Йордания – из каньоните на Набатейското царство и прекосяването на червената пустиня Уади Рум

Йордания

Столица: Аман
Население: около 10 млн. души
Площ: ~80 хил.кв.км. (по-малка от България)
Религия: ислям (сунити)
Официален език: арабски

Парична единица: йордански динар
Управление: монархия

12.12.2019

От йорданската страна на границата цари арабско спокойствие и незаинтересованост. Полицаят на скенера вижда, че имаме бинокъл и за наша голяма изненада ни заявява, че не можем да го внесем в страната. Появяват се още двама митничари да видят какво става. След кратка разправия Маги измолва да ни го оставят. Още несъвзели се от неприятната случка, когато излизаме отвън, мустакат чичко с прилична доза агресия ни изтърсва, че задължително трябва да си вземем такси, защото това било военна зона и е забранено да се ходи пеша. Ние естествено нямаме никакво намерение да платим за няколкото километра до града 11 динара (28 лв.), сума фиксирана от правителството според чичото.

Заставаме на пътя да чакаме кола. За щастие се появяват двама корейци, които се навиват да ни качат. Но злобното чиче започва да крещи, като му хвърчат слюнки от устата, че било забранено да стопираме и ще ни арестуват. Звъни на разни телефони. Тръгваме, обаче от близките храсти изскача полицай. След кратка проверка на документите ни остават на мира.

Навлизаме в курортния град Акаба (Aqaba), на брега на Червено море. Изненадани сме колко е развита страната. Преминаваме покрай широки, чисти улици и луксозни хотели. Благодарим на корейците. Нарамваме раниците и тръгваме по улиците на Акаба. Няма много жени. Всички хора са облечени в традиционни дрехи. Мъжете не покриват представата ни за араби, тъй като много от тях са със светла кожа и очи.

Влизаме в пекарна да си купим хляб. Направо ни се завива свят от многообразието на всякакви хлебчета и сладкишчета. Арабският щрих го има дори в супермаркета Карфур, където всички подправки са подредени като на ориенталски пазар. Цените са двойно по-ниски от тези в Израел, но не е по-евтино от България. На изхода си купуваме магданоз от момиче бедуинче, от което разбираме, че магданоз и на арабски е магданоз.

Вървим няколко километра пеш покрай нови, спретнати блокчета. Виждаме и две църкви, напомнящи, че 4 % от йорданците са християни. Имаме обаче належаща важна задача – да си изперем дрехите. За целта си избираме река на картата, отдалечена на десетина километра от града. Стопираме след като се отдалечаваме на няколко километра от центъра.

Качва ни бедуин с надута до дупка музика. Шофьорът танцува и подскача в ритъм с вдигнати от волана ръце. Когато наближававаме се оказва, че реката е пресъхнала и то от стотина години. Има само сухо корито. Въртим се около минута, чудейки се какво да правим. Изборът всъщност е само един – напред.

Спира ни учител по английски, който радушно ни подканя да сядаме в колата му, сякаш само нас е чакал. Пустинната магистрала се вие през страховити скалисти планини. Невероятно красиво е, но по един особен, безжизнен начин. Излизаме на плато и минаваме покрай парници с домати и голям бежански лагер. Учителят ни казва, че е идвал в него по-рано днес, за да правят ваксини на сирийските деца там. Палатковият лагер изглежда потискащо мизерно. В Йордания има над милион и половина сирийски бежанци, но великите сили финансиращи войната над шест години, не подсигуряват издръжката им в страната.

Пейзажът се превръща в равнинна пясъчна пустиня. Духа брутално силен вятър. Всичко е покрито с пелена от фин пясък. Изглежда доста сурово и неприветливо. Тези условия очевидно не пречат на половин милион бедуини да продължават да водят полу номадския си начин на живот със стадата си от овце и камили. Покрай пътя е пълно с ламаринени бараки и някоя и друга палатка с вързана камила отпред. От време на време на магистралата се врязва някой пикап, който без да му дреме се зафичва в насрещното. Учителят ни споделя, че му е много трудно да учи бедуинските деца на английски, защото те не знаят да пишат на арабски. А и акцентът им е толкова силен, че не разбирал дори и думичка, даже на възрастните хора.

