Синайски полуостров – коралите на Чeрвено море и старинни ръкописи в тайнствената библиотека на “Света Екатерина”

Синайски полуостров

Египет

Столица: Кайро (с население над 9 млн. жители, заедно с предградията около 17 млн.)
Население: около 100 млн. души
Площ: около 1 млн. кв.км. (9 пъти колкото България)
Официална религия: ислям (сунити) както и 15-20% коптски християни
Език: арабски
Форма на управление: полупрезидентска република
20.12.2019

Подпечатват ни паспортите без въпроси. Митничарите обстойно преглеждат раниците, като малко се учудват на пликчето ни със сода бикарбонат (ползваме я вместо дезодорант). Както и на йорданската граница ни правят проблем за бинокъла, като ни предупреждават изобщо да не го ползваме.

Излизаме превъзбудени извън сградата. Намираме се на Синайския полуостров, географски все още в Азия. Очакванията ни са за малко по-дива и бедна от Йордания страна, но пък пълна с интересни неща. Все пак сме на земята на фараоните, в пустинята в която Мойсей и еврейският народ са се скитали 40 години и Бог ги е хранил с манна, в страната на нилските крокодили и древните гробници …

Вървим около километър по пътя, в нещо като безмитна зона с хотели, която може да се посещава без виза. Когато стигаме до края й, обаче, започва нашият египетски кошмар. Първо трябва да платим входна такса от по 400 паунда (около 45 лв.) на човек, въпреки че имаме виза. На всичкото отгоре се оказва, че има и изходна такса от страната. Всички тези печалбарски схеми ни стават ясни чак когато поопознаваме в последствие египетския манталитет. Такситата, минаващи пред нас бавно и с викове се опитват да ни офертират с безумни цени, които варират между 20 и 100 лв. за под 50 км. до първото градче Нюейба.

Достигаме до пункт за военна проверка. Категорично ни забраняват да продължим пеша напред, въпреки че самите египтяни си вървят, където си поискат. Започваме да стопираме пред тях. Но всяка една кола, без значение дали е маршрутка, такси или местен ни виждат като плячка за изкарване на пари. Най-сетне едно момче от служителите, което събира такса, ни уведомява че евтин автобус ще има в 3 следобед за Нюейба и Дахаб. Но до тогава има цели три часа. На войника на смяна му става неудобно, че висим на слънцето и всяка кола ни третира като банкомат и ни се извинява, че не може да ни пусне, но било заповед отгоре. Все пак ни помага, като позволява на един див бедуин да ни качи в каросерията на пикапа си до първия хотел, който е на десетина километра. Бедуинът ни иска 50 паунда (~5 лв.) за разстоянието. Ние решаваме, че ще ги преживеем, само и само да избягаме от военните.

Не сме минали и километър и нова военна барикада на пътя ни принуждава да спрем. Неприятен тип с каска и автомат започва да ни пребърква раниците и да преглежда всички снимки във фотоапарата ни. Има неблагоразумието да бръкне в горния джоб на моята раница, където напипва мокрото долнище на банския ми, тоалетна хартия и пакет дамски превръзки. Отдръпва се с погнуса и ни пуска да продължим. Ликуваме, че сме излезли от граничната зона и ще сме свободни.

Караме покрай бреговете на Червено море с невероятна гледка към залива на Акаба и пустинните земи на Саудитска Арабия отсреща. Бедуинът не ще да ни закара и метър повече от уговореното. Оставя ни пред първия голям резорт. Стопът продължава все така безуспешно, изпълнен с постоянни нагли оферти от всяка преминала кола.

Установяваме, че след километър има друг военен чек-пойнт и решаваме да го подминем с единствения човек, който искаше да ни вземе без пари, но ни обясни че военните ще му се заядат, че е качил туристи, а пък не е такси. Подминаваме разклона за бедно, порутено селище, из което тичат боси деца. Личи си, че стандартът е десет пъти по-нисък от този в Йордания, но за сметка на това цените за туристи станаха космически.

