Монголия
Столица: Улан Батор
Население: около 3 млн. души, от тях 30% номади
Площ: 1 500 000 кв.км (15 пъти колкото България)
Официална религия: тибетски будизъм
Парична единица: тугрик (1000 тугрик = 70 ст.)
Форма на управление: парламентарна република
Език: монголски (пише се на кирилица)
04.06.2018
Още една дългогодишна мечта е сбъдната. Така бленуваната страна на степи, номади, юрти и бясно препускане с коне. Всеки номад по душа се чувства естествено привлечен от безкрайните степи на най-слабо населената държава в света (средно 1,97 души на кв.км). Без мегаполиси, където хората все още живеят, като от преди хилядолетия в юрти, с добитъка си.
Географско положение на Монголия
На митницата, съвсем малка постройка, учтиви служители ни посрещат на английски. Никъде не се виждат спец. части и психопати с тежко въоръжение както от китайска страна. Не ни поглеждат изобщо багажа. Забавяме се малко, заради грешно напечатана дата на визата ни, но след като я оправят, ни бият печатите и ето ни официално и законно в Монголия. Обхваща ни страхотно усещане за свобода. Направо подскачаме от радост, че сме извън стреса на китайските власти. Излизаме весели от имиграционното. Наоколо няма нищо, нито дори входна арка. Най-лошото е, че от китайското автобусче, което трябваше да ни закара до първото селище след границата, няма и следа.
Монголски красавци
На паркинга извън граничният пункт има спрени само няколко таксита и дълга опашка от тирове, извозващи въглища към Китай. Откриваме един китайски шофьор на автобус и от него разбираме, че нашият е заминал обратно към Китай. Другите трима пътници, които пътуваха с нас, също никакви не се виждат. Направо кипвам от наглостта им. След известно време шофьорът успява да се свърже с гарата и нашия шофьор, който се оправдава, че бил намерил други клиенти. Разбират се, от негово име този да ни заплати транспорта до град Булган. Натоварваме се на едно такси, но каква е изненадата ни, когато човекът се запътва без въобще да бърза към близката юрта да обядва. Половин час по-късно, след като се връща, пък започва игра на карти с друг таксиджия. В недоумение го питаме какво става. Разбираме, че колата ще тръгне, след като намери още двама пътника, за да я запълни. По това време на деня няма кьорава кола по пътя, защото няма свободно преминаване между двете държави, а дошлите до тук са само таксиджии и митничари на работа. За стоп и дума не може да става. Налага се да чакаме до 5 следобед, когато монголци ходили да пазаруват в безмитния пазар ще се върнат и евентуално ще се намерят още пътници. Все пак, каквото и да е, сме в Монголия! Покрай нас преминава конник в галоп, облечен в традиционни дрехи. Такова нещо като полицай или военен, изобщо не се мярка наоколо. Не се оплакваме от ситуацията, тук всичко е за предпочитане пред Китай. Отиваме да пием солен чай в близката юрта – ресторантче и да наблюдаваме монголците, които са като излезли от филм. Широки лица, едро, набито телосложение и доста свиреп, каубойски вид. Очертава се едномесечният ни престой тук да е много интересен! 🙂
Монголка
След четири часа чакане, все още няма никакви пътници, но събитията се развиват по неочакван начин. Таксиджията подсвирква на кола, която точно излиза от имиграционното и набързо местим багажите там. В последния момент успявам да го накарам да ни върне парите. В колата се оказва семейство монголски бизнесмени, закъснели за границата, поради което им се налага да се върнат да спят в Булган. Така всъщност, без да сме стопирали се урежда първият ни стоп в Монголия.
Гледките по пътя са невероятно красиви и диви. Пустинни скални планини, нагънати в плавни вълни и ширнали се огромни пространства под синьото небе. В Китай не можехме да направим една пейзажна снимка от хилядите жици и стълбове. Но ето, че тук сме в недокоснатите простори на природата. Всяка секунда вибрираме от радост и облекчение.
