28.04.2024 Обединени арабски емирства
В Дубай сме шокирани още от летището. Всичко изглежда свръх подредено, чисто и модерно, а служителят от имиграционните ни дава заедно с паспортите и безплатна SIM карта, подарък от правителството.
Не сме сигурни кое е по-силен културален шок за нас, кацането в Индия или връщането обратно в Дубай. Светлини, небостъргачи, детелини, луксозни автобуси, чистота, липса на тълпи и спящи хора по тротоарите … Гледаме като гръмнати.
С две прекачвания на автобуса се озоваваме в емирство Шарджа, в Ал Маджаз – кварталче до лагуна на крайбрежието.
Умората си казва думата. Малко преди полунощ е. Натоварени сме като магарета и Маги се спъва на един прекалено висок бордюр, като едва не си размазва главата в тротоара и не си счупва лакъта, който се обръща под странен ъгъл, смачкан под раницата й. По-късно се оказва, че си е скъсала сухожилие на единия от пръстите на ръката. Една патрулка спира и ни пита дали сме добре. Припряно се отдалечаваме. Макар и с рани все пак се добираме до апартамента в един от небостъргачите, където сме си наели стаичка. Обливаме се с вода и припадаме в леглото, без вечеря.
29.04
Домакините ни се оказват много приятно семейство от Етиопия. Преди година са се преместили тук, бягайки от войната в Етиопия. Мъжът, Даниел е програмист. Закусваме с тях. Хранят Божи с палачинки със сладко. После ни предлагат да ни преместят без доплащане в по-голяма стая, с огромно легло и гледка към един от заливите.
По обед отиваме до близкия парк на крайбрежието Ал Маджаз (Al Majaz waterfront). Струва ни се, че въобще не е горещо след жегата в Индия, макар и да е 33 градуса. Все пак напича доста силно и решаваме да оставим по-сериозната разходка за вечерта.
В апартаментчето е много комфортно, тъй като за разлика от в хотел, можеш да ползваш кухнята и други общи пространства. Освен това се сприятеляваме и с домакините и водим много интересни разговори за живота в Шарджа.
Следобеда тръгваме пеш към плажа Ал Кан (Al Khan) на 3-4 км от нас. Транспортът в Шарджа изобщо не е така уреден, както в съседен Дубай. Така и не откриваме дали на нашето полуостровче се движат автобуси и кои линии.
Вървим покрай бомбастичните небостъргачи с най-разнообразни архитектурни дизайни и покрай пищни джамии, докато не стигаме до кварталче с фамилни ниски къщи, някои от които като палати. Когато стигаме до плажа вече е тъмно и е затворено. На първа линия има доста хотели и тук-таме се мяркат пешеходци, руски туристи. Връщаме се пеш по друг маршрут, покрай известния Аквариум и покрай плаж с риболовни лодки.
Вечерта в квартирата се срещаме с трима египтянина, коптски християни, които са се настанили в съседната стая. Климатичната система на нашата и тяхната стая е обща и те държат климатика да е настроен на леден режим. Климатиците са стари и общи за цялата сграда, както при нас парното. Цяла нощ се чудим как да се скрием от заледяващото течение, което духа право в леглото ни. Накрая Цветин се налага да се качи на паянтов гардероб и да натъпче една кърпа в решетката. Дори така, и с отворена балконска врата в стаята си остава хладилник, за наш ужас.
30.04
Преди да успеем да излезем, обедната арабска жега склещва града. Странното е, че днес валя за малко. Следобеда решаваме да успеем да стигнем с градски транспорт до стария град на Шарджа, наречен “Сърцето на Шарджа”. Въпреки че в google е почти невъзможно да узнаеш кога и какви автобуси има, все пак хващаме един точно до желаната точка.
Старият град е съвсем малък по площ, но достатъчно автентичен, така че щом влезеш зад стените да преживееш миналото. Уличките са съвсем тесни с типично арабски кирпичени къщи с непроницаеми стени и широки вътрешни дворове. Има доста интересни музеи, но решаваме Божи да тича по улиците, вместо да влезем в някой.
