Вълшебния Керван на пътешествениците Маги, Цветин и Жоро сякаш се движи напред и назад във времето, но едновременно с това се рее в безвремието.
Да посетиш форт на хиляда години в Пакистан и няколко месеца след това да се озовеш в центъра на града от бъдещето Сингапур, в най-модерния и известен хотел си е пътуване във времето, но сякаш това е само на повърхността, лесно осезаемото.
Между тези два (а по пътя това са милион и два) свята има безкрайни разлики, но и реални прилики. И на тази планета на парадокси често сякаш нищо не е такова каквото изглежда.
Реалностите в които живеем са вън, но и вътре в нас. Дали човек е предопределен от обстоятелствата или създава реалността си изцяло, направлявано от непонятни, но понякога осезаеми мистични сили, които се месят в това чудо, наречено живот? Когато сме на пътя, далеч от всичко познато и научено, и гледаме зашеметяващи нови светове с широко отворени очи, виждаме как тази амалгама от чувства, която носим винаги в себе си: радост, страх, егоизъм, доброта, лошота, безразличие, желание за съзидание, желание за разрушение… се отразява понякога със забавяне извън нас, но често мигновено.
Как иначе да си обясним невероятността на факта да има такова безкрайно многообразие от плюсове и минуси, негативи и позитиви, сякаш на Земята съществуват безкрайно много светове и възможности за опитване на сенсуални, монотонни, скучни, екзалтиращи, мистични, приятни или ужасяващи реалности, понякога отделени само на една шперплатова врата разстояние… И така всеки живее с другите, но и винаги в свой собствен, понякога сякаш самодостатъчен и напълно индивидуален микрокосмос. Така сред седем милиарда души в контакт с другия, но и със себе си, човек има потенциала да преживее десетки или стотици животи – като за това понякога са достатъчни няколкостотин минути.
Да си Саду в Индия, потънал във вътрешно мълчание, в топлия лепкав въздух, намазан със специална смес, може би в пряка връзка с Единното, Духа, Бога.
Или пък да работиш като дигитален детектив експат, които може да проследи почти всичко за всеки и да живееш в хладна Корея на 23-ия етаж сред луксозен, но някак изкуствен и пластмасов апартамент, наслаждаващ се на материалното, без желание и настройка към духовното. Какво ли е да си морски циганин и да пътуваш по вода с къщата си цял живот от раждане до гроб? Някъде в Тихия океан, сред тропична идилия…
Седем милиарда човека и безкрайно многообразие от живи същества, намиращи се в понякога невъзможна за сравнение една с друга среда и сензитивно усещане на заобикалящото ги, се носят с огромна скорост из Вселената, малка точица сред милиарди слънца и планети. И парадоксално в тази точица се крие целият Космос, тук човек може да осъзнае безкрая, всичко е свързано по необясними начини с всичко друго и понякога изглежда възможно и дори логично махването с крила на пеперудата в единия край на света да предизвика цунами в другия.
Вълшебния Керван се носи във времепространството на тези реалии и все повече разбира, че това безкрайно различие на виждания, осъзнаване, ежедневие и нагласа към света трябва да бъде разглеждано максимално обективно и в контекста на средата, където се случва. Културните обуславяния са дълбоко вкоренени и пречупват реалността повече отколкото сме склонни да си признаем, но понякога, или пък често, пътешественикът може да се слее със света около себе си и да усети и разбере 99,9% от това какво е светусещането на точно тези хора.
Друг път пропастта може да е безкрайна и невъзможността да разберем културата, нагласите и мислите на другия ни кара да мислим, че по-скоро сме от други планети и друг вид. Прекрасното на този свят е, че превключването между тези две нагласи може да стане светкавично и допреди малко подозрителният на вид потенциален крадец да спаси живота ти и да остане приятел за цял живот.
Пътуването може да е изпитание за сетивата, понякога ги пречиства, а друг път ги блокира: болка и екзалтация или комбинация от двете, радост и отчаяние, глад и пресищане могат да се редуват като сменящи се кадри от филм. Неминуемо културните „шокове“ никога не спират, но сякаш с времето пътешественикът е разчупил достатъчно свои стереотипи и може да приеме и най-небивали светове като напълно реални и дори някак комфортни.
Да видиш хора, които се хранят само с листа, банани и мляко и ядат готвена храна два пъти в… годината… да живееш в претъпкан азиатски мегаполис и за теб да е съвсем нормално и ежедневно да се возите четирима на мотор в трафик, който изглежда всеки момент ще експлоадира, с хиляди мотори, святкащи и бибипкащи рейсове, безкраен хаос, които всеки ден, всеки час, всяка секунда вместо да блокира завинаги се подрежда мистично и се превръща в транспортна система, която работи, като че ли освен с бензин и с мъничко магия; да си библиотекар без да можеш да четеш, но обичаш да ти четат на глас и поради това да имаш огромни познания; 
да носиш 60 килограма късове смърдяща сяра нагоре по стръмния склон виещ се от пушеща дупка сякаш в преизподнята, но да си щастлив, че семейството ти е осигурено, въпреки че плащаш с живота си… буквално; да си богат и презадоволен, но да вегетираш и живееш банален живот, без особени желания и случвания; да живееш без ток и вода в сламена къща до джунглата, сред хора с племенни виждания, сякаш непроменени и на йота от няколко хилядолетия, но в същото време да си интелигентен с перфектен английски и да се интересуваш от здравословно хранене, незнайно откъде получил знания в свят без ток, интернет и книги. Дали пък някъде в това многообразие от реалности няма и информационно поле, с което можем да се свържем, ако изчистим сетивата си и се настроим към него?
