20.11. 2016
Плаване по река Сепик
Джефри и семейството му ни приготвят по една палачинка от саго и пържена риба за вечеря. В 20 ч. лодката ни ще потегли. Ще плаваме вместо с пътническа, с лодка натоварена с бетелови орехи. Лодкарят се обажда половин час по-рано, че всичко е готово и вече ни чакат. Освен нас върху ръбестите чували ще пътуват други членове от семейството, тръгнали да продават бетела си – млада двойка с роднинско бебе, двама помощника и капитана.
В Папуа Нова Гвинея най-важната стока, неотменно присъстваща във всяко селце е именно бетела, към който по-голямата част от населението има тежка зависимост. Повечето хора, които запитахме ни казаха, че се чувстват отпаднали и заспали ако не дъвчат няколко часа и биха изминали големи разстояния, за да намерят сергии продаващи бетел. Тъй като в планинските части бетеловата палма не вирее и съответно орехите са дефицитна стока, там те се продават на завишени цени. Много от хората от Сепик и особено от притока Юат (Yuat river) се занимават с доходоносната търговия на бетел. Нашите хора идваха от Юат, щяха да разтоварят бетел в Богиа, от където щяха да продължат с чувалите си към най-големия град на Севера, Лей (Lae) или направо към планините (Highlands).
Спътниците ни си носят кускус (торбест бозайник, характерен за ПНГ)
Очакваше се да пристигнем по изгрев на устието на Сепик, от където щяхме да плаваме на пълна скорост през големите вълни на морето до първите села, до които има път, малко преди Богиа. Разстоянието да устието не беше голямо, но трябваше да пестим гориво, така че щяхме просто да се плъзгаме надолу по реката с минимална скорост. Преходът през морето също нямаше да е повече от два часа. Очаквахме утре преди обяд да сме в Богиа. От там щеше да е лесно да се пътува. Край на реките и липса на пътища, поне до някое време.
С Джефри и семейството му
Натоварихме се върху петдесетте чувала. Малката пластмасова лодка нямаше никакъв навес и се молехме светкавиците на хоризонта да не са на буря. Лодката се отдели от брега, Джефри и цялото му семейство ни махаха за сбогом. Сепик лениво се носеше към морето. На небето имаше милиони звезди. Нощта бе магична. ПНГ е единствената държава предлагаща такива приключения едно след друго до безкрай. Дори човек да се придържа само към главния път, без изобщо да навлиза навътре, екстремните ситуации са му осигурени на сто процента. Чувствахме се като пътешествениците от преди сто години, в някои отношения малко неща бяха се променили от тогава. По тъмните брегове обрасли с джунгла и блатни гори не се виждаше и светлинка. В тази част на реката нямаше почти никакви села. Всичко изглеждаше необятно и величествено.
В просъница чувах как се приближаваме към бреговете и тръстиките и нашите хора търсят крокодили, приготвили ловното си копие. В Сепик крокодилите са огромни и още от древността играят важна роля в живота на местните. Те са и символ на живота, като образът им присъства често в дърворезби и ритуални предмети.
Нощно плаване
Лодката се плъзгаше съвършено бавно. За наше облекчение святкащи крокодилски очи не се видяха никъде. Подминахме първата установена католическа мисия на Сепик- Маренберг, забита насред нищото. Въпреки тишината беше трудно да се спи заради ръбестите орехи под нас, но все пак успявахме да позадремем. Светкавиците в далечината осветяваха целия регион, като в светлинно шоу. По някое време закапа дъжд, а хоризонта съвсем причерня. Лодкарят се притесни, че ще ни удари буря и се взе единодушно решение да преспим два, три часа в един от лагерите на брега. Тези лагери не бяха на често, така че ако не спряхме сега, рискувахме да влезем в бурята. Насред блатата и тръстиките имаше малка сушинка и три сламени навеса вдигнати на високи колове. Конструкцията се клатеше застрашително. Първите, които слязоха имаха задача да напалят незабавно огън в навеса за да се подгонят рояците комари. Жужащите облаци образуваха завеси пред очите ни. Ние незабавно опънахме палатката, другите се сгушиха под платнища и завивки. Заспахме, някъде из безкрайните джунгли на Сепик, далеч от всякакви други хора, в компанията на гигантски крокодили и маларийни комари.
