Източна казахстанска степ
Казахстан
Столица: Астана, но най-голям град е Алмати (преди наричан Алма Ата)
Население: около 18 млн.души, една от най-рядко населените държави на Земята – 7 човека на кв.км.
Площ: 2 724 900 кв.км. или 27 пъти по-голяма от България (9-то място в света)
Език: казахски (тюркски език) и руски
Официална религия: ислям
Парична единица: тенге, 100 тенге ~ 50 стотинки
Държавно управление: президентска република, с президент несменян от 30 години
(Нурсултан Назърбаев)
Последната съветска република, която се отделя от СССР едва декември 1991 г.
25.07.18
Още с прекрачването на границата един съвсем нов свят ни поглъща. Почти никакви коли не минават по занемарения тесен път. Сякаш всичко тъне в забрава. Наблизо не се виждат никакви постройки, къщи, хора. Тъй като пропусквателният режим на границата е толкова бавен, камион или кола минават по една, две през десетина минути. Но ето, че още първият камион натоварен с трупи дърва, набива спирачки и ни качва.
По всичко личи, че тягостното чакане и лошият стоп от Русия приключиха. Шофьорът е наполовина руснак, наполовина казах и не спира да ръси неудобни шеги. След около 20 км. спираме за вечеря в пътно заведение до първото селище. Гостилницата също е като извадена от някакво далечно минало. Две руски мамаши пльосват по една чиния с яйца и кюфтета, за по левче порцията, пред шофьорите. Ние си вземаме черен чай по казахстански, тоест с мляко и захар. Неудобните шеги за бебета, дали спим в един чувал или в два и подобни не спират. Тези зевзеци, а и цялата обстановка наистина силно напомнят главния герой от филма “Борат” 🙂 За един месец в Русия изцяло бяхме забравили непринудеността и близостта при контакт с азиатци, толкова естествено чувство, без заобикалки и учтивости.
Първият ни стоп в Казахстан с камион за дърва
Скоро се появява бусче с киргизстанци, които предлагат да ни закарат без пари чак до Алмати, на близо 1200 км. на юг, за където именно сме тръгнали. Без да му мислим много се съгласяваме, като нашите шофьори на камиони до последно ги разпитват дали наистина е без пари, притеснени да не ни метнат. Разбира се за плащането на чая и сладкото руло, които ни взеха, не щат и да чуят.
Натоварваме се в бусчето, но скоро се разбира, че трябва да почакаме друго бусче, което все още е задържано на границата. Тези киргизи са били на гости, а някои от тях и на работа в Новосибирск и сега се прибират обратно в Киргизстан. Целият бус реално служи като товарен камион, наблъскан до горе с телевизори, печки, перални и още какво ли не, закупено от Русия. Пътниците са само 4-5 човека, за които почти няма място. По всичко личи, че 1200-те километра по разбитите пътища ще са кошмарни и ще ни отнемат поне два дена нон-стоп друсане. Хубавото в Казахстан, а явно и в Киргизстан е, че абсолютно всички говорят руски и няма да имаме проблеми с езиковата бариера. Бъбрим си с хората непрестанно, но часовете бавно се точат. Към 2 през нощта вече сме смазани от умора, а от другото бусче няма и следа. Решаваме да опънем палатката на близката поляна и поне за малко да си починем в легнало положение. Към 4 часа единият от мъжете ни събужда с викове, че тръгваме. Подскачаме със сърцебиене и като в казарма сгъваме палатката за по-малко от десет минути. Изтичваме на паркинга пред гостилницата и какво да видим … от бусчето няма и следа, отпрашили са без нас. Поне да не ни бяха будили. Но всяко зло за добро, както се казва. Ако не друго, ще се наспим и утре ще сме свежи за предстоящото приключение. След 15 минути хъркаме, отново потънали в дълбок сън.
Първа нощ на казахстанска земя. Очертават се доста вълнуващи дни, ако се съди по днешната вечер.
26.07
След като си оправяме багажа минаваме през гостилницата да пийнем по един чай. От колите и камионите от снощи няма и помен, а по пътя все едно бомба е паднала, не преминава нищо. Сменяме си 300 рубли на доста неизгоден курс. Пълним бутилката си с вода от поцинкована кофа в кухнята. Умивалникът представлява ретро шкафче с огледало. От крана тече едвам, едвам вода от скрития резервоар. А мивката се оттича в кофа в шкафа под нея.
