12.02.2025 г.
Кочи, Керала, Индия (Cochin, Kerala, India)
В 19:00 ч. вечерта кацаме на летището на Кочи, което се намира доста далеч от града. Слънцето точно залязва и всичко тъне в розова спарваща мараня.
Минаваме безпроблемно паспортния контрол. Малко се бяхме притеснили, заради това че визите ни са в стария изтекъл паспорт (тъй като имаме едногодишна виза, издадена още 2024 г), но мустакатият чичко от имиграционното се държи много мило, докато чакаме в ретро креслата подредени пред гишетата. Багажът ни също е тук, така че с приповдигната стъпка излизаме навън, след като се сдобиваме с индийска сим карта Аirtel.
Предстои ни трето пътешествие из Индия, за Божи второ. В нов за нас щат сме – Керала и нямаме търпение да се бухнем в индийската реалност, още повече че кракът ни никога не е стъпвал в Южна Индия.
Отвън всичко е спокойно. Никой не ни подканя да си вземем такси. Къде са добрите стари времена, когато например на летището в Катманду рикшаджиите почти те пребиваха, за да си вземеш тук-тук? Явно Индия търпи големи промени. 🙂 Качваме се на климатизиран чист автобус до Алува (Aluva), от където има метро и жп гара до центъра. Вече е тъмно и не виждаме съвсем ясно навън, но определено се смайваме от луксозните магазини и заведения за хранене, каквито никога не сме виждали в Индия.
В метрото всичко протича съвсем не по индийски. Метростанцията е идеално пометена, няма меле от хора и метрото не е желязна тракаща композиция с метални решетки и хиляди метални ръкохватки, висящи от тавана, а съвсем истинско метро – чисто, с климатик и не твърде много хора. Всички са със западни дрехи. Жени със сарита не се виждат. Изключение прави един мъж с бяла риза, официални кожени обувки и бяло парче плат (мунду), увито около кръста. Божи предизвиква внимание. Успокояваме се, че все пак нещо от старата Индия се е запазило. Разбира се от време на време лъхва на непознати аромати, различни от тези в Северна Индия.
Слизаме от метрото в централната част на Кочи – Ернакулам (Ernakulam). Бая сме изгладнели, така че сядаме в първото изпречило ни се заведение, доста лъскаво и чисто за уличен ресторант. Има богат асортимент от южно-индийски манджи, но и специалитети от Eмирствата и Саудитска Арабия. Гурбетската култура дава отражения.
Поръчваме си риба в манго къри, хлебчета чапати и фрешове от манго и диня. Всичко е много вкусно, но доста пикантно.
След вечерята се кордисваме на близката автобусна спирка, за да чакаме автобус за Форт Кочи – старата част на града, разположена на отделен полуостров. Въпреки уверенията на google, че на всеки 10 минути има автобус, се оказва че няма. Комари кръвопийци ни правят на решето, а на затревеното пространство зад нас, осеяно с боклуци, подскачат три тлъсти плъшока, за голяма радост на Божи. Все пак сме в Индия …
Поръчваме си едно uber такси за 200 рупии (4 лв) до хотелчето и след безумно самоубийствено каране в 23:00 ч. сме пред тясната алейка на хотела. Coconut Grove homestay се намира на Вадатаджа лейн – тясна уличка, по която могат да карат само моторчета и рикши, цялата обрасла в буганвилии, цветя и палми. Дворчето на къщата за гости е като джунгла. Цялото е в банани, кокоси, манго и всякакви тропични растения. Милите собственици ни настаняват на втория етаж, с приятна веранда, от която се вижда само зеленина. Изглежда тихо и спокойно. Остава само да си легнем, след дългия ден. Обливаме се в голямата чиста баня и ето, че едно от любимите ни усещания от тропиците са завръща с пълна сила – усещането да си вземеш хладен душ, когато си прегрял и след това да заспиш под никога не спиращия вентилатор – ВЕЛИКО!
