12.05.2017
Сутринта Сиуа ни извика за закуска в къщичката си след утринната молитва на работниците, всички адвентисти. Днес учениците бяха разпуснати от училище, да не би циклонът да си смени отново посоката и да се върне. Не се знаеше и дали корабчето ще оперира, но в крайна сметка дойде с малко закъснение. Големият ферибот беше се опитал да се скрие в близката река от циклона и там се бе заклещил. Освен нас на борда имаше и двойка швейцарци, с които седнахме заедно и се разговорихме. Морето беше развълнувано и се изпонатръшкахме упоени от люлеенето. Така пътуването мина бързо.
Заклещен ферибот
Интересно да се знае …
Остров Тавеуни е третият по големина остров на Фиджи. Известен е с това, че през средата му минава 180-тия меридиан, интернационалната линия, която разделя днешния от вчерашния ден, в зависимост от коя страна на линията идваш. В съвремието, за удобство целият остров попада в същия ден, но стриктно погледнато северната част би трябвало да е във вчерашния ден 🙂 На острова се среща и уникален вид цвете таджимосия, открито само тук.
Всички пасажери със слизането се накачиха на чакащите таксита. Днес заради предупреждението за циклона автобусите бяха спряни от движение. Швейцарците ни предложиха да си поделим едно такси, но тук именно пътищата ни се разделиха. Точно с това незначително решение да тръгнем пеша без да знаем накъде, вместо да се качим на такси до предварително набелязания хостел, ние си избрахме съвсем отделна реалност. В единия случай всичко вече е планирано и предначертано от теб, в другия – светът сам ти подготвя най-невероятни изненади, които иначе самия ти избягваш с точните си планове.
Гледка към Вануа Леву от Тавеуни
Тръгваме по пътя, като ни подминават всички таксита и автомобили на посрещачите. Оставаме сами. Излизаме на главния път и малко след това спираме на полуразрушена спирка за почивка. Има път към малко селце нагоре по хълма. Изваждаме Нафтечко и си правим чай. Група мъже радушно ни поздравяват. Възрастна жена идва да си поговори с нас. След няколко изречения тя ни кани да преспим в традиционната ѝ къща “буре” на брега на морето. Учтиво отказваме, но предизвикали интерес с котлончето си, не можем да не приемем наръч със зеленилки, гигантски сноп от друга полу-гола жена изневиделица излязла от буша. Решаваме да си ги сготвим за обяд. Отивам да напълня бутилките с вода от съседната къща. Млада жена с бебе и група младежи, неини братовчеди ни канят да си сготвим в тях. Приемаме и след минута сме там с раниците.
Изстискване на кокосово мляко
Къщата е бедна, със заковани прозорци заради прогнозата за идващия циклон. Цари атмосфера на спокойствие и лежерност. Бъбрим си с младежите, насядали пред къщата. Малки деца щъкат насам, натам. Момичето не ни остава да си сготвим ние, а тя ни спретва страхотна манджа – зеленилка беле (лигаво зеле) в кококсово мляко. Хората естествено, ни предлагат да останем да живеем при тях колкото си искаме. Фиджийците са толкова гостоприемни, че пътуването из страната се оказва доста бавен процес.
Младежите от къщата
Все пак продължаваме напред към главния град на острова – На(н)гара (Nagara). Тук някъде минава 180 меридиан, но така и не виждаме табела, така че се озоваваме във вчерашния ден без да разберем това. Столицата представлява градче тип село, с една улица и десетина индийски магазина, предлагащи всичко. Спираме само да се осведомим за цените на интернета. Продължаваме напред, хората ни поздравяват весело и дружелюбно. На Фиджи човек няма как да бъде темерут 🙂 Продължаваме към следващото село Сомосомо, където живее вождът на целия остров. Редуват се малки къщички с райски градини пред тях, църкви от всякакви, дори нечувани деноминации, стари колониални сгради, в които се помещават училища и традиционна къща – зала, където се събират старейшините на острова да решават наболели проблеми.
