Мемориалът на кралица Виктория
23.10
Потегляме на стоп към Бодгая (Bodhgaya) в щата Бихар (Bihar). Отново будистко място и то с огромно значение за цялата будистка общност. Делят ни 200 км и не сме сигурни, че ще успеем да стигнем за един ден, но много ни се иска, тъй като желая рожденият ми ден да се изпълни с енергията на това място и да ни върви така цяла година.
Извървяваме пеша всички гатове докато стигнем до моста над Ганг. От там си хващаме споделена рикша до Мугал Сарай (Mughal Sarai), градче, в чийто покрайнини минава магистралата за Калкута, която се оказва на 4-5 км. Решаваме да си хванем още една рикша до края на града. Вървенето из прашоляка, убийственото слънце и хилядите бибипкащи камиони и рикши хич не е приятно, обикновено се опитваме да го избегнем, ако има евтин транспорт.
Отново ни тръгва на камиони и първият е ужасно бавен. След 20-30 км завива и за наше облекчение ни оставя. По принцип никога не съжаляваме, каквото и да ни качи. Смятаме, че когато трябва да стигнеш, ще стигнеш и точно този човек те взима, защото така трябва да се случи. Просто си пътуваш и си благодарен каквото и да те вземе. Но все пак сме доволни когато успеем да изминем над 100 км за един ден.
Вторият камион пътуваше за Калкута и ни качи направо до отбивката за Бодгая, тоест за над 150 км. Въпреки че и той се влачеше беше доста по-бърз от първия. Шофьорът имаше заместник плюс помощник и тримата бяха мюсюлмани от Утар Прадеш. Често се случва шофьорите да не могат да приемат факта, че не разбираме хинди и понякога ни говорят с часове, задават въпроси и въпреки нашето тъпо изражение и неотменния ни отговор “Hindi nehi bolo” т.е. “Не говоря хинди”, те не се отказват лесно. Тези явно бяха малко по-интелигентни и след десетия въпрос ни оставиха да дремем на спокойствие.
Започна да се стъмва и за наш ужас на 7 км преди нашия разклон шофьорите решиха да вечерят, а два часа по-рано бяхме правили друга едночасова почивка, в която пък се къпаха. Нямаше смисъл да стопираме в тъмното за такова разстояние и решихме да ги изчакаме двадесет минути да се навечерят.
От разклона ни взе малка камионетка за последните 20 км. Човекът беше много симпатичен и ни спря в пълна тъмница на пътя в нищото. Остави ни на кръговото от страната където трябваше да се отбием и да изминем последните 3-4 км до самата Бодгая. Вървяхме километър, два и преди да стигнем до селото забелязахме огромна поляна с високо дърво по средата. Беше идеално за палатка. Наоколо нямаше къщи и зад дървото бяхме скрити от пътя. Желанието ни да стигнем до Бодгая се изпълни 🙂
Бивака ни на 2 км. от Богдая
24.10.
Извървяхме пеша разстоянието до селото. Оставихме раниците на гардероб преди влизането в главния храм и се впуснахме да разглеждаме. Следобеда прекарахме в интернет клуба, тъй като имахме много работа за вършене. Вечерта решихме да се опитаме да спим в някой манастир, но вече беше се стъмнило и повечето бяха затворили. Главният монах в бангладешкия манастир се оказа закоравял бизнесмен. Приемаше официални гости на европейски тип маса, покрита със сатенена покривка, точно като от зала за банкети и с учтив тон ни отпрати.
Накрая ни хрумна да отидем на мястото, където през няколко години се провежда ритуала Калачакра. Мястото тип игрище беше заградено. Желязната порта беше отворена. Промъкнахме се вътре и в един по-тъмен ъгъл опънахме палатката. В началото беше адски шумно понеже мюсюлманите празнуваха някакъв празник и обикаляха с трактори с генератори, гърмеше музика по всички улици. Процесията се беше спряла в близост до главния будистки храм, където хората медитираха, а множеството дивееше в екстаз.
Мюсюлмани на фестивал
Правеха шоу, уж се бият с брадви и секири и крещяха като луди. Мюезинът от джамията, построена на 50 м от оградата на храма, също се дереше. Стори ни се малко прекалено и неетично, но явно на никой друг освен нас не му пукаше особено. През нощта пристигна един пиян залян да ни уведоми, че трябва разрешително за палатката, но после нещо размисли и си тръгна. Вечерта спахме необезпокоявани.
