Балкони с дървени фигури на покойниците в гробния комплекс на село Лемо, Тана Тораджа
17.09
Носим се по морската шир. Все така няма вълни. Малки летящи рибки прехвръкват над водата. На нашата палуба от време на време се появяват пушачи и замислено наблюдават хоризонта сякаш изпаднали в транс. Разхождащи се пътници ни поздравяват с неотменното “Hello mister”.Дори когато съм сама повечето хора се обръщат към мен с “мистър” или “сър”. Всъщност едва ли знаят какво въобще значат тези думи, просто ги използват като поздрав. 🙂
Из вътрешността на кораба
Любопитни пасажери се нареждат пред палатката и без да крият ни най-малко интереса си ни зяпат неприкрито. Тази толкова характерна азиатска черта, смущаваща личното пространство на европееца и до ден днешен успява да ни раздразни понякога, макар и да е очевидно, че хората са крайно доброжелателни.
Къмпинг на предната палуба
Пътуването не минава без някои дребни инциденти. От кораба решават да си правят учение и без предупреждение пускат противопожарните кранове, по този начин заливайки с вода всички палуби. Повечето хора разбира се са сварени неподготвени и като наводнени мишлета тичат с багажи и постелки към сухи места. В числото на мишлетата попадаме и ние. Изнасяме палатката и разхвърляните торби скорострелно върху дървения парапет на палубата, след което се налага да изчакаме да изсъхне пода с вещите окачени насам, натам по гредите. При една от разходките из ферибота откриваме, че в билета е включен безплатен обяд и всички пътници се редят на опашки. Получаваме бял ориз с малко зеле и парче риба. В шест следобед “Умсини” акостира в Макасар. Посрещнати сме с напеви от джамиите.
Традиционно бугис корабче „пиниси“
Интересно да се знае …
Някога Макасар е бил едно от най-важните пристанища в Източни Холандски Индии (както е била наречена колонията на Холандия, обхващаща по-голямата част от днешна Индонезия). Пристанището е било основният център, обслужващ търговията с подправки от Молукските острови.
Макасарииски кораб с българския трибагреник 🙂
Отпред ни чакаше приятел на Раду (от Маумере) с подарък – нова част за наскоро развалилото ни се котлонче. Там беше и приятел на Елизабет (най-близката ни приятелка в Индонезия), който ни откара до редакцията на местната медия “Кабар Макасар”. Офисът им се превърна в наша база за следващите дни. Екипът от журналисти ни прие с отворени обятия и станахме първи приятели. Заживяхме на третия етаж, в собствена стая с идеален мокет за спане, компютри с интернет, изцяло на наше разположение и баня.
Бивак- офис в редакцията на „Кабар Макасар“
18.-22.09
За закуска, обяд и вечеря момчетата купуваха храна отвън и дума не даваха да се издума да плащаме. Всеки носеше сладкиши, кафета, невероятни местни специалитети. Дадоха ни да ползваме и едно от моторчетата, така че не веднъж се впускахме в следобедни изследвания на града.
Перфектната закуска
Макар, че е много голям и развит град, той е приятен за разходки, липсва лудницата от Джакарта. Направиха ни впечатление луксозните заведения и ресторанти, високите бизнес сгради, палатите на местните богаташи. В китайския квартал имаше дори улица с нощни барове, макар и с лоша репутация. Южно Сулавеси е основно мюсюлманско, но в града имаше и доста църкви и китайски храмове. Шокиращо беше нивото на проституция, каквото не бяхме срещали никъде другаде из Индонезия. Всичко това ни дойде като цивилизационен шок, след дивотията на провинция Нуса Тенгара (Ломбок, Сумбава и Флорес).
Форт Ротердам по залез
Забележителностите в града не бяха много. Разгледахме форт Ротердам (един от най-големите холандски фортове в Азия), централната джамия и крайбрежната алея Лосари (Pantai Losari), където нашите приятели ни почерпиха “шараба” – джинджифилова напитка с кондензирано мляко или яйце и “писанг епе” – пресован печен банан със заливка.
Писанг епе с шараба
Един от дните ни заведоха и на старото пристанище Потере (Poatere harbour), пълно с традиционните “пиниси” – лодки и кораби на етноса Бугис. Бяхме поканени на едни от корабите, каращ цимент за Папуа и капитанът ни разказа, че вече е качвал стопаджии към Калимантан. Това доста ни обнадежди и ако намерехме подобен Бугис кораб от Северно Сулавеси, щяхме да си спестим доста разходи, а щеше и да е страхотно да плаваме със старовремски, дървен кораб с платна.
В кораба на бугис
Предната част на дървения кораб
Интересно да се знае…
Двата основни етноса в Южно Сулавеси – бугис и макасарийци са най-добрите индонезийски мореплаватели, плавали още през средновековието до Тимур и Австралия. Уменията им в корабостроенето им позволили да основат мощния Султанат на Гоуа, с който холандците едва се справили. Днес флотилията им от търговски и рибарски кораби е най-голямата в света.
Жена в тук-тук бутан ръчно
Прекарахме общо пет дена в Макасар, докато чакахме новите ни паспорти да пристигнат от Джакарта (в старите ни нямаше вече нито една свободна страница). През това време започнахме подготовката за предстоящата експедиция в Папуа Нова Гвинея. Това е държава, като никоя друга, почти без пътна мрежа, липса на туризъм, пълна с какви ли не опасности и най-вече оскъдна налична информация. По цял ден се ровехме из нета, сваляхме книги, принтирахме всичко, което би ни било полезно, издирвахме блогове на пътешественици, гледахме видеа и документални филми.
В централната джамия
Жени на молитва в джамията
На сладка приказка в джамията
23.09
Последният ден от престоя ни тук, дойде собственика на “Кабар Макасар”, Упи – отявлен активист за защита на човешките права и свободата на словото и печата. Заведе ни на изискан обяд в скъп ресторант и отрупа масата с какви ли не местни специалитети, кой от кой по-вкусен.
