Нападението на макаците, дългото гребане с кану в открито море и преминаване на границата с Малайзия

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

* За съжаление няма снимки в поста, тъй като вярното ни апаратче беше счупено в този период

07.02

Бяхме като пияни моркови от недоспиването, но трябваше на всяка цена да избягаме от ужасния Пукет. Седнахме да хапнем в едно мюсюлманско заведение, след което тръгнахме към края на града. Изпречи ни се планина и стръмен склон, по който нямахме сили да вървим в обедната жега. Започнахме да стопираме насред града. Минаваха хиляди таксита пълни с туристи, автобуси и маршрутки.

Шансът да спре някой в такова туристическо място беше минимален. Едно такси ни предложи да ни закара за 2 лв до някъде и се съгласихме. След като превалихме планината имаше разклон към самия град Пукет и целият трафик отиваше натам. Ние трябваше да продължим направо към магистралата за излизане от острова.

Таксиметърджията не говореше английски и въобще не разбираше къде искаме да отидем. Накрая започна да говори за някакви суми от порядъка на 20-50 лв и решихме тутакси да слезем. За трите километра, които бяхме изминали, изобщо не поиска пари. Важното беше, че бяхме прехвърлили планината и подминали разклона за Пукет. Докато се отдалечавахме от кръстовището една кола спря сама.

Бяха собствениците на мюсюлманското заведение, в което бяхме закусвали сутринта. На драго сърце казаха, че ще ни откарат до магистралата, близо до която беше домът им. От там стопът започна безпроблемно. Едно момче ни качи за близо 100 км до градчето Панга (Phang ga), а до вечерта успяхме да изминем още над 200 км, до провинция Транг (Trang). Запасихме се от един пазар и последния стоп ни остави на разклона за следващия национален парк с плажове Хат Чао Май (Hat Chao Mai). Беше тъмно и оставихме последните 50 км за утре.

Встрани от пътя намерихме нещо като нефункциониращ ресторант с бунгала и опънахме палатката под навеса, тъй като отново се готвеше да завали. Тук вече сме в субекваториалния пояс и няма ясно разграничени сух и дъждовен сезон, вали си по всяко време. За голяма изненада, точно преди да си легнем, се оказа че токът е бил спрял и изведнъж всичко светна. Мястото изобщо не беше изоставено, но пазачът явно беше отишъл някъде със семейството си, телевизорът в къщичката им работеше. Бяхме твърде изморени да се местим и се надявахме, че на сутринта няма да стане проблем.

 

08.02

border

В началото хората бая се ошашкаха от палатката. Жената беше се приготвила дори да бяга, но като видяха, че сме туристи се успокоиха. Събрахме багажа и продължихме към плажа. Много е странно, но противно на очакванията ни Югът е много по-беден и запуснат от Севера, с изключение на топ курортите като Пукет. Всичко изглежда занемарено.

Първият плаж изобщо не ни хареса. Пак Мън (Pak Mueng) беше пълен с тайландци на пикник и заведения за хранене. Седем километра по на юг беше самият национален парк. Вместо да влезем през входа заобиколихме по плажа и никой не ни обърна внимание. Тук беше значително по-пусто. В края на плажа имаше скалист остров свързан със сушата с тънка ивица пясък, позалята от морето. Целият беше обрасъл с тропични дървета и ни се стори много привлекателен.

Установихме се на бивак в гората. Беше невероятно красиво, но за съжаление от парка бяха решили да правят бетонна пътека около острова и група работници бачкаха недалеч от нас, съсипвайки мястото. На близо имаше и пристан, от който постоянно излизаха лодки с туристи към остров Ко Мук (Ko Muk). Въпреки че не бяхме уединени като на предишния плаж, все пак беше приятно и освен работниците почти нямаше други хора. За съжаление не успяхме да направим снимки, защото все още не бяхме минали през голям град за поправка, но планирахме след ден, два да ремонтираме апаратчето ни в град Транг.

