Божеството сънуваше вековен сън. Сънуваше искрящ, син сапфир, захвърлен в безкрайни вълни от скали. Сънуваше портокалови гигантски камъни под лилаво небе. От дъха му се раждаха ветрове, танцуващи над пясъците, от очите му течаха млечносини реки. Милиони звезди скриваха нощния небосвод. В съня му имаше само две багри – оранжево и синьо.
Малки хора с копринени стада от овце се раждаха и умираха сред скалите. Човече, което обичаше да стъпва по всяка част от сънното творение, скиташе из забравеното място. Обичаше и стъпваше по пясъка, през водата, върху речните камъни, по бодливите храсти, върху исполинските скали, по леда, по торфа, върху снега.
Вървеше в забвение и до безкрай, вървеше сякаш цял един живот под снежни върхове, пробождащи небето и сърцето на вървящия. Понякога и аз сънувам секунди от този сън, ала вече не съм сигурен коя от всичките безброй планински пътеки води в тези видения.