Юрти
Пътят е добре асфалтиран и скоро пристигаме в Булган. Селище от три улици, порутени ниски постройки и юрти. Изглежда сякаш бомба е паднала. Няма абсолютно нищо, нито хора по улиците. Два притъмнени магазина с табела “супермаркет”, като от преди 20-30 години, бензиностанция, хотел, затворен интернет клуб и нещо като кметство, с юрта в двора. Очаровани сме от тази липса на каквото и да е. Нашите хора си търсят хотел, да пренощуват. След като разбират, че ще спим на палатка, директно ни откарват до реката, малко извън селището.
Покрай реката има тучни пасища и някое и друго дърво, юрти, монголци преминаващи на коне, крави. Кръжат мощни орли, които допълват изумителната картина. Такова еуфорично усещане изпитвахме единствено в Хималайте и Каракорум. Истинска земя на номади, в която се чувстваме толкова родно, сякаш винаги сме живели в този рай. Хвърляме раниците на земята и хукваме обезумели да търчим по околните върхове и из полянките, брулени от силния вятър. Наистина не мога да опиша, какво чувстваме в този момент! Очите ни попиват жадно една от най-красивите картини на пустинята, мащабните отворени пространства и номадските пасища. Не спираме да повтаряме в захлас: “В Монголия сме! В Монголия сме!”
Река Булган
Свободата в кръвта
Първи бивак на монголска земя
05.06
Утрото ни посреща с кристален въздух, реещи се орли и всякакви птици. Стадо коне пасе покрай реката. Еуфорията ни продължава. Изобщо не бързаме за никъде. Гледките околовръз са зашеметяващи. Реката е ледена, но най-сетне можем да се позамием и изкъпем косите си. Наоколо не се мярка жив човек.
Утро в безпределността
Шаманскo ритуално място “ово”
Преди обед стягаме багажа и отиваме на обход из Булган. В Монголия населените места са два вида – “сум”, нещо като селище от няколко улици, с повече юрти отколкото сгради, където номадите от околностите идват да пазаруват и “аймаг”, областният център, което вече повече прилича на градче. Булган е “сум”, тоест съвсем малко селище. През деня изглежда много по-оживено. По улиците крачат монголци, облечени с копринени дълги роби с дебела подплата, пристегнати с пояс. Обути са във високи ботуши, подплатени с овча кожа. Повечето са дошли с моторите си от околните юрти на пазар. Има и немалко казахи с фесове, а жените забрадени.
Монголец с моторче
С голямо любопитство нахълтваме в супермаркета. Оказва се, че е пълно с руски стоки – доматени консерви, макарони, гречка, всякакви вафли и бисквити, водка, безалкохолни … Прилича досущ на магазинче в провинцията в България, даже някак и на миризма го докарва, а и с надписите на кирилица приликата е съвсем натрапчива. Камък ни пада от сърцето, ще има какво да се яде! Бяхме чули, че в Монголия се консумира само месо и въобще няма зеленчуци, което по принцип е така, но с хляб, масло, сирене и консерви от Русия, няма за какво да се тревожим.
Главната улица на Булган сум
Вървим из очуканите “каубойски” улички. Притъмнени магазинчета крият всякакви интересни тайни – тибетски пръчици за горене, плочки с чай, буци домашно масло… Затулени заведения с надпис “Цайны газар” приканват към почивка на чаша солен чай с мляко. Успяваме да си изтеглим пари от странно вграден в стената банкомат, който човек се съмнява дали изобщо функционира и дали въобще е банкомат.
Уседнали в града номади
Излизаме от Булган с раниците на гръб и отпрашваме към пустинята по безлюдния път. Изобщо не ни пука дали стопът ще върви и дали ще има коли, защото просто да си вървим сред тези необятни и сурови планини, пустини и пасища ни е предостатъчно.
