Залез над река Ганг
14 – 24.09.2015
Останахме още една вечер в гурудварата, след което се преместихме в района на ашрамите и храмовете, в които живеят множество поклонници. Първоначално бяхме намерили един малък ашрам, където ни бяха казали, че можем да останем без пари, но на следващия ден, когато се завърнахме с раниците, управителят категорично ни отказа. Чужденците или плащаха за стая в по-големите и комерсиални ашрами, или пък изобщо не им позволяваха да останат. Точно се чудехме къде да ходим и дали да не останем да спим под дърветата като садхутата, когато забелязахме една стара сграда тип ашрам и влязохме да попитаме. В малката стаичка седяха няколко садхута и чужденец.
Възрастен садху, който живее под дървото
Казаха, че нямало място, мислейки че искаме да спим в тяхната стая. Накрая стана ясно, че питаме за другите стаи и чужденеца ни обясни къде е рецепцията. Това се оказа цяла одисея. След като намерихме мястото, през няколко сгради, трябваше да чакаме някакъв шеф сума ти време. Докато чакахме непрекъснато ни подпитваха дали сме сигурни за стаята и дали не искаме да я видим пак. Накрая уредихме нещата, но трябваше да отидем до другия край на града за да ни се подпише друг шеф. За капак заявиха, че нямало да ни оставят ключ и катинар, това било ашрам, а не хотел, да сме си били купили собствен катинар. Ние така и не си купихме де, завързвахме си вратата с връв на излизане.
Общежитието Ганга Никетан
И така настанихме се в общежитието Ганга Никетан, част от огромния Сварг Ашрам (Swarg Ashram), в спокойна зона, далеч от лудницата, на брега на самия Ганг. Стаята бе с голямо дървено легло с тънко матраче, баня и малка кухничка, миришеща леко на мухъл, но иначе чиста и просторна, имаше изрисуван Ом на стената и много ни харесваше. Плащахме 150 рупии (около 5 лв.) за нея – невъзможно ниска цена в Ришикеш.
Трафик по индийска улица
Следващите няколко дни се потопихме изцяло в един свят, който ни смая, шокира и накара да останем дълго време. Много ми е трудно да опиша чувството. Това е свят, в който съществуват хиляди богове. Възхвалата и боготворенето им заема огромна част от живота на хората. Свят, за който всичките му обитатели са убедени, че е с илюзорна природа и не съществува. Свят, в който супер героите са аскети медитиращи в пещери, отказали се от материалния свят, което се счита за най-добрия възможен избор.
Садхута
Индия е десетки пъти повече от това, което си представяме. Въпреки икономическия бум, много неща са същите както са били преди три хиляди години. По улиците на свещения град Ришикеш тълпи от жени с шарени сарита и поклонници обикалят между ашрамите. Маймуни дебнат навсякъде да задигнат нещо за хапване от минувачите. Огромни крави, ничия собственост се блъскат в хората. Брамини с три конеца увити около гръдния кош – отличителен знак на най-висшата каста, отслужват вечерната пуджа на брега на Ганг.
Вечерна пуджа на река Ганг
От някои храмове се чуват по 24 часа без почивка киртани (kirtan – религиозно пеене) във възхвала на боговете Кришна и Рама. Под банянови дървета лежерно пушейки хашиш се излежават садхутата, отрекли се завинаги от материалното. Някои от тях са били бизнесмени, инженери и какви ли не други професии, но са предпочели уединението с Брахман – Абсолюта. Просяци и недосегаеми навсякъде допълват разноликата обстановка. Понятието бедност заема размери, невъзможни за представите на Запада. Всяка крачка е сблъсък с непознатото. Можете ли наистина да си представите разликите между ум, израсъл с понятията на крайния материализъм и ум убеден в несъществуването на света и Аз-а…?
Замаяни вървим по улиците и не можем да намерим и следа от нещо познато. Стереотипите ни се рушат. По време на престоя ни в Ришикеш се опитваме да се потопим изцяло в обстановката. Скитаме се из малки, западнали ашрами; разговаряме с гурута и отрекли се; къпем се в Ганг; ходим на часове по йога, медитация, философия; вечер участваме в киртаните… странни, нереални дни.
