Последното табу - човешко месо

Бележка за историята на индонезийският етнос Батак

Каменна маса. Миг от преди сто години, място на необичайни банкети. В огромен казан се варят нечувани деликатеси. Във врялата вода къкри телешко с подправки, може би с лимонова трева, а между късовете бълбукат мозък, език, сърце, длани, пети на злополучно осъдения обвиняем.

Най-хранителните части се запазват за лидера на общността, от които той има честа да почерпи жизнена енергия, каквато нито една друго месо не дава. Общовалидното табу във всяка една цивилизация (или почти във всяка), тук е издигнато в сoфистициран наказателен ритуал – приема на човешко месо е позволен. Затворникът е пребит, обезглавен и разфасован на каменната плоча, по която прокарвам пръсти… Следва почерпка с месата му. Старейшините си поделят най-хубавите части.

Запознаваме се с допълнителна информация за етническата група батак, обитаваща високи вулканични региони в северната част на остров Суматра, Индонезия:

Батак били изолирани в продължение на векове от останалата част от света, включително и от съседни народи на острова заради непроходимостта на обитаваните от тях територии. Ислямът навлязъл 14-15 век с арабските търговци, но изобщо не достигнал до тях, въпреки че останалата част от Индонезия бързо преминала от хиндуизъм към новата религия – ислям. Един от първите хора свързали се с батак били холандски и немски мисионери през 19 век, скоро след като това което днес наричаме Индонезия, преминала в състава на холандските колонии известни като Източни Индии.

Преди масовото християнизиране на батак те изповядвали сложни анимистични култове. Заради уседналия си начин на живот и развитието на земеделие те успели да създадат комплексна култура и цивилизация, със собствен календар, аристокрация, жреци и писменост. Канибализмът при тях в никакъв случай не бил просто дивашка жестокост на нецивилизовани племена от джунглата. Яденето на човешко месо се разглеждало като специфична наказателна мярка срещу престъпници извършили определени злодеяния. Широката маса от хора най-вероятно не са можели да консумират такова месо. Можели са само жреците и управниците. Някои от първите мисионери също заминали безславно в търбусите на баташката върхушка. След хиляда и деветстотната година канибализмът се счита за окончателно изчезнал от тези земи, под влияние на църквата и холандската юрисдикция.

Потомците на тези канибали, век по-късно продават сувенири, разказват гордо подробностите от кървавата церемония, весело припяват християнски химни из църквичките в околността. За пореден път в възникват въпросите – Кой поставя границите, кое е нормално, за кого е нормално, на какво е способна дадена човешка общност? Нещо, от което ни побиват тръпки до мозъка на костите, за няколко десетки хиляди човека е било справедлива, полезна церемония. Това, което всъщност би трябвало да ни плаши същински, е способността на човешкия ум да следва неосъзнато и безропотно “нормите” на социума, в който живее.