Стаята е безупречна. Отпускаме се в широкото легло с чисти бели чаршафи и гасим лампите. Само дето сладостната тиха нощ в Индия (поне в нашия случай) почти винаги е химера, която трябва да се забрави. Нощта започва с неописуемо кресчендо от птичи звуци, като граченето на индийската врана (Corvus splendens) е направо приятно пред забиващите се в мозъка остри крясъци на азиатската кукувица. Един мъжки е кацнал точно на дървото пред прозореца и тотално ни скапва нощта с любовните си призиви. В 5:00 сутринта всички джамии гръмогласно се изреждат да будят вярващите за молитва. А малко по-късно всевъзможни тракания и тряскания на врати правят утрото съвсем “свежо”.
13.02
Все пак дори тази тропична какафония, която долита през мрежите за комари на отворените дървени прозорци, не може да изтрие усмивките от лицата ни. В хоумстея не предлагат закуска, така че след сутрешната баня тръгваме към близката закусвалня, която ни препоръча собственичката.
Ананта Баван не може да изглежда по-индийско. Няколко беседки с вентилатори и собственикът облечен в бяло мунду и риза, с очила и отнесен вид, седнал под пожълтелите стари колони на старинна сграда. Ликуваме от гледката. Поръчваме си апам (appam) – оризова дебела палачинка и идиапам – оризово фиде с кърита. Божи си сипва горещо мляко във фидето и доволно си хапва, като тъпче с ръце фидето в уста си. Ние пък си сръбваме масала чай с мляко под огромната корона на мангово дърво гигант.
Впускаме се в приказна разходка из тесните улички на стария град. Пълно е със запазени къщи, които някак ни напомнят на яванските с прихлупените си покриви, саксии с тропични разцъфтели цветя, малки бутикови кафенета и арт магазинчета за сувенири. Амбулантни търговци на велосипеди продават риба и зеленчуци с протяжни викове. От време на време попадаме на християнски параклисчета, в които горят свещи и мирише на индийски благоухания. Катедралата Санта Круз от 16 век е внушителна. Заобиколена е от сгради в тежък колониален стил, манастир на някакъв непознат за нас женски католически орден и католическо училище. За съжаление туристите не се допускат по време на меса, така че не влизаме вътре.
Нахълтваме в малка изискана книжарница в старинна сграда. Индия е рай за любителите на книги. Издава се каква ли не интересна литература на английски, включително и уникални луксозни издания за изкуство, история и култура. Божи си избира две книжки, едната за слона Гаджапати, а другата за някакво изгубено коте в Тадж Махал на местния език малалаям, който се изписва със съвсем различна от хинди азбука. Ние пък си взимаме мемоари на местен жител на Кочи за живота и селото в Керала през 80-те, с много интересни етнографски бележки. През това време възрастна англичанка, облечена с индийска курта и панталон си обсъжда заглавия на книги със собственика, също запален букинист. Просто велико – само в Индия!
Следва нещо, за което Божи ни молеше още декември на хижа Добрила – кокос за пиене. Сядаме пред църквата “Свети Франциск от Азизи” и си взимаме зелен кокос от купчината на уличен продавач. От вътрешността на църквата се чуват песнопения. После започват да излизат огромни групи от англичани, с каквито изобилства навсякъде. Оказва се, че вътре в църквата е гроба на Вашко да Гама, на чийто надгробен камък Божи се покатерва за наш ужас. Цветин го възпира:” Бързо слизай от гроба на Вашко да Гама.” Прозвучава ни абсурдно и прихваме.
Всичко ни се струва толкова евтино след Оман и България, че му отпускаме края със сувенирите, дървени сглобяеми играчки-кутии за по 5 лв, ленени ризи за по 5-6 лв, порцеланово слонче за Божи.
Накрая стигаме до крайбрежието, при известните китайски риболовни мрежи, които се оказва, че освен за морски риби служат и като капан за туристи шарани. Само да си се приближил, уж по между другото ти показват технологията на вадене на мрежата, след което следва безмилостен рекет. Крайбрежието не е толкова лицеприятно като старите улички. Продавачи на риба, боклуци, свърталища на плъхове и всякакви пластмаси блъскани от прибоя прогонват всяка мисъл за топване в морето на близкото плажче. Китайските мрежи и големите запазени колониални вили обаче все пак придават чар на морската алея.
