31.03.24 Нандгаон, Махараштра
Будилникът звъни по тъмно. Ставаме в 6 ч., за да хванем автобусчето в 7. Предстоят
ни около 150 км разстояние, което вероятно ще ни отнеме цял ден, a и обедните
горещини не са за подценяване. Милите ни домакини ни изпращат с кафе и мляко за
Божи и спират автобуса.
Качваме се сънени. Този път седим отпред и не друса толкова брутално. Божи също е
сънлив и само се гушка през целия път до Алибаг (Alibag). Взимаме 40-те км за час и
половина. Имаме малка почивка на автогарата преди следващия автобус в 9:30.
Цветин купува сокчета, но както обикновено са им сложили сол и подправки.
Предстои най-тежката част от пътуването – 80 км до град Карджат. Въпреки че
пътищата не са с дупки, но са толкова тесни и натоварени с рикши, моторчета,
камиони, че скоростта ни е около 20 км/ч. Един участък караме по магистрала и
успяваме да вдигнем 60 км/ч. Изглежда сякаш всеки момент ще излетим или ще се
разпаднем. Автобусът няма климатик и към 12:00 на обяд горещия въздух, който влиза през
прозорците, е непоносим.
След четири часа стигаме в Карджат (Karjat), малко градче в подножието на планинската
верига Западни гхатове. Когато слизаме от автобуса сме прегрели, а все още имаме
почти 30 км до финалната ни цел – британската планинска станция Матеран (Matheran
hill station). Засичаме се с автобуса до Матеран, който точно тръгва и се качваме без
дори да сме успели да отидем до тоалетна.
Последният един час пътуването се превръща в истинско мъчение. Навън вече е 39°С
и от прозорците духа горещ въздух, сякаш си си пуснал духалка в лицето. Каква е
изненадата ни, когато слизаме на паркинг задръстен от коли и мотори и разбираме, че
цялата зона на Матеран е резерват, в който са забранени моторните превозни
средства. Страшно сме прегрели и Божи е изморен. Точно си представяхме как ще си
хванем една рикша до хотелчето и ще се проснем да спим. Сега имаме само две опции пеш с Божи и целия багаж в най-голямата горещина (въпреки, че тук на върха на планината температурата е с 4-5 градуса по-ниска) или с коне.
Решаваме да се метнем на по едно конче поне до центъра на селището за 2 км. Да ядем нещо и като съберем малко сили да изминем останалите 2 км до хотелчето на сред джунглата. Божи е
най-доволен от всички от ездата.
Яздим през красива дъждовна гора с червеникава почва до близкото селище, което се състои предимно от резорти и магазинчета за сувенири за индийските туристи. Хората от Мумбай бягат от горещините в прохладата на планинската гора, също както навремето англичаните в далечната 1860 година.
Целият хълм е осеян с колониалните им вили, сега голяма част от които са хотелчета.
Хапваме вкусни кърита на пазара и продължаваме към хотелчето, още половин час
пеш. Когато пристигаме се оказва, че не могат да ни настанят, тъй като нямали
разрешително за настаняване на чужденци. Вече сме платили резервацията и се
започват разправии. Божи се събужда прегрял в раницата и започва да плаче. Драмата
е пълна. За щастие отсреща има много приятен колониален хотел на сносни цени.
Местим се в него и най-сетне можем да се проснем разбити под освежаващия полъх
на вентилаторите. Вече е 16 ч. Достигнали сме целта след 9 часа път без почивка.
Нямаме сили да ходим никъде. Лягаме си по-рано със сладостната мисъл, че ще
имаме една страхотна нощ в Индия, без бибитки и шум от улицата. Само дето това се
оказва пълна химера. До полунощ от съседен хотел дъни индийска музика, а след това
застъпват няколкото кучета на хотела, които се късат от лай цяла нощ и то точно под
нашия прозорец. За финал към 5-6 сутринта оглушително дрънчене на ламаринения
покрив ни досъсипва. Маймуните си спретват диви игри над главите ни.
01.- 02.04
Излюпваме се с подмотане от леглата и след сутрешно освежаващо обливане с вода
и не много успешен опит за закуска се отправяме към първия си преход. Минаваме
покрай язовирчето на Шарлот, което осигурява водата на целия Матеран. Гората е
невероятно красива и предлага нещо есенциално важно за нас – плътна сянка.
Лангури и макаци се подмятат из джунглата, от време на време ни подминават по клоните.
Гледките, макар и потънали в мараня от жегата, са впечатляващи. Малките вили от
британски времена (39 общо на брой) създават романтична обстановка. Представяме
си как изискано облечени джентълмени са яздили по калдъръмените пътчета и учтиво
са поздравявали дамите с дантелени чадърчета.