21.11
Лодкарят ни събуди малко след като се беше съмнало. Отвън се бе спуснала млечна мусонна пелена от дъжд, но не можехме да чакаме повече. Събрахме всичко за секунди под безмилостните облаци комари и увити в мушами се настанихме в лодката.
Среднощния лагер
Поне багажът и бетела бяха завити с дебело непромокаемо платнище и не се мокреха. В началото положението беше сравнително добре, но дъждът се усилваше и скоро в платнището се образуваха локви, краката и задните ни части подгизнаха, а лодката все така се плъзгаше почти без скорост в мъгливото утро. След час, два достигнахме специален тесен канал, който щеше да ни изкара в соленоводна лагуна на малък приток към морето. Там вълните щяха да са по-безопасни от тези в самото устие. Навлязохме в мангрови гори, каналът не бе по-широк от метър, два. Единият от помощниците се премести на носа да гледа за стърчащи дънери. Вътре в мангровия тунел бе сумрачно и нереално. Дъждът все така ни наводняваше. Започнахме да се тресем от студ. Лодката се пълнеше с вода, а лагуната сякаш бе на цяла вечност от нас, каналът се виеше без край. Сигурно мина още час, два преди да достигнем село Уатам (Watam), няколко колиби разположени на тънката ивица между лагуната и морето. Къщите бяха направени изцяло от палми, листа на саго и лико, без никакви пирони. Известно е, че преди европейците да достигнат Нова Гвинея, хората тук не са познавали метала. Преди 1950 г. много селища и общности все още са живеели в каменната епоха.
Село Уатам
Завързахме лодката пред колибите. Имаше поне още двадесетина лодки превозващи бетел към Богиа. Пътниците им мръзнеха подгизнали под навесите. Представяхме си как ще седнем до някое огънче при някои познати и ще си направим закуска и топъл чай, но се оказа, че и ние ще мръзнем с другите под навеса на една заключена къща. Дрехите ни бяха мокри, а от глада и недоспиването усещахме още по-силно студа. За щастие имахме бисквити и консерви от Любо и успяхме да си прилъжем глада. Пороят не само не спираше, ами се усилваше. По едно време седнахме на един дънер и заспахме клекнали.
Към 11 се поразвидели и лодкарят ни подбра, макар все още да ръмеше. Устието беше на стотина метра и щом се отдалечихме от брега стана време да запалим мощният двигател и да навлезем в следващия, значително по-екстремен етап на пътуването. Преди това бяхме разпределили товара в две лодки, така че да сме по-леки и да можем да сърфираме по вълните. Носът се вдигна високо и полетяхме със зашеметяваща скорост. Вълните в морето се издигаха като непреодолими стени и веднага щом изкачвахме някоя, лодката падаше от задната й страна от над половин метър височина, разтрисайки мозъците ни до болка. Разбира се никой нямаше спасителна жилетка, а сред такива вълни почти нямахме шанс да доплуваме до далечния бряг. Плавахме съвсем отдалечени от плажната ивица, за да избегнем разбиващите се вълни. В морето бе пълно с опасни, плаващи трупи. Дъждът и вятърът ни шибаха в лицата и целите ни тела се напрягаха в усилие да се задържат върху чувалите. След около час излязохме от вълнението и навлязохме в по-спокойни води.