Ритуалът Калачакра се провежда на няколко години от Далай Лама за широката публика. По принцип е дълбоко езотеричен, но Далай Лама е решил да го направи публичен заради благодатта, която получават участващите. Монасите правят фина мандала от пясък, като това им отнема поне седмица. Това произведение на изкуството след завършването му се унищожава. Стотици хиляди хора от цял свят идват да присъстват и множеството е чудно. Следващата Калачакра се очаква да е 2017 г. Много интересен документален филм описващ процеса е “The wheel of time” (Колелото на времето), режисьор Вернер Херцог. Така че да спим на това място беше специално изживяване.
Палатката ни на мястото, където се провежда ритуалът Калачакра
Бодгая, под дървото на просветлението
Махабодхи – дървото на просветлението
Процесия от тридесет човека с дълги сини роби, сламени островърхи шапки и букети от лотоси в ръце бавно обикалят около дървото. Възрастна тибетка забързано крачи, въртейки молитвено колело и с тихо мърморене “Ом мани падме хум” за пореден път прави кръг около храма. Друга жена ляга по корем на земята, изправя се, пристъпва една крачка, след което отново се просва по лице – този вид поклони са също тибетска духовна практика. Монасите, с лице към храма ги правят един след друг, статично върху дървени плоскости, разпръснати между десетки ступички, стотици прострации една след друга.
Група от китайски ученици
Принадлежащите към тибетската традиция, дошли от Бутан, Непал, Тибет и някои тибетски региони, попадащи на територията на Индия, облечени с винено червени роби, лесно се отличават от останалите монаси. Тайландците с шафраново жълти роби минават сутринта покрай редица миряни, които пълнят кошниците им с всевъзможни бисквити и соленки.
Виетнамски монаси
Виетнамски монах почуква ритуално върху дървена жаба и припява сутри. В друг ъгъл тайванска група от монахини се поклащат, припявайки мантри под схлупените си сламени шапки. До дървото върху огромен червен килим седят какви ли не хора, затворили очи в медитационни пози. Представителите на различните будистки държави в света извършват ритуали и медитации, всеки по обусловения от културата си начин. Картината е невероятна.
Тайландски монаси
Това, което е събрало такова чудно множество, е дървото Махабодхи (Mahabodhi tree), мястото където Буда се е просветил. Самото дърво е потомък на оригиналното дърво, хвърляло сянка на същото място преди 2600 години. На това най-свещено за будистката общност кътче са построени манастири, представители на всяка държава изповядваща будизма. Като жив музей на различни култури и практики, Бодхгая ни направи силно впечатление.
Групата от Шри Ланка
Тибетски монаси
25.10
Сутринта правим малка обиколка около храма Махабодхи. Посещаваме японския и бутанския манастири, защото не сме били в тези две страни и са ни много интересни. На обяд потегляме на стоп към Калкута.
Храмът Махабодхи
Будата в централния храм
Детайл от храма
В тайландския храм
Бутанския манастир
В бутанския манастир
Японският манастир
Храмът Махабодхи от друг ъгъл
Претъпкана кола с четирима мъже, мюсюлмани от Делхи ни взима до изхода на магистралата. За голямо облекчение цял ден ни върви на леки коли вместо на камиони и преди да се стъмни успяхме да изминем 170 км.
Първата кола с много симпатично младо семейство ни докара до границата на щата Бихар и по пътя ни показа малък храм посветен на слон, който в миналото помагал на хората, като бутал каруците им нагоре по склона.
Напуснахме Бихар без да сме събрали достатъчно впечатления, но това, което ни хареса, бе, че е много зелено и има безкрайни гори навсякъде. Единственото неприятно беше, че всички ресторантьори и търговци бяха страшни лъжци и ни костваше огромни усилия да купим храна на цените, на които обикновено си я купуваме.
Шествие в чест на богинята Дурга
Със следващата кола навлязохме в щата Джарканд (Jarkhand) и след като почти го прекосихме, хората ни оставиха в типичното малко шумно и мръсно градче. Трябваше да търсим място за палатка, понеже се стъмни. На излизане от града помолихме едни хора за вода и те ни заразпитваха накъде сме тръгнали в тъмното. Обяснихме им и те веднага ни насочиха да отидем в близкия храм. Там заварихме пълничък Баба с расти, който още не беше чул докрай какво го питаме и ни посочи долния етаж на храма. Имаше две дървени легла, баня и голямо празно пространство. Опънахме палатката вътре. После всички младежи от околните къщи се изредиха да ни гледат, след което загасихме лампите и си легнахме.
