22.09.2021 Северен Мозамбик
Тръгваме си от райското местенце пеш по плажа с раниците на гърбовете. Днешният цикъл е същият като вчерашният, този от онзи ден, по онзи ден … от 1504 г., когато Васко да Гама е открил това място и още 1000 години назад.
Сутринта на плажа акостира товарна лодка такси, натоварена с всякакви строителни материали. Докато вървим по плажа, започват да ни настигат стотици жени, очевидно дошли пеша от селото Шокас да събират миди из тези води. Кофите им са пълни догоре, но това не пречи да ни изпреварват, вървейки двойно по-бързо от нас, в нещо като спортно ходене, със специфично замятане на таза. Някои от жените си чистят мидите и рапаните, докато вървят като ги взимат от кофите на главите си. Осем километра по плажа очевидно са нищо за тях, но за нас са си уморителни, така че спираме на половината разстояние да отдъхнем и изпием по един кокос от местните търговци пред къмпинг Карушка. Момчетата търговци бързо разбират що за птици сме и ни оставят да си отдъхваме без да ни тормозят.
Питаме европеидно изглеждащ бизнесмен дали би ни метнал до разклона и той веднага се съгласява. Човекът ни спестява не само четирите километра до селото, но ни откарва още около 40 км след разклона с главния път, спестявайки ни дълго чакане и разправии с маршрутки. Преди да ни откара се замотаваме из селото, където той ни показва огромната си луксозна къща в леко модернистичен дизайн, както и как да търсиш лед из селото. Обикаляме надлъж и нашир Шокас дел Мар, като нашият човек спира всеки път като види някой, вика от колата и бибитка, като винаги услужливо му обяснява за какво ни е лед. Ледът е необходим за огромна връзка от разноцветни коралови риби, която си беше купил за без пари, както и разни скариди и октопод от улични търговци на риба.
Бизнесменът ни оставя на разклона пред кафето, където преди няколко дни на идване бяхме поседнали да отдъхнем. С това ние затваряме цикъла по обиколката на крайбрежието около остров Мозамбик и се отправяме на северозапад към континенталната част. Първата ни цел е град Нампула (Nampula), откъдето мислим да се пробваме да хванем влак за около 350 км, за да имаме и това преживяване как се пътува с мозамбикските железници.
Положението за автостоп на пътя обаче не изглежда много розово. Амбулантните търговци, повечето от които са деца, многократно надхвърлят броя на превозните средства, минаващи по пътя. Времето напредва и отивам да питам каква е цената на маршрутките от спирката им срещу нас. Голяма грешка. Връщам се при раниците придружен от 5-6 викача, които започват да се конкурират кой да ни вземе.
Ръкомахат и крещят докато им обясняваме, че само сме искали да питаме. Един ми грабва раницата на главата и хуква към маршрутката си. Друг пък, по-съобразителен, докарва маршрутката направо до нас и набутват Маги в нея. Аз започвам да си дърпам раницата, но ме залива смях от нелепата ситуация и рискувам с това да ме натоварят в друга маршрутка. В крайна сметка успяваме да се качим в една с Маги, но караниците и разправиите и опитите да се открадне някой клиент не спират до последно. Сякаш всеки момент ще се стигне до бой.
По едно време бяхме свидетели как се опитваха да разчекнат дете, дърпайки го от ръцете на баща му. Луда работа! За щастие поне сме седнали на предните седалки и не се налага да се тъпчем в двойно повече наблъсканото с пътници и багаж микробусче, отколкото са предвидили японските инженери, които ако можеха да видят как се третират колите им, щяха да си направят харакири. 🙂
Вече по тъмно наближаваме Нампула, но премеждията не свършват така лесно. Спират ни на полицейска проверка на пропусквателен пункт и след половин час в очакване се оказва, че няма да пуснат шофьора ни с маршрутката да продължи. Всички пътници слизаме с багажите си, като викачите не искат да ни върна част от парите за билетите, които всички си бяхме платили. Добре че поне от тъмнината изскача празно бусче и ни откарва последните 17 км до центъра на Нампула.
Сара е страшно мила и даже ни е извикала две моторчета таксита, които да ни откарат до къщата й. Караме част от пътя по черни изринати пътища, с риск раниците ни да ни повлекат на пясъка при скоковете през дупките. Накрая за капак, “бакшишите” на моторчетата ни искат някаква баснословна цена от 400 метикайша, което е близо 10 лв за 5 км. Стига се даже до телефонен разговор със Сара, която отсича нормалната цена и случаят е приключен.
