Якове под прохода Синги Ла
20.07. 2015
Събудихме се премръзнали и с главоболие, което може да беше от височината. Едното ми рамо се беше обездвижило и болеше ужасно, като това беше съчетано с растящ мъдрец. Времето отново беше облачно и дъждовно.
Чайче
Поехме към прохода и с леки задъхвания го минахме. Гледката отгоре напълно си заслужаваше мъките.
Сисир Ла изкачен
Ступа
На слизане попаднахме на семейство мармоти, които ни оставиха да ги приближим на няколко метра и се залисахме да наблюдаваме игрите и битките на малките мармотчета.
Мармот
По-късно видяхме и едно стадо якове – някои от тях бяха огромни като бизони, с пухкави опашки. След около два часа слязохме до първото село – Фотоксар (Photoksar), но пътят минаваше доста далеч от селото, така че решихме да не минаваме през него.
Игри с якове
Повървяхме още няколко часа в посока следващия проход Синги Ла (Singi La) 5060 м. Пътят пустееше, днес срещнахме само един джип и двама местни, които вървяха пеша. Природата беше изключително сурова, с неописуеми гледки и гигантски скали. Вечерта спряхме преди пресичането на една доста голяма река, така или иначе след обяд нивото е толкова високо, че нямаше как да я преминем.
Оказа се, че мостът се е разбил и джиповете могат да стигнат само до тук. Утре очаквахме групите с туристчета да бъдат докарани и да започнат преходите си оттук. Те преспиват в село Фотокар и после с леки ранички и мулета се устремяват към прохода 🙂 Намерихме си страхотна полянка и в една дупка, когато не валеше, успяхме да я опънем. Тази нощ ще спим на по-ниско и не сме толкова мокри, така че се наспиваме значително по-добре.
Утро под прохода Сисир Ла
21.07
Пресичането на реката хич не се оказа лека задача. Повечето хора пресичаха на мястото на срутения мост с помощта на въжета. Ние продължихме нагоре по старата пътека и намерихме нещо като брод, където пресякоха и няколко местни с коне. Течението беше много силно и с тежката раница и вода до хълбоците си беше цяло изкуство да не паднеш в реката. По-лошото беше, че водата бе абсолютно ледена и на третата крачка кръвообръщението в краката на човек напълно спираше.
Екстремно пресичане на реката
Пресякохме два ръкава и доволни от успеха поехме към прохода. Групите с туристи и коне не закъсняха. Силно се надявам следващият ни преход да не е популярен.
Изкачването не беше лесно и отново започна да ръми. Гледката от прохода бе напълно зашеметяваща. Единственото неприятно нещо беше грозната, гигантска серпентина на новопрокопания път, разцепваща, иначе абсолютно дивата, планина.
Малко преди Синги Ла
Синги Ла изкачен, естествено по сандали 🙂
Индийското правителство в опит да свърже хората със света направо беше разрушило екосистемата с ненужния си път, по който никога не минава никаква кола, на всичко отгоре и беше лишило хората от първите села от палатковия им бизнес със западняците.
На върха на прохода срещнахме едни германци и ни казаха, че плащат 400 евро на човек за тура (за да им готвят и носят багажа), за същия трек ние плащаме 20 евро за двамата за храна…
Спускането след прохода открива най-незабравимата гледка в моя живот. Нещо като 3D приказна реалност. Мащабът е смазващ. Докъдето стига поглед са чудовищни планини. Скалите се диплят на милиони застинали вълни. Някои от пропастите са със скален отвес 400-500 метра. Пътеката минава през странни зелени хълмове на височина 4500 м.
Гледки към региона на Занскар
След около час-два вървене стигаме до дефиле, като пътеката рязко се спуска към две селца в нищото. Толкова е стръмно, че пътят рязко свършва и, анализирайки топографията на мястото, не ми се вярва въобще да успеят да го прокарат по-натам. Спускаме се по козя пътека до реката и вече в тъмното намираме нещо като издигнато островче, перфектно за къмпингиране. Толкова сме смазани след поредните 8-9 часа вървене, че отново пропускаме вечерята.