Влизаме в барикадите, препречили пътя, след поредната паспортна проверка. След 50 метра се разбира, че никога няма да излезем, докато не ни качат на платен транспорт. Арогантни полицаи и военни съдират кожите на всички външни хора, преминаващи по този единствен път. Корупцията, безсмислените правила и грубото упражняване на власт ни удрят в земята. Сядаме до бронетранспортьор с картечница, на който седи военен с каска и следи пътя, сякаш незнайно каква опасност или война започва. Облечени с пуловерчета, със запасани пистолети, мустакатите неприятни полицаи ни дават да разберем, че нито ще ни позволят да вървим пеша където и да е на Синайския полуостров, нито ще ни оставят да стопираме. Шефчето с три звезди на нашивката и тъмно петно на челото (от ударите на главата в земята по време на молитва) ни конфискува паспортите. Никой не се интересува какви ли ще са първите ни впечатления от Египет, че сме пътешественици, а не
престъпници … Заявяваме, че в такъв случай ще чакаме автобуса в 3 ч., до който има три часа и половина. Незаинтересовано ни оставят да висим под навеса им. По някое време шефчето нарежда да ни сервират една чаша ментов чай. Времето тече бавно.

Единственото, което можем да правим е да гледаме как рекетират всички. На няколко пъти се опитват да ни качат на такси, като офертите продължават да стартират от 50 лв. нагоре. Появяват се двама нагляри, които ни лъжат, че днес е петък и автобусът няма да дойде. Толкова са настоятелни, че се изнервям и започвам да рева и викам от яд. Чувството да нямаш никаква свобода, да не можеш да вървиш, да те карат да плащаш изкуствено завишени за туристи цени, направо ни побърква. Отщява ни се изобщо да пътуваме из Египет, ако няма да можем да сме на стоп и военните постоянно ще ни тероризират. До сега не бяхме попадали на място, където да не можеш да вървиш пеш. Дори в Пакистан, Белуджистан и в китайския Синдзян имахме повече свобода.

Най-сетне идва автобусът. С нетърпение се мятаме вътре. Решаваме да пътуваме чак до Дахаб (Dahab), тъй като е по-изгодно (цената е 85 паунда / ~ 9 лв.) от колкото до Нюейба (Nueiba). Дахаб е на 150 км. от границата и има красиви места за гмуркане в Червено море.

Неприятният вкус оставен от гнусните военни постепенно се отмива докато пътуваме през красивите и сурови Синайски планини. Пред очите ни минават изоставени бедуински бараки, каменисти реки и непрестъпни зъбери. Военните проверки не престават. Минаваме през поне още пет, на три от които правят паспортна проверка на всички пътници. Виждаме и скрити в скалите войници в камуфлажни дрехи, готови сякаш всеки момент да открият огън по всичко, което се движи. Странна атмосфера. Да не би да сме пропуснали новините и да е започнала някаква нова война ?!

По крайбрежието в непрестанна редичка се редуват луксозни резорти, къмпинги с палмови колибки и специфични арабски къщички със сводести тавани, като на църкви. Спираме за кратка почивка до градчето Нюейба, пред заведение с небрежно поседнали араби, облечени в дълги роби сред десетки наредени в редица наргилета. В това градче пристига ферибота от Йордания (Акаба), който може би ако бяхме хванали щяхме да си спестим всички тези неприятности, които имахме.

Вече по тъмно пристигаме в Дахаб. Още преди автобусът да е спрял към него се затичват десетки „бакшиши“ с дългите си роби. Започваме да превключваме на египетска вълна. Цветин се здрависва приятелски с всички, след което те с усмивка и доброжелания ни оставят. Вървим около 2 км. все още озъртайки се за неприятни изненади. Стигаме до плажче със синя лагуна и разпъваме бивака. Само от шест часа сме в Египет, а ни се струва, че сме се мъчили векове. Става ни ясно защо Мойсей е разцепил Червено море и евреите с ужас са побегнали към обетовнаните земи. 🙂

Дахаб и Синята лагуна

21. – 23.12

Ден за почивка. Излежаваме се до късно, без никой да ни притеснява. Жоро отива „на лов“ за храна и вода. Но се оказва, че в целия град чешмяната вода е солена, а пък битката с арабските търговци е непосилна. Прекосявам кристалната вода на лагуната, която стига до коленете. На брега на морето има местни рибари. Десетки кайтъри фучат със страшна скорост и се мятат в нереални скоци, като използват силния вятър. Местни туристи са дошли на пикник. Под самоделни навеси парцаливи циганки с омотани в шалове лица предлагат чай и кафе приготвени на огън.

