Мианмарец с каручка
25.11.2015
Влязохме в Бирма, сега официално – Мианмар. Страна за която почти нищо не знаем и е едно голямо неизвестно. Това, което знаем е, че е будистка държава и след години на военна диктатура преди броени дни на провелите се избори спечели демократичен лидер – Аун Сан Су Чи, която е прекарала голяма част от живота си като политически затворник и е удостоена с Нобелова награда за мир. Пътешествениците, които срещнахме, всички до един бяха силно впечатлени от страната и я намираха за много специална, а хората за изключително добри и гостоприемни. С това горе долу се изчерпваха нашите знания за Бирма.
В малка, екзотична постройка ни биха печатите за влизане. Провериха специалното разрешително, което се изискваше за преминаване на тази граница и ни казаха да изчакаме гида, който идва да ни посрещне. Ние пък им казахме, че тръгваме пеша към село Таму (Tamu) и не ни трябва никакъв гид. Пуснаха ни да си вървим безпроблемно. Таму беше на 3 км от границата, по пътя минаваха само моторчета и цареше пълно спокойствие. След около 20 минути вървене гида с малко скутерче ни застигна и предложи да ни закара до центъра без пари. Натоварихме се тримата с раниците барабар и скоро се озовахме в Таму.
На влизане в Таму
Гидът, незаинтересовано момче с метъл тениска, се опита да ни качи на нещо като автобус до град Калей (Kalei), понеже не можело да се остава в региона между Таму и Калей. Но ние се измъкнахме под предлог, че първо ще обядваме и после ще си хванем автобуса. Замина си радостен, че задълженията му са приключени. Продължихме да вървим към края на града, но къщите все не свършваха. Вървяхме близо час и накрая спряхме и започнахме да стопираме. Минаваха доста коли и превозни средства, но никой не спираше. След близо час едно камионче, натоварено с китайски стоки, ни взе. Чичкото, който в едно село по пътя се смени с млад шофьор, отиваше директно до Калей на 150 км. Младото момче почти не говореше английски, така че комуникацията не вървеше, но иначе беше много симпатичен.
Още с преминаването на железния мост на границата, един нов, коренно различен свят се откри пред очите ни. Не можехме да повярваме как пресичайки едно мостче може всичко да се смени така радикално. Пейзажите са просто неописуеми. Бяхме попаднали в рая. Чистота, пълно спокойствие и тишина ни заляха. Прекрасни гори, оризища и палми, малки бамбукови или дървени къщички, подредени и спретнати разкриваха пред нас райска гледка.
Типична къща
Всяка къщичка беше отделена и си имаше собствен двор, дори в центъра на селата, за разлика от индийските села, които обикновено бяха доста на гъсто и без дворове. Дадохме си сметка, че шума и лудницата на Индия, заедно с мръсотията и прахоляка са ни действали леко изнервящо на подсъзнателно ниво и сега Бирма ни опияняваше и действаше като нектар на умовете и нервите ни.
По пътя
Навсякъде имаше глинени стомни за вода, от които преминаващите да утоляват жаждата си.
Типични стомни за вода по улиците
Всичко изглеждаше толкова подредено и приказно, бетон и тухли почти отсъстваха от пейзажа. Жените, с увито парче плат като пола и риза, обикновено ходеха с лице покрито с жълта маска, която се извличаше като парче дърво се търка в специален гладък камък. Тя служеше като защита от слънцето и за красота. Полите им не бяха толкова шарени и красиви като манипурските, които приличаха повече на сарита.
Тоалетка за танака
Видео: приготвяне на традиционна маска за лице танака
Мъжете също носеха поли, обикновено кафяви или сини на каре, но начина на връзване беше съвсем различен от индийския. Забелязах, че тук всички си падат адски по карираните платове. Дъвченето на бетел беше още по-разпространено от Индия, всеки бе налапал листо с орехче. Имаше и някакви пури от зелени листа, които повечето мъже пушеха. Хората изглеждаха много спокойни и благоразположени.
Видео: приготвяне на бетел (втора част)
Бирмански пури
Друго ново нещо бяха бирариите, които не липсваха дори в най-миниатюрното село. Имаше всякаква местна бира и алкохол, тук беше съвсем нормално да си обърнеш една халба заедно с обяда, нещо немислимо в Индия. Също така, това не го очаквахме, се оказа че регионът между Таму и Калей е християнски и е пълно с църквички.