Пътят, по който дойдохме
Днес следобед за първи път имаше слънце за няколко часа и цветовете искряха невероятно. За съжаление когато е облачно фотоапаратът не успява да улови и една десета от тоновете и красотата на пейзажа, така че повечето ни снимки са с ужасно качество.
На заспиване си мисля как е възможно някой да се засели на толкова непристъпно място. Огромни пропасти, високопланински проходи от по близо 5000 м. височина, буйни реки, стръмни слизания и качвания по кози пътеки, а през зимата тонове сняг, като единственият път към съседните села остава заледената река.
Занскар или известният зимен маршрут Чадар (Chadar): натиснете тук
Тук нямат достъп до абсолютно нищо – телефоните нямат покритие, няма интернет, няма болница и някои от училищата са на по 3-4 дена вървене, стоките от външния свят са голяма рядкост и се карат с коне и мулета, а заради височината разнообразието от плодове и зеленчуци е минимално. Но все пак хората живеят тук от векове… въпреки милионите предимства на така наречената цивилизация, дали наистина трябва да се чувстваме толкова беззащитни, ако не сме неразривно свързани с нея… все пак човекът винаги е бил част от природата.
22.07
Цяла нощ валя като из ведро. Сутринта едно мулетарче дойде уплашено и ни каза никога да не опъваме палатката в близост до реката, тъй като при силни дъждове горе в планината, тя рязко прииждала и било много опасно. Нашият остров беше поне на 2,50 м. по-високо от реката, но все пак благодарихме за съвета.
Бивак до реката
Днес бяхме решили да го караме много отпуснато. Изкатерихме се до селото над реката, където имаше питейна вода. Последните три-четири дена все бивакувахме на места без изворна вода и не можехме да си правим чай за закуска, през деня пък валеше и не можехме да сготвим и вече бяхме зажаднели за бивак до изворче и за манджа. След деня на спасителната къщичка и спагетите по италиански, ядяхме само сухи сандвичи със сирене и зеле. След дъждовете водата в селцето беше абсолютно кална и се наложи да я пием такава, но поне се напихме здраво с чай (кален) : )
На обяд тръгнахме към Лингшед (Lingshed) – най-голямото село на този преход, в което има всякакви екстри – магазин, сателитен телефон за спешни нужди, площадка за хеликоптери, училище, посещавано от децата от всички околни села и голям манастир. Селото се състоеше от над 30 къщи, което е огромно за тук, обикновено поселищата не надвишават 7-8 къщички.
След около 2-3 часа вървене стигнахме до прохода Маргун Ла (Margun La) 4400 м., който се оказа най-лесен и приятен от всички проходи досега. Днес не валеше въпреки облаците и не срещнахме туристи, освен едни германци, които ни задминаха сутринта.
Манастирът в Лингшед
Лингшед адски ни допадна. В магазина имаше ток (от слънчеви панели) и успяхме да си заредим фотоапарата и да си купим някои неща, които ни бяха свършили. Разгледахме и манастира, който притежава много приятен дух, но две или три от храмчетата вече бяха затворили. В едното имаше снимка на Далай Лама върху олтара.
Местна жена в село Гонгма
Запознахме се с две момиченца. Едното само на 11 назнайваше доста добре английски и се сприятелихме. Набра ни жълти рози и после вървя още доста време с нас след селото, за да ни показва пътя. В техния клас били само 4 деца, хинди почти не учели, всичко било на ладакски. Наистина много мило момиченце.
Нашите малки приятелки
След като изкатерихме един огромен баир се оказа, че сме си пропуснали пътеката и се наложи да слизаме по гигантско свлачище, като на 300 м. пред нас паднаха няколко камъка. Пресякохме друга рекичка по притеснително паянтов мост, който всеки момент ще се срути и си намерихме идеалната полянка с малко изворче.
Цял ден не бяхме яли и денят за почивка само с 4 часа вървене се оказа много изморителен. Веднага се нахвърлихме да готвим – манджа с бамя, патладжан и грах, както и бухти със сирене… и денят свърши с пълни тумбаци.