Палатките на Синята лагуна

Кайтсърф в Червено море

Резорти по крайбрежието

Решаваме да се изнесем към другия край на Дахаб и прекосяваме целия град по крайбрежната улица. В момента сме извън сезона, а и туризмът все още не се е съвзел напълно след кризата, последвала „Арабската пролет“ от 2011 г., така че е полупразно и има доста изоставени или недостроени хотелчета. Оставаме изумени колко красиво е подредена централната част на курортчето.

Централната част на Дахаб

По крайбрежната улица

Шукаритетни хотелчета с куполни покриви, градини и басейнчета. Кафененца и ресторанти тип бедуински лагери на сами брега на морето и колоритни магазинчета с арабски стоки се съчетават по един ненатрапващ се начин и те карат да се чувстваш уютно, все едно не си на туристическо място. По-късно разбираме че Дахаб е средище на алтернативни египтяни и едно от най-красивите и ненаселени места в Египет. Няма нищо общо със свръх туристическия курорт малко по на юг Шарм ел Шейх. Самите търговци любезно ни поздравяват и никой не ни досажда с предложения за каквото и да било.

Хотелчета на брега

На излизане от градчето кривваме по тесен сукак и се озоваваме пред „манна небесна“ – търговци на зеленчуци от Кайро с цял камион пълен с всякакви плодове и зеленчуци, които ни продават на нормални цени. За първи път вече се усещаме в истинския екзотичен Египет. Облеклата на хората, стоките в кошници, всичко е автентично арабско. Мърляв младеж с диви очи ни сипва мътен зехтин от мръсни туби, сякаш току що пресован от маслини. Наоколо в бедуинския квартал са се сгушили малки прихлупени къщурки с тесни кошари за опърпани козички. В джамията няма вода и се налага да си купим туби с минерална, въпреки принципите ни да не си купуваме.

Зеленчукова сергия

Джамия в Дахаб

По залез се установяваме на открита площ на брега на морето с прозиращ под кристалните води коралов риф. От другата страна на залива червените лъчи на слънцето очертават безкрайни скалиста верига планина Хиджаз в Саудитска Арабия.

Планините Хиджаз в Сауидитска Арабия

Залезни лъчи

Зареждат се дни на почивка. Запознавам се с група алтернативни младежи, преселили се да живеят тук от години. Мустафа е музикант и диджей от Александрия. Невероятно сърдечен и гостоприемен. Черпи ни египетски курабийки и плодове. Зареждаме си при него батериите и пълним водни запаси със солена вода, към която постепенно привикваме и вече даже можем да я пием. Мустафа ни информира за отчайващото политическо положение в страната. Хитрите ходове на сегашния президент, който е бивш генерал от армията, възхода на фанатизираните ислямисти от „Мюсюлманско братство“, липсата на всякакви демократични свободи, все по-лошите промени на конституцията …

Зоната, в която сме се установили на палатка

Маги и Жоро правят поход до центъра на Дахаб в търсене на интернет, но не много успешен поради убийствено бавната скорост на нета. Вечерта наблюдаваме звездите на брега на морето, до каменното ни огнище, което подхранваме с палмови клонки изхвърлени от морето.

Огнище до брега

Заради интернета решаваме да си купим сим карта. Зареждаме се и с провизии, което е доста трудна задача, защото националният спорт “излъжи заблудения турист с колкото можеш повече” е игра, в която всички търговци участват. Обхождаме целият град, докато най-накрая попадаме на официален магазин на Водафон и си купуваме карта с 1066 МВ интернет за 205 египетски паунда(~ 22 лв.). За същата преди това разни продавачи ни искаха от 400 до 650 паунда.