Първо потапяне в Ганг
Едно от най-забележителните неща, които ни се случи, беше срещата ни с обитателите от съседната стая. Свами Атма Джи (Swami Atma Ji) имаше малко йога училище. Също така бе и доктор, като лекува и раздава лекарства безплатно. Излъчваше някаква абсолютна доброта и спокойствие, каквито почти никога не съм виждала при друг човек. Всеки ден на обяд идваха какви ли не хора, приятели и негови ученици да ядат в стаичката.
Свами Атма преподава методи за медитация
В стаята живееха няколко човека, стените бяха облепени със снимки на учители и светци, като Исус Христос, Ошо и други. Най-изумителен беше Баба Джи (Baba Ji), възрастен мъж с огромна бяла брада и с шафранови дрехи (този цвят символизира отказа от света). Прекарваше времето в медитация, продължаваща с часове, без дори да се помръдне. През останалото време пееше името на Бог. Почти не говореше, но ако го правеше обикновено подхвърляше някакви шеги, на които се заливаше в лудешки смях. Държеше очите си почти винаги затворени, но когато ги отвореше изглеждаха огромни, искрящи и леко свирепи.
Жилище на Баба
Баба Джи беше следван от млад Баба, изключително интелигентно и доброжелателно момче, с което прекарвахме часове в разговори. Въобще дните ни минаваха в близък контакт с Бабите и гурутата от съседната стая. Чувахме ги как стават в 4-5 сутринта и започват медитация. През деня седяхме на верандата, потънали в лепкавия, влажен въздух, и съзерцавахме Ганг. Вечер ядяхме заедно и пеехме киртани. Ако някога се бях колебала, то сега вече съм сигурна, че просветлени умове съществуват и не са единици.
Махариши Махеш – ашрамът, където са медитирали членовете на Бийтълс
Отдалечен ашрам
Ашрамът Пармарт Никетан
И така дните ни минаваха в медитации, песни и смях. Свами Атма разказваше истории за крале, богове, отминали времена и гурута. Вечер готвехме и ядяхме заедно. Следобед се разхождахме по брега на Ганг и по тесни улички с жилища на светци и отшелнически колиби. Докато не дойде един ден, в който не усетихме, че е време да потегляме. Неусетно бяха изминали 11 дни.
Малък храм на река Ганг, посветен на Шива
24.09
След сутрешните медитации и часа по мантри заедно с китайката Джоти решихме да сготвим китайски обяд, след което да си стягаме багажа. На раздяла Свами Атма ни подари подаръчета. Бяхме станали близки с всички и раздялата ни навя малко тъга.
Хранене на индийски бик
В Гугъл мапс си бяхме харесали един път, който минава от ненаселената страна на Ганг към Харидвар (Haridwar), като прекосява източния дял на Национален парк Раджаджи (Rajaji NP). Тръгнахме пеша през гората над Ришикеш и не след дълго ни спря една кола за около 10 км. Колата продължи към долната част на Ришикеш, а ние спряхме до бариера на пътя, влизащ в националния парк. В началото не искаха да ни пускат без кола, но убедихме чичкото, че ще стопираме малко след бариерата. Веднага ни взеха до някакви почивни станции на 20 км навътре в парка. След като слязохме и подминахме позанемарените станции, решихме да се установяваме, тъй като до Харидвар оставаха само 5-6 км и края на парка наближаваше.
Национален парк Раджаджи
По принцип влизането в гората по странични пътеки е изцяло забранено, както и спането на палатка, но както знаете нас това не ни вълнува особено. Малко след главния вход за парка, откъдето тръгват джиповете за сафари, се шмугнахме встрани. Не навлязохме повече от 100 м и си харесахме едно местенце под група дървета, на което нямаше трева и храсталаци.
Точно опънахме палатката и стадо лаещи елени в непосредствена близост започна да “лае” към нас. Бяха много красиви, с огромни рога. Мръкваше се и животните ставаха активни. Седях на един камък и ги зяпах отвеяно, когато на по-малко от 20 м се появи гигантски силует на слон, а после и втори, кършейки клони. Леко, със заекване се опитах да привлека вниманието на Цветин. За първи път в живота си виждахме диви слонове в гората и то на минимално разстояние от нас. Изпаднахме в ступор. Изглеждаха много миролюбиви и бавничко, махайки с уши, ни подминаха.