По главната улица на Сомосомо
Стара къща
Католическа църквичка
Мормонска църква
Къщи в Сомосомо
Традиционен барабан вместо църковна камбана
Продължаваме да вървим по крайбрежния път. Вече минава четири следобед и все не можем да си харесаме място за бивак. По някое време от шубраците изскачат две момчета на по 18 години, мисионери от Америка, мормончета. Носят задължителните ризи и вратовръзки, но са облечени в традиционната пола сулу. Не можем да си представим как човек маже да е мисионер на 18 години, но очевидно за хората от тяхната църква е ясно.
По крайбрежието
Докато си вървим по пътя без да махаме до нас спира раздрънкан червен автобус. Възпълничък мъжага отвътре ни подвиква на къде сме тръгнали и дали може да ни помогне. Отговаряме му, че си търсим място за палатка и той ни нарежда да скачаме в автобуса. Така се запознаваме с невероятния шофьор Аполоси и без въобще да сме планирали за днешния ден, се озоваваме на другия край на острова, в селцето Па(н)гай.
На стоп с автобус
Околовръст е зелена полянка, на която седемнадесетте (!!!) братя и сестри на Аполоси са си построили малки къщички, в които живеят със семействата си, като фактически цялото село принадлежи на тяхната фамилия. Той си паркира автобуса пред къщичката си и ни кани да му гостуваме, с уклончиви обяснения как можем да си разпънем палатката на утрешния ден, пък сега да преспим в къщата им. Запознаваме се с жена му Естер и шестте им деца на възраст между седемнадесет и една години. Нагостяват ни страхотно с приготвена по различни начини риба и ни настаняват на най-хубавото си легло, като загрижено преди това сменят чаршафите и калъфките. Уморени се унасяме от похъркванията на Аполоси, който спи с жена си в другата стая върху два шперплата. По някое време се промъкват две от децата му и се просват да спят на пода до нас. Какво му трябва на човек – достатъчно е да има ламаринен покрив над главата и голямо сърце на приятел 🙂
Пристигаме в селото
С Естер и децата
13.05
Сутринта къщата се събужда с говор, трополене, детска глъч и рев. Отивам да се обадя на Аполоси, който вече е запалил автобуса и ще тръгва за работа. Информира ни, че е приготвил тур за нас и трябва да го чакаме в 9 ч. на автобусната спирка. Такова нещо не беше ни се случвало, да си имаме частен рейс, който да ни развежда из забележителностите на острова. След закуска се позиционираме на сянка до прихлупена църквичка и заедно с двете му големи дъщери, синът му Маси и отбор малчугани очакваме автобуса. Намираме се в индийска махала и както обикновено се забелязва, че индийците са по-предприемчиви, къщите им са по-големи, има две магазинчета и дори фурна за хляб.
Нашият стопаджийски автобус
Събота е и автобусът е полупразен. Натоварваме се целия отбор и отпрашваме по черния път в посока юг. Гледките са невероятни. От време на време рейсът спира до някое малко селце или самотна къщичка и някой слиза или се качва. Понеже всички се познават това е придружено с поздрави, шеги и смях. Минаваме покрай трите туристически забележителности на острова – емблематичните водопади Таворo (Tavoro walls), Националният морски парк, в който човек може да се гмурка сред гигантски риби и акули и село Лавена (Lavena) с плажове от бял пясък и платена туристическа пътека по крайбрежието. Входовете на всяка забележителност са по около 15 лв., като за някои се изисква задължително гид и предварително записване. Ние няма как да си позволим тези атракции, така че се разхождаме за малко с децата по белия пясък, пльосваме се в кристалната вода и се връщаме към автобуса ни.
Плажът на село Лавена
Кристални води
Гледки по пътя
Обратно в нашето село децата ни развеждат из забележителностите му. Гмуркаме се в близката река и после сред коралите пред селото. Опитвам се да науча децата да се гмуркат макар и не много успешно.
