Пирати из Южните морета

Пирати из Южните морета

Да се върнем на “Алабама”. Настанихме се в една от многото каюти, всеки си имаше собствена. Яхтата беше наистина просторна, с дървени облицовки и създаваше впечатление за старовремско корабче. Не само сегашният ѝ екипаж беше чудноват, но и цялата история. От документи на борда научихме, че при един от предишните си собственици е била използвана за превоз на наркотици, както и че трима човека от екипажа са били убити, единият от които обезглавен от пирати или от нарко барони в Южните Филипини. Е, със сигурност нямаше да плаваме с нея покрай Филипините 🙂

Опъваха се въжета, търчеше се нагоре, надолу между двигателите и палубата. Един тичаше, друг се полюшваше в хамака, трети пафкаше, четвърти вареше кафе в кухнята, пети се къпеше чисто гол под душа, шести пееше или свиреше на китара … Общо бяхме десет човека екипаж, кой от кой по-голяма откачалка, с расти и хипарливи дрехи. Цареше приповдигнато настроение и радост.

Подготовка преди плаване

Том, капитанът беше англичанин, прекарал години по яхти и корабчета, с голям опит в мореплаването. Беше отговорен, със проницателни сини очи и чувство за ръководене на група, без никога да налага мнението си или да юрка някого. Афра, приятелката му тайванка беше арт персона, замечтана, от време на време кокореща се и постоянно човъркаща или готвеща нещо. Джеймс, братът на Том, работеше на риболовен кораб в Нова Зеландия и също беше много на ти с плаването. Беше целият в татуировки на черепи и страшилища, с бръсната глава и луд на тема хеви метъл. Понякога изглеждаше доста страховито, но всъщност беше голям добряга. Заедно с Кери, гаджето си маорка бяха дошли да прекарат две, три седмици заедно с Том и да помогнат с първото плаване до Вануату. Кери също беше уникална, цялата в татуировки, с обеци по носа, расти до кръста и невероятна биография – майка ѝ полска еврейка избягала през Втората световна война от Европа в Нова Зеландия и се оженила за мъж на половината маорец, наполовина сърбин, капитан. Така че Кери беше израснала по кораби, прекосявала Атлантика от малка, живяла на самотен остров в Шотландия, по кибуци в Израел, в типита в хипарски общности в Южна Африка, понастоящем рибарка на кораб в Нова Зеландия.

Екипажът вечеря

На кораба имаме и двама французи. Себастиян е пълна откачалка, с вид на френски корсар от миналото. Той е веселяк, падащ си по духовни приключения, с дрехи на абсолютен клошар, винаги напушен, плаващ на яхти на различни хипарски общности от две години. Селин е четиридесет и няколко годишна, случайно попаднала на “Алабама”, след като се разочаровала от нервозния капитан на някаква друга яхта, с която се готвела да плава до Австралия през лятната си ваканция. Видяла нашето корабче и нашите хора отворени към всеки и всичко, които я взели без проблем и решила да тръгне с тях.

Друг колоритен индивид беше фиджиеца Сони, главен инженер на яхтата, нает от собственика, господин Уинди. Той беше дребничък, захилен и енергичен. Единственият проблем беше, че не разбира абсолютно нищо от инженерство и никак не си падаше по излишното работене. Беше толкова симпатичен, че на никой не му пукаше и просто си беше част от групата.

Инженерът Сони

Финално споменаваме и господин Чуе, корейският мениджър на начинанието, близък приятел на собственика. Тъй като той си беше типичен, традиционен кореец, със семейство и бизнес, през повечето време беше тотално изумен от поведението на екипажа, от разхождащите се чисто голи хора, от свободното отношение и възгледи на групата. Изглеждаше обаче, че искрено харесва всички. Справяше се добре на борда, въпреки че не можеше да яде никаква друга храна освен корейска и за целта беше си донесъл купища с инстантни нудъли и сосове от Корея. Това впрочем май важи за повечето корейци, които са крайно неадаптивни към чужди кухни. Чуе също така е ревностен християнин, презвитерианец, с майка пасторка в църква.

