Мозамбик
Столица: Мапуто
Площ: ~ 800 хил.кв.км
Население: ~ 34 млн.души
Официален език: португалски
Парична единица: метикал (mzn) (в множествено число се произнася метикайш)
Религия: 61% християнство, 19% ислям, 5% традиционни африкански вярвания и др. религии, 14% не изповядват никакви религии
Политическо управление: унитарна полу-президентска република, независимост от 1975 г. от Португалия
Това, което знаем за Мозамбик не е много освен, че е една от най-бедните държави в Африка, че се говори португалски и че има военни конфликти в североизточните региони на страната с ислямистите от Кабо Делгадо. Бухаме се в абсолютно непознати води.
08.09.2021
Влизаме в доста позападналата постройка на митницата и още от самото начало се сблъскваме с един доста различен свят, нямащ нищо общо с другите южноафрикански държави, в които сме били. Тук времето тече между два и четири пъти по-бавно.
Дебели полицаи разглеждат дълбокомислено паспортите ни и не знаят какво да направят. Консултират се с по-висшето началство и измислят, че първото нещо, което трябва да направим, е да разпечатаме резервациите си за хотел. Маги успява да свърши тази задача, като намалява първоначално обявената цена от 5 долара за печатане на два листа с 10 пъти. После започва страшно сложната и мудна процедура по правене на визи. Снимат ни около 10 пъти. Един полицай се чуди къде да клика с мишката по екрана. Всичко се случва адски бавно и само опита, който имаме с прекосяване на толкова сухоземни граници, ни спасява да не изпаднем в яростен изблик и да не започнем да пляскаме по бузите имиграционните с паспортите си. Иначе всички са страшно мили и любезни.
Очевидно в Мозамбик такава е такъвостта на нещата. Точно си мислим, че сме приключили с извънредно тежката бюрокрация и и още по-тежката мудност, когато ни заявяват, че не им харесват доларите за заплащане на визите. Налага се да изляза навън и да моля чейнджаджиите да ми заменят банкнотите с по-нови. Самите банкноти, които имаме са запазени, но са от някаква по-стара серия. Поне те се оказват кооперативни. Елементарната процедура ни отнема повече от два часа чакане, но ето ни най-сетне пресичаме границата на шестата държава от второто ни африканско пътуване (след Танзания, Замбия, Намибия, Ботсвана и Зимбабве). Пляскаме си радостно ръцете за поздрав и докато си тананикаме мелодията от “Междузвездни войни” по стара наша традиция, влизаме в Мозамбик.
Първото ни усещане е, че това е един коренно различен свят от южноафриканските държави, от които идваме. Може би това се дължи отчасти и на това, че идваме от бивши англо-немски колониални владения, където нещата явно са протичали по-различно от тези в португалските колонии.
Чисто новата магистрала, която китайците са построили към пристанищния град Бейра (Beira) е изпъстрена от многолюдната тълпа. По улиците хвърчат моторчета, има десетки сергии, гишета и магазинчета. Всеки носи нещо, продава или купува. Тонове боклуци струпани на камари и летящи пластмасови пликчета комбинирани с праха правят обстановката доста мизерна. Растителността е значително по-пищна и зелена от тази в Зимбабве. От източната страна на планинската верига Чиманимани (тук е най-високият връх на Мозамбик, връх Бинга 2436 м. н.в.) сме и облаците по небето свидетелстват, че е значително по-важно.
Купуваме си сим карта с интернет на нормална цена (карта – 0,50 лв., нет – 5 лв с 2 GB за седмица). Сядаме да отдъхнем в каубойско ресторантче. Хората са доста любезни, лежерни и с готовност ни съдействат. Нямаме усещането, че е опасно или че могат да те оберат или измамят. По нещо обстановката ни напомня на Танзания. Жените носят “капулана” – парче цветен плат около кръста. Има насаждения с банани и е много зелено. На всяка крачка хора продават какви ли не неща по улиците. Хапваме ориз със салата и зеленилка за 100 метикайша (~2,5 лв) порцията.