Вълшебството да погледнеш непознат в очите и с тръпки по тялото си да усетиш без капка съмнение, че се познавате от преди много животи. Да срещнеш погледа на дете и в буйна радост душите ви да звъннат в синхрон, това е Бога в действие. Усещането за близост с друг човек може да има много пластове и нива, от безкрайно дълбоко единство и безусловна любов до смъртна омраза, защото дори в омразата ние понякога разбираме себе си най-добре, и какво е омразата, ако не привличане с обратен знак? Можем ли да мразим безкрайно различните, можем ли да изпитваме ненавист към извънземните от Алфа Кентавър? Или към амебата? Звучи нелепо нали? Но ако някой вълшебник ни смали и сме на път да станем нейна храна тази промяна в „близостта“ неминуемо ще промени нагласата ни на 360 градуса.
Вървейки по друмищата на света, това, което ни омайва е, че освен опознаването на реалността на другия, ние се виждаме пречупени през друго „огледало“ и опознаваме себе си по-добре, обогатявайки така както себе си, така и другия, излязъл за миг или два от познатото ежедневие, за да качи пътешественик в колата си, от когото да научи интересна история, или пък да сподели своя или дори просто да подвикне на улицата „Здравей!“ от все сърце.
Пътуването безспорно промени и обогати виждането ни за хората по света. Смайващата доброта, желанието за помощ към нас и ближния, тоталното приемане на другия, дълбоките връзки, които създадохме в някои случаи за кратки моменти, онова зрънце човещина дори и в най-ужасния на пръв поглед човек ни накара да дистилираме вижданията си.
Като есенция на многото ни срещи с многобройни култури и човешки същества с ръка на сърце можем да заявим: хората на този свят са прекрасни!
След това, което видяхме вярваме, че приликите и божественото във всеки един е много по-силно от нещата, които ни разделят. Човек може да общува пълноценно с богатите чужденци в Хонг Конг, които обичат нощния живот, с номадът, който живее на 5000 метра надморска височина без ток и удобства в хармония с планинската пустош, с момичето с лека форма на аутизъм, което проговаря след мимолетна проява на любов и внимание, със странния тип на ъгъла със съмнителен бизнес, с младата нафукана звезда от инстаграм, която се оказва обикновен човек с обикновени ежедневни предизвикателства. И защо ли понякога сякаш е най-трудно да общуваме пълноценно със съседа си или с човека близък до нас?
Но този парадокс започва да звучи като нещо нормално в този свят, където съществува цветото Рафлезия:
Цветето Рафлезия погледнато статистически не е възможно да съществува и не съществува. То е паразит върху особен вид лиана от род Tetrastigma. В този род има над 90 вида, но тези които могат да понесат върху себе си паразита са само 5 или 6, т.е. от всички десетки хиляди лиани и растения в джунглата, Рафлезията зависи от точно определен вид за съществуването си. Тя няма стъбло, листа и същински корени и използва изцяло гостоприемника си.
От тук нататък започват трудностите. Пъпката се развива цели 9 месеца, през което време термити и други животни могат да я унищожат, да не говорим за човека, които бракониерства и изтръгва пъпки (за съставки за китайски лекарства) за нелегална търговия. Така че само 10-18% от пъпките успяват да оцелеят до финалния етап и да се разтворят.
Тук идва и следващият проблем. Цветът е отворен само за 6-7 дена, през което време мушичките полинизатори трябва да кацнат и на мъжки и на женски цвят, а често цъфтежът не е по едно и също време. Освен това цветовете са на голямо разстояние едно от друго. И така, ако случайно една и съща мушичка намери по едно и също време мъжки и женски цвят на сравнително близко разстояние един от друг има шанс за успешно оплождане и да се развие плод. Най-често катерички изяждат плода и така се разнасят семената.
Тук следва най-голямата мистерия. Как точно изпражненията на катеричката, съдържащи семената на Рафлезията ще попаднат върху лианата Tetrastigma, единственото място където могат да покълнат? В джунглата има милиони растения, а този вид лиана изобщо не е широко разпространен. За сведение, на 10 кв.км. от екваториалната гора на Борнео, растат повече видове отколкото в цяла Европа и Северна Америка взети заедно.
Цялата тази информация ни кара доста да се замислим. Съществува древен хиндуистки текст от преди Христа, в който се говори за мъдреца отшелник Дататрея, който вместо един гуру имал двадесет и четири. Той намирал върховни източници на познание дори в най-низвергнати същества. Сред учителите му били гълъб, черна пчела, риба, океанът, дете, подостряч на стрели, проститутка, слон и други.
В това странно цвете също прозира учител. Макар и по всички математически и статистически закони шанса за съществуването му да е близък до 0 или равен на 0, все пак гигантските му месести цветя излъчват зловония дълбоко в джунглата и обезсмислят всички закони и числа.
От това цвете научаваме, че всяко съществуване има безкраен потенциал неподчинен на уж винаги потвърдени общовалидни закони.
Колкото и невероятностно да е дадено събитие, ето че може да се случи. Освен намерение за живот, личното намерение има такава сила, пречупващо по някога законите на околната среда. Дори да изглежда, че всичко е вече установено и предвидено, нашето намерение е абсолютно достатъчно да постигнем каквото пожелаем, да променим курса на живота си.
Винаги когато нещо ни изглежда невъзможно или непостижимо е добре да си спомним, че едно друго живо същество на Земята зависи и съществува единствено от шанса катеричка да се изака точно върху рядко срещан вид лиана.
Във всеки един миг от нашето съществуване, когато черни или бели мисли са ни обгърнали отвсякъде, всички тези невероятно красиви места по земята – планини, джунгли, пустини, тропични острови и техните обитатели – уникални хора с добри сърца, съществуват. Светът на Земята ни дава Сила със своята реалност и един ден, рано или късно ние ще тръгнем по пътя, защото всеки път води към Храма.