Села покрай реката
Забележително бе, че малкото тригодишно детенце,пътуващо с нас през цялото време седеше абсолютно голо под вледеняващия дъжд, а ужасните подскоци, шума и недоспиването изобщо сякаш не му пречеха. Нашите сили бяха към края си и както на всеки преход в ПНГ сериозно се чудехме дали няма да колабираме преди края. А тук дори бебетата бяха по-издръжливи от нас, за възрастните да не говорим. Ние поне лежахме върху чувалите, докато лодкарят не беше мигнал дори и за минута и управляваше лодката прав през цялото време. Изглежда, че тия хора могат да пътуват с дни без храна и в ужасни условия, без да им мигне окото.
След известно време стана ясно, че лодката се е пукнала близо до мотора от сътресенията и всеки момент задната част заедно с мотора и лодкаря може да се откъсне. Лицето му се бе изопнало от напрежение и се наложи спешно да спрем и да я поукрепим. Бяхме достигнали устието на друга голяма река – Раму (Ramu river). Tук вълните бяха толкова огромни, че всеки сърфист би ни завидял как се спускаме по тях. Свърнахме в малка лагуна, където изолирано село с невероятни сламени къщи се гушеше скрито от морето. С клатушкане слязохме. Местните бяха запалили огън под един навес и се приобщихме да се постоплим. Лодкарят в съвсем свеж вид се зае с поправката на лодката си. След около половин час бяхме готови за тръгване, но скоро се разбра, че положението е ненадеждно и няма да можем да достигнем до предвиденото село без риск.
Селото, в което спряхме за ремонт
За щастие бяхме достигнали до първото село, до което има път – Каян (Kayan), така че групата реши да разтовари бетела тук и лодкаря да закара сам лодката до предвиденото за акостиране място. Селото бе толкова колоритно, колкото и предишното. Търговците на бетел лежаха под огромни наколни навеси в очакване камионът да натовари всички пристигащи чували. Лодкарят се уговори с шофьора да ни качат и нас до Богиа. Разстоянието бе около 40 км, а освен камиона с бетел други транспортни средства нямаше в радиус от поне 20 км, така че за стоп и дума не можеше да става. Стоплихме се на огъня, сменихме мокрите си дрехи, хапнахме последните бисквити и се размазахме под навеса без капчица останала сила. Малкото детенце, което не бе яло нищо цял ден си седеше седнало самичко, роднините му го бяха оставили на самотек, а то като същински възрастен, все едно не е на три години, си чакаше без капка безпокойство. Ние останахме смаяни от малкото папуасче.
Под навесите за бетел в очакване на камиона
Камионът не тръгна още близо четири часа. Следобедът беше към края си. Най-сетне последния товар от бетел пристигна и бе натоварен. Заедно с още десетина, петнадесет търговци на бетел се натоварихме върху чувалите в каросерията и потеглихме. В края на селото имаше “бензиностанция” – навес с туби пълни с бензин. С помощта на фуния напълнихме резервоара. Шофьорът сипа на нас двамата питейна вода от някакъв бидон и бяхме готови за финалния етап от пътуването, който както се оказа типично за ПНГ беше не по-малко тежък от предишните.
Потегляне от село Каян
Тръгнахме по мръкнало и още в началото спукахме гума насред тревите. Процедурата по смяната отне над половин час. Притеснявахме се, че ще пристигнем по нощите и в католическата мисия, в която смятахме да останем, няма да ни приемат. Пътят беше кален, с дълбоки дупки и бразди, така че тежкият камион едва пъплеше. Повечето пътници намирисваха страшно, мръсни крака и потни гърбове се опираха в нас. Камионът се тресеше и се накланяхме застрашително в коловозите. Разстоянието уж бе съвсем малко, а часовете минаваха и все не стигахме целта. Това пътуване влизаше в рекордите на топ 3 за най-ужасни и изтощителни пътувания, които сме предприемали в живота си. По пътя подминавахме малки селца, всичко бе във висока трева. По едно време спряхме на някакъв нощен пазар, наречен Guest center, където успяхме да си купим вкусен пържен хляб тип дебела мекица и това ни даде малко сили. Шофьорът на камиона обаче изведнъж реши да ни свали и натовари на малко микробусче, на което и част от пътниците се прехвърлиха, включително и малкото момченце с младото семейство. Ние не искахме да плащаме за транспорт и твърдо настоявахме да продължим с камиона. За щастие микробусчето се запълни и нямаше място за нас. Разделихме се с нашите хора и лодкаря, който се оказа, че вече е платил 10 кина (5 лв) на камиона за нас, от парите които му бяхме дали за лодката.