Божи е неконтролируем. Тича, като навит на пружина. Спира се на всяко камъче,
посипва си главата с червения пясък и непрекъснато иска да гали маймуните. Жегите
към обяд стават изнурителни, въпреки сенките и 800-те метра надморска височина на
платото.
Прибираме се скапани от четири-пет километровия преход. Обядваме прелюти кърита.
Докато мамето и Божи ни чакат под перките на вентилаторите в стаята, ние се
опитваме да изтеглим пари от единствения банкомат в градчето. Индийците за наше
голямо учудване през последните години са се дигитализирали като китайците и
навсякъде и на най-долната сергийка плащат елегантно с QR кодове. Следобед отново
идват познатите гости на хотела, маймуните, играят си из цялата градина, люлеят се на
хамака. Превземат и терасата. Падане, игри, маймунджилъци, събаряне на столове и
накрая един напада даже Маги, докато говори по телефона и мамето се налага да я
защита с метлата.
На вечерната разходка Божи язди кон самостоятелно като се поклаща ловко, като
малко монголче. Ядем превкусни кърита с тандури роти, печени на пещ. Сякаш
почваме да свикваме с лютото и вече не ни прави впечатление. На връщане Божи има
от скокообразните развития и ни прави пълна артистична програма – тичане, смешки,
танцуване в странни пози и пада голям смях.
На следващия ден програмата се повтаря. Голяма сутрешна разходка до различни
гледки. Дълга обедна почивка и отбраняване от маймунките. На финал ресторантче в
центъра, което си бяхме харесали заради вкусните кърита.
03.04
Успяваме да се понаспим, въпреки кучешкия лай и опита на маймуните да разрушат
ламарините на покрива. Трябва да станем по-рано, за да стигнем пеша до гарата и да хванем теснолинейката до паркинга. Влакчето-играчка, както го наричат тук, е от
английско време и е съвсем миниатюрно. Разстоянието между релсите е половин
метър или даже по-малко, като минава над пропасти през джунглата с мравешка
скорост от пет-шест километра в час. Стигаме до долната спирка, където има
споделени таксита до Нерал (Neral), градче в подножието на планината, на добра цена и решаваме да не чакаме автобус.
Докато се качваме в колата една маймуна без малко да открадне краставичката, която Божи си хапва, като даже скача вътре на седалката до нас.
В Нерал хващаме пътническия влак до Мумбай, като едвам успяваме да скочим в него
в движение. И четиримата влизаме в женското купе и жените писват срещу Цветин, но
като виждат, че сме чужденци се успокояват. Нерал е втора спирка и все още не е
пълно с хора, така че ни дават да седнем на удобни места, защото в следващите спирки към
Мумбай се очаква влакът да се препълни опасно. Гмежта надхвърля очакванията ни, с
всяка следваща гара става все по-драматично. За да се качат или да слязат жените
почти се бият, крещят, блъскат се. Ние за щастие сме чак до последната спирка,
защото иначе не бихме могли да слезем по никой начин с раниците и багажите.
На централната гара Чатрапати Шиваджи Махарадж (в миналото гара Виктория)
сядаме да хапнем в малко гарово ресторантче. Изобщо не мислим да търсим храна навън в
лудницата и жегата. Оказва се, че има спално помещение с капсули (sleeping pods),
което струва само 200 рупии (4 лв), за три часа. Настаняваме мамето и Божи за
следобедна дрямка в климатизираното сравнително луксозно помещение-кутийка.
Имат чисти чаршафи, кутийката си има и щори за затъмнение. Божи заспива бързо, но
мамето така и не успява, заради крясъците на постоянно влизащите и излизащи
семейства.
Ние с Цветин тръгваме на мисия да заредим мобилните данни на телефона и да купим закуски
за влака, който тръгва след три часа. Отвън цари абсолютен хаос и след спокойните
дни на плажа и в Матеран, сега отново се шокираме от количеството хора. Зареждаме
нет от малка сергийка, а после докато пием сок от тръстика, до нас един човек пише
на пишеща машина, друг играе на борсата от компютър, трети сканира нещо и всичко
това в мини стаички почти отвън на улицата. Обикаляме пищната викторианска сграда
на гарата от различни страни, за да я снимаме, след което се прибираме в гарата. Има
гигантски вентилатори, но и така е горещо. Много хора лежат по пода, без въобще да
им пука, докато чакат влаковете си.
Събуждаме мамето и Боже и се качваме на влака за Аурангабад (Aurangabad), с който ще пътуваме седем часа. Взели сме си легла в класа 3А, която е пъти по-добра от седящата и е с климатик. Всяко отделение има по шест легла, като раздават чисти чаршафи и възглавници. Учудваме се на тоалетните. Това са най-чистите влакови тоалетни, които сме виждали. Не само, че не миришат, но даже ухаят на някакви благоухания.