Магистралата започва да се изкачва покрай скалисти планини. Вятърът продължава да фучи и вълни от жълт пясък преминават през асфалта. Учителят ни оставя на разклона за Петра – най-голямата археологическа забележителност в Йордания, от 1-ви век пр.Хр. Навън вече е тъмно. На 1500 м.н.в. сме и е адски, режещ студ. В хипотермия тичаме към най-близкото укритие – бетонна спирка, смърдяща на урина. На раздяла учителят беше ни подарил плюшено одеялце, което ни спасява от измръзване. Въпросът за оцеляването ни се решава в наша полза. Двама местни бедуини ни избавят от коварното място. Слизаме в село Ал Тайбе, до което са и те. Тук е една идея по-топло и почти не духа. Откриваме площадка пред изоставена къща. Натъпкваме се и тримата в една палатка, за да се топлим. Маги вече за нищо на света не иска да пусне новата придобивка, плюшеното одеялце. Треперещи от студ, а може би и от емоции, хапваме хляб с доматчета и тахан, разреден с вода и зехтин.

13.12

Сутринта е доста хладна, може би 2-3 градуса над нулата. След закуска тръгваме на стоп. Спира ни една кола, като шофьорът първоначално ни иска пари. След като му обясняваме начинът ни на пътуване, махва с ръка и казва:”Добре, качвайте се. Ще го направя за Бог.” Скоро сме във Уади Муса (Wadi Mussa). Доста по-топло е и грее слънце. Атмосферата си е типично арабска и въпреки, че входът за Петра е съвсем близо, не се мяркат туристи. Купуваме два чифта чорапи с цел постепенно увеличаване на зимните активи в екипировката ни.

След това питаме колко би струвало да си изперем дрехите. Цената е 7 динара (20 лв.) на килограм, т.е. 100 лв. за една пералня. Е, няма да стане! Но пък си купуваме хляб от една типична хлебопекарна, където изпеченият хляб пада от дупка в тавана директно в ръцете на хлебарите. Един човек от опашката шеговито отсича: “Хлябът идва директно от Аллах.”

Подминаваме входа за Петра и се насочваме към следващото село. След пет минути ходене до нас спира джип и предлага да ни закара до бедуински лагер в пустинята. Мохамед, както се казва шофьорът, казва че често приемал гости там от couchsurfing.com. След десетина минути се озоваваме в лагера, разположен сред изключително красиви скали в пустинята. Собственикът е братовчед на Мохамед. Лагерът е пригоден за туристи, като персоналът е основно от бедуини. Предлагат ни да разпънем палатката си в една ниша в скалите.

Вечерта се очаква група от сто американеца, които ще вечерят тук и ще има шоу програма. Цари трескава подготовка. Нон-стоп идват джипове с маси, столове и хора. Ние междувременно се къпем, зареждаме телефони и перем – манна небесна за пътешественика. Вечерта целият лагер е в лампички и светлини. Палят огън, готвят. Обстановката е приказна.

Американците идват и програмата започва. Персоналът е облечен в бедуински дрехи – кафтани (дебели местни наметала за зимата), кърпи на главите и запасани закривени ножове. Има и танцова група от мъже в бели дрехи и традиционни карирани червено-бели кърпи на главите, докато певец пее пустинни песни. Танците приличат ту на хоро, ту на сиртаки. На моменти танцьорите се тресат целите, по много специфичен начин. Играят специални танци с ками и саби. И американците и ние сме крайно впечатлени от спектакъла. Към 8 вечерта програмата свършва. Персоналът идва в общата палатка и бедуинското парти продължава с традиционна музика и черен чай. Каква невероятна бедуинска вечер!

