10.04
На сутринта закусваме и отново потегляме с тира на Абдуллах. Решаваме да пропуснем Табриз, тъй като сме ограничени с времето, заради визите (до седмица трябва да влезем в Пакистан), а и вече сме го разглеждали и тръгваме директно към Захедан – граничния град между Иран и Пакистан.
На обяд спираме да похапнем и Абдуллах забърква тахан с някакъв сироп, вади маслини, сирене и хляб и софрата е готова. Потегляме отново и след цял ден влачене с тира най-накрая предстои пътищата ни да се разделят. Абдуллах ни отправя множество препоръки как да се пазим от иранските „шейтани”, кани ни на гости в тях някои ден и се разделяме.
Пустош
Започваме същинския стоп на иранска земя. Първият шофьор, който ни взима, е едно миризливо момче със зелени очи, което ни откарва до гр. Биджар. След като пристигаме отиваме на интернет кафе. Момчетата от кафето отказват да ни вземат пари като знак на гостоприемство към чужденците. Снимаме няколко карти с фотоапарата, тъй като нямаме никакви, нито телефон с интернет и тръгваме да обикаляме по улиците и да си търсим място за палатка. Бяхме стигнали почти края на града, когато до нас спира млада двойка и ни кани да останем в тях. Ние се съгласяваме и те ни водят в луксозната си къща.
Мустафа и Азаде от Биджар
Ужасно гостоприемни са! Гощават ни с богата вечеря – баклава, ядки, чай и различни ястия. След това ни предлагат да си вземем душ и да ни изперат дори дрехите! За завършек ни настаняват в тяхната спалня. Момичето, което се казва Азаде, въобще не носи забрадка в тях и пуши цигари (което преди не бяхме виждали никога в Иран). Момчето Мустафа ни черпи с уиски (алкохолът в Иран е нелегален и затова всички пият уиски, черпят с уиски и често разговорите се въртят около алкохола). Прекараваме си адски весело, въпреки че не говорят английски. На сутринта ни изпращат ритуално с Коран.
Иранска храна – тънък хляб, сирене, салати, туршии, чай
11.04
Вали дъжд. Шляпаме по сандали и чорапи в локвите. Тук дъждът носи радост и е благодат – но не и за нас в този момент. Днес ни е трети ден в Иран, но заради малкото време, което ни остава тук, пътуването е доста иззлобено. Не сме се спирали, не сме разглеждали, не сме стъпвали по земята. Пътуването основно е бучене на двигатели и невероятни гледки през прозорците на колите и камионите, които ни качват. Гледки, които не могат да се заснемат или опишат, така че да пресъздадат реалистично усещането. Огромни пространства с разхвърляни насам-натам гигантски нагънати или понякога заострени планински масиви, чийто мащаби са извън описателната система на един европейски ум. Щастие е че е пролет и можем да видим всичко разцъфнало в лилави и зелени окраски.
Пустинни пейзажи
Честа гледка са и огромни стада от черни овце, пасящи по склоновете. Ще трябва задължително да се върнем отново и да поживеем поне половин година и да пообиколим мъничко планините. „Мъничко” защото са толкова огромни, че изглеждат неизбродими.
Автостопът върви. Основен проблем тук е, че на всеки спрял трябва да обясняваме концепцията на този вид пътуване – а именно, че не плащаме пари и хората ни взимат, ако се харесаме взаимно. Взима ни едно такси, но се съгласява да не плащаме – колата му е култовата марка Пейкан (прави се от Пежо специално за Иран – много са здрави, не особено луксозни и минават през каквито си искат дупки – не че в Иран има дори една дупка по пътищата, но за черен път е идеална). Този Пейкан конкретно обаче е доста стар и разбит и върху седящите до шофьора пътници вали дъжд. Шофьорът черпи чайче,а ние се чувстваме много благодарни, че ни взе, тъй като така избегнахме дъжда.
Така стигнахме Малаер. Оттам до Арак ни взе възрастен мъж с две момчета, който обаче се оказа безскрупулен таксиметър и искаше да му платим 10$ на слизане, което е огромна сума за това разстояние в Иран. Събират се сума ти хора и започва страшна патардия. Накрая се навихме да дадем 8$, което се оказва двойно – за разстояние от 100 км. нормално излиза 2$ на човек.
Продължаваме към Хомейн в леко лошо настроение. Взима ни много странен зеленоок човек, който се оказва учител по арабски. Накрая ни кани да спим в тях и се съгласяваме. Къщата му е много луксозна, а семейството му крайно религиозни мюсюлмани, всички жени в къщата (съпругата му и двете дъщери) се забулват непрекъснато докато Цветин е наоколо.
Ирански дом
С времето се сближаваме и става много весело. Жената на учителя е много учудена, че не сме мюсюлмани и в началото е много резервирана към нас. После обаче вижда, че и ние сме хора : ) Учителят отправя най-официална покана към Цветин да приеме исляма и Цветин направо хваща разстройство от емоциите през деня. Лягаме си в тяхната спалня, въпреки че учителят искаше да се делим на мъже и жени : ) На сутринта трябва да станем в 5 и 30 за сутрешната молитва и после да потегляме.
Добрият учител по арабски със семейството си
12.04
Ставаме и си хващаме автобус до Исфахан и оттам директно за Язд, тъй като сме притиснати с времето – остават ни 4 дни до влизане в Пакистан. Въобще не сме навити да ползваме автобуси – напразен разход е, а и е доста скучно, но се налага да го правим, ако искаме да видим нещо в кратките 8 дни, през които ще сме в Иран.
Джамията в Язд
Пристигаме в Язд след 8 часа уморително тътрузене с автобус през пустинята. Температурите рязко се покачват. Безкрайните пустини отляво и отдясно се събират в един оазис и от яркостта на зеленото направо те заболяват очите. Старинни кирпичени постройки с причудливи форми оформят объркващ лабиринт от тесни улички и тунелчета.
Джамията в града лилавее през нощта и простира своите минарета към небето. Пъстри витрини с килими, старинни предмети, медни съдове и какво ли още не. Улиците се изпълват с групи жени, забулени с развяващи се от вятъра чадори, мъже с бавни поклащащи се походки и тук-таме дългобради балучи, облечени с бежови и бели дрехи като пижами и страшни погледи.
Старият град
Вратичка
Базарът