Господин Чуе

И така … Ето, че постепенно се отдалечаваме от главния остров. Пасатите духат, но за сега сме на мотори. Най-интересното е, че ще плаваме без никаква съвременна навигация, на борда няма уреди, дори за измерване на вятъра. Ще се плава с хартиени карти, компас и GPS от телефона. Имаме  уред за измерване на дълбочина, но радарът ни и радиопредавателят на дълги вълни не работят. Поне има сателитен телефон, неясно в изправност или не. Също така платната ни са стари и кърпени. Моторите и генераторите се предполага, че са поправени след тежки повреди, единият дори сменен с нов. Нито една тоалетна или душ на борда не работят. За целта ще ползваме кофа и един външен душ. Но, за сега всички сме оптимистично настроени. Разстоянието до Вануату е 550 морски мили (1 017 km.), предполага се че би трябвало да го вземем за четири дена. Ние с Цветин все още не можем да повярваме какво ни се случва, толкова бързо се развиха събитията, сякаш с магическа пръчка.

Алабама

След като излизаме в открито море нещата се променят. Има вълнение и цялата яхта започва да се лашка безумно ту на една, ту на друга страна. Един по един моряците падат покосени от морска болест. Първи е фиджиеца Сони, който припада в каютата си, за да не го видим никога повече преди акостирането на Вануату, с изключение на първата вечер, когато Цветин го видял да прави магии с преплетени пръсти на блокиралата хидравлична система на руля и да чете молитви … явно някакви специфични инженерни техники от Фиджи:) След него ни става лошо на всички жени и на Чуе. Припадаме и ние по каютите. Люшкането е ужасно, но все пак успявам да не повърна. Постепенно здрача обгръща нашето пиратско корабче, но нощта не вещае спокойни сънища …

Вълните стават още по-неудържими и по някое време на вечерта хидравличната система се разваля окончателно и руля спира да функционира, край и на автопилота. По спешност се вади  дълъг дървен лост (tiller) – ръчен рул, който се прикрепя директно за руля и с помощта на система от въжета  и ролки на другия му край започва да се управлява ръчно, отвън. Управлението обаче е трудно и се въртим в кръг, лодката се движи на разкривен зиг-заг. Непрекъснато трябва да се следи компаса.

Капитанът Том управлява с ръчния рул

Мъжете подскачат наляво, надясно в еуфория от екшъна и се наливат с ром “Кептън Морган”, с рошави коси, разкъсани дънки и святкащи погледи. Малко неща са по-различни от романите за морски вълци, само дето нямаме герои с дървени крака и без едно око, въпреки че французинът Себастиян скоро е пострадал при ремонта на яхтата от изхвърчал диск на флекса и е с разцепено наполовина и шито лице и без преден зъб, подозрително напомняща визия на истински пират.

По някое време през нощта смелите моряци успяват да акостират аварийно в залива на приказното островче Ваясеву (Wayasewu) и всички се трупясват скапани по хамаците, диваните и койките. Утре ще му мислим как да оправяме повредата. За сега, това което можем да кажем е – страхотно начало на пътешествието 🙂

Навигационна система на телефон и пирата Себастиан

24.07.2017

Лодката се полюшва едва, едва в тихия залив. Отвън се чуват птички, а през люка се вижда бяла дъга пясък, кокоси и някоя и друга къщичка. Ваясаву е най-южният от групата острови Ясава (Yasawas group), най-популярните сред туристите. Но на нашия залив, като че ли няма нито един курортен комплекс, нито туристи. Изглежда райско и диво. Местен човек върви през морето с кучетата си. След вчерашната луда нощ, днес ни облива тропично спокойствие.

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=GC9gqJiGReA&w=760&h=515]

Алабамски живот

Прекарваме сутринта в гмуркане сред коралите. Ние с Цветин дори успяваме да доплуваме до брега и да се поразходим по плажа. Наоколо няма жива душа. В ранния следобед повредата в хидравликата е позакърпена и отново вдигаме котва. Този път окончателно напускаме фиджийски води. Обратно в открито море вълните отново ни подхващат. Морската болест сграбчва част от екипажа, а не след дълго хидравликата пак се скапва. Явно ще се кара с ръчния рул в следващите четири дни. Колкото да е трудоемко и зигзагообразно, все ще го изкараме някак си. Забавите обаче не свършват с руля. Скоро мотора започва да прегрява и радиостанциите отказват да работят. Продължаваме криво, ляво на пред!