14.12

Ставаме в 5 сутринта, за да се опитаме да проникнем в каньона на старинния град Петра, който е в списъка на ЮНЕСКО. Проблемът е, че освен че е най-голямата забележителност на Йордания, може би е и най-скъпата забележителност в света или поне от тези, които ние сме посещавали. Входът е 50 динара ( 125 лв.) на човек. Категорично няма как да платим такъв билет. Но зоната на Петра е доста обширна и се надяваме да се вмъкнем от някъде 🙂

Интересно да се знае
Петра била столицата на Набатейското кралство. Набатеите са били проспериращ арабски народ, който контролирал търговският път между Сирия и Египет. 1-ви век преди Христа построили монументални култови и административни сгради из тесните, добре предпазени каньони. Цивилизацията им постепенно западнала през 2 век, когато император Траян присъединил Набатея към Римската империя.

Все още е тъмно и сковаващо ледено. Петра е на около 5 км. от нашия бедуински лагер (Mars camp). Тръгваме по сухо речно корито (уади), следвайки пътеките от картата. Вървим без челници, но пълната луна огрява всичко наоколо. Навсякъде има бедуински навеси и палатки. Кучетата ни усещат и лаят непрестанно. След километър, два по пренаселеното уади сякаш вече всички са разбрали ,че трима човека вървят из пустинята.

Наближава 6 ч. и започва да просветлява. А ние все още не сме достигнали подстъпа към Петра. Скалите се очертават нереално на зазоряващото небе. Изглежда, че няма да успеем да стигнем преди да се е разведилило. Точно завиваме към каньона, когато се появява едно момче и ни пита дали имаме билети. Казва, че не можем да вървим из зоната, ако нямаме. С “подвити опашки” тръгваме на обратно. Утехата ни е, че пустинната разходка на изгрев беше неземна. Връщаме се в лагера замръзнали.

Има твърде много хора из пустинята и решаваме, че ще е прекалено рисково да се вмъкваме по светло или изобщо да се опитваме. Някои от хората свързани с туризма в Йордания са откровено казано агресивни и озлобени към туристи. Предпочитаме да прекараме спокойни дни сред бедуините, отколкото да се стресираме и привличаме нежелани ситуации.

В лагера не се случва нищо особено. Из двора всеки е полегнал на дюшече на слънце. Хъскита се препичат до собственика Белал. Младата литовка доброволка обикаля насам-натам, без работа, привличайки погледите на арабите, несвикнали сами жени предизвикателно да живеят сред тях. Канят ни на закуска – арабски питки с тахан, хумус, салата, халва, мед или сладко. Доизпираме остатъка от дрехите си. Най-накрая се чувстваме чисти и спретнати. Тук освен ток и топла вода имаме дори и интернет. Такива луксове, комбинирани в едно не бяхме виждали от началото на пътуването.

По обед се отправяме към Малката Петра (Little Petra), каньон с няколко набатейски сгради, на 2-3 км. от лагера. Като по чудо няма никакъв вход. Тесният каньон е служел като укритие за керваните по пътя им към Петра. Влизаме през широк едва метър процеп в скалите. Фасадите на сградите са красиво издълбани в камъка с елементи на древногръцка и римска архитектура – корнизи, високи колони с орнаменти. В дълбоки каменни цистерни се е съхранявала водата. Някои сгради са служели за ритуални. Усещането е наистина особено и някак тайнствено. Тук почти няма туристи и е лесно да потънем в атмосферата.

Бедуините от близкото село Ал Бейда (Al Beida) продават сувенири на малки сергийки из каньона. Всички изглеждат много диво и особено. Стара баба иска да се снима с нас за пари, докато върти хурката си изпод черно прашасало наметало. Малко по-нататък прастар дядка с традиционен струнен инструмент започва да свири странни мелодии веднага щом някой мине пред него. Гледат ни със святкащи диви погледи в очакване да си купим нещо. Започваме да се чувстваме като в сюреалистичен филм. Полазват ни леки тръпки по гърба. В дъното на каньона група момчета гримирани с “кол” (черна очна линия), сякаш изскочили от “Карибски пирати” с дългите си коси и кърпи навити около главите, са се скупчили около русокоса туристка, изпаднала в еуфория. Пълно е със сами западни жени, тръгнали на някакъв романтичен тип туризъм из арабския свят. Направо да ти стане лошо.

