17.02.2025. Керала, Индия
Сутринта напускаме хоумстея във Форт Кочи, когато вече е твърде горещо. Искахме да сменим малко долари в рупии и това ни забавя. Оставяме на жената едната раница пълна със зимни дрехи, палатки, чували и сувенири (след като свърши пътешествието из Керала ще си ги вземем обратно) и с лека крачка потегляме към спирката на водното метро – модерно фериботче с климатик, което потегля на всеки половин час към Ернакулам (Ernaculam), главната част на град Кочи (40 рупии – 80 ст. билета).
За 20 минути прекосяваме лагуната. Старите английски и холандски колониални вили, обгърнати от тропична зеленина, с китайските риболовни мрежи и сновящите канута и лодчици създават неповторимо усещане. Докато се носим по гладките тъмни води си говорим с индиец тръгнал на пътешествие с възрастната си майка, който знае много неща за България, като това че е планинска и имаме интересни народни танци, защото много обичал да гледа клипчета за различните държави.
Ернакулам с модерните си сгради и блокчета, супермаркети и оживление ни посреща. Отправяме се към жп гарата. След известно суетене се сдобиваме с билети за влака за Алапуджа, известен още с колониалното си име Алепей (Allepey), на 65 км. Цветин по погрешка е взел билети за обща седяща класа (General compartment).
Хапваме масала доса (тънка оризова палачинка) и кадала къри (местна манджа с черен нахут) и се позиционираме на перона. Влакът доста закъснява, но ето че най-сетне се появява безкрайно дълга композиция, покрай която подтичваме, за да стигнем до купето с най-долната класа. Мелето вътре е безподобно. Няма никакъв шанс да се набутаме, така че най-безцеремонно се качваме в спящото купе, където има доста свободни места. Всичко е в синя тематика, с характерните прозорци с железни решетки, без стъкла. Три допотопни вентилатора духат над главите ни, но и така е жежко. Божи се качва на горната койка и подхваща книжката си за слона Гуджапати Кулапати. Кондуктор така и не ни проверява билетите. След час слизаме в Алапуджа (Alapuzha).
По пътя гъста зеленина, палмички, блатца и биволи правят пътуването много живописно. Алапуджа е може би най-туристическото място в цяла Керала и това веднага се познава по хитрите рикшаджии, които обявяват двойни цени за разстоянието от 5 км до хоумстея ни. Отдалечаваме се пеш от гарата и скоро намираме един, който дава по-адекватна цена.
„Алапат хоумстей“ се намира до един от каналите на града. Алепей с многото си водни пътища е известен още с прозвището “Венеция на Изтока”. Основната атракция тук са така наречените задни води “backwaters” – система от канали, реки, лагуни и езера, която се простира над 200 км успоредно на Малабарското крайбрежие. По канала са се паркирали десетки туристически лодки “шикара” с покривчета и мотор. Освен за западни туристи разходките с лодка са популярни и сред индийските туристи.
Навлизаме по тясна уличка към къщата за гости – триетажна кералска къща, с красиво резбовани пейки за сядане на откритата веранда пред входа и тежки врати от тик. В хола на собственика се вижда голям образ на Господ Иисус Христос.
Настаняваме се на втория етаж в малка стая с огромно легло, задоволително чиста за Индия. Обстановката ни допада. Май сме прегрели от влака и ни се иска да поспим, но Божи отказва да спи и покрай него и ние не успяваме да починем. На третия етаж има отворена тераса с покрив, диванчета и библиотека.
Запознаваме се със странната германка Кристине на 55 години, която пътува от месец сама из Керала, както и с друга соло пътешественичка, индийката Каника от Делхи, която работи от лаптопа си и от време на време напуска Делхи, за да обикаля. Веднага обсъждаме различните опции турове с лодки, корабчета и маршрутите по каналите. Кристине ни дава безценни съвети.