Питки, къри от патладжан и салатка за обяд

В целия град хляба се продава в малки разфасовки от по 3-4 арабски питки, за цена от 50 ст., но така и не намираме фурна, от която да си вземем топли, току що изпечени питчици. На връщане към лагера си взимаме под наем маска и шнорхел. Грехота ще е да не видим с очила какво има под водата. 🙂

Крайбрежно кафене

24.12

Опитваме се да си създадем коледно настроение, гмуркайки се сред разноцветните корали. Десетки рибки във всякакви цветове и форми ни гледат ококорено, докато шляпаме в кристалните води. Наслаждаваме се на топлината и безветрието. Днес планът ни е да се отправим към високопланинските земи на синайския манастир “Св. Екатерина”.

На излизане от Дахаб купуваме “луксозни” стоки за празниците – египетски миризливи люти сирена “миш”, маслини и халва. До първия вонен пункт стигаме с два бързи стопа. Военните естествено не ни позволяват да продължим пеш или на стоп. Но за разлика от лошия опит, който имахме на границата, тези тук са страшно любезни и отзивчиви. Засмян полицай ни намира маршрутка и я спазарява вместо нас на цена от 50 паунда (~ 5,50 лв.) за тримата, за 40 км, до разклона към върешността на полуострова. Докато маршрутката се състезава с джипката пред нас, от разминаващия се с нас камион пада огромен гранитен блок, който за секунди не ни размазва.

По пътищата на Синайския полуостров

На разклона за вътрешноста на полуострова отново има военен пост. Синайският полуостров е със засилени мерки за сигурност, заради разни терористични актове през последните години, последният от които е отвличане за кратко време на две туристки по пътя към манастира. Примирени с условията и ограниченията на свободата ни, се качваме на следващата маршрутка заедно с местен младеж.

Пътят постепенно навлиза във вътрешността на полуострова. Гледките на скалистите планини, покрити на места с ивици снежно бял пясък са главозамайващи. Изминаваме неусетно 85-те километра от главния път до разклона за манастира. Отново спираме – разбира се, на военен пункт.

Момчето, с което пътуваме, на слизане от маршрутката ни помага да обясним на бедуинските шофьори, че сме стопаджии. Все пак се съгласяват да им платим под 100 паунда за тримата (~11 лв.). По някаква щастлива случайност не ни искат и задължителната такса от 5 $ на човек за влизане в протектората на манастира. За последните километри до селото, където се намира манастира, се мятаме на странно Пежо с двама бедуини. Последните 2 км. до храма изминаваме пеш с раниците на гръб. Това, което обаче ни смразява, освен стръмните планински зъбери с разхвърляни скални късове, е пронизващият леден вятър, който сигурно се движи със 100 км/ч. Тичаме с вкочанените си крайници, като минаваме покрай библейските места (хълмът на Аарон, където евреите са чакали Мойсей да слезе от планината и мястото където са направили идола на Златния телец) в галоп.

По пътя към манастира

Хълма на Аарон, с малък параклис на него

Минаваме сравнително бързо последните проверки, където полицаите изследват с интерес странните неща, които носим в раниците си. И ето ни най-сетне пред високите като крепости стени на манастира “Св. Екатерина” , построен от император Юстиниан през 6-ти век. Преминаваме през широките една педя дървени врати на манастира. Пазачът, увит целия в одеяла, се информира какви сме. На въпроса му дали сме православни Жоро отговаря “не” и с това захлопва за себе си вратите на строго пазения от монасите през вековете манастир. Ние оставяме раниците и се шмугваме през каменните коридори в мистично осветената само от свещи тъмна църква. Само сенките на монасите с дълги до корема бради блуждаят из обителта. Палят се и се гасят свещи и кандила в непонятен за нас ред. Тече вечерна византийска служба.

“Света Екатерина”

Интересно да се знае
Манастирът “Св. Екатерина” на Синайския полуостров е създаден през средата на 4-ти век, но в сегашния си вид е построен от император Юстиниан през 6-ти. Въпреки географското си положение и превратностите на времето, поради специално издаден декрет от самия пророк Мохамед, манастирът никога не е бил разрушаван и не е преставал да съществува през вековете. Дом на хиляди монаси, свети отци и чудотворци той е средище на православието и културен център и до днес. Библиотеката на манастира е втората по големина и съдържание на древни ръкописи в света след тази на Ватикана. В нея се съхраняват хиляди безценни ръкописи и свитъци от най-ранни времена. Тук е и най-голямата колекция на старинни икони, някои от които са дори от преди иконоборството. В музея се намира най-древната икона на Исус Христос Пантократор (Вседържител), изографисана върху дърво.