Асфалтът беше доста добър и на свечеряване успяхме да стигнем Калей. Оказа се, че трябва да се връщаме на обратно към 10 км, за да продължим към Калеуа (Kalewa) и Мандалей (Mandalay), защото сме си подминали разклона. Нарамихме раниците и тръгнахме на обратно към изхода на града. Бяхме чували, че по закон никой местен не може да те приеме в къщата си и можеш да навлечеш големи неприятности на хората, ако останеш в домовете им, както и че всеки ще се опитва да ти помогне. Палатките предизвиквали смут сред хората.
Навсякъде имаше къщички и оризища и се очертаваше да не можем да се скрием незабелязани, но пък всичко бе толкова идилично, че си мислехме, че едва ли ще имаме проблеми. Докато излизахме от града забелязахме голям будистки манастир и със сигурност знаехме, че в нетуристическите места монасите никога не отказват подслон. Така че решихме да се пробваме.
Общежитие на монасите
Един от главните монаси веднага се съгласи и ни настаниха в голямо, чисто ново помещение. Дадоха ни завивки, рогозки и възглавници, както и две бутилки с вода. Зад постройката имаше бани и тоалетни и малко дворче, където си готвехме. Повече никой не дойде да ни притеснява или разпитва, освен един монах, който дойде да се осведоми дали сме щастливи 🙂
Вечерта се наложи да ставаме да разпъваме палатката, тъй като ни нападнаха ужасни комари кръвопийци. С изключение на това, прекарахме хубава първа нощ в Бирма.
26.11
На сутринта се разходихме из манастира. В залата за медитации една дузина хора, монаси и обикновени миряни медитираха под мрежи за комари. Направихме си и ние едночасова сутрешна медитация, след което ни поканиха на закуска в голямо помещение. На една маса вече бяха сервирали храна за нас, но никой друг не закусваше и се чудехме дали са яли преди или просто не закусват.
Първи манастир
Сервираха ни нудъли поръсени с какви ли не странни неща, между които и месо. Успяхме да го отстраним и да хапнем малко, но вкусът беше доста особен. Имаше и чай с мляко и нещо, което наричат кафе, но абсолютно няма вкус на такова. Въпросната напитка се сервира в термоси безплатно и я има във всички заведения за хранене.
Медитационна зала в манастира
Оправихме си багажа, почетохме книжка и към 11 ч. отидохме да кажем на монасите, че си тръгваме. Те седяха на опашка пред залата за хранене и се оказа, че е време за обяд. Отново ни поканиха да ядем. В началото имаше нещо като церемония и всички пееха молитва. После монасите започнаха да ядат, а миряните ги изчакваха отстрани и сядаха на масите чак след като първите свършат.
На нас ни приготвиха една масичка преди другите хора да са седнали, още докато монасите се хранеха, явно защото бяхме гости. Масата беше така отрупана с различни храни, че не можехме да повярваме на очите си. Всичката тази храна бива събрана сутринта, когато монасите излизат с кошничките си, а хората се подреждат на опашка и им дават всевъзможни храни – сготвени, сурови, бисквити, снаксове, плодове и въобще каквото ти хрумне. После в гигантската кухня на манастира храната се разпределя.
Кухнята в манастира
Този обичай е застъпен също така в Тайланд и Лаос. На нашата маса имаше поне десет купички с различни видове зеленчуци, месо, риба, супи и салати, които се сервират с бял варен ориз. Вкусът на ястията тук е много специфичен и коренно различен от индийската кухня. Винаги ме учудва, че монасите от югоизточноазиатските страни си хапват месо съвсем безскрупулно, при положение, че в будизма доста се акцентира върху ненасилието към животни. В Шри Ланка например, които също принадлежат към традицията на теравада будизма, обаче са стриктни вегетарианци, даже и обикновените хора.
Така преядохме с вкусотии, че до вечерта не огладняхме изобщо. Може би това е и целта на такъв богат обяд, тъй като монасите обикновено не приемат храна след обяда.
Започнахме стопа, но първите две коли бяха за по 5-10 км. По пътя почти нямаше превозни средства и се наложи да чакаме 20-30 минути. Най-накрая ни взе камион, който отиваше директно до Мандалей, което като разстояние е близо 400 км. Гледките продължаваха да ни поразяват с красотата си. Наистина раят би трябвало да изглежда като тук.
На места се виждаха ужасните поражения от наводнението по-рано тази година. Цели къщи бяха изтръгнати и преобърнати, покрай пътя имаше множество временни лагери на бедстващи, загубили домовете си. До съвсем скоро голяма част от мостовете по пътя са били отнесени и пътуването е било кошмарно, но изглежда че районът бързо се възстановява. Не мога да си представя какъв ужас е било нивото на реката да се вдигне с 10 метра и да остане така в продължение на 11 дена. Наистина голяма трагедия!