Привечер излизаме да вечеряме, но се чувстваме толкова смазани, че едва не колабираме, докато открием ресторант. По главната улица “YMCA road” е твърде хаотично за уморените ни тела. Магазини за злато се редуват до безкрай. Най-сетне попадаме на ресторант с табела “pure veg”,чист вегетариански, тоест вътре не се готви риба, месо и яйца. Някои ресторанти са означени като “non veg”, някои пък имат по две кухни – една за вегетарианци и една за месоядци, с отделни посуди.
Поръчваме си палак паниир – къри със свежо сирене в сос от спанак и три шейка. Божи обаче заспива в скута ми преди още да са сервирали. След вечеря взимаме една рикша до вкъщи, за да не го разбудим.
Следва една от редките тихи и спокойни нощи в Индия.
18.02
Налага се да се преместим в друг хоумстей, тъй като нашият е напълно зает, а не сме резервирали втора вечер предварително. Носим багажа до подобна къща на съседната улица в Невамбу хоумстей (Nevambu homestay), който ни уреди собственичката на нашата къща за гости. Стаята е голяма, но с типичен западнал индийски вид – петна по стените и кърпите както и рояци комари.
Решили сме вместо да си хващаме класически тур с лодка (1000 рупии/ 20 лв на човек за половин ден), да пробваме местните държавни фериботчета, които оперират няколко маршрута до различни селища из лагуните. Хващаме си корабчето в 10:30 за Недумуди (Nedumudy) на цена от 16 рупии (32 ст.) на човек. Корабчето не е претъпкано, с приятни седалки и без прозорци, а и се движи по-бързо от шикарите.
Навлизаме в езерото и каналите и занемяваме от красотата. Оризища разделени от тънки диги, по които са построени спретнати, поддържани, даже заможни къщи и кокосови палми правят пейзажа вълшебен. Подминаваме църкви и параклиси. Жени в дълги рокли перат на стъпалата, слизащи към каналите. Чапли, орли и браминска каня хвърчат над главите ни. Това е може би един от най-живописните и необикновени пейзажи, които сме виждали. Божи също е много доволен. Капитанът с бежова колониална униформа, класическа за индийските служители, го кани да седи до него. Разминаваме се и с големите традиционни лодки “кетувалам”, които служат като луксозни хотели с по двете стаи и кухня.
След около час пристигаме в Недумуди, малко селище на река Памба. Имаме два часа преди следващото корабче за връщане. Така че се отправяме да търсим нещо за хапване. В Недумуди има мелница за оризово брашно, две-три претрупани класически индийски дюкянчета и закусвални. Поръчваме си рибно къри с риба тон, едър бял ориз и самбар – манджичка със зеленчуци. Обядът ни излиза 5 лв за двамата с безалкохолните.
Въпреки, че е доста горещо, решаваме да предприемем разходка из оризищата и да видим живота по малките канали от близо. Вървим по тесни, обрасли с треви пътечки по дигите. Интересно е, че самите оризови ниви всъщност са два-три метра под морското ниво и дигите всъщност ги предпазват от наводнение от водите на каналите. Целият този регион се нарича “Кутанад” и този вид земеделие с напояване с леко солена вода е признат от ЮНЕСКО за уникален.
Божи захласнато наблюдава как листата на една цъфнала мимоза се свиват като ги тупнеш с пръст. Ята чапли бродят из зелените оризища. Точно по обяд е и с Божи решаваме да се топнем и да получим “backwater” кръщение във водите на каналите. Водата, леко зеленикава, е доста топла. Местата за къпане са заградени с мрежи. Малки рибки доста настървено ни гризват. Може би има по-големи, подобни на пирани, които могат да те хапват и болезнено.
Интересно е, че всъщност тази вода се ползва от всички къщи за битови нужди, като преди това се филтрира в специални филтри – грамадни като кислородни бутилки. Докато шляпаме се опитвам да не мисля много, много какво се случва с отходните води. 🙂 Интересно е също така, че в самото Кочи, не в толкова далечното минало, питейната вода се е съхранявала в големи открити басейни, от които и сега има останали особено покрай храмовете. Хората се я ползвали за всичко, като за пиене се я преварявали. Малкото местни хора ни поздравяват с блага усмивка. Къщичките им са минималистични, но спретнати и чисти. Усещаме, макар и за малко, идилията и спокойствието да живееш в малко селце зачукано нейде из лабиринтите от канали, до които се стига само с лодки.