Имахме щастието да срещнем връщащото се от паша стадо на селото с десетки колоритни местни, които се разделяха на групи за всеки от отдалечените мини махалички. Момиченцето ни информира, че единият от хората е “dirty” (мръсен), учудени попитахме: „защо“? Оказа се, че бил касапина на селото. По целия път имаше разхвърляни автентични стари къщи с ниви от избуяло зеленеещо жито, контрастиращо на фона на извисяващите се зъбери, сякаш разхвърляни от великани гигантски скали и причудливи картини от бели облаци.
Разделяне на стадата вечер
23.07
Днес за първи ден времето бе страхотно, с разкъсана облачност. Закусихме мляко с цампа (tsampa). Цампата е специален вид изпечено брашно, което може да се консумира директно и е много вкусно. Фигурира в доста от рецептите на тибетската кухня. В Канарите имат абсолютно същото нещо, наречено гофио, и когато живеех там се научих да го харесвам и ям, така че сега тсампата ми припомни за закуските с гофио и много ни се услади.
Естествени материали за огрев: кравешки лайна и тръни
Днес трябваше да минем два прохода – първият (Sabkang La) 4200 м. ни отне към 1,30 часа и доста ни измори. Не срещнахме никой, а после се оказа, че туристите минават по заобиколен път заради рискованата пътека на слизане, по която конете трудно биха минали. Между двата прохода имаше дере и палатков лагер. След почивката атакувахме втория проход, който се оказа адски изтощителен.
Проходът Ханума Ла (Hanuma La) 4720 м. е направо връх, чието изкачване започва от много ниско и денивелацията е голяма. Много е стръмно и пътеката описва десетки серпентини. След около два часа бъхтене стигнахме до „прохода“ и заскачахме щастливо, но ни беше странно, че наоколо липсват типичните будистки знамена и ступи. Огледахме се за пътека, водеща надолу от другата страна на прохода, но такава нямаше.
Вече съвсем учудени обърнахме поглед надясно и какво да видим – огромна, виеща се серпентина към извисяващия се над нас връх. Явно това въобще не беше прохода, а само равно място на хребет, свързващ се с върха. Продължихме още час до истинския проход и размазани седнахме да обядваме горе.
Проходът Ханума Ла изкачен
Гледки от прохода
Село Лингшед в ниското
Няма нужда да казвам отново, че гледките бяха зашеметяващи. От другата страна на прохода слизаше много приятна полегата пътечка по едно поточе и решихме да спрем по-рано, още повече, че според картата надолу започваха множество пресичания на реката и след 6 часа вървене бяхме уморени.
Намерихме си едно склонче цялото в зелени растения и много приятно. Въпреки лекия наклон разпънахме палатката и се заехме да готвим супа. Свечеряваше се и докато безгрижно си хапвахме и бъбрехме в далечината започна да святка. Изглеждаше много далече и ние все така весело си седяхме, наблюдавайки залеза.
Бивак на склона
Не след дълго забелязахме, че бурята идва към нас и побързахме да приберем всичко и да укрепим палатката колкото можем. Точно се намърдахме вътре и първите пориви на вятъра започнаха да огъват рейките и платнището заплющя страховито. Скоро закапаха и първите капки дъжд. Не минаха и 5 минути и бурята ни удари с пълна сила. Светкавиците проблясваха през 2-3 секунди и направо ни заслепяваха. Гръмотевиците започнаха да падат по върховете около нас със страшен тътен. Всичко наоколо се тресеше и шума беше оглушителен сякаш някакво огромно същество си изливаше яда.
Лежахме в тъмното без да издаваме звук, прилепени за земята и се молехме да не ни удари някой гръм. Това, че валеше в палатката, ни беше последна грижа. След около 20 мин. бурята отмина към други места и си отдъхнахме. Наистина, колко е хубаво да си жив!
24.07
Тръгваме чак в 12 ч. на обяд: любимите ни следобедни трекове. Слънцето ни поизпържи малко. Отне ни към два часа и половина да слезем до къмпинга Снертсе (Snertse). В началото си беше все така полегато по рекичката, с някоя и друга преспа върху реката, но последния един час неочаквано стана доста брутално с кози пътеки над скални пропасти и множество пресичания на реката, но слава Богу поне те бяха лесни. Изведнъж навлязохме в зона на огромни каньони. Не знам, ако тук се изтърси някой неопитен в планинарството, сигурно направо ще му се разкаже играта.