Поражения след наводнението
Наближихме град Калеуа (Kalewa) и един полицай ни спря за проверка. Бяхме чули, че стопът е забранен, но този чичко само пита дали ще продължаваме с камиона до Мандалей и ни пусна по живо по здраво. Пътят от Калеуа до Монюуа (Monywa) – 184 км минава през хълмист регион, почти ненаселен и е толкова лош, че повечето хора предпочитат да си вземат корабче по реката. Скоро асфалтът съвсем изчезна и средната ни скорост стана 10-15 км/ч, така че до вечерта едвам успяхме да изминем 100 км. За сметка на това природата беше невероятна и затова въобще не ни пукаше за скоростта.
Мианмарка
Към 18 ч. взе да се стъмва и помолихме шофьора да слезем до едно крайпътно заведение. Трябваше ни вода, така че нямаше как да слезем в гората. Той така се притесни и всячески се опитваше да ни накара да продължим с него до края, но на нас не ни се пътуваше цяла нощ и останахме.
Комуникация с жестове с първите местни, които срещнахме
След голямо суетене хората от заведението ни оставиха да си опънем палатката в двора им под една палма. Не спираха да се смеят и каквото и да правехме ни наобграждаха и зяпаха с голям интерес. На Цветин даже му се стори по едно време, че собственикът му предлага сестра си. Легнахме си без да вечеряме, тъй като още се чувствахме претъпкани от обяда.
Кухнята на заведението
Спане в задния двор на заведението
27.11
Сутринта след баня и пране бяхме готови да тръгваме. Хората ни подариха връзка банани и топки от карамелизиран оризон, заедно с парче твърда мас от фъстъци. Лошото беше, че от сутринта бяха минали само два камиона и две частни коли и пътят пустееше. Тръгнахме пеша към селото в далечината, но не бяхме вървели и пет минути когато джип с хора от напояването ни взе до Монюуа.
Спряхме да ядем в селото и те ни почерпиха. Отново бяха сервирани бял ориз с десетина чинийки с различни ястия. Всички си удариха по една биричка и продължихме. След 30 кошмарни километра, през които за малко да не повърна от завоите и друсането, слязохме на перфектен път в равнината и направо прелетяхме следващите 60 км.
Монюуа е сравнително голямо градче. Зад всеки ъгъл блестят красиви позлатени пагоди и будистки манастири. По улиците се продават какви ли не, коя от коя по-екзотични храни. Всички жени са намазани с жълтата маска против изгаряне, която впрочем и аз започнах да си слагам, когато минавахме през заведения. Жените много се радваха да ме клепат, като им се струваше, че така човек е много по-красив.
Баба с внуче
Хората ни оставиха в единия край на Монюуа, което ни отне един час докато го извървим до другия. Всичко беше толкова интересно и екзотично, че нямахме търпение да се установим някъде и да разглеждаме по улиците. Това, което не очаквахме, е че е толкова чисто, подредено и развито. Може би след няколко години ще стане като Тайланд.
Едно камионче ни взе до малко градче на половината път до Мандалей. Започна да се стъмва и решихме да се отбием в първия изпречил ни се манастир. В края на градчето Миюнму (Myiunmu) имаше малко манастирче и се насочихме натам. Главният монах в началото се опитваше да ни отпрати на хотел, но в крайна сметка се съгласи да останем като разгледа много подробно паспортите ни.
След това ни връчиха наръч банани и ни заведоха до голямо помещение, където спяха няколко тийнейджъри. В една от постройките имаше монашеско училище и малки монахчета вътре четяха сутри. Освен главния монах нямаше други възрастни и манастирът май основно служеше като обучителен център. А младежите от нашето помещение, които си бяха с всекидневни дрехи, така и не разбрахме защо живеят там.
Манастира в Миюнму
В Бирма всяко момче трябва поне веднъж в живота си да бъде монах, като минималния период е една седмица. Може би този манастир служеше като училище за временни монаси. Момчетата цяла нощ си звъняха и приказваха с разни девойки, слушаха музика до късно, така че се наложи накрая да станем и да загасим ние лампата. Вечерта беше много топла и като се съди по това, че ще продължаваме все на юг, може би студените нощи приключиха за нас.
Монаси и ученици
28.11
Днес за първи път използвахме мианмарски пари – чатове (kyat – чете си чат). Единствените пари, които в момента притежавахме, бяха 100 долара в кеш и бяхме решили да ги обменим чак след като стигнем Мандалей по официалния курс. Жоан, испанеца който пътува без пари, ни беше подарил банкнота от 1000 чата, приблизително 1,40 лв., които самия той беше получил от друг човек. Бяхме се вдъхновили от неговия опит и решихме да пробваме какво е да се пътува без пари. Тъй като не обменихме на границата, дори и да искахме не можехме да ползваме доларите, АТМ които да приемат чужди карти също нямаше извън Мандалей, не че в картата имахме някакви пари де.
