Тадж Махал
28.09
Събудиха ни в 6 сутринта с чай. След закуската се сбогувахме с гостоприемното семейство и излязохме пеш от село Фафунда , чието име доста ни разсмиваше 🙂 ). Не чакахме дълго и двама странни типа ни спряха. Почти не говореха, нито се усмихваха и в никакъв случай не изглеждаха щедри и доброжелателни хора. Пътувахме с тях рекордните 150 км. до град Алигар (Aligarh). В крайна сметка едното чиче се оказа голям добряк. Черпи ни ориз биряни в едно крайпътно заведение, купи ни вода и безалкохолни и когато видя, че не ни развалиха банкнотата за да си купим банани, отиде и ги купи той. Докато пътувахме си клатеше много смешно главата в такт с надутата електронна музика.
Оставиха ни в центъра на Алигар, кошмарен индийски град. Абсолютен хаос и шум цареше навсякъде по мръсните улици. Докато отчаяно се опитвахме да се измъкнем от града, шофьорът се върна сам без доброто чиче и се опита да ни изнуди за пари, но бързо се отказа. След като не успяхме да си хванем автобус (защото трябваше да скочим в автобуса в движение, нещо което е почти неизпълнимо с нашите раници) си хванахме тук-тук до края на града.
За пореден път загрижен моторист ни пречеше на стопа, обяснявайки че никога няма да ни спре кола и чудейки се как да си говорим по-дълго, когато някакви други местни ни казаха, че на 2 км. имало голяма магистрала. По пътя почти нямаше коли и решихме да отидем до магистралата. Мина нещо подобно на маршрутка, но теглено от кон и се метнахме отгоре. Стопът продължи успешно с малка камионетка, която ни откара директно до целта гр. Агра, Тадж Махал.
Използвахме следобеда за да проучим как седи въпросът с билетите. Докато се разхождахме по улиците на Агра видяхме изумителни превозни средства, между които гигантска двуколка теглена от камила и каруца теглена от двуметрови бели волове на оранжеви точки, тип жираф. Понякога се чудя дали сме в Индия или в Алиса в страната на чудесата?!
Петнисти волове
Друг вид транспортно средство
Положението с билетите се оказа доста неприятно – 750 рупии (около 23 лв.) за чужденци, но 20 рупии (около 60 стотинки) за индийци, като след броени дни щеше да се покачи с още 500 рупии (около 15 лв.). Нямаше никакъв начин за проникване отстрани, така че решихме да си платим и да видим това чудо на архитектурата. Но щяхме да го направим на изгрев слънце, когато е най-красиво и спокойно. Следобеда се изсипваха хиляди туристи и имаше огромни опашки.
Бяхме останали без сили, но слава Богу около Тадж Махал всичко е в паркове и градини и се шмугнахме в градината Шах Джахан. В гъстата растителност на едно долче намерихме идеално скришно местенце за палатката ни.
Градина до Тадж Махал
29.09
Станахме много рано и вече бяхме оправили почти багажа, когато пазачите ни откриха. Опитахме се да замажем положението, но те реагираха доста позитивно. Заведоха ни до тяхната къщичка и преди да ни изпратят ни поляха вода да си измием лицата. Оставихме раниците на гардероб, тъй като е забранено да носиш каквото и да е вътре в Тадж Махал освен бутилка вода.
Тадж Махал
Може би почти всеки е чувал романтичната история за император Шах Джахан (Shah Jahan), който се поболял от мъка след смъртта на любимата си жена Мумтаз Махал (Mumtaz Mahal), която починала при раждането на четиринадесетото им дете. В знак на безкрайна любов поръчал построяването на гробницата, което отнело 22 години. Най-добрите майстори и архитекти на Могулската империя били извикани за проекта и така бил създаден величественият Тадж Махал, връх в ислямската архитектура. Всеки го е виждал на снимка или по телевизията, но на живо е абсолютно неописуемо усещане. Много рядко се е случвало сграда да ми въздейства по емоционален начин, а тази просто ни зашемети. Тонове бял мрамор инкрустирани с полускъпоценни камъни, издялани в най-съвършена форма, красота която пренася посетителя във вълшебен свят.
Тадж Махал
Женска джамия в харема
Царските покои
Следващият ни монумент за разглеждане бе червеният форт в Агра, който се намира в непосредствена близост до Тадж Махал. Тук са живели могулските владетели. Архитектурата също е върховна. От терасите на царските покои се вижда гробницата на самия бряг на река Ямуна, така императорът можел всяка сутрин да я съзерцава от балкона си.