26.10
Бабата, който се оказа свещеник в храма стана в 4 сутринта, изкъпа се и в 5 пусна религиозна музика през високоговорителите. В 6 вече нямаше как да издържим повече и станахме. Сготвихме закуска от макарони, докато човекът правеше сутрешната пуджа, предлагайки чапати и мляко на муртите на Рама и Сита. Даваше им храната, после дръпваше завесите да си ядат необезпокоявани. След това предлагаше яденето на статуята на гуруто си и накрая май си го изяждаше сам. Преди пуджата седя доста време пред един железен съд пълен с горящи кравешки изпражнения, чете от някакви свещени текстове и хвърляше жито в огъня. Други негови занимания включваха да легне по корем пред муртите и да целува пода или вечерта да им маха една по една шапчиците, сякаш ги слага да спят.
Бабата от храма в Джарканд
Вече бяхме привикнали на какви ли не чудатости и си се чувствахме като у дома си в храма. Към 9 ч. сутринта благодарихме на Бабата и поехме към Калкута.
Денят отново беше невероятно късметлийски. Само с две коли и то много бързи успяхме да изминем 300-те километра до целта ни. Влизането ни в Бенгал малко ни разочарова. Навсякъде имаше фабрики и индустриални предприятия. Магистралата беше в ремонт и се пътуваше много бавно. Нямаше и следа от джунгли и бенгалски тигри и общо взето гледката не беше никак приятна. Финалните 100 км нещата се пооправиха малко, но не беше това, което си представяхме за Бенгал.
Шофьорът мълчеше през целия път, английския му беше много лош, но все пак разбрахме, че е личният шофьор на някакъв бос от източната железопътна компания. Спряхме да обядваме и след като свършихме, той се изниза като явно се подразбираше, че трябва да платим цялата сметка. Нямахме нищо напротив, но това беше доста нетипично за индиец. Тук и най-бедните шофьори се опитваха да черпят и заподозряхме, че може би ще иска пари. Попитахме го и се оказа, че очаква заплащане, въпреки че вече изрично го бяхме питали дали не е такси. Обяснихме му, че не плащаме за транспорт и пътуваме само, ако някой пожелае да ни вземе на добра воля. Той нещо се разфуча, но реши да ни закара все пак. И така около 4 следобед пристигнахме в Калкута.
Слязохме на внушителния мемориал на кралица Виктория (Victoria memorial).
Мемориалът на кралица Виктория
Обиколихме и катедралата Свети Павел (St.Paul`s Cathedral). Очаквахме, че Калкута ще е цялата в тъмни катакомби и прокажени, но се оказа че градът е силно развит. Улиците бяха широки и чисти, имаше огромни паркове, нови автобуси, хиляди лъскави заведения за храна. Просяците и кравите на практика отсъстваха от тукашния пейзаж. Приятно изненадани си хванахме автобус към квартирата на нашия хост от couchsurfing.org, който се оказа, че живее на 30-40 км от центъра, в някакъв много модерен тих квартал. Пътувахме два часа, но трафикът не беше натоварен, автобусът не беше претъпкан, както обикновено и не усетихме кога сме пристигнали.
Катедралата Свети Павел
27.10-02.11
Калкута се оказа един силно незаинтригуващ град, но откъм чистота и липса на обичайната лудница бие всички градове до сега. Пълно е с молове, магазини и ресторанти. На всяка крачка се предлагат кебапи и меса, голяма част от хората не са вегетарианци, каквито бяха почти всички индийци, които видяхме в другите региони. Тези дни не се разхождахме много и си дадохме дълга почивка, но все пак отидохме до главните забележителности. Видяхме сградите с колониална архитектура в центъра, храмът на Кали, която е богинята патрон на града.
Храмът изобщо не беше голям и статуята на божеството изглеждаше като тотем с червено лице. Страховитата Кали е богинята на смъртта и култът към нея е най-застъпен в Бенгал. Понякога тя изисква жертвоприношения. По улиците беше пълно с малки олтарчета и светилища, посветени на нея. Всъщност даже почти не забелязахме храмове на други божества.