По обед става доста горещо. Макар всъщност вече да сме се адаптирали от Оман и да не ни се струват чак твърде много 32 градуса, но задължително се прибираме вкъщи за малко отмора.
По между другото се сдобиваме и с билети за катакали шоу във фолклорния Одеон. Катакали е древно драматично изкуство от Керала с впечатляващо нагримирани актьори, с екстравагантни костюми. Нямаме търпение да погледаме спектакъла, само се чудим Божи да не се уплаши от странните лица на героите.
Следобедната почивка не се отдава лесно на някои от нас. Докато Божи спи непробудно, аз се стряскам на всяко трясване на съседната врата от индийско семейство, а кукувицата е набрала сили и направо ни изпива мозъците.
Към 18 ч. намираме сили да излезем отново навън за вечеря. Попадаме в рибно заведение с приятен интериор на главната улица. Настаняваме се в нещо като бамбукова беседка на открито и поръчваме скариди на грил с много подправки и рибно мангово къри с кокосово мляко. Накрая се оказва, че сме попаднали в едно от онези заведения с надути цени, неотговарящи на класа на ресторанта. Сметката ни е почти 25 лв (сок, ориз, пържени картофи и чапати допълнително), което е скандално високо. Нормално е едно къри, което си е цяла манджа, да е между 2 и 3 лв.
Правим малка разходка след вечеря до оживено кръстовище, където се сдобиваме с плодове. Вечерта, очаквано за всички, преминава в ядни кроежи как да прогоним кукувицата от близката палма и завършва в 5:00 сутринта, когато си слагам тапи за уши точно преди джамиите, така че поне първите утринни часове биват проспани блажено.
14.02
Стартираме утрото по вече класическия начин със закуска в любимия Ананта Баван. Този път поръчваме масала доса (много тънка оризова палачинка с пълнеж от картофи) и лучен атапам (нещо като пица с оризово брашно и зеленчуци).
Планът ни след закуска е да тръгнем пеша към еврейския квартал, от другата страна на полуострова. Вървим почти 3 км и въпреки жегата Божи изобщо не се уморява.
Посещаваме стара православна асирийска църква (не са в общение с източно православната църква) на местното християнско население – “Св. Георги Кунан Куриш”.
Интересно да се знае
Св. апостол Тома донесъл християнството още в 1-ви век в Индия, като пристигнал именно в Керала. През 6-ти век асирийски и персийски търговци повлияли на местните църкви, така че литургията и доктриналното учение останали ориенталски, дохалкидонски. По-късно (16-ти век) португалците се опитали да наложат католицизма, но не успели напълно. Керала е най-християнския индийски щат (20% от населението) и то с традиции, датиращи от 1-ви век.
В асирийските православни църкви се използва арамейския като литургичен език, а много от традициите са повлияни от хиндуизма.
В “Св. Георги” има строги правила за влизане – всички жени трябва да са с покрити коси (за целта ми дават красив бежов памучен шал), да си бос, жените и мъжете сядат разделени и др. Църквата е глинена и с много особена архитектура. В предверието гори огромно маслено кандило с черен “маланкара”кръст. Във вътрешността свири музичка с песнопения на арамейски. Запалваме свещи и продължаваме обиколката.
Недалеч попадаме на джайнистки храм “Дарманатх Джайн”. Чудим се дали да влизаме, но една жена ни привиква вътре. Дават ми пак шал за косата и влизаме боси. С нас върви странна индийка, която бързо ни прекарва през всички зали, сякаш иска да прекараме възможно най-малко вътре. Успяваме да забележим само как поклонници редят дарове от нещо бяло в геометрични фигури на табли. В различни ниши са поставени бели идоли – тиртанкари от джайнисткия пантеон.
Жената много държи да снимаме как някакъв мъж храни ято гълъби и много се учудва, че не проявяваме кой знае какъв интерес към сцената. Най-накрая ни изискват и задължително дарение от 100 рупии (2 лв). В храма влизат доста чужденци, така че явно не е за учудване, че са решили да регулират потока.