Сутрешна баня
Днес беше вече трети ден, в който разчитахме само на добрината на хората и малко провизии останали ни от Индия. Тъй като вечерта не бяхме вечеряли, а се очертаваше да няма и закуска, решихме да закупим нещо с хилядата чата. За левче успяхме да закупим порция нудъли, малко червен ориз и традиционно сладко. Всяко нещо струваше по 30-40 стотинки.
Първи пир
След закуска излязохме на пътя и след 15-20 минути една джипка пикап с няколко момчета от някаква голяма компания ни взеха директно до Мандалей. Натоварени отзад в пикапа изминахме оставащите 70 км неусетно.
Мандалей е вторият по големина град в Бирма след Янгон. Наоколо е пълно със забележителности и съответно е много туристическо. Чудехме се как да процедираме, дали да не разгледаме най-важните места набързо и после да си търсим манастир извън града или директно да тръгнем по манастирите и после в центъра, с надеждата да намерим някой, който да се съгласи да останем. Точно влизахме в града и момчетата изведнъж казаха, че щели да ни заведат в “техния” манастир. Паркирахме в двора, след което извикаха абата. Той с голяма радост ни прие и всички му паднаха в краката за поклон, а после си заминаха.
Сиропиталището
Оттук нататък попаднахме в неописуем филм. Абатът, изпит възрастен човек с очилца, ни заведе до голяма колониална сграда, която в момента реновираха отвътре и беше празна. Пометоха ни една обширна стая, донесоха две масички и столове, както и един килим. Точно опънахме палатката (заради комарите най-вече) и едно дете се появи с огромна табла с плодове – мандарини, банани, драконов плод, както и стек с минерална вода. Не можехме да повярваме на късмета си. Пред прозореца се полюшваха палми и цареше пълна тропична идилия. Абатът каза, че можем да останем колкото си искаме и добросърдечно се усмихна.
Първи дарове от монасите
След като се разтоварихме излязохме на разходка. Мандалей е доста голям и разстоянията са много дълги, но за щастие се намирахме съвсем близо до забележителностите. Градът изглеждаше много приятно. Имаше тропични растения навсякъде, малко движение, никакви боклуци, ниски къщички и широки абсолютно перпендикулярни улици с номера като в Щатите (Например даден адрес е на ъгъла на 6-та и 35-та улица да речем.).
Гигантска статуя в близкия манастир
Скоро стигнахме до царския дворец, ограден с крепостна стена и воден канал. Входният билет включваше още няколко други забележителности и бе 10 000 чата (14 лв.) – нямаше как да си го позволим. Въпреки това се чувствахме много щастливи, че изобщо можем да се разхождаме из Мандалей и въобще не ни пукаше. Продължихме към близкия хълм, върху който се издигаха няколко пагоди. Отгоре се откриваше красива гледка към целия град.
Кралския дворец
В подножието му се виждаха и три стари пагоди, които можеха да се посетят без входна такса. Сигурно разгледахме общо шест пагоди, но всичките бяха толкова красиви, зашеметяващи и различни една от друга, че изобщо не ни омръзваше да влизаме от една в друга. Златни куполовидни структури, огромни статуи на Буда, монаси в червени роби, палми и розов залез ни накараха да се чувстваме точно като в приказка. Усещането, че сме в рая не ни напускаше и за секунда.
Най-голямата книга в света – във всяка ступа има каменна плоча с текстове от будисткия канон
Гледка от хълма Мандалей
Пагодата Санда Муни
Пагодата Аунг Тау Му
Привечер се прибрахме и момчето ни извика за вечеря. Бяха отрупали цялата маса с какви ли не ястия и ориз. Направо ни стана неудобно. Появи се един пълничък монах и след като бяхме преяли до смърт ни напълни една торба с чипсове, плодове и енергийни напитки за стаята. Поговорихме си с момчетата и се оказа, че това всъщност е будистко сиропиталище за момчета, основано 1926 година. Монасите бяха общо трима с абата. Имаше 200 деца на всякакви възрасти, като самите деца не бяха монаси. Всички бяха много добре облечени и с нови телефони. Имаше дори и основно училище, а големите ходеха на училище на друго място. Беше много весело и всички изглеждаха щастливи. Говорихме си и за политика и както всички хора, които срещахме досега, и те ликуваха, че демокрацията е дошла и са се отървали от военния режим.