Въпреки, че сме загасили лампите, разговорите и смеха не спират до един през нощта, когато пристигаме. Само Божи успява да поспи. Навън температурата е 26-27 градуса посред нощ. От гарата леко замаяни тръгваме пеш към хотела на 400 м. Отворено е и успяваме да се чекираме без проблеми, въпреки късния час.
Стаичката ни е малка, за 1300 рупии (26 лв) за трима и сгорещена, но сравнително
окей. Както често досега и тук ни дават матрак за пода за третия човек. Заспиваме
бързо на пуснат вентилатор.
04.04. Аурангабад
Още от рано сутринта жегата е подобаваща. Вече ни бяха предупреждавали за
климата в Аурангабад, където е доста по-горещо от крайбрежието, а и вече настъпва
лятото (май е най-горещият месец). Стигаме до близка долнопробна закусвалня и се
изпотяваме само за 200 метра. Поръчваме пакори (пържени топки зеленчуци) и
мекички пури с лют сос. Всичко е люто и съвсем се доизпотяваме.
С Цветин отиваме до гарата да вземем билети за по-нататъшните дестинации. Билетите за влак трябва да се купуват поне седмица по-рано, за да успееш да се вредиш за хубавите класи, а ако
влакът е за далечна дестинация поне 10 дена по-рано. Процедурата, дори когато почти
няма опашка, отново ни отнема почти час.
Връщаме се в хотела, да си починем и да изчакаме новия ни хост от каучсърфинг да
ни вземе. Той обаче доста закъснява, а междувременно се налага да се изнесем от
стаята. Чичкото от рецепцията ни настанява в голямо хале с легла да чакаме. Такъв
тип настаняване е само 4 лв леглото.
В 13:30 идват Канай и сестра му с луксозната им кола и тръгваме към резорта им на 20 км от града сред природата. Изобщо не очаквахме, че ще попаднем на такова приказно място. Всичко е в палми и растителност. Има чист басейн, бунгала, ресторанти и бар, както и триетажен хотел.
Настаняват ни в голяма луксозна стая с всички удобства. Служители търчат с раниците
пред нас.
След като се настаняваме Канай ни кани на обяд с деликатеси от ресторанта
си, на маса до басейна. Много е мил и водим приятни разговори. Твърди, че е атеист,
нещо твърде нетипично за индиец. България я свързва с дарк уеб, ди джеи, които
идват да пускат на псай транс партитата в Гоа и с производството на млечни продукти.
И двамата със сестра му, която е живяла във Франция са много модерни и отворени.
След обяда Канай завежда Божи да хранят лангурите с остатъците от чапатите. За
Божи резорт Хираня (Hiranya resort) се оказва райско местенце. Освен маймуните и
кучетата, които постоянно гушка, има и патици, зайчета, игри на басейна.
Привечер правим една разходка из земите на резорта, до малък язовир, моголски
гробници и дърво с плодоядни прилепи, докато наоколо се снимат двойки в
предбрачни фотосесии.
05.04
Тази сутрин имаме план да станем рано, за да избегнем 40 градусовите температури
по обяд. Навили сме часовника за 6:30, но успяваме да си хванем рикша от главния
път чак в 8:30. Докато чакаме рикшата под старинна моголска арка и пищно украсен
гроб на може би някакъв суфи (светец), интересен типаж ни помага да спрем споделен
тук-тук до село Елора на 8 км, където са известните пещери Елора (Ellora caves), в списъка на
ЮНЕСКО.
Тук 34 храмови структури, разделени на три групи (будистка, индуистка и
джайнистка) са издълбани в скалата по изумителен начин, преди близо 3000 години.
Преди да влезем сядаме да закусим паратха (дебело чапати, което се сервира със сос
и кисело мляко) и оризова палачинка доса.
Първият храм е шиваисткият храм Кайлаша. Той е най-голям и софистициран. Счита
се за най-голямата монолитна структура в света. Всичко е издълбано, а не построено
от каменни блокове. Оставаме шашнати от архитектурното чудо. Детайлите са хиляди.
Навсякъде скулптури на божества от индийския пантеон. Пълно е с поклонници. На
места са запазени и фрагменти от оригиналната боя.
Продължаваме обиколката към будистките пещери. Най ни впечатляват 12-та,
триетажен манастир и 10-та, Вишвакарма, уникална музикална галерия.
След като разглеждаме и всички пещери от хиндуистката група (29-та също ни се
струва умопомрачителна като размер и монументалност), градусите вече са 40, а и на
Божи много му се спи, решаваме да се връщаме в резорта. Три-четири часа
разглеждане с бавни темпове така и не стигат. Пропускаме петте пещери от
джайнистката група, сред които също има две много внушителни.