Остров Ваясеву от остравната група Ясава

25.07

Втори ден от плаването.

Морската болест продължава да ни владее. Всичко се клати, блъска, дрънчи. Хората са се изпокрили по каютите трупясали. Единствено мъжете се редуват да дават смени на ръчния рул, навигирайки с компаса и телефона. Времето е ясно, въпреки силното вълнение. Вълните се удрят с всичка сила напречно в лодката, през няколко секунди бяла пяна се разбива в люковете, някои от които протичат. Единият от двигателите окончателно сдава багажа от прегряване и не можем да го ползваме повече. Оставаме с един двигател и платна.

Готвенето в кухнята също е цяло изпитание. Самото седене изправен е цяло изкуство. Трябва да балансираш накланяйки се екстремно ту на едната си страна ту на другата и да се предържаш, където е възможно. Всички предмети се пързалят и трябва да бъдат обезопасени и завързани. Вратичките на шкафовете се отварят и затварят с блъскане. Съдържанието им и всички тенджери и тигани дрънчат и се търкалят. Поради такива причини за ядене се предпочитат инстантни нудъли, бял ориз със запържена прясно уловена риба тон и възможно най-прости храни. Без това повечето хора нямат голям апетит от морската болест. Сони, фиджийският инжинер вече втори ден не е хапвал залък.

Сони реанимира, Кери и Чуе

Незнайно защо изчисленията в края на деня показват, че броено от днес все още ни остават четири дена път.

Вечерта в коридора крясъци и трополене разсънват зомбясалите моряци. Една, а после и втора вълна са разбили люковете на две каюти и сега целите легла и самите хора са вир вода мокри. Една вълна успява да отвори и нашият люк, но успяваме да го затворим и затегнем бързо преди да сме подгизнали. Положението е доста мизерно. “Мокрите мишки” се местят да спят по дивани и сепарета в кухнята. Прозорците са поукрепени, но течовете продължават. Тежка нощ …

26.07

 Ден 3

Чувствам се смазана от лежане и замаяност, но ме обливат и вълни на постоянно щастие от приключението и безкрая на океана. Не мога да седя изправена, дори полу изправена, нито да чета, нито въобще да предприема каквато и да е дейност. Вървенето из подмятащата се лодка е мъчително, целият свят играе пред очите ми и как ли да стигна до кофата-тоалетна в предната външна част на яхтата !? … Едвам изпълзявам от вътре. Докато вървя към платната ми се струва, че някоя вълна ще ме отнесе. После седенето върху кофата и акробатиките, за да избегна хлъзването и преобръщането с кофата и съдържанието ѝ и евентуалното ѝ изливане отгоре ми се оказват още по-ужасяващи.

От вън вятърът е доста хладен, за къпане и дума не може да става. Лягам си под одеялата на външното сепаре и се опитвам да гледам в безкрайния хоризонт. Водата е магична, най-красивите сребърни вълни, които някога съм виждала, образуват оловна искряща маса, сякаш разтопен метал, люшкаща се в неизмерност. Светлината се променя и вълните стават тъмно, дълбоко синьо, оттенък който може да се види единствено насред океана. Мастилени дълбини като от сън, каращи душата да забрави за света. А може би тези цветове не съществуват, измислени са от мен в бълнуване …

Време е за дневната доза адреналин на лодката. Том отива до задната част да погледне дали не се е хванало нещо на въдицата, но какво да види – витлото заедно с оста, свързана с двигателя се е счупило и се лашка полу откъснато няколко метра зад борда. За секунди настава паника. Ако се откъсне съвсем, в корпуса на яхтата ще зейне дупка и ще потънем за секунди. Всички с изключение на припадналите от морската болест, които са така зашеметени, че информацията за смъртната опасност не достига до съзнанието им, търчат като луди нагоре, надолу. Мъжете успяват да хванат витлото с мрежи и въжета в движение, което е доста сложна операция. Положението временно е закрепено. Приготвена е коркова тапа за запушване на потенциалната дупка и на второ четене не изглежда, че ще нахлуе вода (за щастие оста се е счупила някъде от външната страна на яхтата).