Изкачваме се по тесни стълбички на площадка с красива гледка към ждрелото под нас. Синеока продавачка със забулено лице ни заговаря на много добър английски. Детето ѝ прилича на европейче и бедуинче едновременно. Тича и хвърля камъни по стадата кози на други хора. Струва ни се, че жената е европейка подала се на очарованието на някой гримиран Сандокан от Ал Бейда. Не можем да си представим какво е да живееш сред тези хора! Това със сигурност са едни от най-дивите, които някога сме срещали. Дори папуасите ни изглеждаха по-светско и цивилизовано от тези хора тук. На излизане от каньона едно старче с още по-магьосническо зловещ поглед се взира в Жоро и започва да реди страховити неща на арабски, сякаш го кълне. Изстрелваме се скоростно извън пределите на Малката Петра. Поне в нашия лагер хората са малко по-нормални!

От магазинче в Ал Бейда успяваме да си купим домати и “марамия” – билката, с която всички в Йордания пият черният си чай. В нашия лагер отново има приготовление за вечерно шоу за туристи. Литовката прави фасони на собственика Белал, въпреки че е тук само от два дни. По-късно се появява и латвийка, флиртуваща и размятаща синеоки погледи насам-натам. Направо човек да го хване срам, че е от Европа, като се има предвид колко са традиционни тук хората.

В зимната палатка седим увити в одеяла около печката и пием чай след чай, който ни сервират бедуините. Отвън се вихрят танци и традиционна музика. Появява се и Мохамед, момчето което ни докара в лагера. Запалва наргиле и се размазва на миндерчето, като всички останали. Поредна бедуинска вечер.

15.12

Напускаме “Марс кепм” по обед, след закуска от кус-кус с домати. Качват ни двама инженери от столицата Аман, които строят училища и къщи за бедуините от региона. Оставят ни в центъра на Уади Муса. Трябва да се запасим с храна за бъдещия ни преход през пустинята Уади Рум (Wadi Rum), тъй като едва ли ще минаваме през друг голям град. Днес сред жълто кремавите кубични блокчета и къщи на градчето обикаля и по някоя и друга арабка с дълга роба и забрадка. Вече сме научили в известна степен цените и номерата на продавачите с невинното закръгляне на горе не минават. Обикновено за каквото и да питаш, отговорът е “един динар”, но често това всъщност е твърде завишено. След като кажеш цената, която смяташ, че е по-правилна, продавачите склоняват моментално с усмивка: “няма проблем”. Купуваме си халва, хумус и огромно количество плоски питки. Напоследък се храним основно с хляб, хумус и салата. Тук впрочем е най-уникалната халва, която сме пробвали, десетки пъти по-хубава и от турската.

Изкачваме се до главния път над града и хващаме стоп до съседното село Ал Тайба, в което бяхме спали преди две вечери. Мрачно и вледеняваще е, както и тогава. Вървим 2-3 км. докато се изкатерим още по-високо. Дълго време никой не спира. Повечето хора са местни, а основният трафик е от таксита с туристи. Различаваме ги по зеления регистрационен номер. Един чичо бедуин ни придвижва десетина километра до кафене и магазин за сувенири с красива гледка към скалите на Петра. Тук е още по-студено, защото е по-високо. Единствените коли, които минават са туристическите. Някои спират и ни офертират с безумни цени за разстоянието от 70 км. до Уади Рум. Други ни предлагат съвсем нормални тарифи. Но без значение, ние твърдо сме си на стоп и то не случайно. С малко упорство и търпение попадаме в невероятни сценарии, невъзможни по обичайния туристически начин на придвижване. Някои таксиметърджии се ядосват ужасно, когато им кажем че чакаме безплатен превоз. Заплашват ни, че полицията ще ни глоби, защото не било разрешено, което разбира се е пълна глупост.

Аз съм се увила с подареното плюшено одеяло на мечета, Жоро – с голяма кърпа за тяло, а Цветин е с жълтата си блуза, също подарък (от Палестина), на която пише с големи букви, с правописни грешки: “Broasted fraide chicken”. Има и хора, които често ни взимат за араби. На собственика на магазина му дожалява за вкочанените ни особи и ни кани вътре. Влизаме да се стоплим на керосиновата печка. Мъжът ни черпи кафе и чай.

