20.07.2021 Калахари, Намибия
Закусваме мюсли с мляко, докато се опитваме да се постоплим с първите лъчи. Имаме още стотина километра до Фиш ривър каньон (Fish river canyon). Входът, както навсякъде в Намибия е 150 N$ (18 лв) на човек, но просто няма как да пропуснем втория по големина каньон в света след Гран каньон в Щатите. Първоначално искахме да направим петдневния трак през каньона (80 км), но после се оказа, че трябва да резервираш месец предварително, тъй като се допускат само по 30 човека на ден и да имаш медицинско. Така че идеята отпадна от само себе си.
След портата на парка караме още 15 км до гледката от ръба на скалата. Увисват ни ченетата, просто е изумително! Каньонът е дълбок 1000 м, а отдолу река Фиш се вие в красиви искрящо зелени завой. Някога бушмените, които живеели тук, смятали че каньонът е образуван от пълзенето на гигантска змия. В сухата околност е пълно с редки сукулентни растения като дървото, от което бушмените си правят стрели и колчани (Quiver tree – Aloe dichotoma) или дърво „получовек“ (Halfmen), вид ендемично алое за Намибия.
Отиваме с колата до още няколко различни точки с гледки, на три-четири километра от главния пункт. За съжаление не е позволено да се слиза до дъното на каньона, ако не правиш петдневния преход. Както се любуваме на една гледка, изведнъж чуваме свистене от колата. Първо поглеждаме газовите бутилки – едната наполовина е започнала да изпуска. Но се оказва, че свистенето е от спукана задна гума. Поли и Крис вече са пукали едната, но за щастие имат още една резервна.
Започват се мъки по откачването на прикачената отдолу резервна гума, повдигане на колата и то с два крика и след доста усилия, успешна смяна на гумата. Точно когато обаче Крис маха единия крик, не предупреждава, че ще го дръпне. Изведнъж без да е свалил втория крик, колата леко се накланя странично и тупва в пясъка, а от към другата задна гума се чува спокойния, равномерен глас на Поли: “Кракът ми е под гумата.”
В началото никой не може да осъзнае какво казва тя. След няколко секунди пауза Крис изпада в паника. Всеки тича нагоре, надолу. Цветин поставя крика от към Поли, която стои равнодушно с крак премазан под гумата. Твърди, че не я боли, но когато колата започва да се повдига цялата пребледнява. След секунди я освобождаваме. Само палецът й е смазан, но изглежда костта е добре. Крис е в още по-голяма истерия, но Поли пази спокойствие. След двайсетина минути става ясно, че няма никаква травма и кръвообращението започва да се възвръща. Пръстът само е изтръпнал, но няма болка.
Дооправяме колата. След толкова странни случки решаваме, че енергията на змията от каньона на бушмените ни идва твърде унищожително и обръщаме към входа на къмпинга. Крис не е ял цял ден, а и всички умираме от глад. Обратно в къмпинга едни швейцарски туристи се чудят какво да правят – една фадрома е размазала цялата предница на джипа им по погрешка. Ама, че странно място!
Взимаме си по един топъл душ в баните и палим колата. Крис и Поли искат да къмпират с нас отново в дивото. Караме 50 км, докато излезем от резервата. За съжаление отново всеки метър земя е заграден, а се оказва, че със свечеряването е излязъл ледено студен непоносим вятър. Температурата е около 10°, а места на завет няма. Най-сетне откриваме скътано място между една ограда и насипа на жп линия, до голяма бодлива акация. Палим огън между изсъхналите треви, докато температурите продължават да падат. Тази вечер менюто е ориз с домати по кубински. Вятърът скоро утихва, но извън обсега на огъня цари непоносим студ. Вече се досещаме, че това ще е най-студената ни нощ в Намибия. И наистина цяла нощ не мигваме от треперене.
21.07.
На сутринта всичко е покрито с нещо като фин слой сняг, който изобщо не се разтапя два часа след изгрева на слънцето. Термометърът показва -1°С, което означава, че към 4-5:00 сутринта може да е било -2° или -3°С. Водата и храната са замръзнали напълно. Закусваме набързо и отново сме на пътя.