Минаваше 10 вечерта, когато пристигнахме в Богиа (тоест разстоянието от 30-40 км го бяхме взели за три часа). Камионът ни закара специално до мисията, която беше на километър, два извън града. Шофьорът също така се зае със задачата да намери някой, който да питаме за подслон. Учителят Джон все още не спеше и заедно с цялото му семейство горещо ни приветстваха. Главният свещеник отсъстваше за няколко дена, така че нямаше как да питаме за подслон в самата свещеническа къща, но Джон с удоволствие ни покани в собствения си дом, ламаринена къщичка с градинка, зад плажа, в съседство на църквата. Голямата му дъщеря ни отстъпи стаята си. Бяхме толкова зомбясани от преумора, че успяхме да отидем само до тоалетната, което беше фаталния завършек на деня. В ПНГ тоалетните са голямо предизвикателство за ползващия ги. Обикновено представляват дървена кабинка с яма, тип българските селски тоалетни от едно време, разположена възможно най-далеч от къщата, с варираща степен на ужасии и замайваща воня. Предполагам, че на никой не му е приятно да чете описания на тоалетни, но за бъдещи пътешественици из страната ще опиша някои от посетените от нас. Тази в Ангорам например беше преляла, така че имаше планини от изпражнения около степенките; Тази във Ванимо беше пълна с хапещи мравки изпълзяващи от отвътре; А тази в Богиа щеше да е ок, ако нощно време не се пълнеше с огромни хлебарки и раци, а долу в дупката се гърчеха стотици бели червеи. След сблъсъка с тях просто си легнахме в леглото под мрежата за комари, невярващи че най-сетне сме достигнали Богиа, след 30 часово екстремно пътуване (Разстоянието Ангорам – Богиа по права линия не е повече от 150 км !!!).
Карта Ангорам до Богиа
22.11
На сутринта имахме възможността да разгледаме мисията и да опознаем семейството на Джон. Бяхме твърде преуморени и решихме да останем още един ден, още повече че Богиа се оказа райско местенце. Богиа, както и предишните селища през които бяхме преминали, е трудно да се сложи в категорията град. На главната и единствена улица имаше пазар и няколко постройки. Болницата и аптеката бяха затворени поради дефицит на лекарства, оставяйки над 10 хиляди човека от околността без медицинско обслужване. Самото селище, както и католическата мисия се намираха на дълбок красив залив, с жълт плаж и надвиснали кокоси. Атмосферата бе заспала и приятна. Мисията изглеждаше още по-идилично, на територията й, между дървета и цветни градини имаше голямо начално училище, църква, дом за свещениците и една дузина къщички на работници и персонал. Освен учениците почти не се мяркаха други хора.
Заливът на Богиа
Зад къщичката на Джон имаше сламена колиба – кухня, върху пясъка, ламаринен параван баня, в съседство на които се намираше изкопана яма-кладенец, източник на сладка вода за миене и къпане. Питейна вода се събираше и в бидон от дъждовете. Вечерно време имаше и ток от генератора на мисията, рядък лукс за региона.