Не след дълго на паркина отпред спира камион и Цветин се затичва да пита шофьора дали ще ни вземе до Пустинната магистрала. На всяка цена трябва да избягаме от ледените планини. За щастие той се съгласява и скоро се возим към главния път. Пътят минава през най-високата точка на цяла Йордания и шофьорът ни показва машните за разчистване на снега, който пада понякога тук.

Вече по тъмно слизаме на бензиностанция на километър преди разклона за Уади Рум. Докато пълним бензин за Нафтечко, момчетата от бензиностанцията ни приготвят стая, в която да се стоплим. Хората извън туристическите места са просто уникално гостоприемни. Пред джамийката на бензиностанцията спира пикап, в чиято каросерия са натоварени няколко мучащи камили. собственикът им облечен като шейх излиза от джипа и отива да се моли на вечерната молитва в 5. Наистина се чувстваме насред пустините на Арабия!

Докато вървим пеша към разклона за Уади Рум една джипка се задава срещу нас и двама бедуини от едноименното село ни предлагат да ни откарат до там. Тъй като всеки втори турист посещава уникалната червена пустиня, си мислим че е някаква клопка за чужденци и ще ни предлагат турове или такси услуги. Отказваме им, но след малко се връщат и ни заявяват, че ще ни вземат безплатно до селото, което е на 35 км.

Още в самото начало на пътя джипът се отбива в пустите пясъци встрани и започваме да караме без път. Спираме и се въртим около някакво възвишение. Чудим се какво по дяволите се случва и къде отиваме. Оказва се, че са скрили нещо в пясъка и сега го търсят, но не могат да си спомнят къде точно е. Най-сетне намираме мистериозното нещо. С облекчение се връщаме на асфалта. На 7 км. преди селото има пост, на който всеки турист трябва да плати 5 динара (12,50 лв.) входна такса за защитената зона. Но ние само преминаваме без да спрем.

Абдулах и Селим предлагат да ни закарат в градината им близо до селото, където да си разпънем палатките. Не искат нищо от нас. Оказват се страшно симпатични и некомерсиални. Скоро седим около огъня, в закътана насред скалите долинка. Абдулах вади куфар с присобления за чай – чайници, чашки, чинийки и др. Пристига и братовчедът на Селим – Ибрахим за няколко цигари хашиш на вечерния пустинен огън. Хората от Уади Рум се оказват невероятни и въпреки потока туристи, съвсем различно настроени от тези около Петра. Говорим си, когато завалява дъжд и партито се разтуря. Ние се прибираме по палатките, а те си тръгват. По някое време се засещат и идват да ни поканят в домовете им, притеснени от силния дъжд. Успокояваме ги, че сме добре и няма нужда. Важното е, че е много по-топло от планините на Уади Муса и не се тресем от студ.

16.12

Събуждаме се от продължителна песен от високоговорител, която оглася околността. По-късно разбираме, че така започва училищният ден за децата. Извън палатката ни очакват изумителни червеникави скали, които с невероятните си отвеси привличат и не малко катерачи от цял свят. Цветин среща двама французи, тръгнали да катерят няколко стотин метровата скала над лагера ни.

Абдулах и Селим се появяват за закуска. Носят готов чайник с чай. След известно време на огъня ни приготвят напитка от кафе с кардамон, която по-скоро е като чай. За цедка Абдулах използва някаква трева, която натъпква в чучура.
Разговорите текат. Ние:

• Колко деца имате?
  Абдулах: “Десет.”
  Селим:”Дванадесет. Имам две жени.”
  Ибрахим:”Осем. И аз имам две жени. Втората беше бедуинка и беше изчезнала със семейството си в Саудитска Арабия, когато бях влюбен в нея. Върна се след няколко години, но аз вече бях се оженил за първата. Така че се ожених и за нея.”
• А жените ви заедно ли живеят? Не се ли карат? Не ревнуват ли?
• Всяка живее в отделна къща с децата си. Само първите дни след сватбата може да са ядосани. После стават приятелки.
  Абдулах споделя, че в Европа е много добре, защото можеш да спиш с която си искаш жена, а тук е много трудно да се запознаеш с някой. Дори децата учат от малки разделени, в отделни училища за момичета и момчета. Научаваме доста за живота на бедуините и като цяло за йорданските араби.