Следобедът го проспахме. Бяхме гроги от насъбралата ни се умора от дългите стопове и нощта в Пукет. Когато се събудихме с изумление забелязахме, че морето е изчезнало. Водата беше се отдръпнала на над 500 метра и целия залив беше сух. Разни хора щъкаха и събираха миди и рачета по плажа. За първи път виждахме такъв огромен отлив. Тръгнах към морето и трябваше да вървя над 10 минути докато го достигна. Островът можеше да бъде заобиколен по суша. От задната страна на скалите стадо дългоопашати (или още ракоядни) макаци (long tailed macaque, crab eating macaque) си хапваха рачета.

Вечерта си запалихме огън в една дупка между дърветата. Бобът точно се беше сготвил, когато дупката започна да се пълни с вода и огънят да се гаси. Приливът беше дошъл с пълна сила и се оказа, че дупката е свързана с тунел под коренищата на околните мангови дървета, морето достигна почти до нас. За щастие не се наложи да се местим, водата спря да приижда.

09.02

 Нападението на маймуните

На сутринта, точно си приготвяхме закуска, когато стадото макаци се появи изневиделица от гората. Цветин беше отишъл да мие една тенджера в морето. От дървото над палатката слязоха няколко женски с малките си, а по пътеката се зададе огромен мъжкар с още десетина женски. Една по-възрастна директно се запъти към палатката и цялото стадо като че ли се приготви за атака.

Развиках се, Цветин веднага дотича, размахахме по един кол и се разбягаха, но междувременно успяха да вземат солницата. Мислехме, че ще си тръгнат, но те се настаниха на едно дърво на 20 метра от нас и явно планираха да останат там за дълго време. Дългоопашатият макак за щастие е доста по-плашлив и неагресивен от обикновения, отчасти и заради по-дребния си размер. Повече обаче не посмяха да се приближат или поне временно…

След дузина доста инфарктни сблъсъци с обикновения макак през годините сме се научили, че това в никакъв случай не е мило пухено маймунче, а е диво животно, което е най-добре да не се предизвиква.

Още като дете прескочих оградата на макаците в Софийската зоологическа градина и един ме хвана за тениската и блъсна в решетките. По-късно пак се опитах да установя физически контакт с тях и докоснах един, който точно ме подминаваше в Катманду, Непал насред площада. Резултатът беше доста силен юмручен удар в тила ми и оскубване. Друг път се разминавахме по пътя с едър мъжки, Цветин нещо му изцъка и той се хвърли към нас с огромните си кучешке зъби, но добре че хора, минаващи наоколо, се втурнаха да ни помагат. На това пътешествие из различни инидйски градове многократно трябваше да браним храната си от крадящи маймуни.

И така да се върна към нашите дългоопашати макаци. Закуската беше приготвена и седнахме да ядем, но това разбира се не остана незабелязано. Започнаха да се прокрадват към нас и скоро последва нова офанзива. Този път се разкрещяхме по-страховито и ги погнахме. Разбраха, че няма да я бъде и се провисиха по клоните на дървото над нас. От време на време издаваха много сладки звуци и гледаха с килнати главички към нас. Почти успяваха да ни прилъжат с милите си очички, но знаехме, че ако им дадем храна после целият лагер ще стане на пух и прах. Солницата ни отдавна бяха я отворили, изсипали солта и сега едно малко маймунче я дъвчеше високо в клоните.

На обед нещо задрямахме за пет минути и си отворих очите точно когато мъжкият се готвеше да влезе в палатката. Изобщо не го беше страх от нас и няколко секунди обмисляше дали все пак да не довърши атаката, но се отказа. В късния следобед, когато отдавна групата вече беше напуснала местността, решихме да се поразходим из гората зад плажа. Беше пълно с птици и се чуваха всякакви звуци.