На излизане от Елора се забавляваме със стадо лангури, които са се овисили по
парапетите на изхода. Остатъка от деня прекарваме в почивка в резорта, докато
чакаме да се разхлади и да стане около 32 градуса. Къпем се на басейна и после
вечеряме в изискания ресторант едни от най-вкусните кърита, които сме яли на това
пътуване.
06.04
Събуждаме се от оглушителните песни на птичките в райското резортче и решаваме
да осигурим някаква не люта закуска за Божи и да хапнем в ресторанта на хотела.
След кратки помотвания, прегръдки с любимото куче на Божи и гледане на
маймунджилъците на лангурите, се отправяме пеш към главния път. Махваме на
първия тук-тук, посочвайки като местните колко пътници сме с пръсти и първата рикша
заковава пред нас и o, чудо, въпреки че е пълно се наръгваме в търбуха и ние.
Преброявам, без Божи, осем пътника с шофьора.
Спираме пред стените на един от най-големите фортове на Индия – Даулатабад (Daulatabad fort).
Фортът е построен на огромен хълм, използвайки за естествени прегради отвесни
скали с височина 200 м, което го е правило практически непревземаем за времето си.
Затова и през 16 век император Аурангзеб го доукрепва и даже премества столицата
на моголската империя именно тук. Крепостните стени са изключително запазени и
внушителни по размери.
Тръгваме с бодра крачка към възвишението на форта под вече прежурящите лъчи на
Слънцето, минаваме покрай извисяващо се в небето червено минаре и хиндуистки
храм, в които муртите небрежно са положени директно в михраба на бившата джамия.
Изкачването става по зигзагообразен тунел, изкопан в монолитната скала и доста
задъхани стигаме до двореца на върха на хълма, откъдето се разкрива живописна
гледка към плодородната долина на Аурангабад. Десетки стотици селца, безброй
зелени правоъгълни нивички, стигащи сякаш до безкрая, сякаш само ни напомнят, че
Индия е огромна и на практика невъзможно да бъде напълно изследвана. За Божи
най-интересни са разбира се биещите се катерички, лангурите и камъчетата по пътя.
Почти припаднали от жегата и изгарящото слънце се добираме до изхода и засядаме в
първото капанче. Започваме да обръщаме сок след сок. Хубавото е, че в Индия
нещата които ти трябват винаги са на правилното място, стига да си с индийското времево разписание. Прибираме се в хладната стаичка и с оправданието, че
приспиваме Божи, позадрямваме и ние.
Следобед сме си набелязали още една забележителност, която искаме да посетим – гробницата
Биби ка Макбара, на съпругата на моголския император Аурангзеб. Построена е по модел на Тадж Махал в Агра, от неговия син принц Азам Шах за майка му Рабия Даурани през 1670 г.
Пред терасата ни, на откритата площ пред хотела тече усилена дейност от вчера. Ще
има “малко” фирмено събиране (тиймбилдинг), в което ще участват над 1000 човека.
Изграждат се конструкции, огромна сцена, осветление, килими и цялата площ с размер
на футболно игрище е покрита с маси и столове.
Срещаме се с нашия приятел Канай, който сякаш въобще не се интересува от организацията на събитието и си мие филтъра на климатика на колата. Предлага да ни закара до гробницата. По пътя ни разказва откъде идва името на местната закуска „пав баджи“ – малко хлебче, което се
топи в сос или „вада пав“ – сандвич от хлебче с пържено картофено кюфте. Тъй като е
трябвало да се месят огромни количества тесто, брашното се изсипвало с чували на
земята, поливали го с вода и няколко човека го тъпчели с крака, докато се получи
желаната текстура на тестото. Канай твърди, че допреди няколко години все още се
използвала тази технология за месене.
Гробницата, макар и не толкова голяма като Тадж Махал е уникално красива. Божи
продължава да е като боливудска звезда и предизвиква огромен интерес. Всички му се
радват и искат да си правят селфита с него, на моменти леко притеснително, тъй като
всеки го щипе по бузите или го грабва на ръце и му върти главата или щрака с пръсти,
за да се обърне към камерата.
По тъмно, вече доста скапани, отиваме с един тук-тук до автогарата, за да чакаме
митичен автобус за към резорта, който така и не идва. Аз търся банкомат, а тук всички банкомати изглеждат сякаш никога не се работили, прашасали. В една мръсна стаичка все пак успявам да изтегля пари. В крайна сметка след кратки пазарлъци за цената се мятаме на една
рикша и след около час лудница, инфарктни разминавания и трафик, танци, под
звуците на уредба дърпана от трактор, гарнирано с прилична доза клаксони, се
добираме обратно до хотелчето оазис.
Карта на маршрута от този пост:
В следващия пост четете: Керванът се потапя в абсолютната индийска лудост в един от свещените градове на Индия – Нашик.
От този линк можете да си поръчате книгите с пътеписи на Кервана: КНИГИ