Минаваме през старинния сук (пазар), в който повечето магазинчета за сувенири са затворени. Някак си без да забележим влизаме в луксозен хотел, който някога е бил традиционната къща на един от шейховете на Шарджа (Chadi al beit). Изведнъж модерната част от живота със стотиците небостъргачи и грандиозни сгради изчезва. Обгръща ни пълна тишина. Където и да се шмугнем все няма хора. Влизаме в тихи дворове, сред фонтани и канапета под жаркото небе. Накрая попадаме в старинна библиотека с антични мебели в арабски стил и се захласваме по списания и книги на английски.
Никак не ни се тръгва, но започва да става късно. Стигаме пеш до автобусната спирка, но там ни чака изненада – не можем да си ползваме транспортните карти от Дубай, нямаме никакъв кеш, а наблизо няма банкомат. Най-сетне се появява автобус, за който ни важат картите, но се оказва, че сумата за която бяхме дошли от 7 дирхама (3,50 лв), сега е 12 дирхама (6 лв) и няма толкова налични в картата. Точно се чудим дали да изпуснем редкия автобус и какво да предприемам, когато мила суданка ни спасява, като плаща за нас. Говорим си докато пътуваме. Разказва ни, че преди три месеца със семейството й са избягали от войната в Судан, защото в Хартум вече е непоносимо. Оставаме силно трогнати от добротата й. Човек, който бяга от воина плаща билетите на туристи от Европа…
Имам чувството, че никога не сме срещали толкова хора бягащи от войни от всякакви точки на планетата. Безумие в поредния военен век, уж напредналият 21-ви век!
Слизаме съвсем близо до нашия блок. Семейства и приятели си седят по тревата покрай лагуната и си правят нощен пикник. Пълно спокойствие.
Вечерта Даниел ни разказва за големите разлики в живота в двете емирства Шарджа и Дубай, макар и само една невидима линия да ги дали и да изглеждат като един град. Като цяло в Шарджа е по-евтино, но по-традиционно и за по-семейно ориентирани. Транспортът е лошо уреден и всички предпочитат такситата. Образованието е безумно скъпо и няма държавни училища. Синът на Даниел учи в някакъв американски колеж за 4000 долара на година, като това било най-евтината опция. Училищата били в някакво каре далеч извън града и децата ги взима автобус. И ние бяхме забелязали десетките жълти училищни автобуси навсякъде. Като цяло животът бил доста скъп. Наемът на апартамента му (тристаен с хол) в непретенциозен стар блок, например е 1500 долара. Доста му липсва животът в Етиопия, там дори не знаел как да изхарчи 1000 долара за месец.
01.05
Рано сутринта етиопският ни домакин Даниел ни вика такси. Разстоянието до летището на Шарджах е доста голямо (около 30 км), а достигането с транспорт изглежда сложно като логистика и излиза почти същото като цена.
В 6 ч. потегляме с шофьор пакистанец с дълга прошарена брада. Изглежда много възрастен, но се оказва набор на Цветин.
След няколко линии с небостъргачи следват приятни квартали с еднофамилни къщи. По седем лентовата магистрала плътна върволица от стотици коли се е отправила към Дубай, където много хора работят, но живеят за по-евтино в Шарджа.
За половин час стигаме до летището. Излиза ни само 25 лв. На чекирането доста се филмират, за това че паспортите ни изтичат след шест месеца, макар и да има още три-четири дена преди изтичането на шестия месец. Една служителка дори ни изисква билет за напускане на Турция, но в крайна сметка ни пускат без повече заяждане.
Полетът до Истанбул е четири часа. Божи се е наиграл предварително на детската площадка на терминала заедно с дете на рускиня мюсюлманка и спи през целия полет. В Истанбул кацаме на новото летище в европейската част. Огромно е и ни се струва, че вървим безкрайно. Първо докато стигнем до багажите и после докато излезем. Всичко ни се струва свръх европейско и уредено. Качваме се на един автобус, експресна линия до ЖП гара Халкалъ. Всичко навън е сиво, дъждовно и студено. Получаваме шок от смяната на климата и средата. Купуваме си билети за нощния влак до София и сядаме в отоплена чакалня на гарата. Гладни сме, но наоколо няма никакви магазини и заведения, а не ни се върви с тежките багажерии.