След няколко преминаващи коли ни спира дядо казах, с изцяло руски вид. Закарва ни до село Дмитриевка. В Казахстан живеят почти 25% етнически руснаци и руското влияние е много силно. Имената на селища и на улици са на руски. Въобще се усеща силно руското влияние не само в архитектурата, но и в културата като цяло.
Купуваме си хляб, домат “биволско сърце” и масло. Взима ни момче етнически руснак до несъществуващия до скоро на картите град Семипалатинск, със сегашно название Семей. Тук от 1949 до 1989 е бил най-големият ядрен полигон за подземни и надземни ядрени опити на СССР, като по комунистически това се е пазело в тайна, не само от външния свят, а и от местното население. Радиационното замърсяване е било със свръх високи стойности, в следствие на което е имало висок процент на генетични увреждания, мутации и всякакви заболявания свързани с радиацията. ООН инициира кампания за обезопасяване на шахтите и местните твърдят, че радиацията била изчезнала, даже вече ходели за риба в ядреното езеро, където имало еднометрови рибоци 🙂
Момчето услужливо ни закарва до центъра на града, където си обменяме всички останали рубли в казахски тенге. Атмосферата е замряла. Ниски блокчета, леко мръсни и не съвсем подържани полу пусти улици. Все едно има сянка от недалечното злокобно ядрено минало.
Насочваме се към една от малкото забележителности в града – къщата където е бил заточен за две години любимият ни писател Ф.М.Достоевски. Разглеждаме записките и личните му вещи. Докосваме се до бюрото му с тайната надежда някоя микро частица от таланта му да се въплъти и в нас 🙂
Руското влияние по тези земи е започнало още от 18 век, когато царска Русия, за да не остане по-назад от колониална Англия е започнала да изгражда военни гарнизони по южните си граници, в отговор на увеличаващото се английско влияние в региона. Още от тогава започва заточаването на престъпници и неугодни на царя люде из сибирските земи.
Минаваме през красивия и по социалистически уреден площад на града, където изригват фонтани под звуците на класическа музика, оградени от алеи с оранжеви цветя. Спускаме се към река Иртиш с красива крайбрежна алея и парк, където майки разхождат децата си в електрически автомобилчета с дистанционно управление. Отдъхваме с по фунийка сладолед под сянката на дърво и поемаме с градския транспорт към изхода на града, към така нареченото Алматинско трасе. Автобусчетата са малки, непретъпкани. Цената на билета е 80 тенге (40 ст.). Между другото бензинът в Казахстан е 0,75 лв/л.
Не след дълго ни спира празен тир тръгнал за Китай, за да се товари с плодове. Ще ни вози почти 500 км. до разклона, от където ние ще продължим за Алмати. Шофьорът е голям чистофайник. Камионът е почти нов, постлан е с килимчета и по нещо ни прилича на турският тираджия Али, с който ни започна пътешествието преди три години. Издухва прахта от седалките с компресор и ни кара да се събуем преди да влезем в кабината.
След град Семей редките горички напълно изчезват и се разкриват безкрайни открити пространства от равнинни степи с ниски жълтеникави треви, не свежо зелени като в Русия, но не и сухи като в полупустините на Монголия. Намираме се в Източен Казахстан, вероятната родина на прабългарите.
Интересно да се знае…
Тук преди хилядолетия се счита, че за първи път е оседлан конят и е започнал да се използва като ездитно животно. Интересното е, че казахите са един от най-късно обособилите се етноси. Преди това територията е била населявана от множество номадски племена, живеещи разделени. Консолидирането на казахският хаганат става чак през 16 в. Казахите традиционно са били номади скотовъдци.
Спираме с шофьора за късна вечеря. На масата ни донасят традиционните казахски чай с мляко, пълна купичка с масло и домашна крема сирене, салата от превкусни домати, за нас пържени яйца, а за шофьора яхния с картофи и месо. По мюсюлмански и дума не иска да чуе да си поделяме сметката.
След около стотина километра хубавият път свършва и движението става трудно и бавно, с многобройни завои за избягване на дупките. На моменти за предпочитане е да се кара по алтернативен черен път, паралелен на асфалтовия. Към 2 ч. през нощта слизаме на разклона, където пътищата ни се разделят. Забиваме се встрани, далеч от шума и се скриваме в сухите шубраци, далеч от силния вятър. Нощта е топла, с почти пълна луна и много звезди.