Червеният форт
На входа се оказа, че трябва да доплатим. Билетът от Тадж Махал важал само частично за форта. Необяснимо как, но ние просто минахме и през трите проверки без никой да ни поиска билета, който всъщност нямахме – пак някакво странно разместване в хода на реалността.
Залата за аудиенции в Червения форт
След интернет, снабдяване с карти и малко пазар се заехме с излизане от огромната Агра. Отне ни часове и два тук-тука, плюс маршрутка, за да се доберем до магистралата извън града. Беше невъзможно да намерим директен автобус до покрайнините. Доста се изморихме от излизането.
Свечеряваше си и стопът се закучи. Минаваха десетки коли и камиони, но никой не спираше. Точно се чудехме какво ще се случи тази нощ и къде ще спим, дали да не се насочим към търсене на място за палатка, което щеше да е трудно, тъй като навсякъде беше бая застроено и мръсно. Но един тир ни качи директно до следващата ни дестинация – Матура, Вриндаван, родното място на бог Кришна. Докато изминем 50-те километра съвсем се стъмни. Чудехме се къде да слезем, по пътя все имаше постройки или фабрики и рафинерии. Никак не изглеждаше примамливо, а ни се искаше да слезем преди Матура, защото в града щеше да е невъзможно да намерим място.
Съдбата (или нещо друго) отново се намеси по чудодеен начин. Пред нас се изпречи гигантска бяла гурудвара и накарахме шофьора да спре. Матура беше само на 4-5 км и утре щеше да е лесно да се придвижим. Слязохме, оставихме обувките и раниците на входа и влязохме да разгледаме. Учуди ни това, че го няма традиционното място за миене на крака пред входа, а и не приличаше съвсем на другите гурудвари, в които сме били.
В огромна бяла зала осветена от неонова светлина, една дузина хора покрити с платове и шалове медитираха пред единствения предмет в залата – портрет на някакъв гуру. Обстановката беше адски особена, цареше пълна тишина. Изведнъж се появи едно момче и ни обясни, че това е храмът на общността Джай Гуру Дев (Jai Guru Dev) и то главният им храм.
Медитация в храма Джай Гуру Дев
Хора от всички религии и касти били приемани еднакво добре. Медитиращите се опитвали да си отворят третото око и да видят божествената светлина. Разведе ни наоколо. Зад сградата се намираше самадхито (гроба) на главния гуру, починал преди три години на възраст 116 години – индийски мистерии.
Помещението, в което е живял гуруто
Попитахме дали можем да останем за вечерта и веднага се съгласиха. От другата страна на пътя имаше малък ашрам с хиляди декари земеделски земи, кравеферма с 4000 крави, огромен навес където спяха всевъзможни хора и лангар (кухня), в която се сервира храна за над 2000 души всеки ден. Едно шефче реши да ни настани в стая в ашрама, където оставаха само виповете, вместо да спим на палатка в двора. В стаята имахме дори климатик. Показаха ни и стаята на починалия гуру, навсякъде всичко беше в бяло, осветено от шарени лампички. Последователите също се обличаха в бяло. В двора бяха паркирани една дузина бели джипове, ретро колекционерски коли, както и една бяла лимузина.
Храмът Джай Гуру Дев
Във всичката тази белота витаеше дух на милиарди рупии и машинации. По-късно разбрахме, че сегашният собственик е влиятелен адвокат, някои от шефовете са политици от управата на щата Утар Прадеш. Фондация Джай Гуру Дев притежава имоти в стотици градове из Индия и милионите се въртят. Показаха ни снимка на гуруто преди години, изнасяйки учението си пред тълпа от няколко стотин хиляди души. Но след остаряването и кончината му духовният аспект може би се бе позанемарил. Отново бяхме попаднали на откачено място. През нощта в стаята беше толкова горещо и имаше толкова комари, че прекарахме една от най-ужасните си нощи през последните месеци.
30.09
Сутринта момчето държеше да ни разведе из всички ниви, кравефермата и къщичките на работниците. Бяха много мили, приготвиха ни и закуска.
Закуска зад храма
Хванахме си рикша до Матура за 2-3 км. Градът не ни впечатли особено, нито храмът, където се е родил Кришна. Постройката беше нова и главната зала пресъздаваше затвор, защото историята гласи, че родителите на Кришна били оковани, когато той се е родил. Имаше много поклонници и охраната беше изключително строга. Всичката електроника трябваше да бъде депозирана на входа. По-късно се разходихме до гатовете на река Ямуна и из базара. Крайбрежната алея беше потресаваща – маймуни, плъхове, боклуци, изпражнения и всичко това на фона на стара, странна архитектура. Всичко изглеждаше занемарено. На най-свещения гат хората се къпеха в Ямуна сред плаващи боклуци. Туристи естествено нямаше.