Мятаме раниците и тръгваме пеш по магистралата. Такситата, моторчетата и маршрутките не са много настоятелни да ни качват, но скоро се сблъскаме с ужасяваща истина – на камионите им е абсолютно забранено да качват пътници и има високи глоби. А полицията е страшно корумпирана и дебне зад всеки ъгъл. Бедността е покъртителна. Къщичките в крайните квартали са съвсем маломерни и хилядите боклуци около тях контрастират по някакъв гротескен начин с модерните осветителни стълбове, инсталирани на 20 м един от друг, които вече са с изкорубени кабели.
Първата кола, която ни спира е луксозно Субаро с лети джанти, със зимбабвиец златотърсач, живеещ от 15 години в Мозамбик. Оставя ни в градчето Маника (Manica). Всичко изглежда потресаващо бедно и неразвито. Единствената архитектурна забележителност е излющена католическа катедрала от португалско време. Вървим дълго, докато пресечем градчето. Всички са втрещени при вида ни. Покрай пътя има множество сергии, масички и магазинчета, както и дърводелници произвеждащи доста сложно изработени врати и мебели.
Мил човек, шофьор и монтьор, се връща с малката си джипка специално да ни вземе, след като ни е подминал по пътя. Говорим си на португало-испански, като на испанските думи слагаме по едно „ш“ накрая, за да звучи уж по-португалски. Интересното е, че хората ни разбират. 🙂 Усещането за мозамбийците, че са мили, лежерни и много по-различни от съседните държави се затвърждава.
Подминаваме главния град на провинция Маника – Чимойо (Chimojo), огромен, с нищо на пръв поглед забележителен, освен че все пак има някои южноафрикански вериги супермаркети, като Шопрайт например.
Следващият ни стоп е с бизнесмен, натоварил джипката си с всякакви безалкохолни. Отбиваме се до родното му село, където човекът е решил да го облагороди като отвори сравнителна луксозна кръчма. Пропастта между градското население и селското е огромна. Тук хората живеят в маломерни колиби, дрехите им са изпокъсани и гледат с леко дивашки погледи. За децата това естествено няма никакво значение, играят си като тичат боси из прахоляка, боричкат се, заливайки се от смях. Правят майсторски салта, може би за да ни впечатлят.
Бизнесменът ни оставя на разклона за главния път за далечния северен град Нампула, път номер 1. Решили сме, тъй като Мозамбик е огромна по размери държава, да не я изследваме цялата. Пътищата са в лошо състояние, имаме само месец виза, а и финансите ни свършиха почти. Ще се концентрираме повече в северната част на страната, пропускайки страхотните плажове на юг. Все пак сме запланували да направим един огромен полукръг и да посетим крайбрежието на Индийския океан до историческия остров Мозамбик и после да се върнем съвсем на запад до езерото Малави, за да пресечем границата с Танзания, тъй като границата в провинция Кабо Делгадо е затворена заради терористи.
Милият бизнесмен се отклонява леко от пътя си и ни оставя в центъра на град Инчопе (Inchope). Тъмно е и цари абсолютна лудница от хора, маршрутки и сергии. Решаваме за по-сигурно да прекараме първата си вечер в крайпътна бензиностанция. Всичко е толкова гъсто населено, че да се скрием в дивото си е направо невъзможно. Засменият охранител с пушка веднага ни разбира и разрешава да си разпънем палатката, където си искаме. Лягаме изтощени, без да подозираме, че всъщност ни очаква една кошмарна нощ.
Музиката от съседното заведение гърми до 2:00 през нощта. Очевидно тук не се спазват никакви вечерни часове и хората в Мозамбик си падат по фиестите. Спира за кратко и към 4:00 отново загърмява. После пък пристигат някакви полицаи или военни и втрещени от вида на палатката ни започват да крещят на добрия пазач, който ни беше подслонил. “?Uma tenta de dormir?! Cómo e possivel …??? Atentado” (Палатка за спане? Как е възможно? Атентат!“ Правим се, че не чуваме и спим. След доста дълго натрапниците си тръгват.