Вечерта в къщата на Аполоси се събира половината село. Генераторът е запален, мощната уредба е включена и всички гледат филми на DVD-то. Разприказваме се със сестрите му и разбираме как се зараждат митовете и легендите в първичните общества. Ето пример. Според всички, на отсрещния остров били се заселили двойка белуги, които имали мъжка и женска американски игуани, които обаче избягали от тях. Те се размножавали, като снасяли яйца в дълбоките тунели под земята, но знаели да дълбаят само напред, затова тунелите били станали прекалено дълги, което пък е причината за гигантското свлачище видимо от брега. А американските игуани, които според тях били 1,5 -2 метра се разпрострели из целия остров и трябвало да идват войници от американската армия да ги избиват …:)
14.05
Сутринта започва лечебно – с промиване на раната на Аполоси. Той има тропическа инфекция, като моята от Папуа, само че доста по-голяма (около 10 см в диаметър разлагаща се плът и гной). Въпреки, че Фиджи е много по-развито от Соломоновите острови и Папуа Нова Гвинея, по необясними за нас причини местните не искат да се лекуват. Тази инфекция той я има от три месеца, в болницата са му предписали универсалното според лекарите на Пасифика лекарство за всичко и за всеки – широкоспектърен антибиотик Амоксицилин. Обясняваме му за пореден път, колко е важно да се пият правилните лекарства и да се промива раната поне два пъти на ден, но се съмняваме, че ще ни послуша.
Към 10 ч. цялото село пременено отива на църква, кой от която е. На нас ни се пада честта да посетим за първи път “Събрания на Бога” (Assembly of God). В църквичката има синтезатор и барабани. Малката задружна общност си чете от Библията и се моли със затворени очи, като почти на всяко изречение се казва “амин” или “алелуя”. Отново е денят на майката, очевидно този ден продължава да се чества със седмици. За случая има малко представление с няколко танца.
На църква
Децата не ни оставят да си почиваме, тръгваме с тях отново на обиколка с цамбуркания. Вече така са се привързали към нас, че не знаем как утре ще успеем да си тръгнем. Гмуркаме се първо за корали, после в едната река, после разходка до другата река и нататък по плажа. На връщане се засичаме с Маги и момичетата. Завършваме със скоци и задни салта в реката. Връщаме се по мръкнало. Манджите къкрят на огньовете пред къщите. Говорим си със съседите, а вътре в къщата се чува как Аполоси свири на йоника, а голямата му дъщеря пее религиозни песнички. Денят завършва с невероятната анимация “Моана”, за която големия син Маси e убеден, че е история от остров Тавеуни. 🙂
Детенце от селото
15.05
Аполоси ни звънва, че към 11:30 автобусът ще мине през село Па(н)гай на път към столицата На(н)гара и ще ни вземе. Стягаме багажа и се сбогуваме с милото семейство, които не искат да ни пускат да си ходим. Нашето автобусче пристига и поемаме обратно към западната страна на острова. Подминаваме Матей (Matei), селище на северния нос на острова, където всички хотелчета и бекпекъри са се нагъчкали на едно, барабар с летището.
Скоро сме в На(н)гара. Купуваме някои зеленчуци и продукти и излизаме пеша от града. Планът ни е да се изкатерим до езерото Та(н)гимаусеа (Tagimaucia), където цъфтят едноименните ендемични цветя, макар сега да не е сезонът. Докато търсим правилният разклон, Аполоси с автобусчето се появява и заявява, че ще ни откара до разклон, от който можем да се изкатерим до втория по височина връх на острова и да видим езерото от там. Не му мислим много и се мятаме отново на бусчето. Направо изумително, да обиколим целият остров на стоп с градския транспорт 🙂
Аполоси ни оставя в католическата мисия Уайрики (Wairiki) на 4-5 км от На(н)гара. Посрещат ни голяма църква с чудни стъклописи, колониални сгради за свещениците и сестрите и зелени поляни, стигащи до морето. Късен следобед е и решаваме да попитаме енорийският свещеник дали можем да опънем палатката на вулканичното плажче, което е част от мисията. Той веднага се съгласява, но с оглед на това, че започва да вали ни предлага да преспим в изоставения манастир до църквата. Сградата е построена 1914 г. за маристките сестри мисионерки. Настаняваме се в стая с висок таван, дървени двукрили врати с красиви сводове, стар гардероб, бюро и разпятие. Гледката от дървената тераса към морето и остров Вануа Леву е зашеметяваща. Тъй като не сме били в европейски тип сграда от кой знае колко дълго време се чувстваме изумени, всичко ни се струва безкрайно интересно и ценно, сякаш сме в стара съкровищница. Старинният дух, стогодишните шкафове, изработката на мебелите и архитектурата, манастирската кухня … Обикаляме като лунатици, прокарвайки пръсти по дървесината и солидните стени. В гардероба откриваме библиотека на английски и колекция на йезуитски списания за духовенството от 80-те години. Омагьосани сме от това място и дори не искаме да си помислим за тръгване.