Днес Крис и Поли бързат, искат да стигнат до Виндхук, на близо 690 км, защото наемът за колата им изтича. Поли мисли да заминава за Централна Азия с първия възможен самолет, а Крис ще се връща в Каталуния след пет дена. Ние също вече сме обиколили всичко, каквото искахме в Намибия и решаваме да пътуваме с тях към Виндхук, още повече че по пътищата в региона Карас не минават абсолютно никакви коли. Може би, ако не бяха Крис и Поли, щяхме да се измъчим поне няколко дена из ветровитите, ледени пустини на Карас, докато стигнем и си тръгнем от каньона. Беше цяло щастие да ги срещнем.
Излизаме на главната магистрала между Виндхук и ЮАР при градчето Грюнау. От тук насетне се занизват дълги часове из монотонния полупустинен пейзаж на областите Карас и Хардап. Времето прекарано в колата ни дава възможност да осмислим събитията от последните дни и да затвърдим напълно мнението си, че начина на пътуване на 99% от туристите в Намибия в частност и в Африка като цяло, изобщо не ни пасва. Струва ни се меко казано ужасен и никога не бихме могли да пътуваме така по няколко причини. Най-важната причина е, че пътуването по този начин не генерира абсолютно никакви приключения. (За четирите дена с Крис и Поли освен естествено невероятните места, които посетихме, единствената приключенска случка беше пукането на гумата и премазването на палеца на Поли.) Просто седиш си в количката и наблюдаваш някакъв филм през стъклото на колата, в който ти не участваш по никакъв начин.
На второ място е почти пълната липса на интеракция с местните и съответно никакво дори и докосване до начина им на живот, традиции, култури и така нататък. Самите ние сякаш се учудваме като видим местен чернокож на някоя бензиностанция или на бариера: “Аха, вярно! Ние сме били в Африка.” 🙂 Останалото е светът на колата ти, в която прекарваш 8-10 часа в шофиране и някой друг бял турист.
Освен това цялото пътуване е придружено с адски консумаризъм и харчене на пари, за да си доставиш собствени кефчета, в невероятен контраст и дисонанс с живота и материалното състояние на местните, което съзнателно или несъзнателно поставя белугата в някаква по-висша позиция от местните. “Ето на, аз съм си по-образован, интелигентен и работен, идвам си от развита държава и с право съм си заслужил да съм си царче. За успокоение на съвестта, даже мога да подхвърля някой кетчуп, бутилка олио или спагети на бедните негърчета.”
Всичките пари, които оставят туристите отиват в някакви интернационални компании, в хотелите и лоджовете на белите или в бездънната държавна хазна. На четвърто, но не на последно място, изключително неекологично е. Повечето белуги прелетяват половината земно кълбо, за да се насладят на лукса да са сред лъвове за десетина дена или няколко седмици. Придвижават се по двама- трима в консумиращите доста дизел джипове, карат по стотици километри всеки ден, за да покрият цялата огромна територия на страната за кратко време и в допълнение се износват и пукат хиляди голям цолаж гуми на месец.
Така или иначе ние сме повече от благодарни на провидението, на Поли и на Крис, че успяхме да се докоснем до автомобилния туризъм и съответно да посетим труднодостъпни места, които можеше и да не успеем, като се има предвид, че местните не пътуват по тези пътища.
Става късно, не искаме да влизаме по тъмно във Виндхук и решаваме да нощуваме на нашето си местенце на хълма, до реката на град Рехобот. Разделяме се като истински приятели с Поли и Крис. Пътувахме с тях само четири дни, а имаме чувството, че сме заедно от месеци. Заедно видяхме и преживяхме едни от най-чудните пейзажи на Намибия.
Най-сетне спираме света и препускането и бързането. Наблюдаваме спокойно залеза на хълма и си готвим на огънче последните провизии. Пълната луна грее ледено, макар и не като предишната вечер, но така и не успяваме да спим спокойно.
22.07.