Кухнята
През деня жегите ставаха непоносими и напечената ламаринена къща се използваше само за спане нощно време. Хората прекарваха целия си ден на сянка отвън. Отново ни учуди колко чисто и спретнато е навсякъде, без нито едно боклуче, с красиви декоративни цветя около къщата. Всичко това силно контрастираше с нежеланието на хората да се къпят и перат. Изглежда, че матрака и възглавниците, на които спяхме никога не бяха застилани с чисти чаршафи и калъфки. Пропитата пот от годините ни задушаваше нощно време, но ние съумяхме да застелем всичко с чисти спални чували и шалове, така че поне да нямаме контакт с повърхността на матрака.
Градината на Джон
Сутринта започна с приготвяне на закуска на огъня в къщата. Жената на Джон много се притесни какво да сготви, за да е по наш вкус, но ние забъркахме малко манджи с ориз и започна пир по никое време. Както после се убедихме и в това семейство никой не закусваше и обядваше, дори да имаха на разположение храна. За сметка на това, на вечеря се изяждаха огромни купища от въглехидрати. Джон имаше четири дъщери, голям син, невръстен син на три- четири годинки и четири котки. Беше започнал работата си към мисията преди година. Сега беше директора на училището. Цялото му семейство говореха разбира се перфектен английски и бяха много любознателни и образовани. По стаите се въргаляха всевъзможни учебници и романи на английски. Седнали на сянка прекарвахме дълги часове в интересни разговори. Джон ни разказваше за образователната система, културата, маларията, която ги покосявала през два, три месеца, за традиционните билки и медицински растения и дори ни подари някакъв тайнствен индийски камък, който поставен в рана от ухапване на змия извличал отровата. Жена му била спасена именно по този начин след едно ухапване.
Жената на Джон бели касава за обяд
По-късно през деня се разхождахме около мисията. Посетихме училището, където децата изучаваха традиционни танци, накичени с треви и цветя. Любувахме се на малките островчета в тихия залив. Посещаваха ни и други хора, пазача, някои учителки и деца, но без да се натрапват по азиатския дразнещ начин. Група от непознати жени мина покрай къщата и след като ни видяха ни подариха гигантски кокос, а пък дъщерята на пазача ни даде традиционна плетена чантичка “билум”, която всички жени тук неизменно носят. Билумът се ползва за пазарска чанта, за носене на бебета и лични вещи. Никой не се разделя с торбичката си. Носи се или на рамо или закачена на главата, висейки на гърба. Едно време се изработвала от специално въже от лико, днес повечето са от вносна прежда, но всеки сам си я изплита.
Учениците изнасят представление
На обед влязох в паравана да си взема душ и докато се поливах един огромен кокос се изпльоска на 20 см от мен. Ако беше паднал на главата ми сега едва ли щяхте да четете тези редове 🙂 През това време, отвън голямата дъщеря на Джон миеше миди. Оказа се, че именно от мидите извличат така ценната вар, основна съставка при дъвченето на бетел. Джон и жена му почти всеки следобед се отправяха на няколко часова разходка до пазара за бетел и зеленчуци. Този следобед Цветин ги придружи, но от разговори с роднини по пътя стигнали до центъра, когато на и без това бедния на продукти пазар бил останал само бетел. Все пак успял да купи двукилограмов корен на тапиока за вечеря. По палмите по пътя видял бели папагали какаду да пробиват кокоси 🙂
Какаду
За вечеря жената на Джон приготви пълен казан с варени корени таро, сладки картофи, тапиока и варени зелени банани. Като по-заможно семейство те можеха да си позволят и манджа от запържени зелени листа с риба от консерва и ориз. Най-богато отрупаните чинии дадоха на нас като гости, в йерархията следваха мъжете, после жените, по-големите деца и финално малчовците. Както и по-късно наблюдавахме, тук бебетата и малките деца получават най-лошата храна и почти никакво внимание, за разлика от други народи, при които грижата за детето, особено за по- малките е от особена важност. Тук те са оставени да си играят самички по цял ден в пясъка или на земята, ако се разплачат никой не им обръща внимание. За вечеря получават само ориз или картоф. Ходят си със сополи и мърляви дрешки и рядко някой им говори или учи на нещо. Това важи особено за децата между две и пет годишна възраст. Веднъж купихме близалка за малкото момченце на Джон, но тя автоматично му бе иззета и дадена на най-голямото момиче. Ако то дойдеше случайно да си играе с нас, големите деца и възрастните веднага го изгонваха да не пречи.