09.09
Ставаме по изгрев с гръмнали глави и подпухнали от недоспиване очи. Оправяме се набързо, сбогуваме се с пазача и си тръгваме, за да не му създаваме евентуално нови проблеми. Излизаме от града и под сянката на няколко дървета до една бензиностанция, отново охранявана с въоръжена охрана, сядаме за да закусим. Най-главният път на страната N1 изглежда покъртително. Целият е на решето като швейцарско сирене от дупки дълбоки по една педя. Не преминават почти никакви коли, а камионите които минават от време на време, пълзят адски бавно, полюшващи се заради дупките и често излизат извън пътя, за да избегнат особено големите.
За наше щастие обаче почти веднага ни спира малко камионче за доста голяма дистанция. Кара го монтьор търговец, който го доставя на страшно екстравагантно облечения му купувач младеж. Мятаме се в каросерията и започва един кошмарен ден на автостоп, в който за 12 часа успяваме да изминем едва 300 километра. Движим се в невероятно диви региони, като от време на време спираме да качим някой пътник, най-често майка с омотано в цедка бебче и вързана за краката крякаща кокошчица. Пътят е наистина ужасен и една по една, заради тресенето, започват да ни изпадат всички пломби. 🙁
Покрай пътя релефът е планински, но тропичните гори изглеждат напълно разцепени. На всеки 100 метра има изправени множество удължени чрез летвички чували, пълни с дървени въглища. Обгоряла трева и черни еднометрови дънери, както и димящата от пожара планина в далечината, правят регионът да изглежда доста зловещо. Усещането се засилва и от крайно бедните прихлупени глинени колиби със сламени покриви, не като в другите държави от подредени на снопове треви, а сякаш директно струпана на камара трева. Водопровод няма, повечето помпи не работят. На няколко пъти зърваме жените да си пълнят тубите от кални локви в речните корита. Така да се каже дори и за закаления керванджия обстановката не изглежда много добре.
Спираме за почивка и нашите хора да си хапнат в малкото градче Горонгоса (Gorongosa). От толкова месеци прекарани в рядко населени страни сме шокирани от тълпите по главната улица, на която от двете страни има безкраен пазар. Шумотевица, крясъци, боклуци по улиците. Малки деца продават в кофи мекички или банани в плетени подноси. Иначе всичко изглежда доста екзотично и в някаква танцувална напевност животът си върви без напрежение за местните.
Нашите хора, сякаш са им малко дупките, решават да минат на пряко по черен, още по-разбит път, понеже така наречената магистралата описва широк полукръг преди да продължи на север. Пътят е покъртително лош и гледките доста депресиращи, заради унищожението на горите. Пресичаме няколко планински рекички, идващи от горящата планина, в която хората директно се къпят със сапун, перат или си мият моторчетата. Регионът е родното място на опозиционната националистическа и паравоенна партия RENAMO, която е воювала от 1975 до 1992 година с комунистите от FRELIMO. Гражданската война тотално разцепила държавата и отнела над 1 милион човешки живота!!! Преминаваме през над десет военни пропускателни пунктове, охраняващи опозиционните лидери да не избягат от зоните си. Военните открито просят пари за безалкохолни или бира и като им отказваме със смях ни пускат и пожелават приятен ден.
С множество поднасяния по вълнообразния път най-сетне излизаме на магистралата към 17 ч. Нашите хора ни оставят до градчето Намапаза (Nhamapaza), което не фигурира на на повечето карти. Преди да спрем бяха решили да се изкъпят в коритото на голяма, но почти пресъхнала река във въпросния град. Мизерията обаче им дойде малко повече даже и на тях. В калните, със сапунени петна локви едни перат, други се къпеха, трети си миеха чиниите и всичко това гарнирано с безброй пластмасови торбички.
Купуваме си три големи касави от опърпан дядо за 10 метикайша (0,25 лв) и напитка от ферментирала царевица от дете на улицата, която обаче не успяваме да допием при мисълта къде ли се е въргаляла рециклираната бутилка преди това. Градчето е малко, но многолюдно и не знаем къде въобще може да спим. В пристъп на отчаяние махаме на преминаващ камион, който спира и ни качва.