Решаваме да не бързаме и да не ходим никъде през новия ден. Пием чай, кафе, закусваме бавно и слизаме на реката за да се хигиенизираме от тоновете прах. Голямо семейство бабуини ни обгражда, но не са агресивни към нас, само си крещят един на друг. Мъжкият стои като човек, поседнал и кръстосал крака на една скала удобна за наблюдение. От нищото се появява един бушмен, иска огънче и с бърза, плъзгаща се сякаш по земята походка изчезва в неизвестна посока. Прането е бавно, тъй като най-големият съд който имаме е тенджерката за готвене, а не искаме да замърсяваме кристалните води на река Оаноб.
Правим си нов бивак в пясъчното корито и палим голям огън, тъй като температурите падат рязко. Очевидно антарктическия студ и студен фронт, който ни удари в пустинята на Карас достигна и до Рехобот. Поддържането на огъня си е цяло изкуството, тъй като клоните на местната акация целите са покрити с твърди и остри три сантиметрови шипове. Един от тях беше пробил напълно подметката на сандалите на Цветин и трябваше да го вадим с операция от гумата.
Цяла вечер се въртим и не можем да заспим от студ, а на сутринта като намираме водата в бутилката ни пред палатката замръзнала разбираме защо. 🙂
23.07.
Изчакваме слънцето да нагрее палатката, за да можем да се размразим. Все пак сме си отпочинали донякъде и със свежа енергия се впускаме в приключенията на новия ден. Минаваме пеш през цялото градче Рехобот. Колкото и вече да сме им свикнали, за нас си остава все пак странно формирането на цяла етническа група на бастарите, която си живее самостоятелно обособена, със собствен стил и начин на живот.
Всички бастари се учудват при вида на двамата белуги, обикалящи пеш с огромни раници на гърба и ни поздравяват приветливо. Как можеш да усетиш това, ако профучиш по главния път с колата си? Отвсякъде се чува музика и хора пекат на скари специален вид хлебчета, които не сме виждали досега.
Забелязваме локално магазинче за зеленчуци, доста добре заредено и с цени 50% по-ниски отколкото на големите вериги супермаркети. Докато се чудим дали да разточителстваме и да си купим банани, фурми и сок от цвекло, изведнъж разбираме че собственикът вече е поставил на щанда от всички тези неща, като малък подарък за нас. Не можем да повярваме на жеста му и се чудим как е предусетил точно какво желаем. Странна случка, която ни прави още по-радостни.
Минаваме покрай няколкото красиви църкви на градчето. По чистите и уредени улици стигаме до неизменната намибийска забележителност – шопинг мол, където влизаме и ние, за да си доставим някои продукти.
По главната улица фучат множество коли, таксита и не малко камиони. Само че за наша зла участ, никой не си и помисля да спре. Започва се мъчително чакане, още по-обезкуражително, заради големия трафик.
Решаваме, че трябва да извървим четири-пет километра до края на града, за да избегнем колите, които обикалят наоколо и за да детерминираме, че не чакаме такси или бусче, а автостоп за отстоящия само на стотина километра Виндхук. Стратегията не помага. Вече е ранен следобед, а и на всичкото отгоре подлъгани от студа ходим цял ден без шапки и леко слънчасваме. Между другото от няколко дена страдаме от странно раздразнение и болка в скалповете, дължащо се на екстремната сухота, силните слънчеви лъчи и липсата на баня, водещи до косопад. Ако след всяко ресане на косите падат по толкова косми, може би ще се върнем в Бг напълно плешиви и вече може да се казваме на Вълшебния, а Плешивия керван. 🙂
Скритият ход в такава отчайваща ситуация е да направиш нещо необичайно, извън линията на безнадеждността, така че решаваме да се отбием до близкия магазин и да хапнем нещо на завет зад стените му. Излизаме леко подкрепени отново на главния път и тръгваме да се отдалечаваме от града, когато една кола ни спира без да махаме. Жена бастар с майка си, които са ни видели по-рано да стопираме из града, са решили да ни помогнат. Пътуват директно за Виндхук. Страшно начетени са и водим интересни разговори за какво ли не. Разказват ни как в Германия, където са били на научна конференция с мъжа си, са ги мислили в ресторантите за бедни негри, защото са си поръчвали по една порция, за да могат да пробват всичките, въпреки че те са си от богати семейство и не са черни, а цветнокожи. И са им дарявали и предлагали някакви стоки от магазините с отстъпка.