Засякохме се, както винаги, с двама бракониери с пушки и с други местни с някакви чували и пръти. Всичко това се случваше на 200 метра от офиса на парка. Въобще не ни е ясно за какво служат тия пусти паркове освен да се строят бунгала и пътища за туристи и да вземат пари. Няма място, на което да сме били и да не е бил извършван екстензивен лов и риболов, ежедневни гърмежи и само да мръднеш по някоя по-зашумена пътека веднага се натъкваш на капани и гилзи. Отвратителна работа.

След около час, два се завърнахме в лагера, тъй като не искахме да оставаме багажа по-дълго време без надзор. Още с приближаването си личеше, че нещо се е случвало. По принцип бяхме прибрали всичко в палатката, но бяхме оставили някои неща като керосиновото котлонче, бутилка вода и бутилка нафта в преддверието, което също се затваря, но има половин педя разстояние между платнището и земята.

Макаците се бяха върнали да върлуват. Добре че не бяха се светнали как се отварят циповете, но бяха успели да издърпат от преддверието бутилките и котлончето и наоколо всичко беше в разкъсани найлони и разпарчедосана пластмаса. Големи разбойници! Трябваше спешно да сменим мястото, защото тук не можехме дори да се изкъпем в морето без да дебнем за тях. Знаехме, че нямаше да ни оставят на мира.

10.02

Оправихме багажа и се отправихме към един залив на 20 км по на юг. Още докато вървяхме през гората зад базата на парка едно глухонямо момиче с майка си ни спряха и ни закараха до плажа Хат Яо (Hat Yao). В единия край на плажа имаше няколко магазинчета, бунгала и ресторанти, наблъскани всичките на едно, а от там нататък плажът се простираше пуст километри – само гора и пясък.

Имаше невероятно красиви скали и острови. Гледките бяха неземни. Отдалечихме се от бунгалата и си устроихме усамотен бивак под дебело дърво на плажа. Туристите бяха съвсем малко и никой не идваше да се разхожда насам. Отдадохме се на събиране на мидички и наслада.

11-12.02

Налагаше се да търсим банкомат, тъй като от доста дни вече бяхме останали с 5 лв в джоба и беше време да изтеглим пари. Взехме ценните неща с нас и зарязахме лагера, по ираклийски. Хората от заведенията ни бяха казали, че банкоматът е на 15 км и се надявахме да се върнем до час, два.

Още не бяхме вдигнали ръка и един човек от ресторантчето се оказа, че тръгва към града и ни взе с него. Въпросният банкомат не работеше с чужди карти и хората ни закараха към гр. Кантанг (Kantang) на 30 км от плажа ни. Не говореха английски и ни посочиха нещо по улицата споменавайки за някакви два бата (10 ст). Слязохме от колата и се насочихме към банкомата, както си мислехме, но пред нас се изпречи широка река и се оказа, че сме на малко пристанище за преминаването й. Имаше опашка от коли и моторчета.

Железен ферибот тип платформа пърпореше към нашия бряг. Съвсем се дезориентирахме, къде са ни оставили хората и защо, явно трябваше да преминем отсреща?! Платихме си десетте стотинки такса и скоро плавахме към отсрещния бряг, където се оказа, че всъщност е центърът. Изтеглихме пари, потърсихме магазин за поправка на фотоапарата, но беше безуспешно (поради което текстът от над седмица за съжаление няма да е илюстрован със снимки). След като се запасихме с продукти за следващите дни тръгнахме на обратно. Още от пристанището ни качи един човек към отбивката за нашия плаж и не след дълго си бяхме пак в бивака. Цялата разходка ни отне близо три часа. Пресичането на реката ни дойде доста изненадващо, но нали все пак се справихме доста успешно.

Вечерта тръгнахме към красивите скали в края на плажа. Морето беше издълбало скална арка и по време на отлив можеше да се мине отдолу. Водата ни стигаше до кръста и решихме да изследваме с вървене през морето, за да видим какво има зад скалите.