По Пътя
Пустинна степ
След няколко километра се отдалечаваме от последните юрти и зелени поляни покрай реката, която прави завой в друга посока. Точно смятаме да поспрем за почивка, на нещо като някогашен пост за проверки, който отдавна е западнал, преди да се впуснем в същинската пустиня, без нито едно храстче за сянка или следа от човешко същество, когато покрай нас най-накрая минава очукана кола. Махваме и тя взема, че набива спирачки до нас.
Четирима набити, като борци монголци, с каубойски шапки, излизат от колата и без дори да питат за къде сме, ни правят знак да се качваме. Казваме им, че пътуваме без заплащане и те сякаш се обиждат, че такова нещо изобщо може да ни хрумне, че ще ни искат пари. Натъпкваме се четирима с едната гигантска раница на задната седалка. Ето ни на първия ни сюреалистичен стоп в Монголия, за неясно накъде.
С чингиз монгол из Гоби
Добре асфалтираният път (от китайци) се губи в далечината на пустинния пейзаж на Гоби и суровия, извънземен Алтай, с полу скалисти, полу пясъчни планини. Шофьорът говори руски. Бил учил в Съветския съюз на времето. С останалите, единствената форма на комуникация е жестове и опити да хванем нещо от монголския. Грубите, яки мъжаги си говорят с дрезгаво буботене и викове. Ръцете им са дебели като греди, а лицата им досуш приличат на тези на хановете от древността, които сме виждали от картини и филми. С качването в колата ни връчват две кенчета слабо алкохолни газирани напитки.
Не сме минали и 20 км и спираме насред голата пустош. Трябва им чаша и ние вадим едно от канчетата ни. От някъде изскача бутилка водка и точно като в руски филм се отлива на всеки по равно по няколко пръста, след което се изпива на екс. Остават изумени от отказа ни да пием, сякаш нещо сме болни. Най-младият така се отрязва, че изпада като в амок и започва да пее и крещи “руская школа”, “монголский человек, очень хорошо”, “китайский человек очень плоха”, “монгол чингиз”, “атаман” и в този дух. Другите също не спират да се сочат и повтарят “монгол чингиз”, явно обозначаващо силния характер на монголците.
Почивка за водка и хляб и със салам насред пустинята
След известно време правим нова почивка, за по няколко филии хляб със салам и чашка водка,a за нас само хляб и вода. Следващият “сум” Уенч отстои на 40 км от Булган и има още по-прашно, разбито и каубойско излъчване. Шофьорът слиза и заявява, че само изпращал групата от приятели и се връщал на обратно към Булган. Така се освобождава малко място отзад. Предлагат ни да пътуваме с тях още 50 км, до по-следващия “сум” Алтай, което ни е добре дошло. Изцепленията и крясъците продължават. Сега на шофьорското място сяда едър, пъстроок човек, вече изпил солидно количество водка. Ще трябва да се свиква с тези северняшки особености 🙂
Офроуд по главния път
Пристигаме в Алтай сум, сухо място, около което почти не се виждат пасища и зеленина. Нашата групичка от подпийнали бабаити спира пред магазинче за хранителни стоки. Ожесточено започват да ни обясняват нещо за някакви 10 500 тугрика (7 лв), които трябва да се платят в магазина, иначе няма как да продължим напред. Те пътуват всъщност към областния “аймаг” Ховд, центърът на едноименната област, в която се намираме, отстоящ на още 300 км от тук и нямат нищо против да се возим с тях. Доста се озадачаваме какви са тези пари, които ни искат. Те упорито твърдят, че не ни искат пари за транспорта, но са го закъсали. Влизаме в магазина с тях, за да разберем за какво точно иде реч. Нещата се изясняват бързо. Продавачката, сериозна монголка, е конфискувала портмонето на шофьора с личната му карта и шофьорска книжка, като залог срещу купените неща на кредит (най-вероятно водки) и не ще да му ги върне, докато не си получи парите. Нашите хора пък, след като са ходили на гости в Булган са си профукали всичките пари за пиене. Поне са успели да напълнят резервоара до горе преди това, но сега вече са в беда. Решаваме да им помогнем, интуицията ни и спомените ни за не една и две подобни ситуации някога в България, ни подсказват, че хората наистина са честни с нас, което и по-късно се потвърждава. Откупуваме портмонето и отпрашваме доволни.