Слизаме в покрайните на Виндхук, като хората ни закарват близо до паркинга на МОЛ Груув. Въпреки че Виндхук е малък град, няма никакъв обществен транспорт и единственият начин да се придвижваш е чрез таксита. Искаме да излезем на всяка цена от града преди мръкване, така че се налага да си хванем едно. За щастие по краткия път директно до изходната точка за пътя за Ботсвана, което ни струва 60 N$ ( около 7,20 лв).
Днес обаче очевидно не ни е ден за стоп. Огромният трафик на джипове, предимно от бели, фучи покрай нас без никой да си и помисля да спира. Намираме се на ръба на планинска верига, заграждаща като калдера на древен вулкан платото на самия град. Оттук насетне започва дивотата, така че няма да имаме поне проблем с търсенето на място за спане. Молим жена с внучето си да ни напълнят една бутилка с вода, а тя се връща с плик банани и известното сушено месо билтонг, което ние отказваме разбира се. За пореден път се сблъскваме с човешката доброта, което в противоречие с липсата на късмет в стопа, ни говори нещо, но за момента не можем да разберем какво.
Вървим покрай пътя километър- два, докато стигнем до градски парк до близкия язовир Авис. Паркът е платен и забранен за къмпинг, но ние тръгваме по една от пътеките с идеята да излезем от него някъде по хълмовете на планината. Слънцето е залязало отдавна и студът пристига на талази с поривите на вятъра. Минаваме през ферма, прескачаме ограда и в крайна сметка намираме перфектното местенце на завет, зад един храст.
Денят се оказа доста тежък, студът е нечовешки и се налага да приложим един от керванджийските трикове. След вечерята взимаме един от нагорещените камъни от огнището, увиваме тениска и го пъхаме между нас, завити общо с трите ката чувала. Всичките крила на палатката са затворени и затиснати с камъни и благодарение на импровизираната “акумулираща печка” успяваме за първи път от дни да спим на топло и да се отпуснем дълбоко.
24.07.
Истината за неуспешния стоп от вчера се разкрива. Жена със съпруга си ни откарват на 40 км до летището на Виндхук, където трафикът изчезва почти напълно. Всички коли от вчера са били до близките ферми, до които работещите в столицата са се прибирали в петък вечер. Чакаме известно време на бензиностанцията на разклона. Минават само няколко тира цистерни, които знаем вече, че са с камери в кабините и не им е позволено да возят пътници, още повече пък и двама. Не искаме да чакаме дълго като вчера и затова веднага правим трика с кафето. Кпуваме си едно от бензиностанцията, още не сме си отпили и първата глътка и ни спира лека кола, която не е такси.
Програмист от полицията се прибира до родното си село за отпуската. Селото се намира след нашата дестинация – последния град преди границата с Ботсвана – Гобабис (Gobabis), където мислим да си направим необходимите ковид тестове. Толкова сме изтощени от тежките условия през последните седмици, че едвам успяваме да водим някакъв разговор с момчето шофьор. Намибия е цял един свят, най-любимата ни досега африканска държава, но същевременно и страната с най-тежки условия на живот, стигащи до критични състояния.
Момчето ни развежда из града в търсене на медицински център или аптека, където да можем да си направим тестовете, но вече е следобяд, а е и събота и всички пунктове са затворени до понеделник. Така че ще трябва да останем в Гобабис до вторник, когато ще са готови тестовете.
Разхождаме се наляво- надясно из симпатичното градче в търсене на някакво удобно място да поседнем и да си заредим батериите, да поработим по блога, но всичко е затворено заради уикенда, а и заради ковид рестрикциите.
Най-много ни впечатляват няколкото красиви в различни архитектурни стилове църкви на различни деноминации, които са обаче заключени и оградени с електрически огради, доста странно за църква… Гобабис е красиво и уредено градче, с чисти улици и подредени луксозни къщички, с приветливи градини и издаващо, че има доста голям брой африканери, които местните наричат още “боер” (Boers).