Както си вървим забелязваме, че туристите които правят тук-тук тур (На нас предложиха цена от 200 рупии – 4 лв за 2 часа обиколка из Форт Кочи, но нещо не се навихме) спират пред порутена стара арка с надпис “All spices”. Вмъкваме се и ние и попадаме в голямо хале със сушен джинджифил и няколко жени, които го тъпчат в чували. По порутено стълбище се качваме под рушащия се античен покрив до магазин за подправки, основан от женски кооператив. Жените са мили и не натискат да купуваш, даже ни черпят джинджифилов чай и бонбони.
Забелязваме, че имат истинска канела, не тази от дървото Cassia, която се продава навсякъде по света, че и в България, а същинската, много по-рядка и скъпа, от дървото Cinnamonum verum (90% от продукцията е от Шри Ланка, от където е и самото дърво). Взимаме си един пакет и доволни от находката продължаваме към двореца в Матанчери, известен и като холандския форт. Само дето вече прегряваме от вървене, така че решаваме да оставим двореца за утре.
Вместо това разглеждаме главната туристическа улица в еврейския квартал, цялата в луксозни магазини за дрехи, сувенири, антики. Влизаме в красив хотел-ресторант с традиционна архитектура, към който има и безплатен музей с антики. Точно се дивим на красотите в двора, когато виждаме полегнал върху парапета почти припаднал възрастен англичанин и суетяща се около него безпомощна дама. Жената ни казва, че пътуват в една група, но не е наясно какво може да му е станало, изглежда че е получил топлинен удар, а май има и разстройство. Доста е пълен и възрастен и рязко се притесняваме, че може да получи инфаркт, така както е легнал безжизнен. Бързо се заемаме да му дадем вода. Странно, че все едно на никой не му пука и групата му го е изоставила.
След нашата реакция няколко индийски служители се усещат, че положението не е добро и започват и те да се суетят около нас. Поръчваме студена вода и Цветин започва да го полива по главата и да му прави мокри компреси на врата. Човекът целият трепери и не може да промълви дума, но изглежда малко по-добре и дори се изправя седнал. Част от групата му се скупчва наблизо, но държат дистанция. Изведнъж се появява и жена му, на която също изобщо не й пука. Казва ни с пренебрежителен тон, че просто е прегрял и дори не се приближава до него. Вместо това започва да снима Божи и да се смее колко бил сладък.
Напълно се шокираме от поведението им. Единствено първата англичанка, която беше до него с облекчение заявява, че Цветин бил много добър и дали не е доктор. Оставяме ги след като уреждат тук-тук до хотела си и продължаваме обиколката на еврейския квартал, която завършва до сефарадската синагога Парадеси. Според табелата това е най-старата синагога в Commonwealth, от 1568 г. В момента е затворена за обедна почивка, но се осведомяваме, че последната еврейска сватба в нея била през 70-те години.
Хващаме тук тук обратно до квартирата. Почиваме си кратко, след което се изстрелваме към представлението по катакали, на пет минути пеша от хотела. Залата е непретенциозна и нова, с пердета и климатик, като набързо скалъпена за театъра. Актьорите са седнали на рогозки и се гримират (гримът им отнема час). Традиционно отнема три часа, като най-сложно изглежда залепянето с оризово лепило на брадата от папие маше към лицето на главния актьор.
Следва разказ за изкуството и малко въведение в основните мимики и движения. Смайваме се от лицевите движения и въртенето на очите. Направо да те побият тръпки. Показват и основните 9 човешки емоции според индийския светоглед, както и персонажи тип майка, баща, елен и др. Самата сцена трае половин час и е наистина впечатляваща по сложност и експресивност.
Интересно да се знае
Катакали е древно драматично изкуство от Керала, чиито съвременен вариант се играе от поне 500 години. Счита се, че е продължение на по древна ведическа форма на драма. Представлява танц, изобразяващ истории от индийските епоси Махабхарата и Рамаяна. Костюмите и гримът са може би най-сложните сред стотиците индийски подобни изкуства. Акомпанира се от музикален съпровод и пеене на пасажа от епоса, като самите актьори нито пеят, нито говорят, а изразяват емоциите си само чрез мимики и жестове, без дори да показват зъбите си. Играят само мъже.