Малко пясъчно торнадо
Следващите 200 км пътят пресича Алтай и няма нито едно селище. Младият буйстващ елемент до нас, най-сетне се успокоява и заспива. Шофьорът, явно свикнал да кара пиян, кара внимателно. Така или иначе по пътя не минава абсолютно нищо и в по-голямата си част е прав, така че няма особени опасности. Отвън пейзажите са направо зашеметяващи. Усещането е точно като от Ладак в Индийските Хималай или Каракорум в Пакистан. Сурова красота … Никога не си бяхме представяли, че Монголия ще си прилича толкова с Тибет. Но всъщност те природно, географски и климатично са много близки. Ако Китай не беше окупирал териториите между тях, те са щели да си граничат, както в миналото. Тибет е оказвал голямо културно и религиозно влияние на Монголия, която е приела тибетският будизъм. Начинът на живот на хората също е сходен.
Интересно да се знае…
Преди комунизма 1/3 от мъжете в Монголия са били будистки монаси и е имало стотици манастири в страната.
Пътят се изкачва на височина 2300 метра, в долината на река, извираща от планините. Същинските номади с огромни стада от овце, кози, коне и дори якове пасат добитъка си из тези региони през лятото. През километър, два белеят юрти. Иска ни се да слезем, но има вероятност да не хванем стоп следващите няколко дни и да си останем зачукани в планината, така че все пак продължаваме.
Правим още две спирки по пътя – в крайпътно ресторантче и при пътни работници, като първото нещо е веднага да се измъкне бутилката с водка и да почне да се разлива по чашите на този и онзи. Вече са наченали втора бутилка. Канят ни да вечеряме заедно и да ни черпят, но отказваме знаейки, че из тези заведения се яде само месо.
Слънцето е на заник. Скоро достигаме Манхан сум, където пътят се свързва с главния, този между Ховд и столицата Улан Батор. Доста сме уморени, а и шофьорът започва да задремва пиян на волана, така че решаваме да слезем тук и да се установим на пасищата покрай реката. Те страшно се натъжават, тъй като много искали тази вечер да спим у тях в Ховд и да сме им гости. Но до Ховд има още стотина километра, а и не ни се влиза в “аймаг”, в който има и панелки. Предпочитаме да спим в дивото.
На разклона Манхан
Разделяме се с прегръдки и фото сесия. На разклона има бензиностанция и няколко работника с юрта, които строят малка тухлена постройка. Хората сърдечно започват да ни разпитват накъде сме тръгнали. Точно им обясняваме, че ще се върнем два, три километра до реката на Манхан, когато нашите хора се връщат с гръм и трясък. Забравили да ни върнат канчето. Шофьорът си отсипва последна чаша водка, гаврътва я на един дъх и отпрашват пак. “Чингиз!”
Хората от юртата предлагат да ни закарат до реката с джипката си. Молим ги да ни напълнят бутилката с вода, като в допълнение ни пълнят цяло шише със солен чай. Монголците са страхотни, макар да изглеждат бабаитски и страховити, всъщност са много загрижени и гостоприемни. Влюбени сме в Монголия от първия ден!
Орлово гнездо
06.06
Будим се отново сред реещи се орли в наситено синьото небе, пасящи стада коне, кристална ромоляща до сами палатката ни река и пълно безлюдие. Това наистина е най-страхотната държава, в която сме били някога. Девствена красота и диви, ширещи се със стотици километри планини, степи и пустини, които човекът не се е опитал да бетонира, перфорира, асфалтира и унищожи. Сякаш сме на Марс – червени скалисти планини, последните отблясъци на слънцето позлатили езерото, видимостта е с десетки километри във всички посоки.