Малкото момченце
Това в никакъв случай не означава, че не обичат децата си, по-скоро изглежда, че малките се възприемат като несъзнателни и на този ранен етап се смята, че няма за какво да им се обръща внимание, тъй като не разбират нищо. Най-много да ги поступат с възпитателна цел. Прегръдки и нежности също почти липсват, те са резервирани само за новородените. Дори кученцата и котенцата получават повече ласки от децата. Хората тук много обичат домашните любимци.
23. – 24.11
В крайна сметка останахме още два дни при Джон, тъй като се появи възможност за безплатен транспорт до областния град на едноименната провинция Меденг (Madang). Пътят от Богия до Меденг не беше никак натоварен, даже напротив. По всичко личеше, че ще имаме проблеми със стопа. Така че решихме да изчакаме до петък (24-ти) вечерта, когато камионът на мисията щеше да ходи да зарежда провизии от града. Разстоянието беше към 100-150 км, но заради лошият път, отнемаше между четири и шест часа да се измине, като почти всички коли и платения транспорт тръгваха преди изгрев.
На разходка с Джон до пазара за бетел
Тези два дена преминаха страхотно. Присъствахме на завършването на учениците от началното училище, къпахме се в морето и се запознахме с отец Майкъл, който се завърна в мисията. Той беше поляк, на 46 години, беше прекарал 16 години от живота си в региона на Богиа. Беше изключително скромен и добър човек, помагаше на всички местни дошли с каквато и да е молба при него. След първата ни среща ни покани на обяд на следващия ден в свещеническия дом. Специално за нас бяха сготвили вегетарианска храна. Вътре в къщата голямата дървена маса бе подредена в европейски стил. Имаше библиотека с разнообразни книги. Атмосферата беше като в някакъв дом от колониално време, само свещници на масата липсваха. Отец Майкъл ни разказа за живота си и решението си да стане свещеник. Изключително интересно е да се говори с такъв тип човек, с нестандартен живот. Винаги съм се чудела какво би те подтикнало да се отдадеш на такива практики в 21-ви век. Да се откажеш от семеен живот и въобще как един интелигентен, образован човек съвместява библейския възглед за света със съвременния научен. Получихме тези отговори от отец Майкъл, който бил роден в тринадесет-детно семейство в полско село. Ако някой ден минавате през Богиа, можете да си побъбрите и вие с него, както и да му партнирате за една игра тенис, голямото му хоби 🙂
Централния пазар в Богиа
Тази сутрин в мисията се отби и отец Дарио от Италия, възрастен мъж, който беше проповядвал цял живот в отдалечени краища на ПНГ, дълбоко в “Буша”. Той живееше аскетски живот, само на саго и коренища. Доброволно се бе отказал от генератор и удобства и от време на време слизаше до Богиа с мотора си да свърши някоя и друга задача. Всички тези срещи и впечатления в Богиа още повече затвърдиха любовта ни към Папуа Нова Гвинея.
25.11
В 3:30 сутринта камионът на мисията паркира пред къщичката ни. Пазачът ни беше събудил още в 3. Джон и едната му дъщеричка също имаха работа в Меденг, така че щяхме да пътуваме заедно. С останалите се разделихме едва ли не със сълзи на очи. Този път имахме привилегията да пътуваме в кабината вместо в откритата каросерия, както обикновено. Когато потеглихме, навън все още бе съвсем тъмно. Пътят беше разнебитен и както винаги тресеше ужасно и не можехме да заспим. Карахме все покрай морето, в региони с висока трева и обичайните сламени колибки. По асфалта вървяха десетки хора, явно към Меденг, за големия съботен пазар, някои стопираха.