Влачим се с часове и изминаваме едва петдесетина километра. По някое време, на по-големите дупки, където камионът почти спира, изтупаният шофьор и приятелката му започват да гледат с особено внимание в двете огледала на камиона. Оказва се, че регионът е пълен с крайпътни разбойници, които се мятат в движение на камионите и започват да крадат натоварените стоки, мятайки ги в шубраците. Нашият шофьор твърди, че лично е бил обиран многократно. Някак си ни се изпарява желанието да слезем и да спим някъде тук. Още повече че въпреки че няма видими села покрай пътя, непрестанно някой излиза от някоя пътечка от гората и тръгва пеш по пътя.
На множество места деца имитират, че уж ремонтират пътя като мятат пръст върху дълбоките дупки и просят умолително по 5 метикайша (0,12 лв) за труда си. Други продават папая, а някои просто се кълчат и издават нечленоразделни звуци. Заспиваме седнали в полюшващия се камион. Към 20:30 ч. пристигаме в градчето Кая (Caja). Станали сме сутринта в 6 ч. и сме пътували 12 часа. Слизаме, тъй като сме на ръба на силите си, а камионът продължава. Градът, както обикновено в Мозамбик се случва, въпреки късния час кипи от живот и разбира се е многолюден, прашен и мръсен.
Излизаме от града и вървим покрай оградата на новостроящ се хотел, като района се оказва обществена тоалетна, носи се смрад на екскременти и навсякъде е “минирано”. Перспективата да опънем тук палатка ни всява ужас. Отчаяни залитаме към последната си надежда в околността – блатото в подножието на възвишението по което вървим. Откриваме равно място и се скриваме в тръстиките с надеждата никой да не ни е видял. Втора вечер в Мозамбик, а сякаш сме тук от векове.
10.09
Още по тъмно с шумни разговори пристига група рибари и започват да газят шумно в блатото. По-късно към тях се присъединява група жени, застават точно до палатката ни и започват да сортират рибата, отново с разговори и смях. Очевидно ще трябва да ставаме. След като се показваме от палатката, предизвикваме отново пълен фурор и се насъбират още хора и огромна тумба от деца, които надничат от всички страни в палатката. Преглъщаме неудобството на ситуацията заедно със сандвичите за закуска.
Докато се оправяме, с напредването на сутринта пристига следващата “смяна” за работа на същото блато. Три -четири жени запретват ръкави или по-точно се събличат голи до кръста и започват да перат в многофункционалната вода на мочурището. В близост чисто голи деца с почернели от тинята тела, изкореняват водни лилии, чиито корени са ядливи. В далечината други пък се къпят. Нормалните битови дейности за местните в застоялите води на блатото обаче на нас ни идват малко в повече. Целите сме лепкави и имаме нужда от тоалетна.
Влизаме в двора на луксозния хотел, до чиято ограда спахме. Цената за стая в него е 70 лв, има сума ти работници, които довършват строежа, но се оказва че външна тоалетна няма. Мозамбикците обаче са много любезните и един от началниците ни завежда до друг хотел в центъра на градчето, очевидно на същия собственик, в който има не само тоалетна, но и баня. Взимаме си по един душ и освежени сядаме в празното ресторантче на безалкохолно, малко да се посъвземем и отпочинем от мизерията, която ни преследва през последните дни. След два часа с бодри сили влизаме в съседното заведение, за да похапнем. Интересното е, че цената за порция без месо е същата като с месо. Това ценообразуване е доста странно, но местните очевидно не могат да си представят, че ако липсва скъпа съставка от ястието, цената трябва да се редуцира.
Вървим пеш, за да излезем от града и по някое време ни спира джип за малко разстояние. Отново сме на река Замбези (до сега сме били на нея още два пъти – в Замбия и Зимбабве). Пресичаме дългия мост, тъй като реката прави огромни разливи през дъждовния сезон, често предизвикващи големи наводнения и бедствено положение с епидемии от холера. Напускаме провинция Софала и навлизаме в провинция Замбезия.
Докато чакаме на стоп от другата страна на моста се изтупват двама полицаи с моторче и за пореден път в Мозамбик започват дълбокомислено да разглеждат паспортите ни. Визите са ни объркани, тъй като на границата „високо професионалните“ имиграционни разпечатаха информацията върху бланката виза наопаки и сега инфото се разминава с текста от визата. Не се изисква особен интелект обаче, за да прецени човек кое поле с кои данни си съвпадат. С помощта на едно камионче отиваме до техния пропусквателен пункт, където започва едно безкрайно чакане, мотане, телефонни разговори … Накрая не издържаме и заемаме малко по-твърда позиция, след което ни пускат.