27.07
Заради преумората се събуждаме към обяд, плувнали в пот под прежурящото слънце. Отървахме се от мъките на сибирския студ, но сега пък идва ред на неволите с жегите, към които трябва наново да се аклиматизираме. Нямаме вода и газ и решаваме да потърсим убежище от слънцето в крайпътно заведение наблизо. Начумерена собственичка отговаря отрицателно на каквато и да е молба или въпрос, но в крайна сметка се съгласява да ни сервира картофено пюре без кюфтета и да ни напълни бутилката с вода. Минаваме до отсрещната бензиностанция, където услужлив шофьор ни напълва малко бензин без пари. Време е мъките с новия Нафтечко да се подновят. След като го оправихме от фабричния дефект (запушване с лепило на горивна тръбичка) той продължи да отказва да работи както трябва и превръщаше готвенето и дори варенето на чай в жива мъка. Всяко готвене беше придружено с кълбета дим, черни съдове и омазани с нафта ръце. Беше ред на последната възможност – пробване дали работи с бензин.
Снимаме се и се прегръщаме с общителни казахи от бензиностанцията, след което поемаме по пътя към Алмати. Не минават и пет минути и сто годишен прогнил бял мерцедес ни спира, каран от киргизстанско момче бизнесмен и автоджамбаз, прекарващ още една кола от Новосибирск към Бишкек, столицата на Киргизстан. Откриваме, че ние българите имаме общи черти с киргизстанците – любов към борбата, далаверите и фукане с ретро автомобили. Оказва се, че имат и доста негативно отношение към пътуванията, особено с нисък бюджет. Да живееш без работа е крайно неразбираемо за тях. Момчето беше искрено притеснено за нас, изразяваше съжаление и загриженост. Така и изобщо не проумя защо трябва да пътуваш, като може да си стоиш в къщи и да гледаш местата, които искаш по интернет или телевизията. А и това, че все още нямаме поне три, четири деца беше също тотално необяснимо за тях.
В ранния следобед спираме в крайпътно заведение за обяд. В местните заведения преобладават изключително месни гозби, но за разлика от Монголия изглеждат доста по-вкусни. Хапваме по салата и черен чай. Нашият човек и приятелят му излапват по две порции пелмени с месо. От съседната маса собственичката се жалва от корумпираните политици, тежкото икономическо положение, от президента и нашествието на китайците. Малко след като тръгваме, другата кола спира пред махащо семейство насред пътя. В Казахстан е широко разпространено пътуващите да спират на стоп или срещу заплащане преминаващи автомобили. Единият от пътниците се качва при нас. Започват с шофьора непрекъснато да бърборят, нещо което не престава и за секунда до слизането му няколко часа по-късно,a ние оставаме изумени от тази способност за непрекъснат петчасов говор.
Спираме на още няколко пъти. Единият път нашия човек весело поздравява двама старци и поисква разрешение от тях да си набере ябълки от градините им. После пък спираме за дини. Пътят е страшно разбит и мерцедеса почти се разпада, а на една от гигантските дупки пукаме гума.
Караме до посред нощите. Шофьорът ни започва да заспива докато говори и се налага да го сменя зад волана. На една бензиностанция нашите хора решават да останат да спят. Взимаме си раниците и се отдалечаваме от пътя през поле от трънаци. Наблюдаваме извънземно пълно лунно затъмнение, докато си разпъваме палатката. Смазани сме и към 3 ч. се трупясваме.
28.07
Въпреки изпържващата жега насред степта без капчица сянка, не се помръдваме от палатката до обяд, твърде преуморени от недоспиванията от последните три дни.
В ранния следобед поемаме към Алмати, до която остават около стотина километра. По пътя доста местни махат на всички коли, нещо като автостоп, но със заплащане. Така че естествено първите две, три коли се разочароват от отказа ни да платим. Но ето, че старче със снаха си и внуците се позамисля преди да ни вземе и в крайна сметка решава, че може да си позволи едни безплатни стопаджии за двайсетте километра до Капчагай, градче пълно с казина и резорти, покрай голям язовир на река Или. Интересува го за колко милиона тенге ме е купил Цветин, тъй като в Казахстан жените се купуват 🙂
Слизаме на разклона за Капчагай и отбиваме до голям магазин за да си купим сладолед или нещо друго. Вместо сладолед обаче си купуваме традиционна казахска юфка “беш бармак”. Докато се мотаем измежду щандовете, млад мъж се приближава и ни пита дали не сме пътешественици и бихме ли искали да ни вземе на стоп до Алмати. Още по-голяма е изненадата ни, когато виждаме луксозният джип, очакващ ни отпред. Вътре седят руснак и сърбин, завръщащи се от банкет в Капчагай.