Диви слонове минават покрай палатката
Стъмни се и се пъхнахме в новозакупената палатка. Наоколо се чуваха какви ли не звуци. Мъчейки се безуспешно да заспим, по едно време чухме стъпки на едро животно наблизо. Цветин се подаде с челника и след няколко секунди спокойно заяви:”Не искам да те плаша, но зад дърветата има тигър или леопард”. Първо си помислих, че се шегува, но след като ме увери, че не, адреналинова бомба избухна в кръвта ми. Показах се и аз, но животното изчезна в тъмното. Аз така и не го видях, но Цветин беше сигурен, че е било някаква голяма котка. Беше видял очите и бавната походка на хищник. Успокоихме се, че няма намерение да се приближава и легнахме отново. Скоро нещо малко започна да джавка на 5 м от палатката и със сигурност не беше куче. После пък нещо голямо пръхтеше и пуфтеше, какафония от насекоми … и накрая сме заспали.
25.09
Сутринта едно пиле ни събуди с крясъци, а като излязохме от палатката цяло стадо сърнички ни зяпаше от разстояние. Чантите ни бяха пълни с горски хлебарки и космати гъсеници. Въобще живот кипеше навсякъде. И всичко това на 100 м от пътя. Не искам да си представям какво става дълбоко навътре в гората.
Къпане на рекичка
След дълго къпане в реката се позиционирахме на пътя. След около 5 минути ни качи един човек до Харидвар. Решихме да обядваме в града. На гатовете (ghat – каменна площадка със стълбички, където хората могат да слизат да се къпят в реката) на Ганг имаше тълпа от шарени хора и множество садхута, също като в Ришикеш. Харидвар също е свещен град и през определен брой години фестивалът Кумб Мела (Kumbh Mela) се провежда тук. На този фестивал всички правят свещеното потапяне в Ганг и се води най-голямото човешко сборище в света (2013 г. на Маха Кумб Мела са присъствали над 30 милиона хора).
Гатовете на Ганг
Имаше различна атмосфера от заспалия Ришикеш. Оказа се доста интересно за разходки. След като хапнахме в едно ресторантче на центъра, се наложи да потърсим интернет. Вървяхме по главната улица в жегата над един час, но всички клубове бяха затворени. Главите ни щяха да гръмнат от шума и лудницата, но за щастие в един хотел ни пуснаха на техния компютър. Свършихме със задачките и чак в 6 привечер поехме към пътя. Излязохме от главното ядро на града. Оказа се от тези градове, в които вървиш километри и никога не свършват. Стъмни се, но никой не ни спираше въпреки големия трафик. Стопирахме точно до мисията Рамакришна, основана от индийския духовен учител и мислител Вивекананда.
Улица в Харидвар
Тъй като имаха декари земя, общежития, храмове и какво ли не, решихме да попитаме дали можем да си опънем палатката под някое дърво. Обикаляхме доста докато намерим някой, който да говори английски. Беше дебел монах, който категорично ни отказа. Като го попитахме дали наблизо има гора заяви, че в Индия е забранено да се спи отвън. По-голяма смешка не бяхме чували. Тук на всяка крачка има просяци, садхута, пилигрими, които си спят по тротоари, стълби и общо взето навсякъде.
Върнахме се на главния път и продължихме да вървим в тъмното. Отстрани все имаше сгради, Ганг от другата страна, но никакво подходящо място. След още час вървене и след като ни отказаха от още един ашрам, стигнахме до спасителен остров от зеленина между алеята за мотори, минаваща до реката и магистралата. На всичко отгоре беше и чисто, без боклуци и мръсотии. Въпреки шума от колите успяхме да си отдъхнем най-после. Вчера в гората при дивите животни, днес до магистралата – какви ли не изживявания носи стопа!