Пазачът на къщата го няма и някакъв съсед ни отключва, като малко разкъсва мрежата за комари на верандата, за да ни изкара столове и чаши, нещо от което всъщност нямаме нужда. Къщата е бившото Арт училище на Сара, което заради ковида и раздялата с мъжа си, тя е затворила. Всичко изглежда по нормалному за Мозамбик – западнало и превзето от ентропията. Но сме страшно благодарни, че имаме подслон в големия град, тъй като ни трябват няколко дена, за да свършим задачите, които имаме.
Готвя ориз с къри от зеле върху огън от тънки бамбучета, които прегарят като хартия. Коремът на момченцето, което се появи от тъмното и ми помагаше, издаваше страшни къркорения. И въпреки, че отказваше да яде първоначално накрая с голям апетит си изяде порцията заедно с мен.
Спим или по-точно се опитваме да спим на продънените матраци зад прокъсаната мрежа за комари. В силно маларийна зона сме, а комарите са толкова много и свирепото им виене около главите ни не спира цяла нощ.
23. – 24.09
Нампула е вторият по големина град в Мозамбик, след столицата Мапуто, но далеч не изглежда като съвременен мегаполис. Този път, за разлика от първия, когато го преминахме транзитно, градът ни изглежда приветлив, не прекалено многолюден, чист и сравнително поддържан по мозамбикските стандарти.
Централната част, наред с дву и триетажни сгради с магазини има и огромна католическа катедрала от португалско време, няколко високи хотела със силно соц. излъчване и паметник на първия президент Самора Машел в униформа като на Фидел Кастро, сочещ с показалец към неясното комунистическо бъдеще на независимата вече държава.
В един от хотелите има старо кафене, пълно с португалски старчета, посръбващи си кафенце от малки чашки. Сякаш в този участък на града времето е спряло и си е останало в португалската реалност. Кафетата и закусвалните ярко илюстрират огромната пропаст между бедното болшинство от населението и малката група от заможно градско население. Даже и ние не можем да си позволим да пием кафе за 100 метикайша (1,2 евро) или да ядем сандвичи или фалафел за по 8 -10 лв.
Запътваме се към жп гарата, за да си закупим билети за град Куамба, на около 450 км. Но мисията се оказва доста по-сложна, отколкото човек може да си представи. В този ден билети не се продават. Тук естествено е абсурдно човек да си купи билети за напред за деня, в който иска да пътува, така че се налага да останем още два дена в града.
На следващия ден за да имаме някакъв шанс да си закупим билети, ставаме в 4:00 сутринта и към 5:00 сме пред гарата. Както се оказва вече закъснели, защото се подреждаме последни на една от опашките, които са разделени на две – женска и мъжка. Времето тече криволинейно, в неопределени интервали се пропускат по няколко човека зад оградата на гарата към гишетата за билети. След около два часа чакане, вече почти отчаяни, ни сполетява късмет. Една от служителките от охраната ни се притичва на помощ и ни купува билетите от по 230 метикайша (около 5 лв на човек). Има и нещо като първа класа, за която не се чака на опашка и чиито билет е три пъти по-скъп за сравнително същите условия за пътуване, както бяхме прочели.
Втората ни мисия, която трябва да изпълним тук е да изтеглим пари и да си обменим 100 долара, които ще са ни необходими за заплащане на танзанийски визи. Задачата е доста трудна за изпълнение, отново изпъстрена със странни компликации. Подреждаме се сред огромна тълпа чакащи пред една банка. Отнема ни около час, за да изтеглим пари. Банкоматите спорадично спират да работят и дисплеите светкат като джубокс. След дълго чакане на втората опашка най-сетне идва и нашия ред, за да разберем, че в банката нямат долари и не е ясно дали ще има утре, вдругиден … следващата седмица може би !?!?