Продавачка на таро в Меденг (корен, основен източник на въглехидрати в меланезийските държави)
Достигаме Меденг
И така, след около шест часа друсане изминахме стотината километра и пристигнахме в града. Камиончето ни закара директно в католическата мисия, с която отец Майкъл беше се уговорил да останем за една вечер. Зад високата ограда имаше просторни градини с цветя и дървета, добре окосени полянки и се създаваше усещането, че се намираш в Рая, но на Земята. Посрещна ни брат Антони, възрастен швейцарец, прекарал почти целия си живот в ПНГ, включително и по колониално време. Показа ни сградата на мисията, както и удобни места, където можем да си разпънем палатката. Ние не бързахме, защото както обикновено, бяхме разцепени от пътуването и от среднощното ставане. Седнахме да отдъхнем във фоайето на мисията, двуетажна постройка под формата на цитадела, удивително чиста и луксозна. Пихме чай и се запознахме с готвачката, полски свещеник на средна възраст и секретарката на мисията – филипинка. По-късно тръгнахме на пазар с брат Антони към града, с микробуса на мисията.
Панданус (консумира се сварен) и фъстъци
Меденг е доста по-голям от Уеуек. Счита се за много по-опасен, така че никой от малкото чужденци живеещи тук не обикаля пеша из града. Красивата крайбрежна улица е с екзотични дървета, полянки с цветя, а от другата страна с езерца и водни лилии. Улицата водеше към центъра на града. Минахме и покрай символа на Меденг – модернистичен бял фар (Light house). Пазарът беше адски многолюден, с огромно за ПНГ разнообразие на зеленчуци и плодове. Близостта му до магистралата правеше възможна доставката на отглежданите по хладните високи части на страната зеленчуци и плодове, като зеле, моркови, броколи, картофи и какво ли още не. От аптеката пък се заредихме с чудодейно китайско лекарство на билкова основа за маларията, което още Любо бе ни препоръчал. Всички го хвалеха като наистина бързодействащо и ефективно. Маларията тук се счита за обикновена болест, нещо като настинката, защото всички я боледуват по три, четири пъти на година. Така че вероятността да се разболее човек никак не е малка.
Завършихме обиколката на града, а с брат Антони се разбираме да се видим по-късно и той да ни разкаже за приключенията през дългите си години на престой в ПНГ. Интересен феномен е как белугите успяват да запазят стереотипа си на живот, въпреки дългите периоди от време, които прекарват в абсолютно различна културна среда. Този факт отчетохме още при мисионерите от Джаяпура, индонезийска Папуа. Въпреки, че тук няма кой знае колко неща за правене западняците винаги са забързани, срещите с тях са кратки, понякога даже си разменяш само по няколко изречения и те отпрашват нанякъде, все едно живеят супер зает живот в мегаполис. Това особено контрастира със спокойствието на живота на местните.
Дървесно кенгуру
Искахме да посетим един от хотелите в града, в който знаехме че отглеждат дървесно кенгуру, което е ендемичен вид за ПНГ. Оказа се, че секретарката на мисията живее в наета къща в същия хотел и ни покани да отидем заедно с нея на обяд, когато й свърши работното време. Симпатичната филипинка през целия път не спираше да ни разказва интересни истории за живота си тук, за пет годишния си син, знаещ три езика и таблицата за умножение до 14, как снощи крадци са проникнали през силно охраняваната ограда на хотела и са се опитали да окрадат съседа й. Къщата на филипинката Шийла беше доста луксозна, както и самият хотел, който се състоеше от малки бунгалца разположени покрай брега на океана. Спането на вечер струваше 500 кина (250 лв), а дългосрочно наетата къща на Шийла 2000 кина. За обяд се прибра и мъжът й и ядохме превкусни за нас филии с майонеза, кашкавал, пържени картофи и задушени зеленчуци, храни за които обикновено са недсотижим лукс за нас, особено тук в ПНГ. Малко по-късно се прибра и детето вундеркиндче с гледачката си. След като му трябваха няколко минути, за да се окопити от шока, че ни заварва в къщата, разпръска десетки букви по земята и започна да слепва думи и да реди кръстословици. Шийла непрекъснато го питаше как се казва това или онова на руски или японски, как се спелва дадена дума и ако не получаваше отговора му, вдигаше взискателно брадичка и продължаваше настоятелно да пита, докато не получи правилният отговор. Гледачката се оказа най-откачената, която човек може да наеме, за да му гледат детето. Непрестанно викаше и се смееше, заяждаше се с Грей (малкото момченце).