Гатовете (стълби, които водят към водата) на Матура
Басейн за вода от едно време
В късния следобед си хванахме рикша до свещения град Вриндаван, който се пада нещо като сателитен град на Матура, на десетина километра разстояние. Това е мястото, където Кришна е прекарал голяма част от детството и юношеството си. Разгледахме стар храм и когато падна тъмнината, промъквайки се по тесните улички, се запътихме към брега на Ямуна. Атмосферата беше коренно различна от тази на което и да е друго място, на което сме били в Индия. Всяка постройка беше храм или ашрам. В града, който никак не е голям, има близо 5000 храма. През всяка врата се виждаха идоли на различни божества, сякаш се пренесохме в някаква паралелна реалност. Из въздуха витаеше дух на старост и странни практики. Хората бяха съвсем различни от тези в Ришикеш, с друго излъчване. Саняси (хора, отрекли се от материалния свят) седяха около храмовете. Имаше с какви ли не дрехи и бои по лицата (Всяка общност си има собствен тилак – опознавателен знак, поставян на челото).
Вечерта стигнахме до колибите на едни селяни покрай реката. Намерихме тревисто място, по-отдалечено от пътя, и помолихме хората да си разпънем палатката там. Те се опитваха да ни разубедят, понеже имало змии и ни поканиха в нивата до тяхната къща. Силно казано къща, беше просто сламен навес с няколко легла отдолу. Много ни се радваха, но понеже бяха доста тактични не идваха да ни притесняват. По едно време ни донесоха чапати с печени люти чушлета. Бяха изключително мили.
До колибите на милите хора
01.10
Една зла жена се появи сутринта и се оказа, че това всъщност е нейната нива. Опита се да ни изгони. Преместихме се в двора на милите хора. Бащата точно отиваше на работа. Облече си снежно бели дрехи и се нагримира със спирала за мигли. Ние си взехме душ на помпата в двора, закусихме и стегнахме багажа. На въпроса къде е тоалетната ни казаха, че няма такава и можеш да ходиш където си искаш извън оградата. Въпреки че имаше видимост отвсякъде, явно да те видят в такъв сюблимен момент не беше проблем за никой.
“Апартаментът” на хората
Днес искахме да разгледаме някои от по-важните сред хилядите храмове. Докато вървяхме по пътя едни садхута ни привикаха в малко храмче на Хануман – бога маймуна. Единият беше възрастен и си личеше, че е висша класа йога. Младият ни предложи да пушим хашиш с него. Поседяхме известно време и си продължихме по пътя.
Садхута във Вриндаван
Потресаващо е да вървиш из град, където всяка една сграда има религиозно предназначение. Странни тъмни катакомби и стаи с неизвестни нам божества; старинни храмове с хиляди поклонници преминаващи през тях; модерни, бели храмове с неограничени финансови ресурси; крави, кучета, плъхове, прасета, маймуни ровещи из камарите боклуци. Пилигримите на групи от по стотина човека с гид, задръстваха криволичещите улички. Почти всички бяха боси.
Пир за крави, прасета и маймуни
На всеки ъгъл има стада от маймуни, които крадат телефони, храна и въобще всичко, което човек носи в ръка. Един от коронните им номера е да те ударят по врата и когато очилата ти изхвърчат друга маймуна ги отмъква. Единствения неголям шанс на пострадалия да си ги получи обратно, е да подкупи крадците със сокче или плод. Бяхме свидетели на два такива инцидента. Ужасите на Вриндаван са безкрайни, но градчето има голямо очарование. Пробвахме сладък, гъст айран в глинени чаши за еднократна употреба, специалитет на региона. Навсякъде се продават млечни сладки и картофени кюфтенца. Месо, яйца и риба на практика разбира се няма.
Стар храм във Вриндаван
Докато се мотаехме около Кеши гат (Keshi ghat) и безуспешно търсихме хотел, ресторант или някой по-лъскав магазин да си оставим раниците, станахме свидетели на чистене на крава. Един човек с кърпа забърсваше и почистваше най-старателно всеки сантиметър от кравата, включително ушите, вимето и задните й части. Кравата си умираше от кеф и му се буташе като котенце. После се тръшна да спи.