Лошото е, че на повечето хора английският им е доста слаб и задълбочените разговори не вървят. Бирма е бивша английска колония, но за разлика от Индия почти няма следи от това време. Табелите на английски са си голяма рядкост, но пък всички мерят разстоянията в мили и ярдове. Движението е сменено отдясно, както в по-голямата част от света, но воланите на колите са си все още отляво, което прави шофирането и изпреварването по-рисковано. За да изпревари, шофьорът трябва да се изнесе изцяло в насрещното платно, преди да разбере идват ли коли отсреща. Слава Богу бурмийците са спокойни шофьори и опасните ситуации са рядкост.
29.11
След отново преобилна закуска абатът ни предложи да ни закарат до някоя забележителност, която бихме искали да посетим. Бяхме чували, че пагодата Маха Муни е второто по важност религиозно място в цяла Бирма и искахме да видим огромния Буда от масивно злато, но беше в другия край на града и може би щеше да е голямо главоболие да отидем до там. Така че се съгласихме, като си представяхме че някое от момчетата ще ни закара със скутерче или мотор.
Будата в пагодата Кутодав
Вместо това в двора се появи лъскав, черен джип с шофьор. Стана ни много неудобно и се опитахме да им обясним, че и колело ни върши работа, но всички се кикотеха и ни набутаха в джипа. Качиха се още четири от по-големите момчета и пълничкият монах и потеглихме на такъв целодневен тур, че свят ни се изви.
Мандалей, царството на пагодите
В Маха Муни Пая (Maha Muni Paya) огромен златен Буда привлича пилигрими от цяла Бирма. Поклонниците лепят листчета покрити с фин, златен прах върху статуята, удебелявайки микрон по микрон златото отгоре й. Покритите коридори около пагодата са целите облепени в искрящи стъкълца. В отделно помещение няколко бронзови статуи на митични същества обещават оздравяване от болежки, ако се потъркаш в тях.
Златния Буда в пагодата Маха Муни
Видео: лепене на златни листчета
В древния град Инуа (Inwa), на 20 км от Мандалей, антични храмове и пагоди изумяват туристите. На входа ни искат билети и пълничкият монах закупува два билета по 10 000 чата (14 лв.) въпреки опитите ни да го разубедим. За местните разбира се е безплатно.
Инуа
Старинни храмове в Инуа
В Инуа с приятелите ни, монаха и момчетата
Дървен тиков храм в Инуа
Продължаваме обиколката към Сагаин (Sagaing), градче от другата страна на река Иравади(Ayeyarwady). Пред погледа ни се редуват пагоди и манастири до безкрай. Всичките са огромни, коя от коя по-красиво украсена, повечето позлатени, всяка със собствена архитектура и стил. Никога не сме виждали толкова храмове на едно място, дори и в Индия и то изцяло подържани. Всичките са построени с дарения.
Процесии, носещи дарения към храмовете
Мианмар е на първо място по благотворителност в света и това е ясно видимо, особено тук в Мандалей. Всички кутии за дарения по храмовете са препълнени догоре с пари. Някои хора инвестират в молове, други в храмове… В градовете модерните молове почти отсъстват, но златото, скъпоценните камъни, дърворезбите по пагодите биха стигнали да се построят може би повече търговски комплекси от тези в цяла България. Е, все пак тук предпочитано е манастир, а не мол 🙂
Пагодата Каунгмудав, Сагаин (боядисана в златно след изборите и победата на демокрацията)
Пагода в Сагаин
След Сагаин продължаваме към Мингун (Mingun) известен с гигантската постройка от тухли във формата на планина. Абсолютно масивна, с изключение на малки ниши за статуите на Буда. Но след земетресение конструкцията се разцепила. Монахът отново плаща за нас по 7 лв. за вход. Момчетата пък се надпреварват да ни купуват сувенири от всяко място. Чувстваме се като на най-скъпия възможен тур, включващ абсолютно всички забележителности, обиколка с джип и подаръци. Ако не бяха тези хора изобщо нямаше да можем да видим каквото и да е от Мандалей. Повечето места са отдалечени, с труден достъп – без градски транспорт и често дори без указателни табели на английски, а входовете за чужденци са ужасно скъпи.
Белия храм в Мин Гун
Гледка от Мин Гун
Списъкът на монаха обаче не свършва до тук. Следващото място е традиционен дървен мост от огромни тикови талпи, пресичащ цяло езеро в Амарапура (Amarapura). Отдавна вече е тъмно и сме пред припадък от часовете обиколки, но турът все не свършва. Последно посещаваме най-новата пагода в Мандалей – Нефритената пагода. Това вече е нещо наистина невиждано. Цялата е облицована с късове нефрит от най-редките, чиято стойност дори не мога да си представя. От четирите страни на пагодата има помещения с нефритени буди също от най-висококачествения вид. През цялото време не мога да повярвам къде се намираме и дали не сънувам. Главата ми е замаяна от злато, скъпоценни камъни, буди, монаси и палми.