Хващаме си стоп с джип пикап. Първоначално шофьорът иска пари, но в последствие бързо се съгласява да ни качи на стоп. Натоварени сме върху чували с царевица със семейство с малко дете. Проблемът е, че шофьорът кара адски бързо, а пътят продължава да е осеян с лунни кратери, така че се чувстваме като във влакче на ужасите. Първо се скъса да повръща жената, после пък мъжът повръща върху шапката на раницата ми и накрая със залязването на слънцето настава адски студ. Пътя почти по цялото си протежение е населен, като селата продължават да изглежда доста бедни, с неподдържани къщи и дворове и висока степен на мизерност.
Регионът е доста див и се чудим каква стратегия за спане да изберем. Виждаме на картата река до град Кампо, покрай която заради разливите през дъждовния сезон е сравнително ненаселено и решаваме да слезем тук. По моста естествено е гъмжило от вървящи пеша хора и моторчета, но успяваме да се шмугнем под него без да ни види никой.
Налага се да вървим дълго през пътеките по наносите с тръстики, тъй като зоната около моста е интензивно минирана с човешки екскременти. Най-сетне се отдалечаваме в дивото и мизерията, която ни преследва в последно време, се изпарява в тишината на нощта. Спим като заклани, необезпокоявани от никого.
11.09
Излюпваме се от палатката и се наслаждаваме известно време на спокойствието сред тръстиките. Под моста цари страхотно оживление. Десетки жени, част от тях голи до кръста, перат с отривисти движения, като тряскат от време на време със замах дрехите по повърхността на водата. При вида ни всички се втрещяват – белуги с раници изскачат от тръстиките! Сигурно не са виждали белуги тук откакто португалците са си тръгнали. Пред моста, където започваме да стопираме, се събира тълпа и се налага да успокоим хората с усмивки и да им обясним, че сме просто туристи. Степента на образованост при жените в Мозамбик е малко под 50%, но мъжете изглеждат доста по-разбрани, така че не викат полиция, както се бе случило в един изключително див високопланински регион на Танзания.
Качваме се в каросерията на джип и пътуваме заедно с момче, колело и кокошка до град Никоадала (Nicoadala), където е разклона за областния град на провинция Замбезия – Келимане (Quelimane). Постепенно се приближаваме към крайбрежието на Индийския океан и суахили културата започва да си личи по появата на малки симпатични джамийки и мюсюлманското облекло на местните. Спира ни камионетка и въпреки, че шофьорът ни иска пари, както обикновено се случва в Мозамбик, мигновено се съгласява да ни вземе на стоп. Този път се возим вътре. По оправения път направо хвърчим. Най-сетне всичко започва да ни се вижда и по-цивилизовано. След стотина километра стигаме до град Мокуба (Mocuba).
Не можем да повярваме на очите си. Градът е чист, поддържан, със стари сгради с португалска архитектура. Всичко е тихо и спокойно. Чудим се в Мозамбик ли сме. Сядаме да отдъхнем в сомалийско ресторантче, със силно соц излъчване, все едно си на морето през 80-те години. Сервират ни картофена супа с фиде, а на масата има даже оливерник с оцет.
Излизаме пеша от града, но започва да се стъмва и предградията изглеждат безкрайни. Решаваме да си опитаме късмета в леко позападнала сграда, изглеждаща като старинно имение. Оказва се, че е институт по земеделие и пазачът завежда Маги при директорката, която моментално ни разрешава да спим, където и за колкото си искаме време. Странна разруха и западналост цари във всички португалски сгради, които сме виждали досега, включително и тук. Не разбираме каква е причината – нежелание или неумение да се извършва елементарна поддръжка ?! Разпъваме палатката под едно дърво пред един от учебните центрове и заспиваме с приглушените шумове на близкото пазарче.