Връщаме се на ферито след около два часа и половина. Маги посещава мелницата, очевидно едно от най-важните места за местните, където има всякакви странни машини за сушене и мелене на подправки, производство на олио и мелене на оризово брашно.
В къщи припадаме с Божи в дълбок сън до 19 ч., след което решаваме да вечеряме в луксозен ресторант за “космическата” сума от 18 лв. Връщаме се по задните улички, притихнали в топлината на вечерта. Докато обикаляме попадаме на странна сграда с надпис “Теософска общност лодж”, неотбелязана на нито една карта. Теософите и тук били пуснали корени…
Нощното ни предизвикателство е орда от комари, които дълго ни мъчат преди да открием къде се е скрил репелентът за комари.
19.02
Решаваме да прекараме няколко дни на плажа Марари (Marari beach), на 15 км от град Алепей. Информацията, че в България е -15 градуса и това, че плажът е чист и спокоен (според германката Крис) натежава в полза на решението да тръгнем към океана, не е трудно да приемам тази „тежка“ съдба.
По пътя купуваме плодове и зеленчуци, тъй като собственикът ни плаши, че в Марари нямало абсолютно нищо. Помолвам продавача да измие гроздето и той го изплаква старателно със зеленясала вода от една срязана пластмасова туба за вода.
Правим си романтична закуска в едно кафене на самия канал Вадай (централният канал в Алепей) и пием истинско еспресо. По някое време идва индийката Каника, с която се срещнахме в първото хотелче и бърборим час под баняновото дърво на кафето. Потапяме се в индийски chil out и аромата на сладникави пръчици. Слушаме истории за страховити старинни хотелчета, обитавани от духове. Хапваме понички от нахутено брашно “вада” и самоси, след което поемаме към спирката.
Не разбираме надписите на малаялам на автобусите, както и отговорите на неразбираем английски, но допускаме че това е нашият автобус. Уцелили сме и след половин час слизаме на разклона за Марари. След кратки пазарлъци с един шофьор на тук-тук се мятаме на рикша и след десетина минути се озоваваме на райското плажче.
Къщата за гости – Marari Das beach (16 лв за стая) е до сами плажа. Дворът е покрит с пясък и е целия в кокоси, банани и жасминови храстчета. Пред верандата се поклаща хамак и разбираме, че нещото, което не е в ред са малкото дни, които ни остават в Индия.
До оградата ни, палмова колиба със скромното име “Fisherman cafe” предлага храна и напитки на туристически цени. Собственикът на кафенето, възрастен индиец с огромен раста кок на главата досущ като на шиваистки поклонник, с черни дрехи, огърлици от орехи рудракша, между които и огромен кръст и фънки очила е седнал на една от масите с хипи европейка. На менюто е изписана и философията му за живота. Поръчваме си хапване, блажено заровили крака в пясъка. Един от сервитьорите си подмята бамбукова пръчка и разбираме, че тренира бойното изкуство калари.
Плажът на Марарикулам, със светъл пясък е наистина чист. Казуаринова горичка и кокосови палми предлагат сянката си на задна линия. Доста от западните туристи си имат и чадъри с шезлонги. В небето се вият брахмански кани, красиво кръжащи над плажа като орли. Бухваме се в топлите води на Арабско море, част от Индийския океан. На прибоя вълните са малко силни, но по-навътре е идеално за плуване. Блаженство! Божи също е във възторг от наличието на пясък (дори в двора на хоумстея ни) и от топлото море.
Скоро се появява Каника, която се настанява в съседната стая, а се оказва и че германката Кристине е в съседна къща. Ето, че всички от Алапад хоумстей се събрахме отново. 🙂 Вечеряме на верандата, украсена с три стъпала и парапети със слонове. Бинди, собственичката, ни е сготвила вегетариански кърита, почти без подправки, свикнала на европейските вкусове. На нас обаче ни се струват чак блудкави.