Вечернята свършва по тъмно и монасите ни канят в специален салон, където по традиция пият кафе или чай след служба. Салонът е със старинни мебели. По стените са окачени портрети на гръцки монарси, князе и княгини. Чувстваме се леко неудобно сред всички тези монаси, насядали в кръг до стените, достолепно посръбващи кафенце. Черпят ни и със баничка със спанак и някакво сладко. Разговаряме в малката канцеларийка на отец Ефрем, отговорник по настаняването. Появява се монах със светещи сини очи – отец Михаил, който по длъжност е пазител на съкровищата и реликвите, но в момента отговаря за целия манастир. Като разбира, че ще спим на палатка веднага нарежда да ни настанят в подходящи стаи. Маги ще спи в специално помещение за жени извън стените на обителта. Аз в килия на третия етаж на каменна сграда, с гледка към църквата и високите Синайски планини. От дребничкия човек, който ме кани в старинната трапезария на манастира за вечеря, разбирам, че неговия бедуински клан служи тук от времето на Юстиниан. По тази причина всички от рода му, които служат в манастира владеят перфектно гръцки език.

Столовата е със сводест таван, древни стенописи и дървени маси и пейки, които са на поне 200-300 години. Вечерям превкусно ястие от бамя, пресно изпечен хляб и всякакви салати. Отец Ефрем обаче хапва на крак само спагети. Отиваме после да посетим Маги в нейното помещение.

Планините около манастира

Отвесни скали

През цялото това време Жоро отвън преживява пълен катарзис. Чака ни с часове в студеното кафене, прегладнял и без цигари, докато се вледенява напълно. След което се налага да спи под бушуващата буря отвън, насред крайно суровия и негостоприемен скалист пейзаж, в подножието на настръхналите планини. Докато разпъваме двамата палатката му, тя се огъва като диво животно от вятъра и се налага да затрупаме колчетата с камари камъни, за да не отхвърчи на самия връх Св. Екатерина – най-високия на Синайския полуостров и в Египет (2629 м н.в.) Прибирам се към монашеската си обител, за да не се захлопне в някакъв момент вратата и пред мен. 🙂 Опитвам се да събера разпилените си от мощния вятър впечатления от деня, като се отдавам на усещането да си монах, докато пера клошарските си панталони и се опитвам да ги изсуша на малкото електрическо радиаторче.

Бедуински камилки около манастира

25.12

Денят започва с равномерното биене на камбаната за събуждане в 3:45 сутринта. Коледа е. Но не и в манастира “Св. Екатерина”, който е по стария календар (единственият верен календар, както се изрази един монах). Така че ще честват Рождеството след 12 дена. Към 4:30 слизам по скърцащите стълби към църквата. Всичко е тихо и тъмно. Открехвам вратата и в дъното на тъмната църква забелязвам сенките на няколко монаха под мъждукащите светлини на няколкото свещи, докато те отслужват Часовете. Времето започва да тече по трансцедентален начин, отмервано от звуците на дървено клепало и камбаните на манастира. След 5 ч. вратите на обителта се отварят от пазителите бедуини и църквата започва да се изпълва с поклонници. Идва и Маги от неината стая. Литургията протича в мистична обстановка, сред стотиците кандила, висящи от тавана и византийското пеене на молитви от монасите.

След службата църквата затваря за кратко. Но точно преди да излезем от нея отец Михаил се провиква да останем. Имаме честта заедно с още една двойка гърци да се поклоним пред изкараните от пазителя мощи на св. Екатерина. След това влизаме в специално помещение зад олтара, където заради светостта на мястото се събуваме. Виждаме мястото на горящата къпина, от която се чул гласа на Бог  и наредил на Мойсей да се върне в Египет и да отведе израелския народ в Обетованата земя.