12.09
Въпреки че има огромна бетонна водонапорна кула, вода няма почти цял ден, поради което изпочупените тоалетни са направо “приказка”. До преди обед студентите обикалят с по една кофа и една лейка в ръка ту до крана до нашата палатка, където спорадично има вода, ту до близката ръчна помпа. Очевидно част от напредничавите аграрни техници, които се изучават в института, се учат да напояват опитните насаждения на ръка.
Остават ни около 400 км до втория по големина град в Мозамбик Нампула, от който вече ще бъдем по-близо до първата ни точка за разглеждане на крайбрежието – остров Мозамбик (Ilha de Mozambique). Тъй като крайбрежието на океана е осеяно с делтите на големи реки и блата с мангрови гори няма път, който да се движи в близост до брега, а „магистралата“ е прокаране през средата на страната.
След обяда със супа и хлебчета се мятаме в каросерията на камионетка за 70-80 километра. Вече сякаш започваме да се адаптираме към странностите на Мозамбик и даже започва леко да ни харесва. Тук селата не са толкова нагъсто, но дивата природа отдавна е опитомена. Всичко изглежда по-нормално. Къщичките продължават да са изцяло от традиционни материали, но за разлика от другите африкански държави, са квадратни вместо кръгли, а сламата от покривите симпатично е провиснала, сякаш иска да докосне земята.
С още един стоп, вече по тъмно, стигаме до градчето Алто Молокуе (Alto Molocue). Центърът е многолюден. След известно лутане, откриваме голяма производствена сграда с лимонова горичка до нея. Пазачите ги няма, за да ги питаме, но докато разпъваме палатката се появяват и с типичното мозамбикско гостоприемство и отзивчивост, веднага ни разрешават да прекараме нощта под лимоновите дръвчета. За деня сме изминали приблизително 200 км.
13.09
Излизаме от спокойствието на горичката и се появяваме под прожекторите на друг филм. По горния път покрай реката е пълно с хора. Всеки е нарамил нещо или си го е сложил на главата и върви в определена посока. Колелетата също са претоварени с чували и най-често ги бутат. Само от време на време профучава някое моторче.
Разтваряме се в мозамбикския живот и сипваме вода от помпа с десетки жени, които са я наобиколили. “!Bom dia?Como voce esta?”, редовният поздрав, който местните си разменят с усмивка, стига да не е твърде оживено.
Качваме се на адски бавен американски камион, който вътре е обзаведен като стая. Тресем се и пълзим с часове докато изминем 200-те километра до град Нампула. Преминаваме границата на едноименната провинция. Залягаме с другите двама пътници, за да се крием от корумпираните полицаи, докато минаваме покрай множеството чек постове по пътя. Регионът около града е осеян с магични отвесни скали, но самият той изглежда страшно пренаселен и с нищо интересен.
Нашите хора остават да изчакат някакъв друг камион техен спътник, а ние след като се освежаваме за първи път от месеци с един кокос, продължаваме стопа, за да се измъкнем от ужаса на града. В страшно мизерно заведение (дори и за нашите стандарти) хапваме порция с ориз и мозамбикския специалитет “матапа”, зеленилка приготвена с кокос и счукано кашу.
Качваме се на друг камион, който ще се разпадне сякаш всеки момент и при това доста бавен. Караме през безкрайни насаждения от кашу чак до хоризонта. Мозамбик преди кризите и войната е бил първи в света по производство на кашу. Спираме в градчето Намиало (Namialo), защото шофьорите в Мозамбик не обичат да карат през нощта. Основната причина са обирите. Наскоро пак бяхме минали през красив планински регион, където помощникът на шофьора обясняваше къде се криели крайпътните разбойници, които не се колебаели да убиват шофьорите, които не искали да плащат.
Питаме охраната на бензиностанция и те веднага се съгласяват да спим в приятната градинка отстрани, като един от служителите даже я помита преди да си разпънем палатката. На Цветин цял ден му е отпаднало и сякаш има температура…
В следващия пост четете: Вълшебния Керван достига спасителния оазис на един индоокеански рай, изпада в забвение по бели плажове и сред колониални руини на остров Мозамбик и се подготвя да “атакува” танзанийската граница, макар и в леко отслабено физическо състояние.