Църквите в Гобабис:
По пътя към града видяхме много диви животни – пет жирафа, брадавичести прасета, антилопи, щрауси. Момчето от стопа заявява, че това било знак че фермите са на бели, защото местните черни обикновено ги избивали. Тук свикнахме да използваме като местните разграничаване на хората по цвета на кожата, както го правят всички, тъй като в Намибия не съществуват никакви расови предразсъдъци, разделения или каквито и да е било продиктувани от това рестриктивни коннотации при употребата на думите „черен“ или „бял“.
Вече сме в региона Омахеке (Omaheke) и от тук на изток започва пустинята Калахари, населена в миналото само от бушмени. След дългото обикаляне с тежките раници се насочваме към края на града и само след километър потъваме в магично полюшващата се жълта трева. Красиви разкривени дървета се обагрят от залеза и едно от тях ни приютява под себе си. Гледаме разслояването на небето на розово-сини ивици и се чудим как ли са живели в миналото без никакви придобивки и удобства бушмените и дали ще имаме късмета да срещнем такива, живеещи по традиционния си начин.
25.07.
Днес е неделя, всичко е затворено, но ние имаме куп задачи, една от най-важните от които е да намерим къде да се изкъпем. Минаваме покрай близката до лагера постройка и както предполагаме се оказва сградата на старата болница, където в понеделник се надяваме да си направим тестовете. Пазачът бушмен ни гледа доста намръщено, но се съгласява да си оставим раниците в стаичката му, голямо облекчение за нас.
Пазаруваме си от Шопрайт малко продукти, тъй като магазина затваря на обяд и си купуваме от търговец пакистанец адаптер за намибийските контакти, тъй като е належащо да зареждаме днес всичките възможни батерии. Всички заведения, библиотеки и музей са затворени, затова се насочваме към Гоба кемп, на края на града.
Къмпингът е много добре уреден, до оградата му си пасат антилопи спрингбок и щрауси.
Ресторантът не работи, но управителката ни настанява до един контакт и ни сервира кока кола. Най-важното обаче е, че ни посочва баните и ни разрешава да се изкъпем. Горещият душ е нещо невероятно, нещо което човек може добре да оцени, само ако се е търкалял в пясъците на пустините, замразен от вечерния студ поне за седмица.
Към 17:00 тръгваме към бивака. Градът е почти празен, само няколко бушмени обикалят като сенки по улиците. Адаптацията им към модерният начин на живот не е толкова успешна както при другите етноси и племена. Живеят в ламаринени гета, наричани тук “локейшъни” или още локации и сутрин ги наблюдаваме как идват около лагера за събирачество на дърва за готвене. Интересното е, че се катерят по дърветата, но режат само изсъхналите клони, очевидно неразривната им връзка с природата си е останала и досега.
Намръщеният ни приятел бушмен е изчезнал някъде, оставяме му подарък двулитрова кола и си взимаме раниците. Палим си огън и лягаме в прегръдката на Калахари, завити с млечния път.
26.07.
Рано сутринта се изтърсваме в старата болница, но лекарката ни заявява, че могат да ни направят тест само в частна лаборатория. По-рано имало една, която била държавна и тестът струвал 650 намибийски долара (78 лв.), но сега можем да го направим само в частната за 850 (102 лв.). Отново си оставяме раниците в будката на пазача и поемаме към центъра.
Днес за разлика от вчера е страшно оживено. Хората от фермите са дошли да си вършат работа. Пълно е с богати скотовъдци хереро с кожени шапки на каубой. Жени продават домати и лук. Пред банките и аптеките се вият опашки.
Правим си набързо тестът при симпатична пълничка лекарка. Утре сутринта резултатите ще са готови. Трябва да останем още един ден в Гобабис, но не бързаме, тъй като имаме една доста важна работа. Картите памет на камерата са почти пълни и двете, а не можем да преточим снимките в таблета по някаква причина.