Сцената, която гледаме е за някакъв небесен принц, който един демон във формата на жена се опитва да прелъсти. Накрая принцът разкрива истинската същност на демона и го прогонва с меча си от рая. Финалът е много драматичен и се притесняваме, че Божи ще се уплаши, но на него му е даже забавно. Традиционно катакали се играе на фестивали към храмовете и продължава цяла нощ.
Много сме превъзбудени и впечатлени. След спектакъла отиваме да вечеряме в близко заведение. Малко е прекалено “белушко” за нашия вкус, но поне къритата са вкусни. Странно, че в повечето ресторанти изобщо няма истинска малаямска (тоест от Керала) кухня, а само обичайните северно-индийски манджи. Хапваме къри от бамя (бинди масала) и сирене паниир в сос (шахи паниир), след което се прибираме. Следва изтерзана нощ с любимата ни кукувица.
15.02
Тази сутрин наваксваме с двореца в Матанчери, който не успяхме да посетим вчера. Изстрелваме се с един тук-тук направо дотам. Входът е символичен – 5 рупии (10 ст). В двореца са живели махараджите на Кочи. Вратите и прозорците са от тежко гравирано тропично дърво, както и таваните. Особено впечатляват красивите стенописи със сцени от Рамаяна. По снимковия материал се вижда, че кралското семейство е ходило облечено с бели “мунду” (парче плат, увито като пола) и голи от кръста нагоре мъжете, а жените с второ парче “мунду” увито като кърпа и с голи рамене. Има доста интересни данни и направо не можем да повярваме как струва само 10 стотинки входа.
Тръгваме пеша по Палас роуд обратно към вкъщи. Сутринта се разтакавахме твърде дълго в стаята и ето, че сега пак е прекалено горещо за разходки. Сядаме да хапнем в доста долно заведение, в каквото на това ни идване в Индия не бяхме сядали. Поръчваме си ориз с няколко малки панички с местни кърита с кокос за 2 лв порцията. Доста е вкусно, но и люто. Божи яде неговия си ориз чист, смесен с кисело мляко. След още едно заведение за сладоледи се прибираме за неотложния следобеден сън под вентилатора.
Пристрастени сме към театъра и решаваме тази вечер да гледаме още едно представление. Този път сме си взели билети за главния театър, също на пет минути пеша от нас. Входът му напомня за хиндуистки храм със статуи на божества. Вътре в стаичката за билети също има малко дървено светилище. Някакви мъже, приличащи на брахмини, само по “мунду”, с броеници и характерният брахмински бял конец през торса създават съвсем тайнствено усещане. Театърът същевременно е и училище по традиционни изкуства.
Взели сме си билети за спектакъл демонстрация на бойното изкуство каларипаяту от Керала. И двамата сме тренирали дълги години китайски бойни изкуства и сме почитатели на бойните техники и тренировки. Демонстрацията е доста впечатляваща, с нещо като форми от движения напомнящи на йога, бой с ножове, дълги тояги и накрая страховито местно оръжие с няколко разгъващи се режещи метални пластини като камшик. Оръжието (уруми) е забранено за носене. Само с разрешение от полицията трениращите калари имат право да тренират с него.
Единият боец така се развихря с него на сцената, че изтръпваме целите. Без да иска шибва главата на металната статуйка на Ганеш (божеството човек-слон) и се разхвърчават искри и цветя от гирляндите на врата му. За малко да го обезглави. 🙂
Божи е впечатлен и не иска да си ходим, така че оставаме и за следващото представление по индийски класически танци. Представят общо четири от осемте класически танца в Индия – баратнатям, одиси, мохиниатам и др.
Като при катакали цяла история с жестове и движение се разгръща по красив начин. Една танцьорка играе едновременно два персонажа. Захласваме се по красивите експресивни движения. След представлението се прибираме бързо в хотелчето, уморени от впечатленията. Тази нощ кукувицата си има помощник, разгонен котарак, който ни изнася такава серенада посред нощ, че свят ни се извива.