Единият ден се разходихме до невероятно малко кварталче на брега на Ганг – Кумартули, където се изработват всички статуи за фестивалите на Дурга и Кали. Беше адски интересно. Десетки малки работилнички, всяка една специализирана в различна дейност от целия процес. Едни изработваха бамбуковия скелет на статуята и основата на тялото от слама, други финалния слой от глина, трети ги боядисваха. Имаше хора, които изнасяха глината от реката с колички и я разнасяха по работилниците. Някои статуи бяха по 3-4 метра високи, други съвсем миниатюрнички, но всички изглеждаха доста зловещи.
Изработка на статуи на Кали и Дурга
Кали
Посетихме и един доста голям джайнистки храм – Параснат, с красив таван, направен от блещукащи стъкълца. С това горе-долу се изчерпаха обиколките ни по забележителностите в Калкута.
На третия ден се преместихме в центъра на града при Жожо от couchsurfing.org, тъй като беше много трудоемко да пътуваме всеки ден по 80 км отиване и връщане до първия ни хост. Жожо имаше малко офисче с две стаи в центъра на града и едната беше специално пригодена за сърфарите и гостите. Вътре имаше и компютър с интернет, така че успяхме да свършим тонове работа, която в интернет клуб щеше да ни излезе доста солено. Главно се занимавахме с нета и снимките, както и с купонясване с останалите гости на Жожо.
Имаше два дни, в които бяхме общо шест човека, някои живееха в къщата на Жожо, а ние с бразилката Карла изкарахме над седмица в офиса. Жожо хостваше винаги максимален брой гости и енергията му бе неукротима. Имаше собствена софтуерна компания и имаше възможност да разпределя както си иска времето си. Развеждаше ни на нощни обиколки с колата, придружени с хапване на местни снаксове, или на обяд по различни местни заведения, или в тях заедно с останали гости от couchsurfing. Изкарахме си страхотно. Нощно време, до малките часове на нощта, не можехме да спрем да си говорим с Карла. Имахме късмета да се срещнем с невероятен човек, с когото имаше толкова много за споделяне. Карла участваше в двуседмична доброволческа програма за терапия на трафикирани жени чрез танци .
Основната причина, поради която бяхме дошли в Калкута, бе да си извадим визи за Бирма (Мианмар), заради което и останахме осем нощи. По принцип процедурата е лесна и отнема само два работни дни, но заради празниците и уикенда, на нас ни отне повече време. Трябваше освен това да излъжем, че ще летим със самолет и Жожо ни помогна с фалшиви резервации. Преминаването на границата по земя хич не се гледаше с добро око от властите. А и границата между двете страни беше отворена от едва година. Пътешествениците, които минаваха по този път, се брояха на пръсти. Очакваха ни диви, непознати региони, с крайно неразвита инфраструктура и вече нямахме търпение да се насочваме към североизточните индийски щати.
Аптека
В понеделник (02.11) взехме визите и подготвихме картите за бъдещето пътешествие (наснимахме си от google maps картите на целия ни маршрут, хартиените карти не бяха детайлни, а за Бирма даже не намирахме изобщо). Вечерта си взехме за последно от любимите ни ролчета, нещо като вегетариански, много вкусен дюнер за 70-90 стотинки, които са много популярни в Калкута. Направихме последна обиколка на кварталчето. Огромните бамбукови храмове, които се строят всяка година за най-големия бенгалски празник – Дурга пуджа, вече бяха почти разглобени. Легнахме си както всяка нощ, след един часа.
03.11
Калкута е огромен град и излизането щеше да ни коства усилия, няколко автобуса и над 3 часа. Още от влизането ни в Индия искахме да пробваме пътническите влакове, които са световно известни с това, че предлагат екстремни изживявания. Решихме, че сега е подходящия момент и нашия шанс.
Сутринта си хванахме автобусче до най-близката гара Селда (Seldah). В Калкута има една дузина жп гари. Закупихме си два билета за влака, общ вагон, известен още като general compartment. Всъщност това е възможно най-евтиният и екстремен вариант. Билетите ни бяха до градче Кришнанагар (Krishnanagar) на 100 км разстояние и струваха само 25 рупии, близо 70 стотинки. Характерно за тази класа е, че човек няма запазено място, както и това че могат да се качат колкото си искат хора вътре. Проверяващи билетите са рядкост и реално човек може да пътува на къси разстояния безплатно.