Влизаме в първия изпречил ни се магазин за техника. Собственикът, отново е пакистанец, облечен в курта пиджама в кафяво, има дълга брада и черна цицина на челото от молитвите и ударите на главата в земята. Изглежда като типичен фундаменталист, но се оказва много мил. Слотът на таблетчето ни се е прецакал и няма как да го оправи, но ни разрешава да използваме лаптопа му, за да си прехвърлим снимките. Разказва ни, че преди време се е ваксинирал с китайската ваксина Sinopharm и две седмици по-късно легнал на смъртен одър. Едва се оправил от ковида, който го покосил. Каза че, в никакъв случай няма да позволи на други членове от семейството си да се ваксинират.
Интересното е, че в Намибия почти никой не желае да се ваксинира, нито богатите и образовани бели африканери, нито най-бедните и неграмотни хора от гетата. Всички са твърдо против, изобщо не ги е страх от короната, въпреки че от време на време има по някой смъртен случай. Преди месец например починали едновременно шефът на Спар в Гобабис и на лоджа, в който се къпахме.
Хапваме едни пържени картофки от фургона на симпатична бяла африканерка, която изглежда като изскочила от средновековна Холандия, с мрежа на главата си и пухкаво розово лице със засмени очи. Обсъждаме на бързо вируса и ваксините с нея и продължаваме в търсене на място, където да седнем и да дозаредим батериите на телефона и таблета. Задачата се оказва нелека. В нито едно заведение не е позволено да се сяда заради мерките. Най-сетне попадаме на страхотно луксозно хотелче на южноафриканец. Човекът ни казва да си купим нещо за пиене от супера и че ще ни пусне да си починем в хотела. Сядаме на малко басейнче в задния двор до клетка с редки видове гугутки и се отпускаме след дългото ходене насам-натам. Преди да си тръгнем оставяме резервната батерия да се зарежда в хотела до утре, а ние поемаме към лагера ни, за може би последна нощ в Намибия.
28.07.
Още докато закусваме в бивака от лабораторията ни се обаждат, че тестовете са негативни и можем да отидем да си ги вземем. Стягаме на бързо багажите, минаваме през хотелчето Windpomp, за да си вземем батерията, сбогуваме с африканерката от фургона и с пакистанеца и сме готови за последните 120 км стоп до границата с Ботсвана.
Вървим пеш 7 км извън града, но всички коли са наблизо и стопът е доста труден. Напоследък чакаме по над един-два часа да спре някой и хич не е лесно. Едно такси ни качва безплатно за 2 км, до някакъв по-удобен разклон.
След доста чакане хващаме стоп за 40 км с жичкаджия, който е тръгнал да ремонтира нещо във ферма в буша. Возим се в каросерията на джипката с още няколко работника. Както във всички централни и южни области на Намибия и тази област – Омахеке, е просто безкрайни огради от двете страни на пътя. Почти всички от огромните стопанства са на бели.
Слизаме на разклона за фермата, по средата на нищото, сред високи изсъхнали треви и акации. Не след дълго ни спира мъж хереро, който е тръгнал да види жена си на границата. В началото ни пита за пари, но бързо се съгласява да ни вземе без.
Границата се оказва съвсем лесна за преминаване. Никакви проверки на багаж, въпроси и т. н.
Излизаме от Намибия след 41 дена престой в страната. Като природа, диви животни, извънземни гледки, които спират дъха и безкрайни ненаселени пространства, Намибия ни става любима държава номер едно в Африка. Въпреки тежките климатични условия в пустините, скъпотията и сравнително лошия бавен стоп, все пак се влюбихме в тази странна страна, която не прилича на никоя друга в Африка. Изминахме сигурно над три-четири хиляди километра и видяхме за първи път лъвове, срещнахме страхотни хора, въпреки относителната студеност на намибийците (сравнено с други африканци) и съзерцавахме едни от най-неземните пейзажи на планетата. Благодарим ти Намибия за космичното пътешествие!
В следващия пост четете: Керванът започва дълга пешеходна експедиция из делтата на Окаванго в страната на диаманти, крави и слонове – чудната Ботсвана.
Съобщение: Остават налични последно пет финални бройки от втората ни книга “Пътеводител за омагьосани земи”. Последните поръчки ще са с автограф и специално посвещение. За поръчки вижте ТУК.