Утро с кончета
Човек да се чуди как е възможно да съществува такава държава, където 1/3 от населението все още води изцяло номадски начин на живот, на юрти и то като всички останали съседи са свръх индустриализирани икономически хъбове като Китай, Корея, Русия…
В историческа перспектива Монголия също е уникална – някога най-голямата империя съществувала на Земята, с владения от Корея на изток до Европа на запад, от Руся на север до Югоизточна Азия на юг, превзела цял Китай, Индия, арабите и то в рамките на един човешки живот. А сега е най-слабо населената държава в света с едва 3,5 млн.души население, които продължават да живеят като номади в съвременния свръх технологичен свят. Трябва да има нещо неповторимо в манталитета и духа на монголците, различно от другите народи, което се надяваме да открием през този месец …
По главния път към Улан Батор минава кола или камион на час. Ние не бързаме да тръгваме. Чувстваме се толкова свободно и щастливо с конете и до реката, а и цялото време е пред нас…
Камилите на Гоби
В късния следобед излизаме на пътя. След около петнадесет минути минава първата кола, камион натоварен с юрти, жени и деца. Шофьорът отказва да ни вземе без заплащане. Но ето, че след известно време минава друг камион, от който човекът усмихнато ни махва да се качваме. Целта ни е езерото Харус на 40 км. от Манхан в посока областния град Ховд. Пътуваме през пустиня обагрена във всякакви оттенъци на жълто, зелено, наситено червено. Проскубани двугърби камили пасат из бодли и трънаци, смешно поклащайки меките си гърбици.
Интересно да се знае…
Думата “гоби” (от където идва названието на пустинята Гоби) на монголски означава специфичен вид пустиня, в която камилите могат да оцелеят, но растителността не е достатъчна за оцеляването на мармоти. Не обозначава същинска пясъчна пустиня, а пустиня със степна суха растителност.
Хърбавели в пустинята
Слизаме на разклона за езерото. От тук 10 км. песъчлив път, право през пустошта, се спуска към голямото езеро Хорус. Не минават никакви коли. Долу изобщо не е ясно дали има хора, така че на раздяла си пълним вода от шофьорите.
Слизаме до езерото Харус от камиона на симпатичните шофьори
Гледките отново са спиращи дъха. Толкова е нереално, че започва да ни се струва, че сънуваме. Сякаш сме на Марс – червени скалисти планини, последните отблясъци на слънцето позлатили езерото, видимостта е с десетки километри във всички посоки.
По пътя към езерото. От тази точка все още има два часа вървене
Скоро забелязваме юрти покрай водата, но изглеждат като микроскопични точици. Мащабите и кристалният въздух създават усещане, че всичко е много наблизо, но всъщност разстоянията са огромни. Вървим близо два часа преди да наближим езерото, което сякаш е точно пред нас, но така и не се приближава особено с вървенето.
Юрти като точици по брега
Наближаваме, но от тази точка остава поне още час
Остава ни около километър, когато по пустия път се задава кола. Каква е изненадата ни, когато виждаме, че колата е чуждестранна, цялата натоварена с багажи, а от вътре ни се усмихва двойка пътешественици, чехи и то от град Бърно, в който сме живели година. Прекалено са натоварени, за да ни качат, но момчето отива да остави момичето, след което се връща за нас. Правим си бивак заедно. Те спят в колата, която е специално адаптирана за околосветското им пътешествие (отзад като легло), което са стартирали преди месец и нещо от Чехия. Цяла вечер не спираме да си говорим за различните държави по пътя и изживените приключения. Какво странно съвпадение, из цялата безлюдна Монголия да се срещнем в пустинята с двама бърненци!
С чехите Тереза и Роман
07.06
Днес сме решили да останем цял ден на езерото. Тереза и Роман също планират да си почиват. От всякъде прелитат всевъзможни езерни птици. По някое време ни обграждат стада от кози и овце.