След обяда излязохме да се разхождаме из градините на хотела. Гледачката се пльосна от един мостик с дрехите в морето, като караше Грей да скочи след нея в дълбоката вода, въпреки че той не можеше да плува, но за това по-късно. В един момент запонвахме да се чувстваме като в лудница, не знаехме какво се случва. Грей си играеше на една платформа доста непохватно, гледачката седеше настрани и не се помръдваше въпреки виковете на майката да отиде при него. Аз стоях до детето и си играехме, защото ме беше страх да не се пльосне случайно в морето. Малко по-късно така и стана. Улисан в играта с бамбукова пръчка залитна и полетя в дълбоката вода. Буквално взе да се дави, като потъваше и се нагълтваше с вода. За щастие беше близо до мен, така че се протегнах и го извадих, но ако беше метър или малко по-далеч щеше да се наложи да скачам с фотоапарата и чантичката с телефона и паспортите. За мое голямо учудване, след това Грей отново беше оставен да си играе на платформата и точно тогава всъщност откачената детегледачка се пльосна по корем от мостика и започна да го вика да скача. Започнахме леко да се напрягаме от всичко, което се случваше. Накрая Грей влезе в морето, качи се на гърба на детегледачката и заплуваха, като я скубеше и дереше с един корал, който държеше в ръката си. Тя пък го сваляше от раменете си и го караше да плува, без да му обясни как, така че той потъваше и се давеше. На края се преместихме на изкуствена лагуна, която беше по-плитка и там двамата продължиха да се опитват да се удавят, като четиридесет годишната детегледачка кряскаше и се гмуркаше по смешен начин като малко дете.
Гледачката и Грей
От Шийла научихме всички интриги за собствениците на хотела, супер богати австралийци. В началото на разходката успяхме да посетим мини зоологическата градина. Дървесното кенгуру беше невероятно сладко. Приличаше на нещо средно между мече и куче и подаваше дългоноктестите си лапички през решетката. Имаше и един от най-големите гълъби на Земята, около половин метровия коронован гълъб (Goura victoria), който поклащаше смешно пънкарската си корона.
Короновани гълъби
Започна да се свечерява и Шийла и съпругът й ни закараха обратно в мисията. Брат Антони ни покани на вечеря. Чувствахме се като в западен ресторант – чисти маси, покривки, чинии и чаши. За вечеря имахме немска супа с фиде, нещо което не бяхме яли от незапомнени времена, задушени зеленчуци, риба и картофи. Другите свещеници бяха на плуване и нямаше да вечерят с нас, така че бяхме само четирима, заедно с още един свещеник папуас. Брат Антони ни разказа как е започнал монашеския си живот, а след вечеря, след като измихме чиниите, той извади специални кърпи, които си бил донесъл от Швейцария и избърса с тях измитите чинии. Въпреки че му беше леко притеснено, че ще спим на палатка, уговорката си беше уговорка, нямаше как да платим наема на къщата за гости, така че си разпънахме палатката. Вечерта ни удари пороен дъжд и тревата под нас подгизна, но за щастие останахме почти сухи.
Жени от региона на Меденг