Отправяме се към следващата голяма банка. Питаме дали сменят пари, като този път изрично молим охраната да пита дали имат долари. Озоваваме се сред още по-голяма тълпа от чакащи хора. Питаме къде е нашият ред. Оказва се, че освен хората има и опашка от странни предмети артефакти, подредени в редичка на плочките пред банката – линийка, химикалка, бутилчица, стъклено топче, лична карта и какво ли не. Загрижени за нас мозамбикци ни влизат в положението, че нямаме подходящ артефакт, който да ни презентира на опашката с предметите и поставят в редичката една бутилка от наше име. Решаваме да не участваме в тази сюреалистична бюрократична система и тръгваме да търсим алтернативен вариант. В един от големите хотели попадаме на пакистанец, работещ на рецепцията. Той ни влиза в трудното положение. Връща се с безценната американска валута и даже ни дава възможност да си подберем по-хубави банкноти.
Докато се случват всички тези неща се потапяме в живота на кварталчето на къщата на Сара. Тук отново се сблъскват двете крайности. Къщи на заможни граждани и деца потънали в прах и боклуци. Докато търся пазарчето на квартала се изгубвам в лабиринт от катакомби и порутени колиби. Прашни, мръсни, окъсани деца се въргалят по пясъка на улицата и си играят. Животът си тече в тази реалност, без никой сякаш даже да осъзнава степента на бедност и мизерност. Жените се смеят и си бъбрят, докато извършват ежедневните дейности по готвене на огън и точене на вода в кофи от ограничените източници за вода.
На прашния пазар продавачите продават твърде ограничен асортимент от артикули. Да кажем например, че няма никакви плодове, дори и банани, а зеленчуците са само домати и лук.
Животът на повечето хора в Мозамбик, който е далеч под всякакви представа за покрит екзистенц минимум, пречупи нещо дълбоко в сърцата ни. Тези хора са същите като нас, с неограничени възможности за развитие, емоции, чувства, човешки вълнения и нормални взаимоотношения, но същевременно животът ги е поставил в една ситуация на лимитирани възможности до крайна степен, в която даже не може да видиш нещата и ограничеността на живот, който водиш.
И всичко това гарнирано с предостатъчна доза политическа наглост и безумие, прикрити под комунистически принципи и идеи “Свобода, равенство, братство”. Свобода – абсолютна, защото нямаш никаква възможност за избор. Равенство – всички равни под ръба на тоталната нищета и Братство в мизерията и липсата на елементарна хигиена и на каквато и да е осъзнатост за фаталността на положението. Черните политици на Мозамбик са успели в съвремието да изградят един нов робовладелски строй, в който всички са роби на мизерията. Заплатата на пазача на къщата на Сара е 1500 метикайша (около 37 лв) на месец.
Последният ден перем и си готвим с Лоренсо, пазачът на къщата, който е адски мил. Ходя с него до магазина и пазара, откъдето купуваме дървени въглища за 12 стотинки, за да не готвим на бамбуци. Страшно му харесва кърито от патладжан. Разбираме се да го събудим преди тръгване.
25.09.
Денят започва в три през нощта. Сбогуваме се с Лоренсо и тръгваме през заспалия и тих квартал. Към 4 сутринта вече сме на главната улица, но няма никакви моторчета или маршрутки. Влакът ни тръгва в 5 и въобще не ни се иска да го изтървем. Започваме да махаме на преминаващите от време на време коли. Спират ни пияни бизнесмени, единият от които лежи като труп на пуснатата предна седалка. Шофьорът е значително по-трезвен и заявява, че ще ни закара на стоп до гарата. И така след 20-тина минути се озоваваме пред влака. Всичко изглежда абсолютно нормално. Хората са си седнали чинно на седалките. Влакът е абсолютно чист и непретъпкан. Единственият проблем е, че някакъв климатик бичи здраво и направо вледенява вратовете ни.
С тръгването започва развлекателната програма. Първо някакъв служител със смешна каска започва разяснителна кампания за правилата във влака, като се държи като шоумен и задава риторични въпроси на пътниците. След него тръгват един след друг амбулантни търговци за какво ли не. Учудващо пътниците си купуват от всичко. Идва ред на частните охранители, които минават на всеки пет минути и раздават заповеди наляво и надясно.
Най-голямата атракция обаче е когато влизаме в някое село и влакът спира на спирката. Очевидно това е най-голямото събитие за скучния селски живот и цялото село – деца, младежи, старци са се събрали да наблюдават пристигането на влака. Още докато се движим десетки жени и деца търговци се спускат към купетата. Всички пътници се изправят, включително и аз, и се опитват да се провесят през прозорците, в какафонията от крясъци и викове да си изберат нещо и да успеят да си го купят. Прозорците са много високи, така че търговците се изправят на пръсти с вдигнати високо ръце, от които си взимаш желаната стока и оставяш парите в легенчето. Всеки регион и село е специализирано в отглеждането и предлагането на специфични стоки, зеленчуци и плодове. Жената до нас си купува от всяка спирка индустриални количества сладък картоф, чушки, банани, джинджифил и какво ли не.