След вечеря тръгваме към храма Шри Махадева, на 2 км от плажа. Кристине ни беше казала, че тези дни има фестивал и всяка вечер има програма. Храмът е шиваистки, а фестивалът се оказва 10 дневно честване на Шиваратри. Като по чудо може да се влиза във външния двор. Голям киносалон на открито е приютил под ламаринен покрив десетки хора, седнали направо в пясъка. Кино сцените се редуват с театрална игра в някаква много смахната индийска постановка, а тонколоните гърмят оглушително.
Около ниската екзотична постройка на самия храм пък обикаля малка процесия, начело с брахманите, по бели, запретнати над коляното “мунду” и без горна дреха. Носят маслени лампи, а зад тях вървят музиканти с тъпани и метални рогове. Каква е радостта ни, когато забелязваме един слон, който се поклаща под струята на маркуч. Двама махути (дресьори) го къпят с четка, като не оставят дори сантиметър неизчеткан. Изглежда, че слонът се разтапя от удоволствие. След банята махутът го повежда към Божи, за да го погали. Изведнъж гигантът се извисява над нас и ни поглежда с малките си почти човешки очи. Пипаме го по хобота в екстаз. После го отвеждат да си хапне от клоните на специално растение, струпано за целта в единия ъгъл. Той си взима цял наръч и послушно продължава към мястото си за спане.
Прибираме се екзалтирани от необичайната атмосфера в храма. В стаята е непоносимо задушно, така че отваряме широко вратата и потъваме в наистина спокоен сън.
20.02
Будим се от опияняващата серенада на екзотични птици и граченето на индийските врани. Бинси е станала призори и вече е сложила металното гърне за ориз на малкото огнище на пясъка. Някой стърже кокос.
Масата ни бива отрупана с богата закуска – препечени филийки с масло и мармалад, ананасови шейкове, омлет, оризов сладък апан и масала чай. За закуската има и други мераклии. Враните ни дебнат и непрекъснато правят опити да летят и да задигнат нещо. Докато Каника не внимава една успява да си открадна от сухарчетата й.
Време е за истинска почивка. Докато Божи си играе с кофичките и лопатките от Оман, Цветин се люлее в хамака и чете историята на Керала от стар гид, аз наваксвам с блога и се потапям в мемоарите на г-н Венугопалам за някогашния живот в селата на Керала. Решаваме да останем още две вечери, прекалено хубаво е тук!
След топване в морето отиваме в кафенето на растафарая за обяд с леща “дал” и хлебчета на сач “парата”. Става ни забавно като виждаме как някои чужденци си ядат дала като супа, вместо да го смесват с белия ориз. По обед в жегите си почиваме под вентилатора. Чудим се как стаите и къщата за гости са толкова чисти и добре направени, а Бинси и мъжът й живеят отстрани в две стаи тип коптор. Явно се опитват да спестят всички приходи от туризма и изобщо не им пука от сиромашката им обител. Нещо такова забелязахме и в първия ни хоумстей.
Вечерта решаваме да отидем пеша до храма заедно с Каника, защото тази вечер ще има автентично катакали представление, което ще продължи с часове. Говорим си през целия път на много интересни теми за уредените бракове, за положението на жената и живота със свекърите, за домашните задължения, за брачните агенции и какво ли още не. Каника има същите езикови предизвикателства като нас, защото тук абсолютно никой не говори хинди, а пък тя съвсем не разбира малаялам, така че комуникацията на английски е задължителна. Само дето някои хора имат трудности с английския. Керала се води най-образования индийски щат, но при все това не всеки е флуиден в английския.
Спираме да вечеряме в крайпътно заведение – Шива хотел. Поръчваме си яйчено къри, рибно къри и парати, след което продължаваме към храма. Вътре е много оживено. Доста хора са дошли за представлението. Сядаме на пясъка и се опитваме да разберем пленяващата странна игра на актьорите, но напразно. Става доста късно и Божи се уморява. Тръгваме с тук-тук на обратно.
21.02
Спокойствието на тропичното утро прониква през отворената врата заедно с битовите потропвания покрай започването на новия ден. Бинси ни сервира богатата закуска, този път с оризов сладък кейк.