Достигнахме до закътан плаж, обграден от непристъпни скали във всякакви причудливи форми. Имаше образувани пещери и тунели, които по време на прилив се пълнят с вода. Имахме чувството, че сме се гмурнали някъде много на дълбоко, но все пак бяхме на сушата. Никога не бяхме виждали такива изумителни скали. Пясъкът беше толкова ситен, че издаваше шум като от вървене по брашно. В мрака прехвърчаха прилепи и всичко изглеждаше нереално. Все пак побързахме да се върнем, защото ако приливът придойдеше щяхме да останем заклещени тук или щеше да трябва да се връщаме с плуване. Вървенето в тъмното през морето, под надвисналите тонове скали беше бая страховитичко и с голямо облекчение стъпихме на плажа.

kartinka

Картината на Цветин на пейзажа от плажа 

С кану в открито море

На идната сутрин се заехме с осъществяването на една страхотна идея, която ни беше хрумнала. Бяхме забелязали, че едното ресторантче дава под наем канута и някои туристи си правят разходка около близкото скално островче. Ние обаче решихме да се опитаме да спазарим ниска цена за цял ден и да гребем до остров Ко Либонг (Ko Libong), който беше на близо 10 км от брега.

Приготвихме си сандвичи и вода и отидохме да се пазарим. По принцип цената беше 5 лв на час, но накрая ги навихме за 12 лв (290 бата) за цял ден. Оставихме всичката електроника и ценности на съхранение при хората, ако случайно се обърнем с кануто и взехме само раничката с храна, маска, шнорхел  и компас. Много се вълнувахме, че ще ходим на остров и то нетуристически. Почти всички туристи в Тайланд си избират почивка на остров, поради което в голямата си част те са супер комерсиални и изпозастроени с хотели и резорти. По тази причина ние бяхме решили да не ходим тук по островите, още повече че корабчетата бяха на баснословни цени (някои разстояния бяха по-скъпи дори от фериботите между Канарските острови, между които често пътувахме едно време), а и всички продоволствия по островите са значително по-скъпи.

Но сега ни се откри страхотна възможност и не смятахме да я пропуснем. Морето беше спокойно. Времето безветрено. Гребеше се лесно и развихме скорост от близо четири възела. Излязохме в открито море и макар Ко Либонг да се виждаше съвсем наблизо, по средата на разстоянието почувствахме какво е да си в океана с просто кану. Най-малката поява на вълна или леко по-силен вятър можеше да се окажат животозастрашаващи. Слънцето беше много силно и ни изпържваше, макар и да се бяхме облекли и увили с шалове.

Обаче усещането да си насред морето беше невероятно. След около час и половина гребане без прекъсване достигнахме острова. Починахме си на самотен плаж и продължихме към съседния залив. Там имаше нещо като информационен център за дугонга – морска крава, често срещана из тези води. Изтеглихме кануто на брега и тръгнахме на разходка.

По-навътре минаваше тясно пътче, а покрай него имаше няколко къщички. Времето сякаш беше спряло, влюбихме се в атмосферата тук. Разходихме се около час, но трябваше да се връщаме, ако искахме да стигнем по светло. Хапнахме сандвичите на беседка на плажа и се приготвихме за отплаване. През цялото време ни се привиждаха морски крави, но така и не успяхме да ги видим в действителност.

След като излязохме в открито море се появи насрещен вятър и малки начести вълни. Гребането стана много трудно, а ръцете ни вече бяха отмалели. По средата на пътя, където човек се чувства най-беззащитен, започна да ни се вдига адреналина. Слънцето клонеше към заник и не можехме да си позволим да почиваме. По цялата брегова ивица, която виждахме, нямаше градове и ако се стъмнеше ориентирането щеше да е доста трудно без светлини.