26.09
Сутринта на отсрещната страна намерихме малък ашрам, където си взехме сутрешен душ. После започнахме стопа. Наложи се да чакаме по-дълго време, тъй като автобуси минаваха през пет минути, както и всевъзможни таксита и тук-туци и на никой не му хрумваше да спре. След близо 40 минути чакане един инженер с нова кола спря и ни взе директно до мястото, което искахме да посетим днес. Бяхме решили да се отбием в ашрама на човека, който ни беше докарал преди десетина дни в Ришикеш. Той често ни звънеше да пита как сме и горещо ни препоръчваше да се запознаем с неговия гуру. Ашрамът беше в нашата посока, а и по принцип гледаме да не пропускаме “случайни” намеци на съдбата. Така че село Пуркаджи ни зовеше.
Обаче шофьорът реши да ни остави в някакво градче, понеже пътят за Делхи се отклонявал от този за Пуркаджи. Докато се ориентираме вече бяхме по средата на шумен базар. Купихме си няколко чаши с фреш от манго и папая за успокоение. Мюсюлманското население преобладаваше и жени със забулени лица и черни дрехи обикаляха навред. За голям късмет успяхме да излезем пеша за пет минути от градчето.
Скоро ни спря старовремски американски джип. Шофьорът и момчето до него, облечени в костюми от колониално време (такава кройка и материя, не знам от къде бяха ги изкопали) ни отвориха вратата с изключително учтиви маниери. Пуркаджи беше на 14 км и те решиха да се отклонят от пътя си с 3-4 км, за да ни закарат до там. Джипът нямаше стъкла, само брезент и вятърът духаше в лицата ни, докато шофьорът си устройваше рали. Едвам намерихме отбивката за Пуркаджи, черен път абсолютно незабележим, без никакви табели и знаци. Оставиха ни на автобусната гара и отпрашиха … може би към далечното минало 🙂
Хората, дошли от миналото
Следващата стъпка беше да звъннем на хората от ашрама, тъй като изобщо не знаехме къде се намираме. Пратиха бял, луксозен джип да ни вземе. Мястото беше на 7 км от селото, на тих път, минаващ покрай канал на Ганг. С пристигането забелязахме, че ашрамът прилича повече на краварник отколкото на нещо друго. Имаше десетки крави, повечето спасени от мюсюлманските касапници. Един от проектите им се занимаваше с тази кауза. Обясниха ни, че в някои щати изцяло е забранено коленето на крави, но тук в Утар Прадеш (Uttar Pradesh) заради голямата численост на мюсюлманското население беше позволено. Уведомиха ни с радост, че също така скоро Индия щяла да обяви кравата за животно с национална закрила и ще се приключи навсякъде с консумацията на телешко.
Главният учител приемаше пациенти безплатно и им изписваше аюрведични лекарства. Опашката се нижеше с часове и докато изчаквахме, за да си поговорим с него, ни сервираха десет банана, мляко и по една лъжица с нещо гъсто, черно и много сладко.
Диетата ни в ашрама
Свамито приема пациенти
След три часа чакане се оказа, че свамито не говори и дума английски и ще трябва да почакаме да дойде някой от младите ученици. Дадоха ни страхотна безплатна стая и след като ни настаниха, отидохме да се разхождаме по брега на канала.
Залез над канала на Ганг
Вечерта всички се събрахме в двора при кравите и младите момчета също се появиха. Те бяха студенти по йога в Харидварския университет и всеки уикенд идваха при гуруто си за да получат по-задълбочени познания. Английският им беше добър и чрез тях разпитахме какви практики и учения следват. Докато си говорехме, стана въпрос за храна и попитахме колко пъти на ден яде свамито. Те казаха три, но отговорът не се връзваше, понеже току що бяха ни казали че не вечеря. Попитахме пак: “Три пъти на ден ли?” Отговорът беше: “На година.” Помислихме, че не сме чули добре. Обясниха ни, че пие мляко и яде плодове, не приема готвена храна.
Учителят беше с много мускулесто телосложение, висок, със сини очи, светла кожа. Ако не беше с шафрановата роба, човек спокойно можеше да го вземе за европеец. С това атлетично тяло не знам как го кара само на мляко, направо ни увиснаха ченетата.