Католическата църква във Уайрики
Мисията
Верандата на манастира
Девическия пансион
Манастирът пустее. Последните сестри вече от доста години са напуснали. Освен нас, една от стаите временно е обитавана от JK, пълничък симпатяга, благодетел на мисията и организатор на ръгби мачове. Но него по цял ден го няма, така че на практика сме сами с духовете на френските мисионери. Сядаме на терасата с по чаша силен черен чай и наблюдаваме залеза в пълен екстаз. Колко хубаво е отново да сме в тихоокеанска католическа мисия ! Около нас отвсякъде се образуват дъги.
Дъга от терасата
Нашата веранда
Спалнята в манастира
Исторически сведения:
Мисията Уайрики е основана през 1863 г. и е място на епични битки. Тонгийските войни доплавали тук със саловете и канутата си в опит да превземат Фиджи. С помощта на някакъв чудодеен кръст (понастоящем изложен в църквата) фиджийците спечелили битката и тържествено сготвили и изяли с хлебен плод враговете си. След това приели християнството 🙂
Сградата на пансиона към католическото училище
Стъклописи в църквата
16.05
Аполоси беше уредил сутринта да ни вземат с някакъв камион почти до върха, но заради проливният дъжд уговорката отпадна и се отказахме да се катерим, отлагайки прехода за утрешния ден. Вместо това се отдадохме на съзерцание на постоянните дъги из региона, на четене и готвене.
Аполоси взима учениците сутрин от спирката на мисията
В кухнята
17.05
В 6:30 сме на разклона за върха. JK,съседа ни в манастира, работещ в телекомуникационна компания се е разбрал да ни вземе тяхната фирмена кола, която ще се качва до кулата на върха. След час чакане ни става ясно, че времето се е разтегнало по фиджийски и нито кола, нито камион ще мине за нагоре. Решаваме да се изкатерим до върха пеша. Времето днес е хубаво. За три, четири часа би трябвало да сме горе. Първата част от черния път се вие през кокосови градини, насаждения с таро и касава.
На преход
Най-сетне достигаме същинската джунгла. Гледките са невероятни. Не щеш ли започва да ръми и докато стигнем до горе целите подгизваме. Планината се обвива в мъгла и така и не успяваме да видим нищо от отгоре. Не свикнали на температури под 25 градуса и ужасен вятър се спускаме набързо към топлината на крайбрежието. След 6 часов преход със сравнително стръмен наклон се прибираме в мисията разбити. Прасците ни пулсират, от месеци не бяхме правили планински преход. Заспиваме като трупове.
Нагоре през джунглата
Гледки от пътеката
18.05
Изпираме дрехите и закуско-обядваме. Жената, отговорничка за девическия хостел към училището, ни носи китайско зеле и домати от градината за изпроводяк. Повтаряме се, но фиджийците наистина са страхотни. Време е да потегляме към южната част на остров Тавеуни. Това се случва чак в късния следобед, заради нежеланието ни да напуснем старовремската си обител.
Старовремско кино във Вайрики
Магазин Меридиан, магазинът отварящ първи в света всеки ден (заради разположението си на 180-тия меридиан
Вървим пеша по пътя. Асфалтът скоро изчезва. Качва ни симпатичен мъж за десетина километра, до изрядно подържана зона с резорти и ултра луксозни частни вили, собственост на някакъв милионер. Фиджи, като стара туристическа дестинация е притегателен център за всякакви инвеститори, макар честно казано за близо два месеца почти, да не сме срещали туристи. Остров Лаудала (Laucala) например е притежание на собственика на Red Bull, който е построил там 7 звезден хотел за известни личности и звезди. Този остров се намираше съвсем близо до село Па(н)гай, където бяхме отседнали предишните дни.