Река Иравади
Вечерта монаха ни черпи спагети в едно ресторантче. Момчетата също са много щастливи, като нас. Веселие изпълва нощния въздух. Забелязваме как монаха често спира и пазарува патенца и други играчки за малките момченца от сиропиталището. Невероятен ден!
30.11-02.12
Чувстваме се като най-уважаваните гости в цял Мандалей. Мисля, че и в най-хубавия хотел хората не получават такова отношение. Тази сутрин закуската е грандиозна – ориз и близо десет различни зеленчукови ястия, плодове, кафе с мляко, чай, минерална вода. Всеки път се опитваме да им обясним, че няма как да изядем толкова храна и че сме предоволни само от ориз с боб, но напразно. Три часа по-късно е сервиран обяд с още по-голямо разнообразие от кърита. Пълничкият монах вади от запасите безалкохолни напитки и бисквити за десерт.
Мястото, където спахме
По-късно джипът ни чака за обиколка на две забележителности, които все още не сме посетили. Скъпият билет от вчера важеше и за царския дворец, така че първо отидохме да разгледаме там. Беше нещо като мини копие на Забранения град в Пекин, но изцяло от дърво. Учуди ни това, че кралят е харесвал да живее в къщички тип барака без никакво разточителства, но може би оригиналните навремето са имали поне дърворезби. Тези бяха реконструкция, тъй като след втората световна война всичко е било на пепел, и изглеждаха съвсем семпло.
Царския дворец
След това разгледахме и манастира Атумаши (Atumashi), най-големият в Мандалей, като Буда вътре е направен от пепелта от копринените дрехи на краля и позлатен, а диамантът на челото му е изчезнал по британско време. В съседство е и кралския храм, целият от дърво, с невероятни резби.
Храмът Шуенандау Кианг
След обиколката се прибрахме, а аз започнах да се чувствам странно. Привечер получих треска и висока температура, но главата ми не гореше, само тялото. Не можех да спра да треперя. Започна да ми се гади и коремът ми се поду. Заключихме, че е хранително натравяне, вследствие всичките странни гозби, с които се тъпчехме постоянно (някои май ги поливаха с олио от ферментирала риба, други пък бяха от гигантски бобове). Цяла нощ не мигнах от болки.
На сутринта ми беше попреминало, но цял ден не сложих хапка в устата си, с изключение на един банан. Абатът се беше притеснил да не е малария. Тук маларията е често срещана и е вярно, че всяка нощ комарите ни съсипваха докато сме извън палатката, но го успокоихме, че не е сериозно. Човекът ни донесе традиционни лекарства с ужасен вкус, които много помогнаха, както и цял буркан с мед и датски сладки. Носеха ни храната с табли, но само Цветин, на който нищо му нямаше, можеше да яде. Хората тук са толкова мили и добри, че и най-големия темерут би се трогнал. Останахме още един ден, за да се възстановя напълно, въпреки че не успях да ям нищо друго освен плодове, но поне се оправих изцяло.
03.12
Оправяме багажите, хапваме мохинга (mohinga), една от традиционните закуски, много тънки оризови спагети залети със странен сос от стъбла на бананови връзки, поръсени с ядки. Днес за първи път от месеци вали дъжд и се налага да изчакаме да поспре. Благодарим най-сърдечно на всички на раздяла. Абатът ни подарява чадъри, сушени банани и една кутия ултра скъпо новозеландско масло, което дори не можем да си представим откъде се е взело.
Насочваме се към портала, обмисляйки как да излезем от града, когато за наш ужас зелен пикап паркирал на изхода отваря врати и всички ни подканят да се качим. Усилено протестираме в напразни опити да обясним, че и сами ще се справим. Накрая се съгласяваме да ни изкарат до магистралата. След като стигаме до там пълничкият монах, който заедно с още три от момчетата също реши да ни придружи, ни успокоява, че ще ни закарат до отбивката за Баган (Bagan), следващата ни дестинация.
Стигаме до отбивката, но постепенно притеснителни опасения започват да се прокрадват в нас… Джипът зарежда 30 литра бензин и спираме за обяд в едно селце, което подсказва, че няма да ни оставят току-така. След обяда им казваме, че вече ще си продължим на стоп, но тъй като английският на всички е на много базисно ниво, просто не ни разбират и джипът продължава устремно към Баган. Вече ни е толкова неудобно, че ще бият 200 км само заради нас, но изглежда че няма как да ги разубедим, всичко е решено предварително.