Сбогуваме се с нашите хора и тръгваме към селото. Притесняваме се, че селото ще е “гнездо на оси” и всички ще ни нападнат с разни тур предложения, но се оказва точно обратното. Хората само ни поздравяват. Децата, облечени в училищни униформи имитиращи военни костюмчета, се смеят приветливо. Минаваме през джамията, за да си напълним вода от машината за филтрирана вода.

Заставаме на прага на червената пустиня. Пред нас се простират розово-червени пясъци и марсиански скални образувания, разхвърляни из тях. Някоя и друга джипка потъва навътре. Камилари с камилите си бързо се отдалечават към близките пустинни лагери за туристи.

Имаме план да извървим 30 км. до село Тътън (Tutun), от югозападната страна на Вади Рум. Запасили сме се с близо 10 литра вода. Ако закъсаме се надяваме, че все ще можем да вземем от някой бедуински кемп, макар след 15 км. да няма повече лагери. Не сме изминали и километър и се появява Ибрахим с джипката си. Предлага да ни закара безплатно до неговия лагер на десетина километра навътре, на чай. Въпреки, че не е съвсем в нашата посока, радостно се мятаме в колата. Ще можем да разгледаме повече от уникалните скални образувания.

Ибрахим е много интересен човек. Разговорите с него са доста забавни. Ето например как протече вчера вечерта край огъня.
Ибрахим: “Какво правиш в живота си?”
Жоро: “Писател съм.”
Ибрахим: “Мога да ти продам тази скала (сочи скалата, до която седим) за един милион долара и да напишеш най-великата книга, докато си седиш на нея.”
Ибрахим към Цветин: “А ти какво правиш в твоя живот?”
Цветин: “Инженер-строител съм.”
Ибрахим (пак сочи скалата): “Можеш ли да направиш риба в тази скала?”
Цветин: ?!?
След това ние съответно питаме: “Ибрахим, а ти какво правиш в живота си?”
Ибрахим (с широка усмивка): “Нищо.”

Днес в колата сюреалистичният разговор продължава.
Ибрахим: “Как се казваш?”
Жоро: “Жоро.”
Ибрахим: “Аааа, значи със същото име като вчера?”
Жоро: ?!? 🙂
Ибрахим: “Жоро, ти кола караш ли?”
Жоро: “Да.”
Ибрахим: “Жоро, докато караш спиш ли някой път?”
Жоро: “Не.”
Ибрахим: “Никога ?!”
Жоро: “Ми, не.”
Ибрахим: “Х-м-м-м.” (леко учуден)

Ибрахим е наполовина саудитец. Разказва ни, че е живял дълго време в Саудитска Арабия и че там хората са същите бедуини като тук в южната част на Йордания, но са от различни кланове. В село Уади Рум населението е от големия клан Аниза, чиито членове живеят основно в Саудитска Арабия. Всички бедуини живеят според собствени кланови закони. Често се случва да има пререкания между отделните групи. В Йордания например повечето бедуини са големи привърженици на краля (Арабско кралско семейство от рода на Хашемитите, които управляват и в Ирак). За това той толерира техния независим начин на живот. Но в Сирия и Палестина правителствата се опитват да ги “вкарат в релсите”. Държавата с най-висок процент бедуинско население е Сирия (1,8 млн.души). Йордания е на трето място (около 500 хил.) след Саудитска Арабия.

Пием чай в луксозния кемп на Ибрахим (Miraj Rum cemp). Брезентовите палатки са мебелирани. Има пухени легла и собствени тоалетни. Нощувката варира от 20 до 35 динара (50-90 лв.), с включена храна. Ибрахим ни кани да останем безплатно в лагера, но ние нямаме търпение да отпрашим сами сред червените пясъци, така че той ни откарва на няколко километра в нашата посока и ни оставя насред дюните.