На обяд с Упи
Следобед пристигна друг приятел на Елизабет, с който тя беше уредила да пътуваме до град Марос (Maros). От редакцията ни изпратиха почти със сълзи на очи, а ние за пореден път бяхме изумени от индонезийското гостоприемство.
Изпращане в редакцията
Натоварихме се на джипа на Андрю, придружен от шофьора си и друг приятел китаец с доста особено излъчване (беззъб, вързана на кукуригу коса, с налудничава усмивка и мания да си скубе космите на брадичката с пинсета). Андрю придаваше балансиран вид на странната обстановка с изтупания си вид на млад китайски бизнесмен.
Интересно за се знае…
Повечето китайци в Индонезия, за разлика от тези в Малайзия и Сингапур, не знаят и думичка китайски. Това се дължи на историческите репресии спрямо тях и съвсем доскорошното негативно отношение на индонезийците към китайския етнос, заради големите им богатства и монопола върху различни бизнеси. Вторият президент на Индонезия след независимостта, Сухарто, извършва масов геноцид, погубвайки между 100 и 500 хил. човека според различни източници, много от които китайци, в опита си да унищожи набралата по онова време мощ индонезийска компартия.
Андрю ни откарва първо до Национален парк Бантимуронг. По индонезийски и тук входът е безумен – за местни 25 хил. рупии (3 лв), а за чужденци 255 хил. рупии (30 лв). Въпреки протестите ни, Андрю спазарява вход за всички ни на половин цена, без билетчета и го плаща. На входа на парка една камара продавачи предлагат препарирани ценни гигантски пеперуди, заради което предполагам не успяхме да видим почти никакви такива вътре в парка, всичките са изловени за продажба, най-вероятно и застрашените и ендемични за Сулавеси видове. През 19 век известnия зоолог А. Уолъс прави експедиция тук и събира ценни ендемични видове, той е и ученият забелязал рязката смяна във видовете от Сулавеси и Ломбок на изток (линия на Уолъс, разделяща еко-зоните на стария свят и Австралия, за което бяхме споменали и преди).
Пеперуди в парка
Паркът в момента играе роля на увеселителна зона за индонезийски семейства и през уикендите е претъпкано, къпане по вирове, пикници и други занимания. Пеперудения рай на Уолъс отдавна е изчезнал. Вървим по каменна алея към малък буен водопад.
Водопадчето
Джунглата, както винаги е омайна, рекичка в особен оттенък на синьото се вие покрай алеята.
Река в парк Бантимуронг
Маршрутът завършва с интересна пещера пълна с красиви образувания. От толкова време не сме се скитали из джунглата и страшно ни се прииска пак да се зачукаме в някое диво място.
В пещерата
След разходката продължаваме към Раманг Раманг (Rammang Rammang). Вече е тъмно. Отклоняваме се по странично пътче към малък дървен кей. Тук ни чака поредния приятел на Елизабет, господин Кимунг. Андрю ни оставя в неговите ръце, тъй като трябва да се връща в Макасар. Елизабет е уредила поредното страхотно изживяване за нас. В нощта се качваме на малка моторна лодчица и поемаме по реката навътре из карстовите образувания, сред палми и мангрови гори, към село Беруа (Kampung Berua), където ще преспим в базовия лагер на Кимунг. До селото се стига единствено с лодка (поне за сега) по реката, където има пътни знаци. Минаваме през къси пещери и тунели образувани от карста. Покрай нас светят кандила за привличане на риба в традиционни капани. Някои от дърветата блещукат магично, като коледни дървета обсипани със стотици светулки. 
На лодката с Кимунг
Лодката маневрира ловко между щръкнали, назъбени камъни, подаващи се от водата. След около 20 минути пристигаме на дървеното кейче в село Беруа. Между оризищата са пръснати десетина дървени наколни къщички. Ние ще отседнем в къщата на кмета на селото – господин Даенг Бета.
Кея на село Бероа
По хлъзгави кални пътечки между оризищата се добираме до бъдещия ни лагер. Посрещат ни със среднощно кафе и чай, след което се настаняваме на широката веранда върху двуметрово бамбуково легло. При всяка крачка наколната къщичка се поклаща застрашително. Дъските скърцат шумно. Заспиваме под звуците на нощния жабешки хор.
Палатката на терасата на кмета
24. – 25.09
Кимунг е родом от Ява, но живее от дълги години в Макасар. От последните две години е добровелец в Раманг Раманг през уикендите, с цел промотиране на туризма. Събота и неделя вълни от индонезийски туристи, а понякога и чуждестранни идват да посетят скалните образувания на втория по големина карст в света, след този в южен Китай (карст на Марос-Панкеп).
Нашата къщичка под скалите
Съседската къща
Красивите гледки наподобяват тeзи от Гуей Лин (Китай) или Халон Бей (Виетнам). Мястото все още не е твърде популярно и Кимунг успява да помогне със съветите си на всички туристи, неориентирани в местността.
Гледка от терасата
След закуска правим обиколка на живописното селце разположено в равнина заобиколена от всякъде с карстови непристъпни скали. Кимунг ни отвежда и до така наречените “Каменни гори”, където скалите са още по-причудливи, ерозирали под всякакви форми от водата.
Карстови образувания
Каменната гора
Лабиринт из карста
В каменните тунели
Няколкото часа вървене под жаркото слънце ни смазват и спираме за почивка в дървена наколна занималня за малки деца изучаващи Корана, заобиколена отвсякъде с нереални скали. На връщане си взимаме лодка обратно до селото и направо припадаме от умора.
Момиченце от занималнята за изучаване на Корана
Следващият ден минава по-релаксиращо, с малки разходки около селото и основно поседнали на дървената веранда, от която се виждат незабравими пейзажи, писане и обмисляне на пътешественически планове.
Из село Бероа
Местен дядо
Стара бугис къща
Е, сблъскваме се и с някои малки несгоди на селския живот. Къщата непрестанно е атакувана от дребни мравчици, вечерно време под лампите се събират рояци насекоми, мъжки агресивен гъсок нощно време брани територията около външната тоалетна, а след един обилен порой банята беше завладяна от хиляди летящи мравки и буквално неизползваема. Все пак Раманг Раманг е истински рай.