На половината път се отбиваме в манастирче, свързано със сиропиталището. Главният монах ни кани на чай и фъстъци. Още не сме седнали, когато започва да вади подаръци. Първото, което вади е една кофа с някакво лекарство от стрити бобчета, което било много хубаво за черния дроб и спин?! Хтет Уин (Htet Win), момчето, с което сме най-близки и всяка вечер идваше да си говорим, грижливо се осведомява дали сме хив позитивни: “Do you have the virus?” Въпреки негативния отговор получаваме едно шишенце с лекарството, да сме си го пиели всеки ден, че е много хубаво. Монахът ни подарява и една бутилка с мед, в който плуват някакви семена и връзка банани. Покланяме му се до земята и странната визита приключва.
В късния следобед, след четири часа шофиране, достигаме до Баган. Баган е най-голямата забележителност в Бирма и съответно туристическият поток е огромен. Древна столица с над 2000 храмове и пагоди, голяма част от които на по 1000 години, разпръснати между палмите създават мистична, уникална гледка. Препоръчваме ви филма “Самсара”, в който могат да се видят много красиви кадри от Баган.
Пагодата Баган Шуезигон
На влизане в градчето ми се мерна нещо като гише с табела, че всички чужденци трябва да спрат и да си купят билет, но ние само го подминахме и никой не ни спря. Доколкото бяхме чували, билетът е на баснословни цени и бяхме малко притеснени как ще разглеждаме. Отбихме се в един манастир, където нашите хора имаха познати, но се оказа, че точно тук на манастирите им е забранено да приемат чужденци и трябва да се спи в кожодерските хотели, които не падат под 10-15 долара нощувката.
Ние разбира се твърдо отказахме да спим на хотел и то при наличието на обширни гори, без никакви къщи и хора, каквато е по-голямата част от Баган. Нашите хора бая се притесниха и много държаха да ни намерят място за спане. Накрая, само за да не ги стресираме, се съгласихме да обиколим първо по-важните пагоди, а после да се върнем при монаха с лекарството за спин. Преждевременно се стъмни, което май се оказа голям плюс. Абсолютно никой не ни искаше билети и повечето туристи, да не кажа всички, се бяха разкарали, което направи посещенията много тихи и мистични.
За близо четири часа успяхме да обиколим всички важни пагоди, което без кола щеше да е невъзможно. Разстоянията са големи и сигурно дори и с колело един ден нямаше да ни стигне. След петнадесетата пагода вече бяхме пред припадък и се надявахме безкрайния списък на пълничкия монах да свърши преди да сме колабирали от изтощение. Мисля, че желанието ми да посещавам туристически забележителности е утолено поне за един месец напред.
Относно Баган, не смятам да го описвам. Мястото е наистина умопомрачително и е задължително да се види. Нито снимки, нито филми могат да пресъздадат усещането. Тъй като беше тъмно самите ние не успяхме да снимаме, но и без това с фотоапарата нямаше да уловим мистицизма и величието му.
В 9 ч. вечерта поехме на обратно. Предполагаше се, че ще караме два часа докато се върнем до град Минджиен (Mingyan), но нещата не се развиха така. Станахме жертва на прекалена доброта. Изведнъж се разбра, че сме тръгнали по съвсем друг път, защото нашите хора решили, че така или иначе утре продължаваме към Янгон (Yangon) и защо да не ни спестят част от пътя и да ни закарат до някакъв град до магистралата. Искаха да караме цяла нощ, а бяхме тръгнали в 10 сутринта без почивка, освен за обяд и вечеря. Като разбрахме направо се ужасихме. Плюс това реално планирахме да си стопираме насам, натам преди да стигнем до Янгон.
Все още имахме 20 дена виза и въобще не бързахме. Този път съвсем твърдо заявихме, че искаме да спрем в Минджиен и повече не се нуждаем от никаква помощ. Накрая склониха, но за беда вече доста бяхме се отдалечили в грешната посока и пълничкият монах реши вместо да се връщаме, да опишем една огромна дъга, като направим нощен тур през планината Попа ( Popa mountain). В резултат, вместо два карахме четири часа докато наближим Минджиен.
Накрая просто ми се ревеше. На задната седалка бяхме натъпкани четирима човека и не можеше дари да полегнеш, а и пътят беше лош. В полунощ на 20 км от манастира спряхме за втора вечеря и нашите приятели, които в крайна сметка правеха всичко само за да ни помогнат и да сме щастливи, започнаха да предизвикват в нас чувства на яд и агресия, но все пак нямахме право да се сърдим на някой, който ни е направил толкова много добрини.