Свами Джи – аюрведа лечител и велик йога
Разбрахме се в 6:30 сутринта заедно с момчетата да правим йога и пранаяма (техники за дишане). Вечеряхме картофи и чапати и се прибрахме в стаята. Преди лягане ни задължиха да изпием по чаша горещо мляко. Така завърши денят, за пореден път чудейки се къде по дяволите се озовахме и какво точно ни се случва.
27.09
Сутринта в 6:30 се появихме в двора при кравите. Станахме свидетели на нещо като физическа подготовка в спартански лагер. Гуруто беше ходил да тича няколко километра, един подскачаше, друг вдигаше тежести, трети правеше стойки на ръце. Един садху тренираше с кофа окачена на въже, четвърти се огъваше в мост. Включихме се и ние. След загрявката извадиха две черги и започнахме йогата.
Когато урокът завърши ни сервираха закуска – мляко с ориз. После се прибрахме в стаята и спахме два часа като пребити. Към 12 ч. си оправихме багажа, извикаха ни за обяд и после се сбогувахме с всички. Момчетата ни канеха да останем още няколко дни, а гуруто ни подари буркан с черното, лепкаво сладко, много полезно за очите. После шофьорът ни закара до селото. Намерихме фреш от папая за 30 ст. чашата, напихме се хубавичката и излязохме пеша от Пуркаджи.
Първият ни стоп беше една камионетка за 20-30 км. После ни качиха двама откачалки дъвчещи бетел, от което цялата им слюнка беше кърваво червена. По една време обаче ни свалиха до един крайпътен ресторант и обърнаха назад. Все пак изминахме близо 60 км с тях. Всъщност всичко стана на магия, защото те не говореха бъкел английски. След Мирут (Meerut), голям град на още 20 км напред, ни свършваше картата и изобщо не знаехме как ще хванем разклона за Агра, вместо да се забием в Делхи. От ресторанта излезе млада двойка столичани и ни махнаха да се качваме. Говореха перфектен английски и на айфоните им проверихме къде точно е разклона за пътя, заобикалящ Делхи. Оставиха ни на точното място. Наистина беше голям късмет да ги срещнем.
Следващото премеждие беше прекосяването на Мирут, който се оказа огромен град. отне ни над два часа, като сменихме един тук-тук и два градски автобуса. От бързане не успяхме дори да напазаруваме. В последния автобус се разигра голямо шоу. Първо някакви селяни се опитаха да се качат с огромни чували, което явно не беше позволено., защото хвърлиха чувалите вътре и докато автобусът се движеше бавно, кондукторът се опитваше да ги блъсне навън и да изхвърли чувалите, накрая сполучи. Следващият епизод започна, когато заявихме, че искаме да слезем в нищото и че ще къмпингуваме в гората. Хората от автобуса не искаха да ни пуснат и шофьорът продължи още няколко километра, докато стигна до малко селце. Ние през това време с голям апломб се опитвахме да го накараме да спре, безуспешно.
След като слязохме вече се мръкваше. В селото нямаше нищо освен един западнал магазин, от който си купихме олио и сол. Докато пазарувахме и пълнехме вода от една помпа, местните се насъбраха и учудено ни зяпаха какви ги вършим. Това че пием вода от помпата като тях, силно ги учуди, но това че отиваме да спим в гората, вече ги зашемети изцяло. Излизайки с бодра крачка от селото, единият от мъжете ни спря и предложи да спим в магазина му за мотори. Идеята не ни се стори привлекателна, но той ни повлече към задния двор на къщата си, където обитаваха 20 бивола. Харесахме си едно тревисто място до кладенеца им в близост до полето. Опънахме палатката и семейството ни покани на вечеря. Не искахме да ги притесняваме, но те бяха много настоятелни.
Дворът на гостоприемните хора
Когато стана време за лягане всички изпаднаха в ужас, че ще спим „в дивото“, на 10 м. от къщата и започнаха да ни увещават да спим при тях. Било влажно, миришело от кладенеца, имало змии, които могат да те ухапят през палатката… Накрая се съгласихме.
Жегата беше непоносима и всички предпочитаха да спят отвън на нещо като ратанови легла. На нас подбраха едно усамотено място близо до биволите, опънаха ни мрежа за комари и прекарахме една страхотна нощ на открито в легло с балдахин сред пръхтящите биволи – истинска селска идилия.
Спалня насред обора