Розов залез
26.09
Време е да се отправим на север в изследване на остров Целебес, както още бил наричан в миналото Сулавеси. Островът е голям и населен. Той е с причудлива форма, с четири щръкнали в различна посока полуострови, напомнящи на буквата “к”. Очакват ни над 1000 км до най-северната точка, град Манадо (Manado).
Местна жена
След закуска семейството на Даенг Бета ни връчва 4-5 кг суров ориз за из път, а той самият ни откарва с лодката си до главния кей. Стопът потръгва идеално. Няколко часа по-късно, след три камиона и една кола достигаме пристанищния град Паре Паре (Pare Pare). С притеснение забелязваме добре познатият ни пейзаж от Суматра и Ява – къщи и оризища покрай пътя до безкрай. Места за палатка на пръв поглед няма. Излизаме пеша от Паре Паре с надеждата да изминем поне още 50-60 км и да навлезем в планинските части, където би било по-лесно за спане. До нас спира луксозен, чисто нов джип. Новината, че ще пътува чак до област Тораджа (Toraja), на поне още 3-4 часа път, ни кара да подскочим от радост. Изобщо не се бяхме надявали, че ще изминем рекордните 350 км за един ден и да достигнем до следващата ни спирка, град Рантепао (Rantepao) още днес. За Индонезия това си е същинско постижение. Понасяме се из завоите из красиви планински местности и селца и в 10 вечерта достигаме заветната цел – Рантепао. Оказва се, че симпатичният шофьор е карал нова кола за магазина на Тойота. Сякаш не е бил зад волана през последните 7-8 часа той заявява, че трябва да направи нов курс и директно поема по обратния път към Макасар. От автосалона разбират, че ще търсим място за палатка и ни предлагат да преспим в една от стаите на механиците. Настаняваме се върху черно мокетче, сготвяме си в кухничката на салона, взимаме си по душ и все още в недоумение що за късмет сме извадили, си лягаме щастливи.
Вечер в автосалона
27.09
Тана Тораджа – тонконан и биволи
Областта, в която се намираме е уникална в много отношения. Хората тук, принадлежащи към етноса тораджа до един са християни, протестанти. Като се изключат битките с бугис, които навремето водели почти постоянно, тораджите били изолирани в планините си до 1900-та година, когато холандците ги превзели и покръстили. Въпреки, че в съвремието са изцяло модернизирани, те все още пазят интересни традиции, а къщите им просто са изумителни.
Стар тонгконан
Тонконан (tongkonan) – семейните къщи на тораджите имат масивен бамбуков покрив (в днешно време покрит вместо с листа, с ламарина) огънат в центъра с два щръкнали към небето края. Самата къщичка е дървена, във форма наподобяваща кораб, вдигната нависоко върху масивни трупи. Цялата конструкция изглежда уникално. Човек изобщо не може да си представи как на някой ще му хрумне да си построи толкова сложна къща.
Традиционна къща
Биволски рога показващи статут
На централна греда поддържаща покрива се окачват биволски рога, символ на статута на даденото семейство. Колкото повече биволи имаш, толкова по-богат си. В редица пред тонкоnана се построяват негови умалени копия, служещи като складове за ориз, наречени “аланг”. Така изглеждащото село може да смае всеки посетител.
Складове за ориз аланг-аланг
Бивол на фона на тонгконани
Напускаме салона на Тойота и се отправяме към центъра на Рантепао (областната столица на северна Тораджа) в търсене на интернет. Банки, административни сгради и църкви са украсени с типичните покривчета.
Складове за ориз в Рантепао
Църква с типична арка
От интернет си записваме телефона и адреса на хоста ни от couchsurfing.com. Аврора живее в близост до реката и сутрешния пазар. В предната част на къщата си е отворила магазин за планинска екипировка. Настанява ни в стаята си. Останалата част от деня прекарваме на компютъра в магазина й, а тя игнорирайки ни почти през цялото време се суети около екип представители на спортна марка, които също спят тук и ще организират маратон през идния уикенд. В един от малкото разговори, които проведохме с Аврора, тя ни разкри неотдавнашното си страховито минало.
Засегнатата Бугис чест
Майката на Аврора, родом от Тораджа се оженила за мюсюлманин бугис от Макасар, с който следвали в университета. По индонезийския закон междурелигиозните бракове са забранени (дори в личните им карти фигурира вероизповеданието им). Така майката на Аврора приела исляма, съответно и всичките им деца били отгледани в мюсюлмански дух. Аврора заминала да следва на Ява и един ден последвала някакъв приятел в евангелистка църква. Там според нея получила съобщение от Бога и решила да се покръсти. След завръщането й на Сулавеси, техните били ужасени, но тя твърдо държала на новата си вяра.
Баща й (трябва да се знае, че бугис са едни от разпространителите на исляма в Индонезия от исторически времена) не могъл да приеме тази кръвна обида, честта на рода била засегната. Закарали Аврора в Макасар за превъзпитание, заключили я в някаква тъмна стая и с психологически тормоз се опитали да я върнат в правия път. В стаята имало пръчки и други предмети за мъчение. Родата започнали да я пообработват като й рецитирали Корана. На Аврора обаче не й пукало, даже предпочитала да я убият. В крайна сметка не й посегнали, но решили да сменят тактиката. Завели я на магьосник, който в продължение на 20 часа правил заклинания, но и това не подействало.
Резултатът бил, че семейството се разпаднало. Бащата ги напуснал и отписал Аврора от семейната книжка. Майка й също я намразила (това доста ни учуди, тъй като самата тя е християнка сменила вярата си, а всъщност и изобщо не е религиозна). Сега цялото семейство се прави, че тя не съществува. Не я взимат със себе си на семейни чествания и изобщо цари голяма трагедия.
Жени седнали под тонгконана си
Нездравата обстановка в дома скоро започнахме да усещаме и ние. На обяд си сготвихме манджа в кухнята и баба й страшно се притесни, че сме взели от ориза им, който впрочем ни беше предложен от самата Аврора. Това никога не беше ни се случвало, в която и да е азиатска държава. В Индонезия гостът е на особена почит.