Все пак приключението беше невероятно, запяхме „Йо-хо-хо и бутилка ром“ и се устремихме към сушата. Изглеждаше толкова близо, но си стоеше сякаш все на едно и също място. След два часа успяхме да акостираме, точно по залез. Това беше първата ни самостоятелна морска разходка в открито море и много ни хареса. Прибрахме се в палатката смазани от умора и засънувахме пиратски съкровища и призрачни кораби.

13.02

Искаше ни се да останем още, но се налагаше спешно да потърсим място за ремонт на фотоапарата, още повече, че ни оставаха седем дена до пресичането на границата с Малайзия. Тръгнахме на стоп към областния град Транг (Trang). Достигнахме отново до град Кантанг и мъжът, който ни беше качил упорито продължаваше да кара вместо да ни остави на главния път. Колкото и да му викахме, не спираше. Накрая слязохме на едно кръстовище, но вече трябваше да се връщаме над 2 км обратно. Температурата беше 35 градуса по Целзий и едвам се издържаше.

Спряхме да си починем в един интернет клуб и тръгнахме чак следобеда. Едно момче директно ни взе до центъра на Транг. В един магазин ни казаха, че трябва да пратят фотоапарата до Бангкок за поправка. Продължихме да търсим, но единственият сервиз, който намерихме, беше затворил, а следващия ден беше неделя. Явно ремонтът щеше да се случи в друг град.

Хапнахме на съботния вечерен пазар, както винаги препълнен с вкусотии и тръгнахме пеша към края на града. Минаваше осем вечерта и планирахме да спим на първото подходящо място. Както си вървяхме, лека кола ни застигна и спря до нас. Отвътре само момиче предложи да ни закара до някъде. Казахме й, че търсим място за палатка и тя много се притесни. Реши да ходи да вземе гаджето си и да ни карат до някаква гора извън града. Почакахме я на една пейка и скоро се върна.

Помощта й ни дойде страхотно, тъй като Транг е много голям град и щяхме да вървим поне два часа докато излезем. Каза, че точно се връща от Англия, където е завършила образованието си и сега помага в семейния бизнес. Много се радваше, че ще ни помогне. Откараха ни до голяма ботаническа градина на 10 км от града. Наоколо нямаше къщи и сгради и ни се стори перфектно. За наша изненада обаче момичето слезе от колата и се устреми към пазача на отдавна затворилата ботаническа градина.

Хората веднага разрешиха да къмпингуваме, като помолиха само да съберем палатката преди 7 сутринта. Въпреки, че вече сме прекарали близо два месеца в Тайланд, до ден днешен продължава да ни изумява добротата и желанието на местните да помагат на случайни, непознати хора. Настанихме се на една полянка в близост до тоалетните, взехме си по един душ и си легнахме.

14.02

Hat chao mai

Сутринта, според уговорката, рано опаковахме и прибрахме багажа си, закусихме диня, ананас и банани и тръгнахме да се разхождаме из ботаническата градина, което ни отне два часа. Имаше специални съоръжения от кули и въжени мостове на 20 м височина, които позволяваха на човек да се разхожда между короните на дърветата в джунглата, откъдето перспективата беше съвсем различна. Екваториалните гори са на 4-5 етажа и всеки етаж си има различна екосистема. Човек винаги върви из приземния етаж, а животът в короните е съвсем различен. После продължихме по бетонна пътека и по мост над специален вид блато.

Излязохме от градината радостни и продължихме стопа на юг към провинция Сатун (Satun). Искахме да посетим национален парк Му Ко Петра (Mu Ko Phetra) преди да се отправим към границата. Жегата беше непоносима и към обяд стопирането беше цяло изпитание. На всичкото отгоре и стопът вървеше доста по-бавно от обикновено. С три коли успяхме да стигнем до градчето Лангу (Langu), като последния ни стоп беше с двама военни от тайландските военноморски сили.