Поклонническите ни приключения продължават. С новите си приятели – екстравагантния руснак Алексей от Владивосток и гръкът Николас взимаме от отците гигантски ключ, като от средновековен филм и се отправяме на поход към отшелническата пещера на св. Йоан Лествичник (от 6-ти век), който е написал настолната книга за монаси и миряни “Лествица”. Алексей е страшно добър, същевременно и забавен. Привикнал на суровите сибирски условия се разхожда само по тънко якенце и джапанки с чорапи. Разговаря с всички местни, кара ни да пием чай при негов приятел и на края урежда друг бедуин да ни закара до селото, от където започва прехода.

Едноименното бедуинско село Света Екатерина на 3 км от манастира

Бедуински къщи

Улица в селото

Бедуинското село е с ниски каменни къщички, с плоски покриви покрити с пръст. Пред тях смешни камили преживят и поклащат глави на дългите си вратове. Каньонът, по който се спускаме е абсолютно безветрен и слънчев, което прави разходката ни доста приятна. Улисани в приказки неусетно стигаме до отшелническата обител. Пещерата е просто един от множеството гигантски скални блокове, подпрян на три точки и подзидан с каменен зид. Но има специално излъчване. Седим притихнали на каменния одър на св. Йоан Лествичник и се чудим какво ли му трябва на човек, за да може да достигне такива духовни висоти.

Долината на пещерата

Алексей и Николас по пътеката

Пътеката към скита

Непристъпните скали на долината

Различавате ли църквичката на скита?

Скита на св. Йоан Лествичник

Стълбички към пещерата на светеца

В пещерата

По пътя на връщане Алексей не спира да ни забавлява. Доста прегладнели, когато достигаме селото решаваме да похапнем в местно ресторантче хумус, салата и хлебчета, което за четиримата ни струва 50 динара (~ 6 лв.). Взимаме един сандвич за Жоро, чийто изпитания през всичкото това време продължават. Към 13 ч. докато си почивал сладко, сладко в топлата палатка се появили група военни, за да го информират, че е невъзможно за се къмпингува на това място и трябва веднага да се изнесе. Така, като един истински духовен сподвижник, той се озовал отново в неговата “отшелническа обител” – леденото кафене на хостела пред манастира, където продължил да ни чака цял следобед.

По пътя на обратно към манастира

Бедуинче си играе с камила

След кратко обсъждане на ситуацията, решаваме че трябва да се изнесем от манастира, за да бъдем отново заедно. Съпроводени от новите ни приятели Николас и Алексей и ледения вятър в гърбовете ни се отправяме в търсене на място за спане. Положението е отчайващо критично. Поради липса на топли дрехи перманентно се тресем от студ. Приличаме, както ни каза един българин, който срещнахме в Йордания, на муджехидини. Маги е загърната в плюшеното си одеялце на мечета, Жоро увит в спален чувал и омотан шал под шапката, а аз със завързана около главата си кърпа, която бяхме намерили в Гециманската градина. Вечер е и е екстремно студено. Решаваме, че е наложително да си вземем стая в някое от бедуинските лагери в околността. Влизаме в първия изпречил ни се и Алексей договаря по-нормални цени. Завити с по няколко одеяла празнуваме Коледа в ледената стая, с миризливи люти сиренца и останките от манастирската вечеря на Маги от предишния ден.

Маги с одеалцето на мечета се смразява по пътя към манастира

26.12

Сутринта имаме среща с Алексей и Николас за да разгледаме музея на манастира. Закъсняваме. Когато пристигаме там е само Николас, също закъснял и съответно Алексей не ни дочакал и се запилял на някъде. В музея виждаме най-старата икона на Исус Христос, направена през 6-ти век. Много от ръкописите и артефактите вътре са от 6-ти, 7-ми и 8-ми век. От древните ръкописи, скиптъри, икони и кошове за съхранение на папируси надничат отдавна отминали времена. Виждаме и ръкопис написан на глаголица, вероятно донесен 9-ти, 10-ти век тук. След като приключваме Николас ни извиква и водени от стар монах, заедно с двама американци, които живеят в Швейцария, се отправяме към вътрешността на манастира. Оказва се, че Николас е уредил да видим библиотеката, в която има най-много древни свитъци в света. Там се допускат само учени със специално разрешително.