И следобед Аврора продължи да не показва какъвто и да било интерес към общуване с нас. Седеше и си чатеше по телефона, така че решихме да се поразходим из града. Рантепао не е особено интересен и се състои само от няколко улици. След час бяхме го обиколили целия. Намерихме нов плод, който не бяхме пробвали до сега и с това се изчерпаха новостите за нас в града. Прибрахме се и пак седнахме пред компютъра.
Автобусна спирка
Екипът от Ява също се прибра, но и те тотално ни игнорираха. Поведението им беше толкова нетипично за индонезийци. Тук човек обикновено се сдобива с десетки приятели за минути. Странните, не особено приятни ситуации продължиха. Аврора излезе и купи храна за всички, но не и за нас. Разбира се, че не очаквахме да ни хранят, но като гости пред които всички сладко си хапваха, а и дори никой не ни предложи да излезем да пазаруваме заедно, започнахме да се чувстваме неловко. Аврора след като се наяде, погледна към нас и само заяви, че храната е с месо, така че няма как да ни предложи. Същият сценарии се разигра малко по-късно с кафета, сладки и други подобни неща, които бяха пак за всички освен за нас.
Помолихме да ползваме кухнята, но Аврора каза да изчакаме да си легне семейството й, защото им било неприятно непознати да обикалят из къщата. Това съвсем ни изуми, но трябваше да изчакаме, бяхме останали почти без стотинка и не можехме да си позволим да ядем на вън. До края на месеца ни се полагаха по 2 лв на ден за двамата, така че разчитахме само на запасите си от ориз и някой и друг зеленчук. В 12 през нощта вече бяхме примрели от глад. Внезапно Аврора изчезна да спи, лампите се загасиха и дума не можеше да става да отидем в кухнята. Вечеряхме с едни инстантни нудъли, които ни бяха останали. Добре, че в магазина имаше машина за гореща вода.
Всичко това доста ни натовари, как щяхме да живеем в такава обстановка още три, четири дена …
Старец
28.09
На сутринта си сготвихме набързо един ориз и побързахме да се изнесем. Аврора изобщо не се поинтересува какво ще правим, нито пък ни даде съвет къде да разглеждаме. Помислихме си, че един от проблемите е, че може би е очаквала, че ще наемем мотор или колело от нея и като е разбрала, че ще обикаляме пеша и на стоп съвсем е изгубила интерес към нас. Все пак не искахме да си разваляме деня с неприятни мисли и се насочихме към изучаването на местността. С една туристическа карта поехме на север към село Бори. Вървяхме пеша, покрай нас се нижеха оризища и къщички. Колкото повече се отдалечавахме, толкова повече тонконани се появяваха.
Село сред оризищата
Причудливите къщи бяха буквално навсякъде, с красиви гравирани стени и гигантски покриви. Много хора все още живееха в тях. Други бяха си построили нормални къщи в страни, но тонконанът се пазеше и поддържаше като важен символ на общността. След около 5 км достигнахме до Ломбок Париндинг, от където започна нашия погребален тур.
Жена с деца на терасата на тонгконана си
Погребален туризъм
Впечатляващите погребения, наречени “томате”, странните вярвания и нетипични погребални места са обособили особен тип туризъм в Тораджа. Повечето забележителности тук са гробища и гробове. Местните изключително силно вярват в задгробния живот, поради което погребенията са случай за голям празник, защото душата преминава в отвъдното и трябва да й се осигури всичко необходимо за там. Тъй като тя ще язди биволи и свине по пътя си, по време на празника се заколват голям брой животни. Биволът е особено важен. Мъжките силни животни са много ценни и точно заради тези жертвоприношения цената на един бивол в Тораджа достига до 30 млн. рупии (около 4,500 лв).
Тораджански бивол
Обикновените хора могат да си позволят да заколят по един за покойник, но богатите семейства и аристокрацията могат да заколят до сто животни за починал. За такова грандиозно “томате” се говори след това с години. В Тораджа обикновено се устройват по две погребални церемонии. Една неформална непосредствено след кончината и финалната, която осигурява истинското преселване на душата в отвъдното. Тази втора церемония обикновено се отлага за сухия сезон, юли-август, като по този начин семейството успява да събере всички необходими средства и да уреди грандиозно пиршество. Така всеки сух сезон из Тораджа се състоят хиляди церемонии, често и групови. Навред се пекат прасета, организират се борби с биволи, пирува се и се пие до забрава. Погребението е най-щастливия семеен празник за тораджите.
Каменни ниши за гробове, издялани в скалата
Труповете се държат в дървени ковчези до финалната церемония, най-често в дома, като тялото се балсамира. Покойникът изобщо не се счита за умрял през този период. Дава му се храна, понякога бива разхождан, приятели идват да го посетят. В Тораджа се срещат няколко вида гробове. Съвременният вид е къщичка тип мавзолей, в която се полагат ковчезите на всички от фамилията.
Съвременен фамилен гроб тип мавзолей
На някои места все още издълбават ниши в скалата и ги запечатват с дървени вратички, което е много трудоемка работа и струва скъпо.
Традиционен гроб в скала, затворен с гравирана дървена вратичка
В по-стари времена ковчезите са се окачали по скалите и бамбуците или са се поставяли в пещери. Бебетата пък са се погребвали в хралупи на дървета. В още по-древни времена за благородниците се издигали специални тежки камъни тип менхири в кръг. Такива места с мегалити днес се използват за погребални церемонии.
Мегалитно гробище
В Ломбок Париндинг попаднахме на много гробове в скали и камъни, както и на мегалитен комплекс, но не успяхме да намерим пещерата с висящи ковчези. Продължихме към село Бори, по пътя се любувахме на гигантски биволи и на нереалните селца.