Следващият ни стоп е с цистерна за вода, право към южната част на острова. Мъжете от камиона ни разказват, че на юг нямат потоци и източници на вода, за това цистерната пътува всеки ден да пълни резервоар с вода от На(н)гара до южната част.
Стъмва се, а и изглежда, че пак ще вали. Единият от мъжете, сериозен фиджиец, ни предлага да преспим в тях, в село На(н)гарауалу (Nagarawalu) и утре да си довършим обиколката. Семейството му – жена и четири деца живеят в правителствена къща до гореспоменатия резервоар. Настаняват ни в малко холче-антре и сядаме да вечеряме патладжанено къри и таро. Всичко на Фиджи е така лесно!
На гости в Нангарауалу
19.05
Времето е мрачно и не спира да вали. Едва късният следобед се прояснява, а за наш късмет точно тогава работниците от съседната къща тръгват с джипка към последното село от южната страна на острова – Навакавау (Navakawau), на церемония по провъзгласяване на новия вожд. В колата има място и за нас.
Караме през обширни кокосови плантации 10-15 км. Селото е доста големичко, с поне стотина къщи, построени от ламарина и шперплат, след като миналогодишните са били издухани. Децата все още учат в палатки на УНИЦЕФ в двора на училището, което е без покрив. Новопостроените къщички не изглеждат много по-надеждни.
Тръгваме наобратно пеша по черния път, наслаждавайки се на тишината и липсата на коли. Пътьом спираме до черни вулканични скали, където морската вода навлиза мощно в малка дупка и от там се изстрелва като пулверизатор нагоре (blow hole). Черният бряг, обрасъл с екзотични растения е обгърнат с микроскопични пръски и изглежда нереално. От следващото село Вуна (Vuna) ни делят 5-6 км, но нощта вече се спуска със сигурен ход около нас. По това време няма нито коли, нито автобуси, а церемонията придружена от протяжно пиене на кава, може да не свърши още часове, така че не се надяваме на нашите съседи.
Дупка пръскало в скалите
Последното селско автобусче в обратната посока ни подминава, но за наша огромна изненада спира, дава на заден ход и обръща. Няколко човека слизат, а шофьорът ни махва да се качваме. Сега пък, от къде се взе тоз откачен автобус, къде отива и защо обърна в нищото и то точно където се бяхме озовали по същото време и ние?! Стигаме почти до село Вуна и бусчето завива по другия разклон, за Навакавау. Слизаме, те отказват да ни таксуват с щедро помахване и изчезват, пърпорейки по селския път наобратно. Късмет ли да го наречем?!
От село Вуна ни качва на стоп достолепен дядка, завръщаш се от церемонията. Отива точно до нашия разклон. От тук вече ни остават само 2-3 км до помпената станция, нашия временен дом, но първата кола която минава моментално ни спира и така не се налага да вървим в тъмницата.
Уж излязохме в късния следобед, а колко много неща се случиха и колко много прекрасни картини видяхме.
20.05
Мела, жената на Брус, ни събужда със страхотна закуска – бухти и чай с мляко. Всяка закуска, обед и вечеря тя чинно готви пълни казани за седемчленното (с нас деветчленно) семейство, като не дава никой от нас да ѝ помага, дори с миенето на чиниите.
Сутринта тръгваме пеша с големия син към село Салиалеву (Salialevu), което е на десетина километра. Това е последният път на острова, по който не сме вървели или стопирали. Хващаме автобусче за няколко километра, но последните 6-7 трябва да изминем пеша, тъй като преминават през частния имот на някакъв китаец и само оторизирани хора могат да влизат. Оказва се, че всъщност цялото Салиалеву и региона около него са частна собственост. Братът на Брус живее в селото, така че ние имаме разрешение да влезем в имота.