Древен ръкопис на църковнославянски

С трепет очакваме да отворят солидната метална врата, която после разбираме цялата е направена тук в манастира от един единствен монах парче по парче. Предвид големината и дебелината ѝ, може би това му е отнело година-две. Гидът ни монах е много благ, с дълга бяла брада. Представя се като Юстиниан и после допълва “Джъстин”. Отец Джъстин е американец и отговаря за библиотеката и ръкописите. Разказва ни, че библиотеката е съвсем нова. Преди това ръкописите са били складирани в кошове и не са били сортирани, нито изучавани много, много. В момента всичко е надлежно подредено зад стъклени врати и по етажерки. Библиотеката е надстроена, като проектът е бил много сложен. Отнел е 8 години и е бил завършен 2014 г. Участвали са и все още участват специалисти от Гърция и други европейски държави. Отец Джъстин ни показва различни древни книги, уверено ги носи в ръце, а ние едвам се престрашаваме да ги пипнем. Притесняваме се да не повредим някоя важна история написана на пергамент преди 950 години. 🙂 Книгите са с всякакви размери – от миниатюрна, в която монасите са писали с микроскопични букви, които човек не може да прочете без лупа, до огромни томове от по две, три хиляди страници, със слети книги, направени така, за да се спести материал за корици. Някои от ръкописите, с пергаментови дебели страници от кожа, са скъсани и след това зашити внимателно с конец от някой загрижен за знанието монах. Други имат петна от пръсти прелиствали книгата хиляди пъти. Трети са с отбелязани музикални символи за литургиите, чието значение е било изгубено във вековете и сега никой не може да ги разчете на 100 %. Замаяни сме от този полъх от древността, случващ се в свръх модерна обстановка, сред камери, апарати за мерене на влажността и автоматични врати, които се затварят сами при пожар, като стаята се изпълва с инертен газ, който загасва огъня.

В библиотеката на “Света Екатерина” с отец Джъстин

В изучаване на дебелите томове

Книга със зашити страници

Параклиса на библиотеката

Благодарим на монаха Джъстин и се отправяме към изхода. Николас иска да изкачи връх Синай, където според историята Бог е дал Десетте Божи заповеди на Мойсей. Изкачването става само с местен гид, който нашият приятел вече е наел и ни кани да се присъединим към него. Страхотен човек!

Излизаме от манастира и минаваме покрай бедуини и камили, с които туристите изкачват планината. Вятърът е студен, доста силен, на пориви. Изкачването не е трудно. Постепенно пред нас се разкриват все по-суровите гледки на изсечената каменна пустинна планина, където сякаш някакви деца на великани са нахвърляли навсякъде камъчета – всяко едно високо по над 20 метра. Вятърът става все по-вледеняващ. Най-сетне сме на върха. Там са построени църквичка и джамия. Гледките са страховити и мистични. Духа истинска хала. Слънчевите лъчи пронизват облаците. Старозаветна библейска суровост витае във въздуха.

По пътеката към връх Синай

Пътеката тръгва от основата на манастира

Някои туристи се качват с камили към върха

Гледката от върха

Параклиса на върха

Връх Света Екатерина отсреща

*За съжаление от студ и неадекватност си бяхме забравили камерата този ден и всички снимки от прехода, музея и библиотеката са от телефон.

Вледенени тръгваме надолу. Спираме в една от многото чайни по пътя, за да се сгреем. Слизаме бързо във вечерния мрак и се прибираме в хладния бедуински лагер. Вечерта на гости ни идват Алексей и Николас. Алексей ни показва грамотата медал на дядо си, където има описана потресаваща случка, как дядо му избивал немци с танк, който после се счупил и той продължил да ги стреля с картечница. Убил 20 човека.

Карта на пътуването от този пост
Сбогуваме се с двамата ни невероятни спътници от последните три дни и се затрупваме с всичките ни одеяла и чували в малката си бедуинска стая.

Следва продължение… В следващия пост четете как Кервана се измъква от Синайския полуостров, скрити в камион. Как преминаваме Суецкия канал и стъпваме на Африканска земя и какво ни очаква в лудата столица Кайро.

Приключенията от този пост можете да гледате в 7ма серия на документалните филмчета на Кервана, излъчвани по БНТ:  “Вълшебния Керван на Синайския полуостров”