Селце
В Бори също имаше голям мегалитен комплекс и множество скални гробове. Както всички по-известни забележителности в региона и тук имаше вход (20 хил. рупии, 2,60 лв), които за момента нямаше как да платим. Все пак успяхме да се вмъкнем по една странична пътека, която ни отведе до бебешки гробове – хралупи в баняново дърво.
Мегалитния комплекс в село Бори
Гроб с каменен бивол отпред
Скала с фамилни пещери гробове
Бебешки гроб хралупа в баняново дърво ( дупката на гроба е запечатана с плетеници като мрежи)
Погребалния туризъм взе да ни идва малко тежко, така че решихме да отложим другите гробища за утре. Взе ни камионче до градчето Панли (Pаngli), от където имаше много по-голям трафик и успяхме да стопираме кола сравнително бързо. Прибрахме се в Рантепао капнали от умора.
Цветин във вътрешността на тонгконан
Обратно при Аврора, където неприятните емоции продължиха. Тя ни посрещна с пълно безразличие, без дори да ни поздрави. Цветин се опита да установи контакт, което прерасна в доста тегав разговор. Наговори ни куп глупости, как техните я упреквали, че няма изгода от чужденците, как майка й забранила да кани повече гости и колко зле се чувствали, че сме ползвали кухнята. Обещахме й, че повече няма да пристъпим там, но тя продължи да се вайка как щяло да стане още по-лошо, ако спрем да готвим и че майка й щяла да се притесни, че ни е обидила. Всичко това ни се стори доста болно и неприятно и веднага взехме решение да се махаме от къщата. Свързахме се с нашите приятели от Макасар, един от журналистите беше родом от Тораджа и веднага се съгласи да отидем на гости на брат му. Вечерта се срещнахме с Френки, вечеряхме заедно и се разбрахме той да ни вземе утре след работа, тъй като сега беше твърде късно и не искахме да се изнасяме с гръм и трясък.
29.09
Станахме, купихме малко мекички от улицата и се разбрахме с екипа от Ява да ни метнат пътьом до края на града, тъй като те отиваха към някакъв хотел в нашата посока. Аврора изобщо не ни поздрави през първия половин час, изобщо не ни поглеждаше и за секунда. Радвахме се, че това е последния ни контакт с нея. Това със сигурност беше най-лошия ни каучсърфинг от цялото пътешествие. Докато чакахме Френки да свърши работа решихме да продължим с погребалния тур по забележителностите на юг от Рантепао.
Стари къщи обрасли с мъх
Врата за хобити
Трафикът беше добър и за нула време стигнахме до село Лемо на 11 км от града. Заобиколихме входа и се промъкнахме през оризищата към чудна скала с издълбани балкони, на които седяха подредени дървените фигурки на предците (така наречените “тау-тау”). Тези фигурки наподобяват покойниците, а изработката им е голям майсторлък. В недалечното минало само първенците са можели да си позволят тау-тау, като най-скъпите са от дърво джакфрут. В скалата разбира се беше пълно и с ниши-пещери за ковчези. Някои вратички бяха се разпаднали и от вътре стърчаха прогнили дъски и кокали.
Гробния комплекс в село Лемо
Тау-тау, фигури на покойниците
След Лемо се запътихме към погребалната пещера в Лонда. Но там селото бе преградено по такъв начин, че не успяхме да се промъкнем, а и лелката от гишето ни забеляза. Върнахме се пеша на главния път и продължихме към най-туристическото място в региона – село Кете Кесу. Камионът, който ни взе до там продължаваше напред и решихме първо да разгледаме висящите ковчези в Пала Токе, на няколко километра след Кете Кесу. Пътчето, което водеше към ковчезите беше в много лошо състояние и за разстоянието от 2 км до там нямаше много желаещи да го изминат.
Висящи ковчези в село Пала Токе
Имахме късмет със строителен камион, който пренасяше материали за ремонта на пътя и ни спести вървенето, като ни взе. В Пала Токе нямаше туристи, съответно нямаше и вход. Каменни стълбички ни изведоха в подножието на скала, където ни очакваше фрапираща гледка. Няколко ковчега бяха закрепени високо в скалата, а на поставка под тях симпатично ни се усмихваха десетина черепа на предци. Някой дори им беше оставил цигарки да си пушат. Пала Токе определено зае челното място в класацията ни за погребални места.
Предците…
Наближаваше часът за срещата ни с Френки, така че се наложи да се позабързаме в обиколката. Кете Кесу видяхме само от далече. Доколкото знаехме в старото село от тонконани в редици вече никой не живее и мястото е по-скоро като пазар за сувенири, така че не съжалявахме, че не успяхме да направим опит да се вмъкнем.
Френки и момче от неговата рода ни очакваха с моторите си. Отидохме да си вземем чао с Аврора и да приберем раниците си. Този път тя се държа много мило, сякаш нищо не е било, дори ни препоръча място за посещение и обеща, че ще ни звънне за вечерята на събитието с маратона на утрешния ден, нещо което естествено не направи. Докато карахме заваля проливен дъжд и се отбихме в склада за кафе на семейството на Френки.
Интересно да се знае …
Води се, че най-доброто индонезийско кафе е това от Тораджа, Сулавеси. В региона се отглежда арабика и робуста.
В склада разгледахме машините и необработеното кафе, след което се натоварихме в един джип и потеглихме към тяхното село. Сереале се намираше високо в планината. Тонконаните тук бяха много и всичките красиво гравирани. Всъщност преди холандците да ги принудят да слязат около реките, тораджите са живяли само във високите части на планините. Преди 1900-та дори не са познавали стандартното напояване и терасиране на оризищата. Оризът се е сеел по така типичната процедура за много планински етноси в югоизточна Азия, а именно палеж и хвърляне на зърното по склоновете, без поливане.
Село Сереале
Семейството на Френки освен обикновена къща имаше разбира се и тонконан, в който бяхме настанени за наш огромен възторг. От прозореца ни се виждаха изумителните покривчета на “аланг” (складовете за ориз), пълзящи мъгли и църквата в съседство. Вътре беше така уютно. Всичко беше от дърво и човек имаше усещането, че сякаш наистина е в някакво странно корабче. Другите членове се преместиха да спят в къщата в съседство и целия тонконан бе за нас. Впрочем той е съвсем малък отвътре. Състои се само от три помещения ползвани основно за спане, но за студения планински климат е идеално.