Чистене на крава
Решихме да си оставим раниците в някой ашрам и забелязахме една по-подържана постройка. С голяма изненада открихме, че вътре живеят западни жени, всичките с бели сарита и излъчване на монахини. Оказа се, че въпросното място се нарича Гопинат Баван (Gopinath Bawan) и е нещо като женски манастир за чужденки. Повечето си бяха купили апартаменти в ашрама и живееха тук от години. Следваха направлението в хиндуизма- Гаудия Вайшнава (Gaudiya Vaishnava), от където произлиза и Кришна съзнание, но ни казаха, че ISCON (International Society for Krishna Consciousness) са се отделили от тях. Поканиха ни на голям обяд в един от храмовете. Майката на един човек беше починала и той правеше голям помен по този повод. С всяка изминала минута все повече ни се струваше, че сме попаднали в психиатрия.
Гопинат Баван – ашрама на западните монахини
Докато Ришикеш ни изглеждаше като място на просветени хималайски йоги, то Вриндаван беше духовна психиатрична клиника. Хората навсякъде бяха като в транс. Изглежда всяка връзка с реалността беше прекъсната. На обяда в храма всички чужденци изглеждаха като хора с много сериозни личностни проблеми. Присъстваха от какви ли не националности – арменка, французи, китайка, бразилка, англичани… През цялото време се чувствахме леко нервни от психарската обстановка и нездравото излъчване на заобикалящите ни.
Древният храм Мадан Мохан
Гаудия вайшнавите живеят, за да обожават Кришна и Рада. Целта им е чрез бакти йога – любовно боготворене, да се слеят с Кришна. Последователи са на светеца Чайтаня, живял през 15 век. Главното им занимание е да пеят и свирят за Кришна. Попяхме и ние на муртите (фигурки изобразяващи бога, почитани като самия бог), след което сервираха невероятно вкусен обяд. Хората ни разказваха за живота им във Вриндаван, чиято истинска същност ние не можем да видим, но всъщност трансцеденталния Вриндаван също е тук и Рада и Кришна си танцуват из него.
Самадхито (гробницата) на Свами Прабхупада (човекът основал движението Кришна съзнание в САЩ)
Говорейки за божествената двойка, те направо изпадаха в блажен транс. Гаудия е само едно от многото направления на вайшнавизма, основен клон в хиндуизма, почитащ Вишну и неговите аватари, включително и Кришна. Замислихме се, че не сме срещали чужденци заинтересовани от други направления на вайшнавизма или течения като шиваизъм, шактизъм и др. Не знам кое е направило Гаудия толкова популярна, как едно регионално течение в хиндуизма с твърде специфични догми и вярвания е привлякло такъв брой привърженици от цял свят. Трансиращата, откачена обстановка не е запазена марка само за кришнарите, целият град плува в нея.
Вътре в храма
След няколко часа обиколки по стари храмове доста се уморихме, но ни оставаха още няколко за посещение. Попитахме едно момче да ни ориентира и то много се въодушеви да ни развежда. Тилакът му във формата на листенце и две паралелни линии в жълто издаваше, че е от Гаудия.
Пилигрими по улиците на Вриндаван
Започна се едно лудо препускане по улиците и храмовете, като на всяко място трябваше да извършваме различни ритуали, обиколка четири пъти около храма, покланяне с допиране на челата до земята пред муртите, пиене на осветена вода и какво ли още не. Обиколката завърши с посещение на храма Рада Раман (Radha Raman) и докато се кланяхме ни връчиха един бинокъл да сме огледали от близо муртито.
Муртито в храма Рада Раман
Попитахме защо да го гледаме и ни отговориха, че това не било никакво мурти, а проявление на самия жив бог и кожата му на пипане била мека. Също така понякога се усмихвало. В един от другите храмове Банке Бихари (Banke Bihari) пък периодично спускаха завесата пред муртитата, защото погледът им бил много мощен. Стигнахме до заключението, че ако искаме да останем с всичкия си, не трябва да се задържаме дълго във Вриндаван 🙂
Муртито на Кришна
Вечерта взехме раниците и решихме да пресечем река Ямуна и да спим на другия бряг, където всичко тънеше в зеленина и нямаше сгради. С триста зора намерихме една лодка, която да пресича толкова късно. Лодкарят не искаше да ни взема, ако не платим десет пъти повече от местните, но хората в лодката се застъпиха за нас и въобще стана голям скандал. Накрая ни качиха. От другата страна имаше ниви и шубраци, никакви къщи не се виждаха наоколо. Скрихме се под едни дървета, а другите пътници изчезнаха в тъмното. Легнахме си доволни, че ще спим на тихо и чисто.