Преход по рекичка
Лагерът Снертсе
Момчето в къмпинга беше само и ни почерпи ладакски чай с масло и сол. На мен ми е доста противен, но Цветин си го харесва на вкус. След това продължихме по пътеката, която рязко слиза надолу до голяма река, вливаща се в река Занскар. Още не бяхме видели страховития Занскар и затова нямахме търпение да го видим. От години наред се опитват да прокарат нов път по реката от Лех до Падум (главният град на долината Занскар), но реката е толкова страховита и скалите толкова непрестъпни, че за сега се оказва невъзможно. Пресякохме големия приток по нов мост. Явно реката често отнася мостовете и всяка година строят нови. А тази е толкова мощна, че без мост просто трябва да си се върнеш обратно.
Снежни препятствия
Пред нас е последният проход от трека – Парфи Ла (Parfi La 3900 м). Надморската височина уж не е голяма, но е адски стръмно и отнема към два часа потене по серпентините. След прохода се вижда величественият Занскар, по който ще продължим прехода през следващите два дена докато стигнем до финалната ни цел Падум. После ще стопираме на обратно към Лех, разглеждайки останалата част от долината и западен Ладак.
Последният проход Парфи Ла
И отново… със сандали по снега
Каньонът след Снертсе
С оглед на това, че ни остават само два дни до края на трека, някъде точно под паса съзряхме равна площадка, оградена с камъни, с огнище, съчки от розовите храсти наоколо и чисто поточе, та въобще не се поколебахме да останем тук. От другата страна може би щяха да се извисяват непристъпни скали на дефилето на Занскар, а и вече бяхме повървяли пет часа и с удоволствие решихме да спим в това гнезденце с красиви гледки надолу към реката.
Бивак под прохода Парфи Ла
Днес за първи път си запалихме огън и излезе цяла одисея. Съчките и дървата, които има, въобще не горят и се оказа, че цаката е в кравешките изпражнения. Местните винаги си правят така огъня и някой предвидливо беше оставил едно сухо лайно до огнището. Без него на практика нямаше да стане нищо. Нагрява се много силно като въглен и въпреки, че самото то не гори, поддържа горенето на другите дърва, които иначе постоянно гаснат. Така с няколко клончета изкарахме цяла вечер. Сигурно благодарение на този способ успяват да изкарат зимата на място, където дървата са изключително ограничен ресурс. Като се сетя в БГ как се изгарят кубици дърва през зимата, а тук са намерили начин да се отопляват с по няколко клончета.
25.07
Сутрешен вледеняващ душ
Този път успяхме да потеглим с час по-рано, в 11 ч. За половин час бяхме на прохода и най-накрая видяхме реката Занскар. Следващите два часа вървяхме все по нея, като голяма част от пътеката минава до сами реката. Вече ми става абсолютно любима река, заедно с Меконг.
Река Занскар
Огромна е и невероятно мощна. Докато вървим не мога да спра да я гледам, изумителна е. Някъде преди първото село Ханумил /Hanumil/ долината се разширява и в реката се появяват зелени островчета. Погледната от височина изглежда досущ като африканска река. За съжаление батерията на фотоапарата падна след прохода и не можахме да снимаме нищо. В село Ханумил спряхме за обяд и две дечица дойдоха да си хапнат чапати с мармалад заедно с нас.
Вървяхме още два часа до следващото село Пидмо /Pidmo/, което поне отдалеч изглеждаше голямо и проспериращо. Като приближихме стана много странно, много запуснато и като изоставено, въпреки че имаше някакви хора. Потърсихме магазин, но казаха, че нямало. Нямаше даже от къде да си напълним вода. Трябваше да пресечем една рекичка, идваща от планините, и видяхме, че на места между камъните извира чиста вода. Един местен дойде да си пълни тубата и докато си говорехме и пълнехме вода, черна вода потече отгоре, заля изворчето и шурна навсякъде и по страничните канали.
Човекът се развика и избяга и ние хукнахме към моста, но поточето, течащо точно преди моста, вече беше станало огромно. Едвам пресякохме и продължихме след селото да си търсим място за спане. Завихме встрани от пътя и зад едни хълмчета намерихме запустяла мелница и други запустели сгради точно пред огромен пясъчен нанос на 50 м. от Занкар. Отпред се издигаха заснежени върхове, реката и залеза оцветил всичко в розово ни оставиха занемели.