Гледка от прозорчето ни към склад за ориз „аланг“
Сега със сигурност щяхме да останем със страхотни спомени и да успеем пак да се потопим в културата на тораджа. Толкова беше хубаво да сме отново сред мили и гостоприемни хора. За вечеря имаше червен планински ориз и зеленчукова манджа специално за нас. Всички бяха въодушевени от новите посетители и не спираха да се смеят.
Пиене на „балок“
По-късно сервираха и “балок”, палмов алкохол, който местните обожават. Имаше вкус на ферментирал, вкиснат кефир, а и на цвят го докарваше – мътно бял и гъст. Не беше силен, но все пак опияняваше. Първата ни нощ в тонконан, завити с дебело одеяло беше страхотна.
Летящи деца в тонгконана на Френки
30.09
Френки замина на работа, а камион дошъл да товари кафе за склада в Рантепао ни свали до долу. Свършихме малко задачи в интернет, след което се отправихме на стоп към едно традиционно село на десетина километра от града. Взе ни стара баба (на 89 г) с вид на шейсет годишна жена и шофьорът й. Очевидно беше от някакъв аристократичен род, ако се съдеше по това какъв английски вади и от разказите й за живота й в Париж на младини. Оставиха ни на разклона за село Палава, до което стигнахме пеша. Също като Кете Кесу тук редица стари къщи с оригиналните покриви от бамбук и слама и складчетата за ориз срещу тях, бяха се запазили без обновяване и ламаринени покриви. Влязохме по средата на селото, от страни. Но една баба ни забеляза и се втурна да ни таксува билети, така че нямахме възможност да го разгледаме. Но все пак успяхме да щракнем една, две снимки.
Село Палава
Всъщност тонконаните тук по нищо не се различават от тези от другите села, но заради сламените си стари покриви мястото се води туристически обект и съответно не е безплатно.
Тонгконаните в село Палава
Върнахме се на стоп до градчето Пангли, като се надявахме от тук да достигнем още един, два погребални обекта. По страничното пътче, което си бяхме избрали не минаваше абсолютно нищо, така че след час чакане решихме да се приберем обратно в нашето село и да се потопим в живота там. С помощта на два камиона се върнахме обратно до Сереале. Френки беше се прибрал по спешност, защото един от тримата му сина беше се порязал до кокал на някакъв бамбук. В местната клиника сестрата го заши и постепенно уплахата премина.
На вечеря се събрахме бая хора, заедно с работниците от кафето. През септември все още се устройват бая погребения, ние самите забелязахме три, четири обикаляйки наоколо. Един от големите специалитети в такива случаи е “па’пионг” – свинско, сланина и местна разновидност на коприва изпечени на бавен огън в бамбук. Тази вечер някой се върна от поредното погребение и донесе едно такова бамбуково стъбло пълно със свинско. Ние разбира се си вечеряхме нашето стандартно индонезийско меню – ориз със зеленчукова супа. По време на вечерните разговори възникна една интересна тема, а именно вярно ли е, че в Европа не ядем кучета, като въпросът беше зададен с голяма доза съмнение. Как така ще гледаме кучета, пък няма да ги ядем … Опитахме се нещо да обясним за добрия приятел на човека, но беше неуспешно. Не за първи път се изправяхме пред тази дискусия. В квартала, в който живеехме в Китай имаше корейски ресторанти предлагащи кучешко (според китайци и корейци то дава голяма сила на консумиращия го). Веднъж дори попаднахме във ферма за отглеждане на кучета за месо в Китай. Друг път бяхме забелязали набучена пърлена глава на куче на един пазар в Лаос. Имахме и разговор с кореец любител на кучешкото месо. С времето преосмислихме много неща и всъщност сега го виждаме по-скоро като лицемерие и културна надстройка, имам предвид европейския ужас пред идеята да се яде кучешко. Това кои животни са ни “приятели” и кои са ни “храна” са категории абсолютно фалшиви и измислени от различните народи. При нас например меча лапа и еленско месо са несравними деликатеси; словенците и до ден днешен си хапват конско; норвежците – китове … но това сякаш е в реда на нещата. За ходещите меса във форма на крава, прасе или кокошка пък въобще да не говорим, те нямат никакви шансове да се издигнат до европейската категория “приятел на човека”. Нямам нищо против месоядците, нито против хора със странни диети, единственото, което ме дразни е лицемерието на хора, които разделят животните на “приятели” и на “ходещи меса” и смятат това за нормално. Или всичко е месо или всички са приятели. В нашия случай е второто 🙂
Както и да е, стига размисли … Нашите приятели дълго ни обясняваха какви още меса се консумират в Тораджа и в северно Сулавеси; колко трябва да е голямо кучето преди да се заколи; как и котките не са лоши на вкус; плъховете също си ги бива; а за плодните прилепи да не говорим колко са вкусни … За нас разговорът автоматично бе поставен в графа “интересни антропологични сведения за далечни култури”, без много, много емоции. Вечерта завърши на топло в тонконана.
Разговор през прозорчетата на нашия тонгконан
01.10
Станахме в 5 сутринта за да посрещнем изгрева в село Лолай високо в планината. С Френки и шуреят му запърпорихме с моторчетата по черни, криволичещи пътчета. От горе се откриваше невероятна гледка, всичко под нас бе скрито в море от облаци.
По пътя към село Лолай
Мястото бе известно и на индонезийските туристи и беше пълно с хора. От тонконаните в селото даваха палатки под наем и имаше около стотина палатки опънати около къщите. Изпихме по едно сутрешно кафенце, след което се отправихме към място със също толкова добра гледка, което не се заплаща. Там нямаше абсолютно никой, което за пореден път доказва стадните тенденции при хората (Tirotiku viewpoint).