Към полунощ дочухме шум в близост до палатката. Изскочихме бързо и заварихме трима местни, единият държеше дебел кол и никак не изглеждаха приятелски настроени. Не се разбирахме заради езиковата бариера, но като видяха, че сме туристи ни оставиха намира. Не беше минал и час и отново доловихме прошумоляване. Този път бяха трима гамена, всеки въоръжен с кол, казаха, че не можело да се спи тук. Личеше си, че искат да създават проблеми. Единият ме дръпна, а другия правеше неприлични жестове. Опитваха се да ни разделят и постоянно викаха на Цветин да отиде встрани. Целите се наежихме и тъй като очевидно Цветин имаше физическо надмощие над слаботелесните им ниски телосложения, не смееха да ни нападнат.
Започнах да им крещя, че индийците са отвратителни хора с лоши сърца, нещо което въобще всъщност не мисля, и че Кришна ги гледа в момента. Най-възрастният нещо се сконфузи и подбра другите да си ходят, като повтаряше, че можем да останем да спим. Като си тръгнаха, побързахме да се ометем и ние. Очевидно това място не беше сигурно. Вървяхме 15 минути по една главна пътека, докато стигнахме близо до малко селце. Така, ако станеше проблем, можеше да поискаме помощ от хората. Опънахме палатката зад един храст в нивите на хората с надеждата, че утре сутринта няма да стане проблем.
На сутринта след срещата с бандюгите
02.10
Селяните дойдоха в ранни зори, но само се усмихнаха и ни казаха да сме спокойни. След като станахме ни поканиха да пием чай и всички бяха много мили. Сипахме си вода от помпата в близост и дядото ни напълни шепите със стафиди и захар на кристали. Нямаше и помен от вчерашните изроди. Въобще не можехме да си обясним от къде се взеха тези типове и какъв толкова беше проблема с това място обрасло с шубраци, далеч от къщи и хора.
Пресякохме обратно с лодката, разгледахме още един храм, което ни изтощи ужасяващо заради блъсканицата и тълпите. Твърдеше се, че в храма Ниди Ван (Nidhi Van) всяка нощ идвали Рада и Кришна да се любят и човек не трябва да стъпва там нощно време.
Вриндаван
Търсихме интернет клуб с часове и чак привечер напуснахме града с тук-тук до покрайнините. Установихме се в празното пространство между два гигантски храма, в единия от които се извисяваше огромна статуя, тип Уолт Дисни, на богинята Дурга. Прекарахме една необезпокоявана нощ и сутрин.
Бивакът до статуята на богинята Дурга
03.10
След два бързи стопа достигнахме до Фаридабад (Faridabad), град в покрайнините на Делхи, от където има метро до центъра. Най-сетне ще видим индийската столица, от където всички чужденци бягат наплашени. Подготвили сме се психически, че ще е голяма лудница и мръсотия, но се оказва че не е и една десета от това, което очаквахме. След като човек е преминал закаляване в градове като Алигар или стария град на Мултан, Пакистан нищо не може да го смути.
Всъщност Делхи е в рязък контраст с останалата част от Индия. Молове, магистрали, всичко, което човек си представя, мислейки си за западна столица, не липсва и тук. Кравите и маймуните ги няма. Босите тълпи от спарени хора облечени в сарита, с препаски и чалми също са осезателно по-малко за сметка на напарфюмираните модерни столичани, бързащи към офисите. Общо взето Делхи е с около 300 години напред във времето от всичко останало извън него.
Качихме се на метрото, като преди това машината за билети се скапа и заедно с всички хора започнахме да се блъскаме пред едно малко гишенце. Като капак продавачката обслужваше всеки пътник ужасяващо бавно. Все пак си е индийско метро 🙂 След час и половина возене се добрахме до сравнително спокоен квартал, където щяхме да останем две нощувки при хоста ни от couchsurfing.org. Докато пътувахме ни направи впечатление, че високи сгради и небостъргачи почти няма, а парковете и зелените площи никак не са малко. Впоследствие ни обясниха, че е забранено да се строи над четири етажа.
Вечерта се разходихме до централния площад, където магазини на всички световно известни марки привличат елита на Делхи. Единственото, което подсказва, че все пак сме в Индия, са някои характерни гледки, като сергия за сладки картофи и леблебия пред вратите на Ролекс или чаршаф с евтини бижута, опънат пред магазин на Прада.