Растението янгона или още кава
Градина с таро
Черното пътче се спуска към източния бряг, покрай градини с таро, янгона (кава) и кокоси. Салиалеву се състои от няколко къщи, като забележителното е, че селото е израснало около първата фабрика за захарна тръстика от колониално време (1814 г.), която днес е в развалини, макар старият комин и машинариите все още да са в добро състояние. Странно, че никъде не бяхме чели за тази фабрика, а ни се стори много интересна като забележителност.
Комина на фабриката
Фабриката за захар
Машинариите на фабриката
На влизане в Салиалеву
Група с деца се присъедини към нас и отидохме заедно на плажа да поплуваме. Докато Цветин се разхождаше по плажната ивица, зад която се стелеха гъсти джунгли, децата набраха гигантски листа, служещи ни за маса и от някъде изнамериха папаи и банани, така че си организирахме малък пир.
Децата в селото
Децата майсторят капани
Пир
По-късно посетихме братът на Брус и там се подсилихме с бухти и чай. Финалната част от разходката бе до водопад със скали, идеални за скачане във вира отдолу. Потеглихме обратно по дългия път към вкъщи, влачейки крака от умора. За щастие една джипка ни спести последните километри.
На гости на брата на Брус
На водопада
21.05
Днес отново валеше и подухваше хладен вятър, така че решихме да си почиваме. Освен това неделята не е никак подходящ ден за пътуване в Меланезия, всички са в църковно настроение и коли почти не се движат. Все пак следобеда слязохме до плажа да се погмуркаме сред шарените рибки. Напалихме си и огънче, да не зъзнем. Зимата в южното полукълбо започна и въпреки, че сме на 20 градуса южна ширина, при облачно време се усеща прохлада (имам предвид 20-23 градуса Целзий де :)).Вечерта всички се въргаляме по рогозките в стаята, лигавим се и се смеем безспир, девет човека на десет квадрата. Веселба.
Местна гарваноподобна птица
22.05
Време е да се връщаме в столицата На(н)гара. Работниците ни взимат с джипката рано сутринта. Сбогуваме се с Брус и Мела, още едни невероятни, сърцати хора готови да делят покрив и паница с непознати. И те като другите ни канят да поживеем с тях поне още месец, два, пускайки ни да си ходим с огромно нежелание.
Обратно в На(н)гара се запасяваме с малко храна и се осведомяваме, че днес следобед няма ферибот, защото са го закарали на поправка в Сува, след като беше се забил в камъните на реката. Ще трябва да преспим още една нощ на вече любимият ни остров Тавеуни. Тръгваме пеша към кея, за да излезем извън града, но в последния момент решаваме вместо да отидем при приятелите ни от първия ден на острова, да се усамотим на плажа и темерутски да не си общуваме с никой.
След вечеря с листа от кокос и хляб се затваряме в палатката. Отвън отново ръми. Изведнъж се чува:”Мааааги,Тиииим”. Споглеждаме се изумено, кой ли пък ни знае имената и въобще как ни е открил тук?! Нашите приятели от първия ден весело ни махат пред палатката. Точно тук е кокосовата им градина и по-рано през деня майка им ни видяла, докато събирала кокоси. Канят ни да се преместим в тях и казват, че са ни очаквали всеки ден да се върнем. Става ни много тъжно, как заради собствения си комфорт не отидохме да се видим с тях, без въобще да се досетим, че биха могли да ни чакат. Вари ни, печи ни и ние същите егоцентрици, като другите белуги, които все критикуваме 🙂 Вместо да зарадваме хората, предпочетохме да сме си сами, без подскачащи деца и тълпи около нас. Както и да е, вече беше тъмно и лагера бе разпънат, така че се разбрахме да се видим на сутринта преди ферито.
В три през нощта се събудихме за пореден път от ровещите раци под палатката, разбиващите се на два метра от нас вълни и стресът, че всеки момент реката зад нас ще прелее и ще ни отнесе в морето заради безспирния порой, който се сипеше от часове върху нас. Почти съжалихме, че не бяхме се преместили при нашите приятели. В крайна сметка го избутахме някак си до шест, когато алармата иззвъня. Поне не бяхме се наводнили изцяло.
Невероятният остров Тавеуни