Маршрут от този пост
Ето, че достигаме бившата столица на Казахстан, понастоящем най-големия град в страната, пазен от четири-хилядни заснежени върхари на планината Тяншан, като от омагьосани стражи. Човекът ни оставя в центъра и на раздяла притеснен, че цял ден не сме яли и няма да може да ни почерпи ни дава 5000 тенге (25 лв.) с жест, че и дума не може да става да му ги откажем. Такъв късметлийски стоп скоро не бяхме имали – да те извикат от магазина и дори да ти дадат пари. Казахите са просто невероятни хора. Така и не разбрахме, защо често други пътешественици ги описват като не толкова дружелюбни и дори, че стопът не вървял много добре. За нас, особено след Русия, ни се струва като страна на изпълняващите се желания.
Поемаме на разходка из центъра на града. Нямаме couchsurfing.com домакин и се чудим дали след като пообиколим, да не спим в парка или направо в планината наблизо. Градът се оказва страшно приятен и модерен. Направо изглежда европейски в сравнение с всички сибирски градове, които посетихме. По пешеходната улица арбат се разхождат младежи, казахски красавици по къси рокли с разпилени до кръста коси и семейства. Явно ислямът след над половин столетие комунизъм е отстъпил пред светското. В луксозни заведения всички пийват бирички и похапват шашлици. Навсякъде има паркове, фонтани и приятни места за разходка. Изобщо не бяхме очаквали такова нещо, след пост-ядрения тъжен Семей, а и след 1300 км. по разбити пътища и забравени, разпадащи се селца.
След като започва да се стъмва, а ние сме пообиколили по-голямата част от центъра, красивата руска катедрала “Св.Николай”, националната опера и балет, арбата, решаваме да опитаме wifi на Макдоналдс … и невероятно, намираме си хост за 15 минути. Скоро се возим на модерното метро, със станции с ориенталска декорация към апартамента на Аскар, казахски шемет. Оказва се, че самият той не живее там, но ползва квартирата си да приютява всички желаещи гости, при условие, че са стопаджии или вело пътешественици. Там вече весело си бърборят чешки растафарианец и двойка стопаджии рускиня и арменец. Приготвяме казахската юфка за вечеря и за пореден ден си лягаме в малките часове на нощта, след дълги разговори с другите пътешественици.
29. – 30.07
Оставаме още два дена в града с цел почивка, разходки и интернет. Бяхме решили да не си купуваме повече сим карти, поне в Казахстан и да ограничим интернета само до редките случаи, когато сме на каучсърфинг някъде.
В неделя отиваме до така наречената катедрала Зенков, претъпкана с руснаци за литургията. За съжаление е в реставрация и не успяваме да се насладим на шарените кули и кубета на втората най-висока дървена сграда в света. Продължаваме обхода по улици, носещи имена на всевъзможни руски писатели – Гогол, Пушкин и т.н. Както вече споменах руското влияние е осезаемо и руският е почти официален, което всъщност за нас е добре дошло, защото можем да разпитваме за каквото ни хрумне и да си общуваме пълноценно. Повечето хора почти не говорят английски.
Колоритния Зелен пазар
На Зеленият пазар се предлагат тонове (най-сетне евтини) плодове (кайсии, праскови, дини, пъпеши, грозде, малини, череши, ягоди – за нас крайно екзотични, след три години прекарани по тропиците). Както в Монголия има непознати млечни продукти – домашна сметана, кефир, странни сладки от сирена, кисело мляко, масло … В единия край на голямото хале пък може да се закупи от овнешко, телешко, пилешко, та до конско месо, което явно е доста консумирано тук. Постепенно стигаме до централната джамия, неблестяща с особено поразителна архитектура.
Централната джамия на Алмати
На идния ден отделяме време за националния музей, където образът на Борат, който бяхме придобили за казахите се сменя с този на страховити воини номади, не по-малко свирепи от монголците. Експозицията на юрта и предмети от номадския бит ни кара да възприемем казахите по нов идеализиран начин.
Национален исторически музей
Вечерта в дома на Аскар пристига нов гост, португалецът Сиро, с който се оказва, че имаме не само общи познати алтернативни мореплаватели, но сме пътешествали и живели по много сходни начини, включително учителстването в Китай и платноходстването из Фиджи, Вануату, Соломоновите острови. Страшно се зареждаме емоционално от срещата със себеподобен 🙂
Казахтсанки хан
Тяншан надвиснал над Алмати