16.02
Днес е неделя и сме решили да посетим индийската православна маланкара църква, която принадлежи към семейството на ориенталските църкви. Разделя се от православната църква след Четвъртия Вселенски събор, поради несъгласие с догмата за двойната природа на Господ Иисус Христос. По предание тази църква е била основана от самия св. Апостол Тома и поради своята отдалеченост и отделеност е запазила някои стари традиции и обичаи. Например Светия престол прилича по-скоро на такъв на синагога, отколкото на православен храм. Липсва иконостасът и въобще иконите в църквата.
Литургията точно е започнала и църквата е пълна. Индийците са пременени и по техен обичай са се събули боси пред храма. Цари пълна съсредоточеност и молитвено настроение. Певците са много и пеят под акомпанимента на музикални инструменти. Отецът е облечен с одежди, приличащи на тези от нашата православна църква.
Литургията (Holy Qurbana) е на свети Яков, но на езика малаялам и доста прилича на литургията на свети Йоан Златоуст. Почти всички хора се причастяват. След литургията се запознаваме със свещеника. Всички хора са много мили и разговаряме с някои от тях, докато хапваме ориз с къри от боб в кокос и люта туршия амчар.
По-късно се разхождаме покрай дока на форт Кочи, пием ананасово ласи и кафе и се прибираме за почивка.
Следобед тръгваме на мисия. Искаме да зарадваме Божи и да намерим слонове. Видяхме, че по време на религиозни фестивали в един от хиндуистките храмове (Тирумала Девасвам), който се намира до нас, излизат процесии със слонове. Хващаме си тук-тук до него.
Още на вратата попадаме на надпис, на който пише, че в храма могат да влизат само хиндуисти, което между другото важи за почти всички хиндуистки храмове в цяла Керала. Разбрахме че имало някакво решение на щатско ниво за тази забрана.
Един мъж, който искаше да ни помогне и малко се учуди на мотива ни за посещение, ни обясни, че слоновете не се отглеждат вътре в храма, а на друго място. За сметка на това пък, докато се суетим, рикшаджията се върна със забравената от нас раничка и с усмивка ни я върна.
Вървим по тясна уличка извън туристическите маршрути на форт Кочи. Всичко е напълно автентично – малки магазинчета, сергийки, заведения за храна “pure veg” (тоест чисто вегетариански по религиозно причини). Спираме в едно по-малко от гараж заведение, само с една маса отпред и ядем нещо като доса, но по-дебело, изпечено на момента пред нас със сосчета – кокосово чътни, самбар и доматено чътни. Пием масала чай, Божи мляко и хапваме за десерт пържен банан. Чувстваме се в керванджийската реалност. Всичко ни изглежда приказно и магично.
В късния следобед влизаме в двора на хиндуистки храм с конусовидно покривче и голям каменен резервоар за вода. Минаваме покрай обора с кравите на храма и няколко теленца отпред. Едно от момченцата, които си играят в двора се заиграва с Божи и му подава топката, въпреки че е доста по-голям от него. Мъжете са насядали, облечени в полите си по ръба на храма и ни гледат внимателно, леко подозрително, но после ни поздравяват и показват откъде да минем. Разбира се във вътрешния двор на храма и дума не може да става да прекрачи чужденец.
Днес е последната ни вечер във Форт Кочи. Въпреки че това е едно от най-туристическите места на Керала, романтиката му определено ни очарова. В последната ни нощ в кокосовата горичка, рояк комари влизат с Цветин през вратата с мрежа за комари и ни „приспиват“ подобаващо с безброй ухапвания 🙂
В следващия пост четете… Керванът се отправя на импровизирано пътешествие по така наречените “задни води” – лабиринт от стотици речни канали във вътрешността на щата, без гидове и без ясна представа на къде въобще отива. Малко по-късно една седмица на Малабарското крайбрежие минава изпълнена със странни разговори, паради със слонове, нощен театър с маски в шиваисткия храм наблизо и гарги, които ти крадат закуската.
Истории от наземната експедиция Турция-Иран-Пакистан-Индия можете да прочетете в книгата ни “Палецът на свободата”. Поръчай ТУК.