С времето пътниците се превъзбуждат. Започват да стават и да викат. Влакът става мръсен и жегата превзема купето. Охранителите продължават да въдворяват ред, като даже закопчават с белезници най-активните търговци. За нещастие сме се паднали точно до бандата търговци на “каполана” или “канги” парчета плат използвани масово от жените за поли. Виковете и крясъците не стихват през цялото време. Момчетата слизат на всяка спирка и са посрещани от клиентите си, знаещи очевидно за влака и тази търговия, така че към края на пътуването огромните топове плат почти свършват.
Пейзажът е планински, с невероятно красиви отвесни скали, но гората или дивата савана отдавна вече е превърната в дървени въглища. Влизаме в провинция Нияса (Niassa province). Прекарваме във влака 10 часа, за да изминем разстоянието от 350 км. Но ако трябва да бъдем честни, не беше чак толкова зле и даже си беше доста интересно.
Слизаме в град Куамба (Cuamba), учудващо чист и подреден, поне в централните му части, въпреки че има и характерната за Мозамбик атмосфера на западналост и разруха. Решаваме да питаме в католическата мисия за подслон. След разговора с отчето ни дават не само място за палатка, но и цяла стая със собствена баня и вода. Успяваме да си починем хубаво и докато пием кафе и вечеряме в къщата на отчето, се чувстваме като в средновековни времена. Сякаш сме във филма “Името на розата”.
26.09
Сутринта преди да тръгнем решавам да мина през службата, която се извършва на открито пред църквата. Църковните събития са били забранени до преди два дни заради ковида. Има над стотина човека, десетина монахини, няколко от които от Бразилия. Всички хора спазват чинно дистанция и си носят маските. Интересното е, че църковните химни се пеят под акомпанимента на тарамбука. Диригентът възторжено подскача и ръкомаха и от време на време има и племенни възгласи.
Към 10 ч. ентусиазирано се отправяме към главния път за автостоп. Чакаме в близост до прашната автогара близо два часа, но абсолютно нищо не преминава по пътя за далечно разстояние. Взимаме компромисно решение да си хванем маршрутка за около 300 км до град Личинга (Lichinga). Чакането обаче продължава, започва да ни се струва до безкрайност. Към 14 ч. най-сетне маршрутката се напълва и точно преди да колабираме от жегата, слънцето и неопределеността тръгваме. За добра изненада пътят се оказва много добър, асфалтиран с малки изключения.
Стигаме по тъмно и маршрутката ни погажда номер, като ни оставя извън града, а шофьора даже има наглостта да ни иска допълнително 100 метикайша за раниците, които така и не получава.
Личинга е град създаден от португалците във високопланинските региони и е областен град, който е бил център на зеленчукопроизводството. Цялата област е била засадена с борови гори, голяма част от които вече безвъзвратно изсечени. Градчето изглежда чисто и спретнато. След като изминаваме два-три километра по тъмните улици стигаме до едно петно от борова гора, незнайно как останало непокътнато в центъра на града. Влизаме навътре в горичката и разпъваме палатката, закътана в шубраците. Прекарваме тиха и спокойна нощ.
27.09
Събуждат ни песните на птичките и крясъците на маймуните вервети, първите диви животни освен гущерите, които виждаме за три седмици в Мозамбик.
В красивите реставрирани сгради на португалците са се намърдали разни комуняги и военни и докато снимаме къщите се появява някакъв младеж и ни заявява, че снимането било забранено. Обясняваме се известно време, че това са единствените забележителности в града и той ни оставя на мира. Изчисляваме, че парите няма да ни стигнат до границата и се залавяме с нелеката задача да си изтеглим пари от банкомата пред първата банка където чакат 200 човека – мозамбикска класика, в която автоматите мигат като ротативки и не работят. Пред втората банка също чака тълпа от хора, но за наше щастие се оказва, че хората за банкомат са на отделна опашка, та чакаме само половин час. 🙂
Ето ни най-сетне на пътя. Градът е прекалено дълъг за да излезем пеш, така че започваме да махаме на каквото минава от самата главна улица. Не минават никакви маршрутки. Няколко любезни танзанийци спират само за да ни информират, че се за съвсем наблизо. Най-сетне късметът ни проработва и мъж с джип решава да ни помогне и специално заради нас ни откарва до края на града. Количеството на автомобили рязко намалява. Оттук до езерото Малави или Нияса, както е известно тук, са само стотина километра, но пътуването в Мозамбик е толкова трудно, особено по второстепенни пътища, така че се отказваме от първоначалната си идея да го посетим за няколко дена.