Първи влак в Индия – на излизане от Калкута
Влакът закъсня с 10 минути и тъй като 11 часа сутринта не е пиков час, а и самия влак стигаше само до Кришнанагар, успяхме да седнем и то до прозореца. Беше сравнително пълен, но нямаше екстремни ситуации. Пътувахме два часа и половина, през които задните ни части се изръбиха ужасно от твърдите неудобни седалки. На всяка гара се качваха продавачи на какво ли не – осолени, нарязани краставички, пресен сок от лимон, фъстъци… Слязохме на гарата и всички рикшаджии ни се нахвърлиха с викове “Маяпур, храма на Кришна съзнание”. Явно наблизо имаше голям кришнарски храм, в които туристите не бяха рядкост. Излязохме пеша на околовръстното и не след дълго ни качиха в камионче.
Пътят беше потресаващ, с дълбоки дупки, минаваше през стотици села и градове и придвижването беше отчайващо бавно. На всичкото отгоре се стъмваше в 5 часа и времето ни за стоп беше крайно ограничено. След близо 3 часа бяхме изминали едва 40 км. Вече съжалявахме, че не сме продължили с влака.
След като се стъмни, избрахме един самотен ресторант за тираджии на пътя и помолихме шофьора да спре. Бяхме пред припадане от тежкия ден и недоспиването. Веднага ни казаха, че можем да си опънем палатката на покрива и в седем вечерта вече спяхме непробудно.
04.11
Закуската ни беше невероятно вкусна – пресни хлебчета с пълнеж и манджа от пържени картофи с чушлета. След това от ресторанта решиха да ни “изпържат” като ни поискат 200 рупии, около 6 лева, което е абсурдно много за такова заведение. Разрази се скандал, но нямахме точни пари и се наложи да дадем едра банкнота, така че те се възползваха и успяха да ни вземат 150 рупии (4,50 лв.). Обикновено закусваме за към 60 рупии (1,80 лв.). Тръгнахме си без дори да им кажем чао.
Първият камион, на който махнахме, спря и ни качи до Барампур, доста голям град. Отстоеше на 40 км и отново се влачихме над 2 часа. Всичко тънеше в прахоляк. Къщите се редяха безкрайно покрай пътя. Бенгалци по бели потници и сини карирани поли сновяха насам натам. Отново се сблъскахме с изтънчения индийски хумор, точно на най-разбитите участъци от пътя стърчаха във въздуха гордо жълти табели гласящи: “Път поддържан от индийското правителство”. Често се случваше групи от по десетина човека да преградят пътя на колите и камионите и настоятелно да рекетират шофьорите за пари за идващия празник Кали пуджа.
Това, което бяхме видели от Бенгал, не беше много вдъхновяващо – прашни разбити пътища, пренаселеност и земеделски земи. Предполагахме, че в джунглите ще е доста по-интересно.
Оставиха ни в центъра на мръсния, кошмарен Барампур. Вървяхме по улицата и стопирахме. Съвсем скоро ни спря тежък и бавен камион, който за голямо щастие отиваше в нашата посока. Задръстването беше нечовешко и ни отне над час да изпълзим от града. Точно обмисляхме да се пробваме с влакове, ако пътят продължава да е толкова кошмарен и не щеш ли веднага след града започна широка, перфектна магистрала.
Нямахме време да се зарадваме, защото както винаги камионите правят, спряхме за едночасова почивка за къпане и обяд. Бяхме решили, че ако продължаваме да се придвижваме като охлюви ще минем на влакове, тъй като ни оставаха само 20 дена до края на визата, а границата с Мианмар беше доста далече.
След почивката продължихме с пълна газ по хубавата магистрала и даже започнахме да изпреварваме останалите камиони. Зароди се крехка надежда, че ще успеем да изминем още 100 км до края на деня… Но за съжаление бе пречупена безпощадно. Не бяхме изминали и 40 км, когато се забихме в умопомрачаващо задръстване. Опашката от неподвижни камиони се точеше над 20 км. Чакахме по 5-10 минути преди всяко помръдване от 100 метра. Двете ленти на магистралата бяха плътно запълнени докъдето поглед стига и не след дълго и едната лента от насрещното се задръсти. Изминаха 4 часа, прекарани в мъчително чакане в задушната кабина. Слънцето отдавна беше залязло. Целите покрити с дебел слой прах и мръсотия, потни и лепкави изпаднахме в нещо като транс.