Решихме да не опъваме палатката, вън не беше студено, а и в къщичката беше доста топло. Имаше си и покрив и се побирахме точно двамата с багажа. Нещо, което ни се виждаше странно е, че селата в отдалечените долини са много по-оживени от тези в близост до града. Тук всичко се рушеше и имаше цели запустели кварталчета.
От другата страна на реката минаваше асфалтовия път, който в посоката, откъдето ние идвахме, беше разрушен от свлачища и никога неизползван. (Това е глупавия опит да се построи път по реката от Падум до Лех, който е невъзможен заради отвесните скали и свлачища, то дори пътека не минава от там). Приближавайки се към Падум пътят бе по-поддържан, но все пак никой не минава по него. От нашата страна на реката няма път, само пътека и след още 6-7 часа вървене би трябвало да стигнем до Падум.
Последна дестинация Падум
26.07
Последен девети ден от трека. Много сме изморени от вървенето почти без почивка толкова много дни. На обяд сме готови за тръгване. Вървенето ни коства усилия и разстоянията ни се струват огромни. Няма как да си направим почивен ден заради продуктите, които почти са ни свършили.
След около 2-3 часа по пътеката, която върви ту надолу, ту нагоре, успяваме да се довлачим до село Пишу (Pishu). В началото на селото всички хора или поне старите, са седнали на една полянка, наредили са малки дървени масички пред всеки и пият нещо от малки чашки. Привикаха ни и нас. Извадихме канчетата и ни сипаха така наречената тибетска бира “чанг” (chang), която се прави от ферментирал ечемик и ориз. Може да си добавиш и брашно тсампа, като някои хора си го ядяха направо от чиниите с пръсти.
Друго не се предлагаше. В центъра на кръга клечаха две жени, които се грижеха да сипват по чашките, когато на някой му свърши пиенето. Наоколо търчаха мръсни бебета и всички хора изглеждаха много колоритно в традиционните си облекла. Имаше една много яка баба с гигантска странна шапка със значка на Далай Лама и гривни от раковини. Старците си наизвадиха старинни томчета със сутри и започнаха да четат. Оказа се, че имало будистки празник. Всички бяха облечени с по няколко ката дрехи, включително с вълнени клинове и пуловери, а един мъж си носеше зимната пухенка. На слънце беше непоносимо горещо и ние едвам издържахме по тениски, така че изобщо не можехме да си обясним как другите не получават топлинен удар. По едно време жената дето сипваше бира каза, че е много топло и си сложи вълнена шапка.
Започнахме да се опиваме, на бебетата също им даваха да пият бира и по едно време се трансирахме бая от постоянните напеви. Беше много хубаво и свежо, че хората от някакво запокитено бедно селце се събират и молят за просветлението и добруването на цялото човечество и на пиенето изобщо не се наблягаше.
Регионът Занскар
Вече доста замаяни тръгнахме да вървим, добре че пътят беше прав без особени препятствия. Гледките ни се виждаха още по-главозамайващи от всякога. По едно време черният път от Пишу свърши и се появи малка пътечка, минаваща точно над огромния Занскар. Изведнъж осъзнахме, че целият път е бил отнесен от реката и вече няма път за коли до Пишу. След още три дълги часа достигнахме село Ринам. Стъмваше се и си харесахме една малка мелничка за спане.
Не щеш ли се появи момче с колело, което ни заяви, че трябва да платим 200 рупии за къмпингуване. Ядосахме се и вече в тъмното прегазихме една малка рекичка, където от другата страна в скалите имаше пещери. Оказаха се много хубави за спане и с преградки от камъни срещу вятъра, който между другото откакто сме слезли в долината на Занскар постоянно ни брули. Днес заради запиването и лошия тонус не успяхме да стигнем финала на трека – село Карша, от което има асфалт до Падум и може да се стопира. За утре остават последните два часа. Много ме е яд, че все не успяваме да заредим батерията на фотоапарата и всички тези невероятни места и хора останаха незаснети от нас.