Гледка към морето от облаци
Гледка към селата в ниското
За закуска се върнахме обратно в Сереале. Френки беше зает със строежа на новото си магазинче и каза, че ще излезем следобед на разходка, но в последствие времето се развали (Тук валеше и се стелеха мъгли всеки ден). Така че прекарахме целия ден в почивка, писане и разговори с домакините. Обстановката в селото беше много приятна, а да си седиш в тонконана, още по-приятно.
Днес с лек ужас забелязахме, че мръсните чинии се оставят на пода до тоалетните и там кучетата, котките и кокошките ги облизват старателно. Постарахме се да не мислим повече за тении и зарази, но вече не ни се услаждаха вкусните гозби на жената на Френки или поне не чак толкова 🙂
Денят се изниза бързо. Вечерта Френки ни сподели, че като набожен християнин си мечтае един ден да отиде на поклонение до Божи гроб в Йерусалим и вече дори беше започнал да събира пари за това начинание.
02.10
Изчакваме неделната сутрешна служба да свърши. Взимаме си довиждане с всички, след което Френки и шуреят му ни качват на моторчетата за да ни закарат до главния път. Днес всички са пременени с официални дрехи. Жената на Френки е на специална молитва с други жени в отделно помещение в църквата.
Със семейството на Френки в село Сереале
Пътьом приятелите ни решават да посетим поредната гробна забележителност. Някак си успяват да се договорят с лелката на входа да ни пусне с билетче за индонезийци.
Вход към погребално място
Тесни стълбички обрасли с растения ни отвеждат в подножието на скала, по която висят дървени ковчези и сламени шапки. Множество издълбани в скалата ниши пазят семейните гробове зад дървени вратички. Мирише на горски гъби.
Погребалната скала
Изведнъж забелязвам малко соколче провиснало от ръба на скалата, пърхащо с последни сили да се освободи от въжето, в което се е заплело. До върха има стълби, от площадката горе се открива гледка към цялото Рантепао. Хукваме с всички сили нагоре с надеждата да успеем да го спасим. От горе обаче няма никаква видимост. Храсталаци и процепи в скалата пречат на достъпа до отвесния ръб. Слизам обратно долу за да давам указания къде точно виси сокола, но в крайна сметка се оказва невъзможно да го доближим без въжета. Налага се да се откажем.Тръгваме си в силно помръкнало настроение. Местните ни се чудят за какво пък толкова искаме да спасим някаква си птица. Соколът вече от минути не мърда под жаркото слънце, а миризмата на гъби и гробове ни действа още по-потискащо. Пред входа на улицата лежи току що блъснато от кола мъртво котенце. Мисля, че окончателно приключихме с погребалния туризъм в Тораджа.
Гледка към Рантепао
Френки ни оставя в края на градчето Болу, където на всеки шест дни се състои голям пазар за биволи, прасета и коне. На раздяла ни връчва торба с кроасани с шоколад. Стопът потръгва добре. Камионче, карано от шофьор зевзек ни сваля до град Палопо на 60 км. Палопо е малък град между двата южни “крака” на Сулавеси, образуващи залива Боне. Камиончето всъщност продължава още 20 км след Палопо, така че не се налага да излизаме пеш от града. Не след дълго ни взима голям камион до град Масамба.
Интересно да се знае …
Провинция Северно Луву, където е и град Масамба произвежда основно какао, възлизащо на 80 % от какаото за износ на Индонезия. Страната е третата по износ на какао в света. Без съмнение рядко ще видите местен, който да консумира какао. Шоколадите и какаото на прах са голяма рядкост в местните супермаркети и пазари.
В Масамба няма много туристи и докато вървим към края на града, предизвикваме силен интерес в хората. Повечето ни подвикват дружелюбни поздрави. Тъй като вече се стъмва, се налага да си търсим място за палатката. Както вече споменах в южно Сулавеси няма и педя свободна земя. Къщите покрай пътя се нижат до безкрай, а около тях са само оризища. Е, пренаселеността е проблем не само за скитащите номади, но и за цялата планета. Уроците по география, далечните, отвлечени понятия като “демографски взрив” тук оживяват застрашително. Населението расте с милиони на година (Това важи за цяла Азия). Диво животно не остава, гората е на изчезване, пластмасата се трупа с милиарди тонове, в морето положението също е критично … Тук никой не се задоволява с под пет деца. Повечето семейства, с които си говорехме имаха между шест и дванадесет деца !!! Правителството изглежда не взима активни мерки по въпроса. План “Б” е да се изселват големи групи от хора към ненаселената Папуа. Все пак не е ясно как ще им стигне ориза при такива темпове на разплод. Пък Индонезия, а и Азия като цяло не са нещо далечно от нас. Все пак живеем на една планета и безконтролните безумия, които се случват тук със сигурност ще рефлектират върху всички обитатели на планетата. Това не са някакви паранои на еколози. С очите си виждаме всеки ден реалността на тази катастрофа и повярвайте наистина е страшно.
И така, когато забелязахме малкото паркче покрай реката в Масамба се зарадвахме страшно. Ще има къде да се спи, хип, хип ура. Докато разпъваме палатката около нас започва да се събира тълпа. Хората от околните къщи излизат да видят “сеира”. Разбира се искаме разрешение от тях да спим там, а рудиментарните ни познания по индонезийски ни осигуряват нови приятели. Един се втурва да носи скаричка за огъня, друг носи лъжици и легенче, трети печени сладки картофи със сладко лют сос, четвърти ни пълни питейна вода. Финално един мъж домъква леген с поне 20 риби вътре, което ние разбира се учтиво отказваме. Една жена дори предлага да готвим в дома й, както и да се изкъпем в тях. Второто приемаме на драго сърце, след цял ден тропичен автостоп душът понякога е по-желан от вечерята. Лягаме си доста уморени с леки подозрения, че сме получили топлинен удар през деня.
„Самотна“ вечер в Масамба
03.10
Сутринта един мъж от къщите ни кани в тях. По-късно дори закарва Цветин до близка работилница за да поправи развалилия се за пореден път Нафтечко (керосиновото ни котлонче, нали помните :)). Оказва се, че човекът е пожарникар и цялата редица къщи зад парка е на огромната му рода.