Изведнъж им хрумна, че и в това село има манастир, чийто абат познават и може да останем там. Ние разбира се се зарадвахме премного на идеята. Минаваше полунощ когато нахлухме в манастира, но въпреки късния час абата много се зарадва на визитата. В храмовото помещение спяха дванадесетина осиновени от монасите деца, на постелки направо върху пода. Постлаха ни и на нас в един ъгъл и с голямо облекчение, разбира се и с огромна благодарност, се сбогувахме с момчетата и пълничкия монах на име У Тузарта (U Thuzarta).
Абатът от среднощния манастир
04.12
Пленници на добротата
В 5 сутринта след кошмарна нощ продължила едва няколко часа, в която комарите ни направиха на решето, а когато се омотавахме с вълненото одеяло получавахме топлинен удар, обитателите на манастира се събудиха и започнаха да шетат. Въпреки шумовете и разговорите преумората ни държеше упоени.
В 7:30 отваряме с огромни усилия тежащите тонове клепачи. Около постелята ни пет монаха седят и ни зяпат. Обзема ме силно раздразнение, но се опитвам да потисна изблика да пребия всички наоколо. Монасите с мили усмивки ни подканят да ставаме. След като си измивам очите се успокоявам. Утрото в манастира е прекрасно. На ниска масичка пред олтара на Буда е сервирана закуската. Очакват ни спагети плуващи в животинска мас и пилешко. За щастие има и мекички.
Абатът е силно превъзбуден и всички се опитват да ни сервират нон-стоп. Опитвам се да не го гледам как плюе в порцелановия си плювалник огромни, червени от бетела храчки, докато си преглъщам залъка. След закуска сме решили да се омитаме възможно най-бързо и да си отдъхнем сами някъде. Докато си оправяме багажа загриженият абат вече се е обадил на един местен, който паркира колата в двора, с готовност да ни кара, ако ще и на края на света. Весело застава да ни чака. Никога не ни се е случвало да отказваме безплатен транспорт, но в този случай изпадаме в паника.
Представяме си как започват безкрайните обиколки по пагоди, нощни турове през планините, събуждания в пет сутринта, хранителни натравяния от преяждане и още куп неудобни ситуации, в които някой плаща хиляди чатове за нас. Искаме да избягаме на всяка цена, без някой да се притеснява за нас, да си стопираме и да сме си сами.
Пленници сме на нечуваната доброта на хората тук и вече не знаем за кой ден не можем да се отървем. Хубаво са го казали старите хора: “Много добро, не е на добро.” 🙂 Казваме им, че ще вървим пеша, пък каквото ще да става. Абатът ни връчва една торба с фъстъци и бисквити, покланяме му се и като компромис се съгласяваме да ни закарат до края на селото. Този път ни се разминава и скоро крачим по асфалта, окрилени от чувството за свобода.
Движим се по същия път, по който дойдохме вчера. Днес сме решили да се върнем до планината, през която минахме снощи и да се усамотим в гората. Нямаме никакви сили да стопираме на дълги разстояния. Трябва ни почивка в природата, без хора и ранни ставания. Самата планина също е туристическо място, но не знаем защо. Вчера пълничкият монах говореше много превъзбудено за нея, но не разбрахме какво има там. Трябваше да изминем само 50-60 км до планината Попа, но по пътя минаваха много малко коли.
Изведнъж обаче ни потръгна страхотно. Сменихме три коли, като последната беше с филипинец инженер и преди обяд вече бяхме в подножието. Самата планина всъщност е самотен хълм в безкрайните палмови равнини, които се простират наоколо. Тесен асфалтов път се виеше нагоре през южните склонове на хълмчетата. Тръгнахме пеша по пътя. Задминаваха ни десетки луксозни автобуси със западняци и камионетки, натоварени с местни. Чудехме се къде са тръгнали всички тези хора. След около половин час от пътя се откри гледка към висока тясна скала върху която беше построена пагода. Изглеждаше много впечатляващо и ни се изясни къде точно отиват туристите.
Местни жени на Маунт Попа
Решихме да не се приближаваме, вместо това свърнахме по една пътечка в шубраците и се изкачихме на едно хълмче, от където имаше хубава гледка, а в същото време бяхме скрити отвсякъде. Устроихме бивака и се отдадохме на релаксация, разходките и разглежданията оставихме за утрешния ден. Вечерта най-сетне си сготвихме нормална храна – чапати и леща на огън. Уединението ни с природата бе единствено леко смутено от концерта с бурмийска естрада и металика, чуващ се някъде около пагодата.
Бивака ни на Маунт Попа