Още една сутрин, заобиколени от огромни стада
В ранния следобед ни удря лека пясъчна буря и един доста мощен вихър, подобен на мини торнадо почти събаря палатката, но за щастие бързо отшумява. Правим си няколко километрови разходки покрай брега до съседните юрти, но се оказва, че повечето сега се строят за бъдещи евентуални туристи и не са обитавани от номади.
Езерния бряг
Юрти за отдих
Вечерта се любуваме на пясъчните бури в далечината. Палим си огън от изсъхнали кравешки изпражнения, единственото гориво из тези места без дървета, но пък гори доста добре, като въглища. Тереза и Роман сготвят спагети с доматен сос за всички, докато си пийват домашна сливовица под едно от най-звездните небета, под които сме били.
Пясъчна буря
08.06
Сутринта доста се поуспиваме. Оправяме багажа. Тереза и Роман предлагат да ни закарат до пътя. Натъпкваме се четиримата в Субарото, което е пригодено само за двама и отпрашваме буквално през пустинята. Откарват ни обратно до разклона, от който дойдохме от границата, до селището Манхан. Там, в типично каубойски стил насред пустошта, самотно стърчи постройка за почивка с магазинче и заведение за хранене. Отпред са паркирани три камиона натоварени с тухли.
Чайна на пътя, единствената постройка с километри
Шофьорите тъкмо се канят да тръгват и ги питаме дали могат да ни вземат до следващия областен център на име Алтай. След кратко колебание се съгласяват. Радостни от късмета си се натоварваме в единия. Скоростта, с която се движим обаче е покъртително бавна. След няколко километра шофьорите спират на реката за баня и пране. Така или иначе не бързаме. Наслаждаваме се на фантастичните пейзажи.
Карта на пътеписа от този пост
Планината Алтай е гигантска конгломерация от различни планински вериги, дълги стотици километри. Движим се между две такива вериги, по пустинно плато. Разстоянията и мащабите са неописуеми. Веригата от юг е със заснежени върхове, един от тях според картата е висок над 4000 м. Пустинята въобще не е еднообразна. Сменят се цветовете и растителността ѝ. Минаваме през участъци в наситено зелено, сиво, кафяво. Има зони с кълбовидни като зелки, кафяви храстчета. Обитателите ѝ също са различни.
През по-тревистите райони, обикновено до някоя рекичка или езерце оазис, пасат кози, овце, крави. През сухите, където няма и капка вода пък има проскубани двугърби камили. Юртите, като бели, губещи се в хоризонта точици, са разпръснати по цялото плато на разстояние една от друга на по 10-20 км. Черните пътища, обозначени със знаци от струпани камъни, гуми и парцали, се вият и изчезват в далечните долини на планината, водещи до високопланинските пасища. Какво ли е да водиш такъв номадски живот, изолиран през повечето време от всякакви други хора, само със семейството си и юртата си?!
Юртичка и стадо насред степта
В камиона има малко екранче, на което тече монголска музика. От клиповете разбираме за някои елементи от ценностната система на монголците. Почти във всяка песен естествено има природни гледки от степи, гори или езера, пие се чай с мляко и има малки деца или бременни жени като най-вълнуваща и важна тема за песен.
След доста спирания за ремонт, охлаждане и какво ли още не, вече по тъмно пристигаме в аймаг Алтай, провинция Алтай-Гоби. За около девет часа сме изминали 300 км 🙂 Разделяме се с шофьорите, които ни пълнят бутилките с вода и ни оставят на подходящо за къмпинг място, в нещо като парк без дървета, служещ като стадион.
10:30 вечерта разпъваме палатката и си сготвяме набързо. Днес бяхме хапнали само малко хляб за целия ден. След кратък разговор с възрастния, леко подпийнал пазач, се унасяме в сън. Надморската височина е над 2000 м и е доста прохладно.
Монголия- едни от най -изумителните пейзажи на планетата
Първите ни впечатления от Монголия четете ТУК
Следва продължение. В следващия пост четете за екстремното пресичане на Кервана на пустинята Гоби и какво крият будистките монголски храмове в мистичните си тайни зали…