Причината, за това безумно задръстване беше инженерният гений на някой индиец – широката четири лентова магистрала рязко завършваше с разбит супер тесен път, минаващ през градче с хаотичен трафик. На всичко отгоре броят на камионите беше много по-висок от обикновено, заради предстоящите празници – Дивали, празника на светлината или Кали пуджа в Бенгал и Асам.
Решихме да продължим с камиона, докато излезем от задръстването и когато шофьорите спрат за вечеря, да слезем и да останем да спим там, където и да е това. В 23 ч. пристигнахме в крайпътен ресторант с много пространство за палатка. Вечерята я излапахме за секунди, тъй като след закуската не бяхме слагали и залък в устата си. Шофьорите въобще не искаха и дума да чуят да си плащаме сметката. После всички, заедно със собственика на ресторанта, много държаха да спим в камиона и да се заключим. Обичайните паранои за сигурност. Те самите се натръшкаха под едно дърво. Прекарахме кратка пет часова нощ, в която бяхме атакувани от малки, хапещи мравки.
05.11
В 5 сутринта се приготвихме за тръгване. Камионът щеше да ни закара до Силигури (Siliguri), голям град на 200 км. В зависимост от времето щяхме да продължим на стоп или с влак. На утрешния ден хоста ни от couchsurfing щеше да ни очаква в Гувахати (Guwahati), столицата на щата Асам и ни се искаше да стигнем в уречената дата.
Шест часа по-късно с лек привкус на отчаяние отбелязваме факта, че сме изминали едва 130 км. Камионът е на път да се развали и средната му скорост не надвишава 20 км/ч. Спираме в Ислампур и шофьорите ни уведомяват, че след като обядват и поправят камиона вече ще се е стъмнило, така че по-добрия вариант, ако искаме да стигнем по светло в Силигури, е да си хванем автобус.
Тръгваме пеша към края на Ислампур, като междувременно хапваме безвкусен обяд и безуспешно търсим интернет за да уведомим хората, че все още ни остават над 500 км и едва ли ще успеем да се срещнем утре.
Малко камионче ни спасява от тълпа загрижени минувачи, които се опитват всячески да ни обяснят, че стопът е невъзможен в Индия и трябва да си хванем автобус. Човекът ни оставя 10 км по-нататък, на магистралата, далеч от рикши, колела и минувачи, опитващи се “да помогнат”. Не след дълго луксозна кола с двама бизнесмени ни качва директно до Силигури. Точно се чудим дали да продължим на стоп или с влака, когато два решаващи фактора накланят везните окончателно: Чакането над 30 минути да мине главния министър на Бенгал, заради което цялото движение е спряно, докато той не стигне до летището и пропускането на околовръстното, без дори да забележим къде е отбивката, ни принуждават да изберем влака.
Вече сме се зачукали в града и остава половин час до стъмването. Някакво ново усещане витае във въздуха. Силигури е заобиколен от чаени плантации. Небето е сиво и дъждовно. Потапяме се в тропическа атмосфера.
Бизнесмените ни оставят доста далеч от гарата, но след 40 минути с рикша-маршрутка се добираме до гигантска жп гара, пълна с какви ли не странни хора от околните щати. Един час по-късно яхваме експреса Канченджунга право към Гувахати. За голям късмет общите седящи вагони, само два на фона на 20 спални, не са претъпкани. Семейството, което седеше до нас, слезе от влака след около 2 часа и цяла нощ се излежавахме на мекичките, вмирисани седалки.
Всъщност хора, които не си взимат спален вагон и пътуват десетте часа до Гувахати в общите, на практика нямаше. Както каза един човек: “Ние сме индийци, но дори и на нас не ни хрумва да си купим билет за general compartment (общото помещение)” 🙂 На нас пък ни хрумна и ни беше дори приятно. Спомняйки си за седящата класа на влака от Пекин до Янтай (36 часа), Канченджунга експрес е комфортно изживяване. А това, че можеш да изминеш близо 400 км за 4 лева в легнало положение е вече нечуван бонус.