До границата с Танзания остават само 200 километра, но както се оказва по-късно, това ще е един от най-трудните пътища, по който сме стопирали. Камионите, транспортиращи стока между Мозамбик и Танзания, които се отклоняват от основния път през размирната зона Кабо дел Гадо, въобще не минават от тук, а по някакъв друг път също доста в лошо състояние. По до границата има само няколко села. Няма никакви частни автомобили и пътят, с изключение на един малък участък, в началото е черен, а на много от местата е планински с екстремно стръмни отсечки.
Все пак имаме късмет и луксозна Тойота ни качва за двайсетина километра. Шофьорът настоява, че нямаме никакви шансове за стоп и ни натоварва в натъпкана преминаваща маршрутка за 20-тина километра (1,20 лв на човек).
Излизаме от селото и се позиционираме под една сянка. Заради последните събития се занимаваме предимно с гладуване и изхвърляне на развалени продукти в сурова или сготвена форма. Нафтичко пак се е запушил, така че си лежим под сянката и си умираме от глад. По пътя не преминава абсолютно нищо, с изключение от време на време на някой окъсан местен с велосипед, който отива до близко находище на захарна тръстика и се връща към селото с претоварен велосипед. Един от тях спира, захласнато ни гледа и измъква една пръчка тръстика, въпреки протестите ни и ни я подарява.
Качва ни камион за няколко десетки километъра, луд късмет, като се има предвид че не преминава нищо в никоя посока. Регионът е населен с етноса Яо (Yao people). Къщите, въпреки че са типични африкански колиби, изглеждат доста по-добре поддържани и измазани, а някои даже украсени със семпли мотиви по стените. Основният поминък е дървени въглища, поради което съответно няма никакви гори и честа гледка са обгорели еднометрови дънери останали от отсечените дървета. Все пак регионът е планински и е значително по-малко населен, така че е по-спокойно и ни харесва.
Излизаме от селото, където ни оставя камиона и отново чакаме над два часа. Единственото транспортно средство, което преминава е маршрутката, минаваща един път на ден, така че я спираме. В малкото микробусче, проектирано за 8 пътника има 35 човека, без да броим децата и да смятаме багажа. След кратки рокади се случва чудо. Първо си пъхаш единия крак, за да се образува място. После другия. Постепенно намъкваш тялото, ръцете и готово, даже си седнал. След това се намъква и Цветин, бавно, част по част и накрая даже се намъква и викача-билетаджия.
Не знам дали нямаше да е по-добре да си останем там между селата и да си пукнем, отколкото да се возим и напредваме в кошмарната маршрутка. Пътят е ужасен, натъпкани сме като сърдини, дупка след дупка напредваме като охлюви и на всичкото отгоре спираме на всяко село, понякога и по няколко пъти и следва сложна и мъчителна процедура по измъкването на някой пътник и натъпкването на друг. Иначе хората си живеят мирно и спокойно. Въпреки бедността прозира хармоничния живот в селския социум. Често се носи смях. Местните, събрани по групи си релаксират под някоя сенчица или под характерните за региона дълги сламени навеси.
Очевидно появата на маршрутката е една от малкото атракции в местния живот, така че всички я оглеждат да видят кой ще слезе или кой се вози. Все пак тази идилия се нарушава леко от дрипавите, окъсани, мръсни деца със страшно мръсни боси крака, ръце и лица. Сякаш къпането не е от най-честите събития, които им се случват. Преминаваме село Макалонге (Macalonge), което не е съвсем точно позиционирано на картата и слизаме след около 20 км в село, което както повечето села по този път въобще отсъства от картите.
Вече е тъмно и се изсипваме в напълно неизвестното, което ни огражда под формата на тълпа от около 150 мъже и деца никога невиждали чужденец. Става ясно, че няма да можем да се измъкнем и да си спим в дивото, така че търпеливо зачакваме да видим какво е приготвилo Божието провидение за нас.