Оставиха ни в центъра на града, от където тръгнахме пеша към края му, чийто край всъщност изобщо не се виждаше. По пътя обаче видяхме сервиз за поправка на фотоапарати и решихме да се върнем на следващия ден. Националният парк беше на още 10 км. Семейство мюсюлмани ни качиха до отбивката за парка.

С голямо разочарование открихме, че заливът където е парка е пристанище и има една дузина къщи. Водата беше адски мътна от корабчетата и речната тиня, а тънката ивица пясък беше осеяна с боклуци. Освен това цялата провинция е предимно с мюсюлманско население и къпането по бански хич не е препоръчително. Самият парк явно беше на съседен остров, а на сушата имаше само скала и пътечка за разходки, налазена от местните младежи. Забихме се в противоположния край, до една скала, на място с малка гора и без къщи. Като цяло хич не бяхме очаровани от мястото, въпреки че в нашата част нямаше никакви хора.

15.02

На сутринта се сблъскахме с обичайните битови проблеми на пътешественика, а именно нападение на макаци, които успяха да задигнат едно манго и връзка банани и атака на червено-черни мравки плъпнали по цялата палатка. Направихме си катми за закуска и решихме да се пръждосваме. Върнахме се обратно до Лангу и прекарахме няколко часа в неуспешни опити да дадем фотоапарата за поправка. Всички ни казваха, че ще могат да го оправят само в оторизиран сервиз в Бангкок. Накрая се изнервихме, поискахме отвертчица от една оптика и го разфасовахме. После го сглобихме, след като го почистихме, като ни останаха две болтчета и една пружина, които не знаехме от къде са.

Апаратчето тръгна наново, но фокусът му продължаваше да не работи. Решихме да изчакаме още три дни, до изложбата, която организирахме в София и ако там не съберяхме пари за нов фотоапарат, щяхме да купим някоя евтина трошка. Още веднъж се извиняваме на читателите ни за дългия период без снимки, но такива са възможностите около нас за сега.

Следобед тръгнахме на стоп към един плаж на 20 км по на север, тъй като от Лангу до границата не изглеждаше да има привлекателни плажове. Планирахме да останем последните два дни на това място, след което да потеглим към Малайзия. От отбивката до плажа Хат Рауай (Hat Rawai) ни взе мъж, който през цялото време не спря да ни говори на тайландски и беше твърдо убеден, че го разбираме.

Достигнахме до дълъг плаж тип Шкорпиловци, с иглолистна гора отзад. Беше изцяло нетуристически и с доста боклуци. Единствено местни идваха да пият в гората. В сравнение с предишните места, не беше особено очарователно, но щеше да ни свърши идеална работа за отмора, пране, писане на блога и други подобни неща преди влизане в новата държава. Наблизо имахме обществена баня и тоалетна, беседки и магазинче. Настанихме се в един див участък на гората.

16 – 17.02

На следващата сутрин още нямаше 7, когато се събудихме от поредната дивотия. Един клошар точно ни беше прибрал двете бутилки с вода от отвън и се отдалечаваше с ведра стъпка. Цветин хукна да го гони полу в просъница и си ги възстановихме. С изключение на това двата дни минаха много спокойно.

Едно семейство от съседната къща идваше от време на време да си „говорим“, на езика на жестовете предимно. Нещо като охрана мина и ни предложи моторчето си, ако искаме да ходим на пазар. А преди това човека от близкото магазинче беше дал на Цветин колелото си да отскочи до селото за зеленчуци. Единственото неприятно беше, че водата в морето беше плитка до безкрай, почти вряла и мътна от тинята от множеството вливащи се в него реки и плуването беше почти невъзможно.