Струва ни се, че сънуваме. Цветовете и наситеността им са толкова непривични – червено-розови пясъци, тъмно синьо небе и нежни светло зелени храстчета. Скалите са ерозирали в нереални форми, като разтечените часовници на Дали … Сякаш сме на Марс, в Аризона или в Австралийските пустини. Изпадаме в абсолютна еуфория.

Вървим все по-надълбоко в пустинята в посока юг към саудитската граница. Пясъкът е мек, но не затъваме. Следваме нишките на джиповете, пресичащи се в разнообразни посоки. Насам-натам се виждат черните тъкани черги на палатковите лагери за туристи. Скоро се отдалечаваме и от последния кемп. За щастие срещаме двама местни с две туристки, тръгнали да събират съчки за лагерния огън. Казват ни, че трябва да се отклоним по на запад, тъй като сме тръгнали право към границата със Саудитска Арабия. Смеят се дали не пренасяме наркотици, явно феномен, който реално се случва из тези места.

Час, два по-късно ни задминава друг джип с двама араби саудитци, които ни поздравяват ентусиазирано. Питат от къде сме и след като отговаряме:”България”, възкликват: “Машаллах” 🙂 и изчезват в пустинята.

Навлизаме в нереална долина, като широк каньон. От пясъка растат храстчета, които всички тук използват за огън. Започва да се стъмва. Установяваме лагера на закътано местенце сред скалите. Тишината и блясъкът на звездите ни поглъщат. Тук, със сигурност можем да кажем, е най-красивата пустиня, която някога сме виждали!

17.12

Събуждаме се в пълно щастие, сами насред червените пясъци. Днес ни предстои да изминем 15 км. до село Тътън. Не срещаме никакви хора и джипове следващите няколко часа. Гледките са все така прелестни.

Следобед достигаме до кладенец с вода. По пътя имаше още няколко, но все пресъхнали. Зареждаме бутилките и си правим кафе. Водата е хубава. Докато човек не пие от естествената вода на дадено място и тя не проникне в организма му, не може да се съедини истински със земята около себе си. За целия ден покрай нас профуча само един джип с бедуини.

Привечер достигаме село Тътън, разположено насред скалиста, тъмна пустиня. Хората от селото са саудитски араби, понеже някога тази територия е била в пределите на държавата им. Няма нито една градинка или дърво. Ламаринените бараки и схлупени къщурки на бедуините тънат в прах. Минаваме покрай една къща, от която възрастна тъмна жена ни пита на арабски дали имаме нужда от вода. Радостно ни сипва две бутилки. Продължаваме малко след селото и се скриваме в странична долинка, до брезентова номадска палатка и ограждение за камили. Въпреки, че през деня е топло, към 4-5 сутринта отново се тресем от студ. Но пък, в който и друг сезон едва ли щеше да е възможно да вървим през пустинята по цял ден, особено по обед.

18.12

Вървим пеш по тесния асфалтов път след селото. През каменистата, неприветлива пустиня не минават почти никакви коли. След около час ходене ни спира дядка саудитец, увит в червената си кърпа на квадрати и дълга кафява роба. Оставя ни на околовръстното на Акаба, след военен пункт с бариера. Оказва се, че регионът около селото е граничен и с ограничен достъп за коли. Но военните само ни се усмихват и не ни задават никакви въпроси. По магистралата стотици тирове и камиони от единствения морски порт на Йордания се отправят на север към столицата Аман.

Въпреки, че в страната има още интересни места за изследване, на север зимата се усеща силно с дъждове и ниски температури, за това решаваме да се ориентираме към Египет.
Някой ден ще се върнем пак и тогава ще се запознаем по-сериозно с йорданската култура.

Хващаме стоп с човек, който ни кани на гости в тях. Отклоняваме поканата, защото имаме доста неща за вършене. Мъжът ни оставя директно пред египетското консулство в Акаба. Подаваме документи за виза (искат само две снимки и такса платена в брой – 22 динара/~ 55 лв. на човек). Симпатичните служители ни казват да се върнем след час и да си вземем готовите туристически визи.