По стар обичай тръгваме в най-големите жеги. Днес ни чака дълъг път. Взима ни камионче за двадесетина километра, след което пътят внезапно опустява и стопът се закучва. Обикновено след по-дълго чакане винаги ни спира по-специална кола. И този път не прави изключение. Симпатичен дядка със стара количка след като ни подминава, обръща и се връща да ни вземе. Пътьом ни черпи със странна напитка с желе, кокос и лед, от която после ни става лошо. Дядото пътува за град Уоту, но решава да ни откара до някакъв полицейски пост на 20 км след града, преди започването на планините, където всички коли спират за проверка. Благодарение на човека, след това успяваме да хванем стоп, без който може би щяхме да се тътрим поне още ден до град Посо, отвъд планините, но за това по-късно.
Полицаите от поста биват инструктирани от дядото да ни спират коли и камиони, които да ни вземат на стоп. Ние се опитваме да обясним, че и сами ще се справим, но полицая ни махва заповеднически с ръка да седнем на сянка под едно дърво и поема грижата с уреждането на транспорта. Още първата кола с достатъчно място се навива да ни вземе и така поемаме не с кой да е, ами с както ги нарекохме “компанията на адвоката”. Човек по нищо не би се досетил, че това са адвокати. Даже в началото ни се струваха по-скоро като клиенти на адвокати. Снимат клипчета, правят селфита, викат, крещят, музиката е надута, въобще обстановка като на тийнейджърски купон. Излъчването им е леко криминално. В последствие се оказва, че са страшни симпатяги и наистина са адвокат с помощниците му, тръгнали да гледат дело в Посо. До там ще пътуваме поне шест часа. Най-сетне влизаме в дива зона, без села и къщи. Завоите са безкрайни и пътят никак не е добър, въпреки че се води главната магистрала на Сулавеси. В един момент не издържам и се налага да спрем за да повърна желираната супа на дядото. След този акт се чувствам значително по-добре. От другата страна на планината започва провинция Централно Сулавеси. За наше учудване регионът, през който минаваме е слабо населен. Скоро достигаме езерото Посо (Danau Poso) дълго десетки километри. Адвокатът решава да караме по малко, разбито пътче от западната страна на езерото, където има невероятни гледки. Минаваме през няколко християнски селца с църквички преди да достигнем град Тентена, който е от северната страна на езерото. На около час от този град има интересни мегалити във формата на гигантски глави. Не се знае кога и каква цивилизация ги е направила. За съжаление ще ги пропуснем, визовото време отново ни притиска.
Езерото Посо
Късно през нощта пристигаме в Посо (Poso), който е пристанищен град на огромния залив Томини (Tomini bay). Посо е известен с терористичните си групировки и честите сблъсъци между християни и мюсюлмани. Градът наистина е смесица от хора от къде ли не. Пълно е с църкви и джамии в равни пропорции. Навън вали и след като разбира, че ще спим на палатка, господин Агус (адвокатът) твърдо настоява да спим с тях в хотела. Първо обаче спираме за вечеря в рибен ресторант. Всички освен шофьора не са на себе си от дългия път. След вечерята се настаняваме в хубавия хотел, като Агус взима за нас двамата отделна стая, която по-късно от ценоразписа разбрахме, че струва 200 хиляди рупии (около 26 лв), а кой знае колко беше платил и за вечерята. До ден днешен индонезийците продължават да ни смайват с гостоприемството си.
С компанията на Агус (до Маги) в рибния ресторант
04.10
Сутринта закусваме в хотела. Не след дълго се появява и клиентът на Агус, бивш военен с някакви дела за имоти. Придружен е от още десетина старейшини от родата. Агус трябва да тръгва към Съда, но нарежда на шофьора да ни откара до отбивката, която ни трябва. На раздяла спираме пред малко магазинче за сувенири от абаносово дърво и Агус излиза от вътре с дървен настолен часовник, подарък за нас. Той отива в Съда, впрочем днес изглежда като истински адвокат – сериозен и премерен, със скъпи дрехи. Момчетата ни оставят на 10 км извън града, на отбивката за град Ампана (Ampana), пристанище от което смятаме да си хванем корабче за островите Тогиан (Togian islands).
На стоп към Ампана
До там имаме около 100 км, но пътят пустее. Регионът е слабо населен и трафик почти няма. Все пак след дълги чакания и три стопа успяваме да достигнем Ампана по тъмно, а започнахме да стопираме към 10:30 сутринта. Местността, през която минахме беше много красива. Карахме покрай океана, а от другата ни страна се виждаха само диви джунгли и планини, като се изключат кокосовите плантации покрай пътя. Всъщност, това което видяхме вчера и днес от Централно Сулавеси много ни хареса и дори съжалихме, че нямаме повече време за да пообиколим.
Карта на маршрута из Сулавеси
Последната кола с двама пътни строителни инженери ни оставя на самото пристанище в Ампана. Както всяка вечер напоследък, започва да вали. Приближаването на дъждовния сезон се усеща. В малкото пристанище има туристическа информация, където ни посреща Улфа, известна още като Miss Harbour (в превод г-жа Пристанище). Петдесет годишна мъжкарана с дрезгав глас, налапала цигара, облечена с бяла пижама на райета, тя работи на пристанището от тридесет години и поназнайва доста английски. След дългата комуникация с нея така и не ни стана ясно дали се опитва да ни метне с някой тур или просто хобито й е да те обърка тотално. От Улфа разбрахме, че не е ясно кога има кораб, до къде има кораб и дали изобщо тръгва от това пристанище. За щастие в офиса имаше разни карти и информационни табла на различни резорти, така че горе долу успяхме да си създадем някаква представа за ситуацията.
Улфа ни предложи да спим в беседката до офиса и ни напълни вода. Решихме, че да спим тук ще е най-подходящо за дебнене на кораби.
Шапки и ковчези на погребална скала в Тана Тораджа
Nie sushto vi blagodarim za prochitaneto i okurajitelnite dumi!