 18.02

 Дойде и последният ни ден в Тайланд. Насочваме се към границата, където ще преспим и утре преминаваме в Малайзия. Стопът потръгва идеално, въпреки липсата на коли по пътя. Още първата кола, която ни подминава, спира и ни откарва до главния път. След още три стопа достигаме град Сатун (Satun), областния град на провинцията. Разклонът, където ни остави последния човек, минибус извън работно време, като шофьорът ни купи дори варена царевица е всъщност на 10 км извън Сатун.

Малък, рядко използван, граничен пункт има само на 20-30 км от селото, в което сме и тъй като все още е ранен следобед отиваме на интернет клуб. Имаме много работа по последните детайли покрай изложбата, която организираме в София и прекарваме близо 4 часа в клуба. След като  вече се е разхладило се насочваме към границата Ванг Келиан (Wang Kelian). Смятаме да преспим в национален парк Тале Бан (Thale Ban National Park) на едва 3 км от граничния пункт и утре сутринта да влезем в Малайзия.

Сама жена мюсюлманка ни взима за 10 км, а след това ни качват военни граничари до самия вход на парка. Тъй като направо подминават бариерата, където се предполага, че трябва да закупим билети на стойност 10 лв (200 бата), не се налага да плащаме. Рейнджърите от парка са много мили и ни посочват къде да си опънем палатката.

В блато, заобиколено от гъста тропична джунгла, са построени дървени мостици-пътеки и обширни навеси-беседки за наблюдение на птиците. Опъваме палатката в една такава беседка насред водата и се отправяме на вечерна разходка. Гората е изпълнена с нощни звуци, жаби крякат от блатото, какафония от насекоми, геконите цвърчат… Изумяват ни гигантските дървета, високи по 30-40 метра, гладките им причудливи стволове, масивните лиани. Джунглата е дом на 8 вида тукани и птици носорог, диви котки, питони, кобри и какво ли още не. Последната ни нощ в Тайланд е приказна.

19.02

Сутринта си правим двучасова разходка по единствената пътека в парка. Краткият преход се оказва неочаквано екстремен. Нападнати сме от пиявици и по стъпалата ни шурти кръв от незабелязано пробитите дупки. Тропичните пиявици са навсякъде из влажната гора и пропълзяват неусетно по оголени участъци от тялото. Най-глупавата идея е да се разхождаш по сандали из джунглата.

Досега горите, в които обикаляхме бяха значително по-сухи, но с приближаването до екватора това се променя и тук вече пиавиците изобилстват. Не след дълго, на 20 см от нас се стрелва двуметрова черна змия, на която за щастие виждаме само опашката. Гъмжи от живот, маймуни, гущери, всякакви насекоми. Разходката завършва със сблъсък с макаците.

Едър мъжки се почувства застрашен, тъй като излизаме от гъсталака изненадващо и с оголени кучешки зъби започва да заплашва и крещи, слизайки бавно от дървото. Цветин грабва един прът и това го възпира. Цялото изживяване отново ни накара да преосмислим подготовката за следващата ни експедиция, която планираме – седмица в обширния национален парк Теман Негара в Малайзия. Ще се наложи да закупим ризи с дълъг ръкав, гумени ботуши, шапки и друга екипировка.

След като разглеждаме центъра за посетители на парка, се отправяме към границата. Чакаме близо час докато някой ни вземе за оставащите 3 км. Границата е доста замряла с минимален брой преминаващи. Има малък неинтригуващ пазар. Всяка неделя от тайландска страна има голям пазар за всякакви стоки и тайландци и малайзийци могат да преминават свободно в двете посоки.

Обменяме малко тайландски батове в малайзийски рингити на не твърде изгоден курс и се насочваме към имиграционното. Процедурата по влизането  е кратка и безболезнена и скоро крачим по малайзийска земя с печати за 90 дневен престой в паспортите. Българските граждани са безвизови и имат право на 3 месеца престой в държавата. След два невероятни релаксиращи месеца, в които напълно се възстановихме от тежките пътувания из Пакистан, Индия и Мианмар, напускаме Тайланд, държава която си остава любима за нас.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s