хранителни стоки, ток, интернет и т.н.

Мъжът ни оставя пред музея на Курманджан Датка, нещо като киргизката Жана д`Арк, но с огромен тюрбан. Тя била царица на целия регион Алай (Алайската долина всъщност е вече Памир, но от киргизстанска страна) и великолепен стратег. Борела се е срещу руската окупация. Местните я почитат изключително много и се гордеят с нея, както и с Чингиз Айтматов (киргизки писател). Разглеждаме музея и се отправяме на мисия по зареждане на провизии от близкия пазар. Намираме страхотна гора покрай реката, извън градчето.

Щанд за “самса” (самоса) – за съжаление почти винаги с плънка от месо

26.08

Таджикистанската ни виза започва да тече чак от утре, та си даваме ден почивка, на топло и с интернет. В Памир всички селища са над 3000 м.н.в. и септември времето си е доста прохладно. Гората на Гулча е последното уютно и топло местенце.

Бивак в гората на Гулча

Цял ден доизпираме всичко възможно, пишем блога и си почиваме абсолютно необезпокоявани от никой. Наоколо освен крави и някое пастирче, жива душа не се мярка. Психически сме готови за суровостта на Памир, мръзненето и изолацията от света следващите две седмици.

Почивка и четене в гората

Вкусен обяд – зеленчуково къри и “бешбармак” (местен вид юфка)

Зелен сладур на гости в бивака (или ние на гости на неговата поляна?:))

Вечерта, вече за втори път, до сами палатката идва едно смахнато кученце, което не престава да лае и ни разбива съня за поредна нощ.

27.08

От Гулча до последното селище преди границата – Сари Таш, има още 120 км., а от там до граничния пост още 20-30 км. Време е за последни автостоп приключения в Киргизстан. Качват ни възрастен мъж с традиционна шапка и жена с малко дете, които отиват на гости в съседното село. На разклона, където ни оставят, селяни купуващи въглища за зимата се стичат да ни поздравяват. Изкачваме златистата планинска долина на река Гулча с мъж, който отива до последното село преди превала. Селото е невероятно колоритно – традиционни кирпичени къщи със струпано сено върху покривите им и сушащи се кравешки изпражнения за огрев върху дуварите. Жени в шарени традиционни костюми използват за миене вода, течаща в канали през селото.

На стоп с киргизко семейство

Портрет на киргизец

Спира ни камионче с възрастен мъж номад, който пътува към юртата си в долината Алай. През цялото време по пътя се разминаваме с десетки стада и номади, връщащи се от летните си пасища  “джайло”. От човека разбираме за реда и разпределението на пасищата. Селищата по райони си имат землища и специална комисия със старейшини ежегодно стриктно разпределя кое стадо къде да пасе. Плащат се и годишни държавни такси от 20 до 200 сома (5-50 лв.) в зависимост от животното.  За овен например е 5 лв. За крава – 20 лв., а за кон – 200 лв. Според спътника ни номадският живот е тежък, но пък се изкарват много добри пари.

Планините са невероятно красиви, серпентината се вие като змия, изкачвайки ни до превала Талдък (3615 м.), след който навлизаме в същинския Памир и Алайската долина. Под прохода последното селище Сари Таш се гуши в долината насред суровия пустинен пейзаж.

Проход Талдък 3615м н.в.

Гледка от прохода

Само на 30 км. от тук е заходът към Ленин връх (7100 м.), най-лесно достъпният седем хилядник, който дори непрофесионалисти могат да изкачат без подготовка. Изваждаме страшен късмет с нашето камионче, защото се оказва, че юртата на шофьора е на още поне 15 км. след Сари Таш и то точно по пътя към границата.

ЗИЛ-ове карат с отворени капаци, прегрели от нанагорнището към прохода

Поемаме пеш по разбити я асфалтов път, постепенно навлизащ в “лунна” долина с винено червени скали и покрити с тонове бял сняг върхове в дъното. От тук нататък знаем, че нямаме особено големи шансове за бърз стоп. Почти няма коли, които да пътуват към Таджикистан, въпреки че преминават мото и вело пътешественици от цял свят. До граничния пункт ни остават още 10 км., но ние нямаме нищо против да вървим из този умопомрачителен пейзаж.