На гарата се появяват две български старчета, пълни образи. Опъват си импровизирана софра на седалката между тях, с покривка, солница, хляб, лютеница, нарязани сирене и салам. Ето сега разбрахме изведнъж защо където и да ходим все носим някакви денкове и дисаги с храна и на моменти изглеждаме по-особняци и от азиатците. Отговорът бил, че просто сме си българи и си оставаме такива и в Индия. Чувството да чуеш родния си език след дълъг период, в който не си го чувал ни разтърсва. Нещо много архаично, мило, близко с хора, които сякаш познаваш съвсем добре. Дядовците се съгласяват да ни пазят багажа, стига само да им донесем един хляб.
Хващаме метрото и по препоръките на момче учител по английски и млада модерна туркиня с мартеница на ръката слизаме на спирка Бакъркьой. Толкова е оживено, че се шашкаме. Всички хора са издокарани, магазините и ресторантите са пълни. Хапваме в ресторант-бюфет по една леща и манджа с бамя. Купуваме хляб за дядовците и разбира се баклави и се връщаме към гарата.
В 20:00 потегляме. Взели сме си двойно купе, първа класа, за десетина лева отгоре и сме възхитени. Имаме шкаф с хладилник и мивка. В хладилника има заредени солети и сокчета. За разлика от на отиване, когато почти не спахме, сега се наспиваме много добре. Не се налага да сваляме багажа посред нощ, само минаваме набързо паспортната проверка и си лягаме обратно в топлото купе. Трак-трак, трак-трак, неусетно сме в България след първото азиатско пътуване на Божи продължило 45 дни.
02.05.
България
Вече се е развиделило и Цветин се събужда ентусиазирано, че пристигаме. Всъщност сме още в Пловдив, а влакът пристига с три часа закъснение. Първото, което виждаме от прозореца са цъфналите червени макове покрай насипите на пътя. Няма сгради, хората са съвсем малко. Сред избуялата зеленина рядко се мярка по някое село. Завладява ни неописуемо спокойствие и се усмихваме блажено.
От централна гара в София тръгваме към апартамента, за да се разтоварим и се чудим защо никъде няма хора и коли. Каква е тази тишина насред делничен ден. Всичките ни сетива си отдъхват. Толкова е хубаво да се завърнеш в тази малка чудна страна!
Резюме на пътуването
Времетраене:
45 дни (19.03 – 02.05.2024 г.)
Посетени държави:
4 – Турция (3 дни), Саудитска Арабия (3 дни), Индия (36 дена), ОАЕ (3 дни)
Този път пътувахме конвенционално, с полети, влакове, автобуси и таксита, коли под наем. Спахме в хотели, квартири и на каучсърфинг. Хранихме се в ресторанти или с улична храна. Тоест стандартно бекпекване, каквото не бяхме правили от 12 години (от 2012 Виетнам). След като 10 години бяхме пътували само на автостоп и с палатка, без срок за връщане, сега се принудихме да направим стандартно пътуване, защото Божи все още няма две годинки. Емоцията да сме с него, а и с мама беше несравнима и това осмисли пътуването в нова светлина.
Но в никакъв случай такъв тип пътуване не може да се нарече пътешествие. Онова усещане на свобода напълно се разрушава на първо място от това, че имаш билет за връщане, на второ от това, че всичко е поне частично планирано и трето, че винаги спиш в някакви стаи, за които ти заминава целия бюджет. Истинските изненади и невероятни ситуации са голяма рядкост. Опознаването на културата е силно повърхностно и само през призмата на туристическия прожектор. Общуването с хората е редуцирано 99% до бизнес взаимоотношения. Мисля, че ако трябваше да пътуваме само така, то по-скоро не бихме пътували изобщо. За сега най-близо до свободния начин на пътуване е този с бусчето Тембо, така че следващите пътувания, дай Боже, ще са с него.
В следващия пост четете … Продължаваме поредицата с приключението от януари – февруари 2025 г. Очаквайте разкази от Оман.
Тук може да прочетете за пребиваването на третия керванджия (Виетнама Джоунс) в Дубай преди няколко години: “Всички сме султани”