Малко по-късно ни се разпорва предното платно на две, но за щастие имаме резервни. В края на деня вече си отдъхваме, въпреки че официално сме без двигатели, само на платна и без хидравлична система за управление. Заради бавната скорост и криволиченето, както винаги ни остават пак четири дена до целта.

27.07

Ден четвърти

Задава се нов ден с нови екстремни ситуации. Налага се да извадим витлото от водата. Преди да се започне тази сложна операция капитанът Том и брат му Джеймс трябва да скочат с маска и плавници и да огледат положението под водата. Спираме лодката и те се хвърлят в развълнуваното море, връзвайки се с въжета за парапетите. В същото време, за да изглежда още по-инфарктно, някой съзира перка на акула от другата страна на яхтата. За щастие тя отминава в друга посока и нашите хора успяват да се изкатерят невредими на борда.

Започва процедурата по изтеглянето на няколко метровото желязо от водата с помощта на въже и лебедка. С люлеенето на лодката обаче желязото започва да ускорява движението си, засилвайки се с все по- голяма и по- голяма амплитуда на движение. Ситуацията излиза извън контрол. Тежкото парче желязо едвам не очиства подскачащия екипаж и започва да се блъска в корпуса ма яхтата като разбива част от дървения парапет. В крайна сметка всичко приключва успешно. Екипажът успява да го сграбчи и укроти, и в крайна сметка витлото с оста е обезопасено на покрива.

Следобедът крие още “приятни” изненади. Откриваме, че машинното отделение се пълни с вода бавно, но не можем да разберем от къде. Настава поредната инфарктна ситуация, когато се разбира, че генераторът не ска да запали а без него не можем да пуснем помпите за изпомпване на водата. Остават около 20-30 см нивото на водата да достигне до моторите и генератора. Е, тогава всичко ще се намокри и няма да имаме никакъв шанс да подкараме помпите, след което постепенно ще … потънем, а земята е далече 🙂 Имаме спасителни лодки, но никой никога не е проверявал дали се отварят, а техническият им преглед е изтекъл преди месец. За тези няколко дни толкова пъти бяхме на косъм от смъртта, че вече никой не се чувства прекалено паникьосан сега. Сред пушеци и кабели генератора най-сетне тръгва и водата е изпомпана. Отново сме спасени.

Машинното отделение

Вечерта си припомняме френски шансони, броейки оставащите дни, които както винаги са четири с настоящата ни скорост от два възела в час, което всъщност е горе, долу скоростта, с която човек върви с нормална крачка 🙂

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=n_Pz7unuB_s&w=760&h=515]

Алабамски живот

28.07

Ден 5

Днес всички се чувстваме изтощени от непредвидено дългото плаване, люшкането, студения вятър, ръчното управление, нощните смени, ориза с риба, лежането, морската болест, бавната скорост … Сони е залинял страхотно от неядене и вегетиране в непрекъснатата си дрямка в леглото. Мен ме боли цялото тяло от лежане и недоспиване, заради търкалянето от единия край на леглото до другия. В една от стаите се разразява и семейна драма. На чисто новия генератор му влиза солена вода през ауспуха в маслото и тотално сдава багажа. Но пък днес хубавото е, че автопилота тръгва, а GPS-ът показва, че остават само 40 морски мили до целта, което означава, че утре най-вероятно ще достигнем Порт Вила.

29.07

Ден 6

Рано сутринта, след изгрев най-сетне съзираме сушата. “Алабама” се клатушка поривисто покрай брега на Ефате (Efate), островът на който се намира столицата на Вануату – Порт Вила (Port Vila). Всички излизаме отвън, грейнали от щастие. Явно няма да се мре, поне не този път. Все още обаче лашка твърде силно, така че се налага болните да полежим още малко преди твърдата земя. Слагаме по-голямо платно и отпрашваме. Брегът се вижда съвсем близо, без хълмове и възвишения. Има някое и друго резортче, селца и красива джунгла.

Порт Вила

Празнуване на оживяването в Порт Вила, столицата на Вануату

В 3-4 следобед хвърляме котва в големия закътан залив на Порт Вила, където няма никакво вълнение. Добре дошли на Вануату!

На островите Ясава местните практикуват ходене по вода 🙂