Бързаме към храма, за да се порадва Божи на слоновете. Мислим си, че ще ги къпят или хранят, но всъщност се оказва, че е започнала процесия и те са богато украсени с традиционните слонски бижута “нетипатам”. Върху всеки от трите слона седят по четири човека – един придържа идола на божеството (в случая на Вишну), друг държи чадър, третия нещо като ветрило от косми и ветрила от палмови листа. Процесията обикаля три пъти около храма, със спирки, придружена от оркестър и брахмини. Атмосферата е нереална. Каника влиза в храма да си вземе прасад (осветена храна), в случая лепкав червен ориз, сготвен в кокосова захар.
След процесията “разсъбличат” слоновете и те послушно си вдигат краката, за да служат като стъпало, по което да слязат ездачите. Тръгваме заедно със слоновете и махутите към заден двор, където ще почиват и ще ги къпят. Единият ни позволява да галим възрастен мъжки с внушителни бивни. После махутът ни прави жест да му дадем някой бакшиш. Толкова се радваме от възможността да сме със слона, че охотно му даваме 100 рупии (2лв.).
След слонските забавления, неочаквано за нас, започва отново катакали представление. Точно мислехме да си ходим, тъй като жегата става все по-нетърпима, но все пак оставаме да погледаме. Голяма група ученици от начално училище се настанява пред сцената. Децата гледат със зяпнали уста. Възрастните също са погълнати и от време на време си припяват фрагменти. Интересно е, че Божи също е силно заинтересован и не иска да си тръгваме. Днес виждаме съвсем други персонажи. Единият е с фрапиращ зловещ грим и маргаритка на носа, от която направо те побиват тръпки. Осведомяваме се за историята, която се играе, на име “Киратам” (Kiratham). Става въпрос за героя Арджуна, чиято лоялност и отдаденост бива тествана от бог Шива, който се предрешава като Каталан, ловец.
Тръгваме на обратно. Замаяни сме от десетките необичайни картини и сцени от живота около нас. Възрастен индиец по бяло мунду е разпънал вестник на автобусната спирка и чете седнал по турски. Щандове за екзотични зеленчуци и огромни кореноплодни растения се редуват с ритуални баняни обкичени с лъскави платове. Клиники за Аюрведа масажи и лечения, малки магазинчета под мангови дървета, кокосови палми със стълби от лико за изкачване до орехите, гигантски банани, чаякада – малки чайни, където хората сядат за чайче със самоси. На където и да погледнеш погледът ти е придърпан от пълни с визуални наслади непознати образи.
Бинси ни сервира вкусен обяд с кърита. Единственият проблем е, че Цветин трябва да я обучи как се режат и пържат картофи, защото никога не го е правила, а Божи отказва да яде пикантните манджи.
Следобеда прекарваме по плажа с всичките ни приятели. Цветин тренира бойното изкуство калари с момчето от Fisherman cafe. После тръгваме по плажа да търсим капанче с локална храна. Точно се отчайваме като виждаме осветените заведения, пълни с чужденци и менюта на безобразни цени, когато забелязваме притъмнено капанче малко встрани. Няколко индиеца посръбват вечерно чайче и си хапват пържени пакори в малки картонени чинийки. Идеалното заведение за нашия вкус. Всичко е по 10 рупии (20 ст.). Взимаме си пакора с яйце, чушка и понички вада както и лимонада и чай. Почти веднага се сприятеляваме с един индиец, който живее половината година в Индия, другата половина в Канада. Точно се е прибрал и усмивката не му слиза от лицето.
Днес е последната ни вечер на плажа. Седим на верандата и се наслаждаваме на сладостно обгърналата ни топла, лепкава нощ.
В следващия пост четете… Вълшебният Керван се отправя към планинските части на Керала, достига по вода до Котаям, където се среща с местния православен маланкара патриарх и се опитва да проникне на затворения племенен маршрут през джунглите на Ерумели.
За още приключение от Индия поръчайте Керванската книга “Палецът на свободата”.