Никой разбира се не говори английски, та се разбираме на нашия португало-испански. Някакви съмнителни типове в цивилни униформи се представят за полиция и ни искат паспортите. Идва и вождът на селото, криво-ляво се разбираме и тръгваме с приличен ескорт след старейшината, който ни завежда под един от дългите сламени навеси за седянки. Даже ни докарват няколко счупени стола. Хората са любезни и по някакъв начин разбираме стресът им.
Точно разпъваме палатката и аха да започнем да хапваме от сварените на огъня на старейшината спагети и пристига на мотор някакъв по-голям началник с автомат. Той е доста по-нахакан от местните и направо си ни прави полицейски разпит – какви сме били, защо сме били, ходим ли по джамии или църкви, с каква кола сме влезли в Мозамбик и какви ли не дивотии, включително и засичащи проверяващи въпроси. Не знам тези полицаи с какъв конкурс за интелигентност ги избират и как си представят, че ако си шпионин или вербувач на терористи ще тръгнеш на стоп и палатка с раница, може би пълна с пачки с долари и обикаляйки селата заставаш на мегдана и почваш да викаш някой иска ли да стане шпионин или иска да взриви нещо, ще му дам пари, заповядайте насам. 🙂 Все пак полицаят е разбран и ни оставя на мира.
Лягаме си припаднали от умора, но още дълго се носи глъчка и превъзбудени шумни разговори до главите ни преди да можем да заспим.
28.09
Денят в селото започва рано-рано, още с изгрева на слънцето, пък и ние сме решили днес на всяка цена да стигнем до танзанийската граница, така че се излюпваме и ние.
На дневна светлина всичко си изглежда значително по-нормално. Жените от домакинството грижливо помитат песъчливия двор и стъкмяват огъня. Говоря си с няколко мъже от къщата и снимам специални кръгли хамбари, като къщички за съхранение на царевицата. Хората от семейството са толкова любезни, че даже ни стоплят на огъня вода за къпане. Имат си и тоалетна, с нещо като място за баня в едното ъгълче, с поставени като настилка няколко плоски камъка, за да не се каляш, докато се поливаш. Закусваме, оправяме си багажериите и в 7:30 сме абсолютно готови.
Докато пълня бутилките с вода чувам далечен шум на двигател. Маги вече е на пътя, за да спре късметът ни под формата на джипка със служител на имиграционните, пътуващ директно за границата.
След няколко километра возене в каросерията, пътниците от кабината на шофьора слизат, така че се настаняваме на предната седалка до него. Пътят е ужасен. Началникът от митницата споделя, че по време на дъждовния сезон е направо непроходим и може да ти отнеме седмици докато стигнеш от Личинга до границата. Наклоните са толкова стръмни, че никой тир не би могъл да ги изкачи, което и обяснява липсата на каквито и да е камиони. Въпреки че сме с джип, дупките и неравностите са толкова много, че челюстите ни претракват от време на време. Не искаме и да си представим как щяхме да пътуваме в маршрутка като вчерашната.
Минаваме само няколко села, които редом с мозамбикското знаме всяка сутрин издигат и знамето на комунистическата партия ФРЕЛИМО. В селото на границата (Мадедие), до което остават 100 км, се е състоял втория конгрес на партията, за което на всеки километър има кафява табела за историческа забележителност. Изумително е как местните потънали в нищета, мизерия и бедност в 21-ви век продължават фанатично да подкрепят некомпетентното и корумпирано комунистическо правителство.
Стигаме до границата, като последните 70 км са абсолютно диви. Няма никакви села и най-сетне виждаме дива гора и савана. Митничарят даже твърди, че имало диви животни и лъвове.
На границата минаваме сравнително бързо. Даваме на шофьора си, след “деликатна” молба от негова страна, последните си 400 метикайша. Така или иначе, ако трябваше да пътуваме с маршрутка щяха да ни поискат по 600 метикайша на човек (18 лв на човек), пари които всъщност нямаме така или иначе.
И ето ни, пресичаме по моста река Рувума, обръщаме се назад и се сбогуваме с Мозамбик. Но, някак си не ни се откъсва от устите фразата “ … и пак ще дойдем скоро!”, с която обикновено се разделяме с всяка държава, в която сме били.