Докато чакаме правим пазар в Карфур – сладки, месести фурми, каквито не се продават в България и сироп от фурми. В центъра на града има хубав, типично ориенталски пазар с баклави, плодове и зеленчуци, палестински шалове и зимни кафтани, подправки, благовония … Бяла джамия като от „1001 нощ“ събира забързаните мъже за вечерната молитва.

Денят преваля и не ни се занимава с преминаване на границата, така че тръгваме да търсим място за спане. Малко след руините от замъка на Акаба достигаме до края на плажа. Паркчетата, които ни показваше картата се оказват градинки с рукола, които са крайно неподходящи за къмпинг. Забелязваме каменен зид и метална отворена порта. Шмугваме се вътре. Откриваме малък плаж и заливче с моторни рибарски лодки на котва. Не минава никой. Ще преспим тук.

19.12

Рано призори рибарите се отправят на риболов. Като че ли на никого не му прави впечатление палатката ни. След закуска се връщаме в центъра за последна обмяна на пари и доизразходване на последните пиастри (стотинките на динара).

Стигането обратно до границата с Израел не е така лесно, както си го представяхме. Опитваме се да хванем градски транспорт до университета на града, който се намира само на километър от граничния пункт. Хитрите таксиметърджии подушват намеренията ни, че ще се придвижваме към границата и започват да лъжат, че до там няма автобус или че тяхната и тази на автобуса цена е една и съща. Но ние си знаем вече всичко от туристическата информация. Минава близо час преди да открием къде точно спира автобуса. През това време един шофьор на маршрутка все пак решава да ни помогне, вместо да ни лъже и ни качва до университета на местна цена (25 пиастра/65 ст.).

Малко преди военната зона се налага да стопираме, за да можем да преминем последните два километра. Частни коли изобщо няма, обаче успяваме да убедим едно такси да ни закара за останалите ни последни 75 пиастра до пункта. Излизаме лесно и безпроблемно от Йордания.

Ще запомним едноседмичният си престой в Йордания като наистина уникално изживяване. Досега с червените пустини и гостоприемните бедуини се пазят като скъп спомен и топли чувства в сърцата ни за страната. Сбогом и до нови срещи!

От израелска страна също не срещаме никакви особени трудности при влизането. Служителката ни пита къде отиваме и след като казваме в Египет, ни връща паспортите с разрешителното за три месечен престой. Някакво странно облекчение ни изпълва след като се връщаме в Израел. Сякаш сме си у дома на спокойствие. Няма ги подканящите таксита, нито военните, които могат да се заядат за каквото си искат. Можем да спим и да си вървим където си пожелаем.

Симпатични момче и момиче, които се връщат от преход в пустинята Негев ни качват до центъра на Ейлат. Отбиваме се във вече добре познатият ни мол, за да заредим батериите и да влезем в интернет за малко.

По тъмно излизаме пеш от града. Откриваме някаква занемарена, оградена площ на брега, където можем да влезем през съборената ограда. Прекарваме спокойна нощ, този път наистина последна в Израел.

20.12

Мотаем се до късна сутрин, въпреки че ни предстои влизане в нова държава. Може би усещаме подсъзнателно какво ни предстои в Египет и не бързаме особено. Къпем се за първи път в удивително кристалните води на Червено море.

За оставащите десетина километра до границата ни качва страшно симпатичен нигериец. Излизаме от Израел, като отново плащаме изходна такса от по 30 $ на човек. Но този вариант излиза по-евтино отколкото, ако си бяхме хванали ферибота от Акаба (Йордания) до Нюейба (Египет) за по 75 $ на човек.

Ето, че дойде времето да влезем в третата страна от африканското пътешествие – Египет.

Следва продължение … В следващия пост Керванът се сблъсква с ужасите на египетските военни пунктове, изследва Червено море и се дозамразява в сърцето на Синайския полуостров.

5-та поредна серия от пътешествието на Кервана можете да гледате на линка: “Вълшебния Керван в каньоните на Набатейското царство” (Йордания)