На стоп към таджикистанската граница

По пътя към границата

Юрти покрити с кафяви платнища от степана вълна, извадени като от пътешественическа книга от времената на пътя на коприната, от преди 500 години, все още не са напуснали тези последни пасища, с все още непожълтяла трева. Мърляви дечица ни посрещат с искане за сникерси, шоколади или поне пари. Посещаваме юртата им с молба да си налеем вода, тъй като коритото на реката изглежда пресъхнало. Оказва се, че реката тече чак след 4-5 следобед, когато слънцето е успяло да поразтопи ледниците във високото. Сипват ни някаква абсолютно кална вода, но все пак по-добре от нищо в тези пустинни ненаселени места.

Номади в Алайската долина

Киргизки дечица

Живот в юртите

За късмет ни качва още едно камионче до по-горни юрти, спестявайки ни още 3-4 км. Подаряват ни и две бутилки чиста вода, като забелязват нашата. Продължаваме с бодра крачка към границата, чудейки се дали ще я сварим отворена.

На стоп с камиончето на номадите

Някъде в дъното на долината се намира граничния пункт

Ето, че от таджикистанската страна се задава джипка, превозваща ексцентричен германец, който взема, че спира. Церемониално излиза от колата по чорапи и джапанки и без да спира и за секунда започва да ни разказва цялото си пътуване от край до край, с най-големи подробности. Седим смаяни около 20 минути. Чудим се кога разказът ще свърши и дали да не си свалим тежките раници от гърбовете. От колата шофьорът и гидът му се подсмихват и се чудят как да го накарат да се качи обратно. В замяна на това, че сме го изслушали, ексцентричният чичко, който твърди че е таен разследващ журналист, кара шофьора да ни закара до пункта, който е на 6 км. На раздяла шофьорът ни подарява тарелка с плодове, а чичото изважда допотопна камера и заснема репортаж как минаваме границата пеша 🙂

Червен шестхилядник

Интересното на тази граница е, че след като ти бият изходния печат, до таджикистанския граничен пункт те делят още цели 20 км път през високопланински проход висок 4282 м.. Така се налага да вървим из планината, на ничия земя. Де факто още сме в Киргизстан, но не и по документи. Изминаваме 5-6 км., приближавайки линията на снега, дори усещаме леки признаци на височинна болест, като задъхване.

Решаваме да лагеруваме в тази неземна долина, тъй като слънцето залязва, извива леден вятър, а и от близо два часа не е минавала никаква кола. Освен това никога не ни се е случвало да преспим на територията на ничия държава – хем сме извън Киргизстан, хем не сме влезли в Таджикистан 🙂

Карта на маршрута от този пост

Скоро забелязваме палатката на вело пътешественик от Австралия, с когото бяхме се заговорили преди два дни в Гулча. Така че устройваме лагера си заедно. След залеза настъпва кучи студ. Температурите рязко падат до нулата и се налага да се скрием по палатките си, целите зъзнещи.

Лагер на ничия земя между границите

28.08

На сутринта всичко е покрито със скреж. Не се осмеляваме да излезем от палатката, докато слънцето не ни огрява. Отвън пейзажът е невероятен, умопомрачителен. Скалите изглеждат още по-червени, липсата на растителност и вечно заледените памирски върхове ни карат да се чудим дали не сънуваме.

Докато закусваме и оправяме багажа абсолютно никой не минава по пътя. Явно ще трябва да вървим пеша останалите 12 км. до превала. Поемаме с голяма енергия и ентусиазъм, окрилени от предстоящото ни влизане в нова държава и то не коя да е, ами Таджикистан, изключително интригуваща откъм природа и хора.

Пеш към границата

Не сме вървели и десет минути и по пътя се задават пет лъскави празни джипа, тръгнали да посрещат туристи от границата. С голямо нежелание да ни вземат без пари, един от шофьорите все пак се навива да ни метне до горе. Така скоро прехвърляме превала Казъл Арт (4282 м.) и достигаме същинската таджикска граница.

Памирски гледки

Таджикската граница на превала Казъл Арт (4282 м н.в.)

Сбогуваме се с Киргизстан, който ни взе ума с небесния си Тяншан и много, много гостоприемните си хора. За три седмици сякаш почти нищо не изследвахме. Останаха страшно много проходи и уникални места за посещаване. Киргизстан остава една от първите ни държави по любимост откъм високопланински преходи, заедно с Индия, Непал и Пакистан. С нетърпение ще се завърнем пак!