Река Паранг
26.08.2015
Последен ден, в който ще си почиваме преди финалните седем дена от прехода. Цял ден плажуване както подобава, въргаляне по пясъка, четене на книги, къпане в една лагуна с малко по-топла вода. Не е за хвалене, но дните без нормална баня вече надвишават десет. Единственото, което човек може да направи, е да се позамие тук-таме набързо. Известно е, че тибетците не се къпят с месеци, но едва сега напълно ги оправдах. Просто е невъзможно. Дори август, най-топлият месец, е коварен.
Езерото с най-високи върхове в региона
На плаж на 4500 м. надморска височина
Цо Морири
Експериментирах в жаркото обедно слънце да си измия косата и за малко да съжаля. Подухна лек ветрец и тъй като температурата на въздуха всъщност е много ниска, въпреки палещите лъчи на слънцето, главата ми се изстуди и заледи за секунди. Трябваше да си увия вълнен шал и да се скрия в палатката. В същото време лицата ни вече бяха изгоряли и станали червени като домати. Така че въобще не е учудващо, че местните хич не са любители на къпането.
Номадски мебели
В късния следобед прибрахме лагера и извървяхме още три часа до края на езерото. Излязохме на широко плато и след като слънцето залезе, се изви ужасно силен вятър. По случайност намерихме номадско каменно убежище, вкопано половин метър в земята, но дори и там едвам успяхме да опънем палатката. В убежището имаше каменно огнище и с огромни усилия успяхме да си сварим малко вода за нудъли. Въобще не знам как оцеляват тези хора тук?!
Убежище против вятър
27.08
Днес преходът минава през камениста, чакълеста пустиня. През по-голямата част от времето няма пътека и се върви през пустoшта, без капчица сянка. Пред нас се вижда и целта ни за деня, подножието на планина, затваряща платото на езерото и пустинята. Още докато вървяхме покрай брега на езерото вчера, въпросната планина изглеждаше на не повече от час, а пустинята между южния бряг на езерото и планината изобщо не се виждаше. Абсолютно невъзможно бе да се прецени дистанцията. Всичко изглежда съвсем близо, а всъщност отстои на часове вървене.
Река Паранг
След близо 4 часа достигаме точката за къмпингуване. Пред нас е река Паранг (Parang Chu), която е препоръчително да се пресича преди обяд, тъй като следобед нивото й значително се покачва. Надолу по течението на реката са зимните лагери на номадите Чангпа, а още по на изток реката влиза в Тибет. Следващите три дена ще вървим нагоре по течението, докато достигнем прохода, делящ ни от щата Химачал Прадеш и след който преходът ни завършва. Вечерта времето е тихо и безветрено и прекарваме една доста топла нощ.
28.08
Сутринта, докато се оправяме, ни подминава огромна група с германци, идващи от обратна на нашата посока. Тръгваме по-късно заради дългите приказки. Пред нас е първото по-сериозно изпитание от прехода – пресичането на река Паранг. Като ориентир да видим откъде точно се минава ни послужи и немската група. В този сезон водата е най-малко. Стига едва до над коляното, но изглежда доста страшничко. Реката се разделя на множество канали.
Река Паранг – смееш ли да я пресечеш?
Целият регион е в ситни камъчета натрупани като наноси и водата успява да прокара доста дълбоки канали, като дъното изобщо не се вижда. Бреговете на каналите са стръмни. Правиш една крачка и пропадаш директно, но за щастие самите канали не са по-широки от 3-4 метра. Най-лошото е, че водата е абсолютно ледена и краката ти замръзват за секунди.
При пълноводие, според мен е невъзможно да се мине. Сигурно стига до гърдите, а си личи, че през пустинята, която преминахме вчера, също текат тонове вода и езерото се оттича натам. Въобще целият регион се превръща в стотици поточета, течащи наоколо. За това се препоръчва преходът да бъде правен след средата на август, до средата на септември. Преминахме по-лесно и бързо отколкото очаквахме и след като си размръзнахме краката, продължихме напред. Повървяхме си още 5-6 часа нагоре по реката преди да установим лагер.
Трудно се върви по наносите от камъни
Река Паранг е една от най-забележителните, които сме виждали. Тече разделена на множество канали прокопани в наносите от дребни камъни и чакъл и цветът й е нереален. Представете си най-светлото небесно синьо, което сте виждали и после как някой сипва хиляди тонове кофи мляко във водата. Горе долу ще добиете представа що за извънземен цвят има тази река. От двете й страни се издигат светло кафяви пясъчни скали, а зад тях огромни снежни върхове. Вървим за пореден ден през сънуван пейзаж.
От днес нямаме карта на прехода, но паралелно с нас се движи група от двама 18 годишни тийнейджъри с коне, гидове и готвачи, така че освен на описанието на маршрута, което си бяхме изпринтили, се осланяме и на тях. Следобеда си намерихме малка полянка до реката с причудливи пясъчни образувания, надвиснали над нея, и опънахме палатката.
Причудливи скални образувания
29-30.08
Следващите два дена вървим по долината на река Паранг. Пейзажът става все по-нереален и човек все се пита дали не е попаднал в някакъв причудлив сън. Колкото по-нагоре вървим, става все по-лунно, дори лишеите и мъховете изчезват и скоро зеленият цвят остава само далечен спомен. На ден вървим по около 6 часа средно и, въпреки че няма съществени изкачвания, е много уморително, тъй като пътеката е цялата в камъни – ту речни кръгли, ту остри парчета скали, ту едър чакъл. Ако човек е с кецове или сандали, както е в нашия случай, е доста тежко.
Нагоре по реката
Нощите са студени или по-точно ледени и спим с якета, панталони и всичко каквото имаме. В момента, в който слънцето се скрие зад върховете, настава ледена епоха, а сутрин, преди да е огряло палатката, ставането ни е доста болезнено. Едната сутрин четири огромни гарвана ни наобиколиха и ни изнесоха страхотно шоу – преследваха се, крякаха и грачеха, пикираха над главите ни.
Върхове близнаци
Проходът Паранг Ла в далечината
На 30-ти следобеда достигнахме базовия лагер. Мястото е страховито, някак си не е за хора. Последният проход, който ще преминем, се издига над нас. Огромен леден език се спуска от върха му. Целият е покрит със сняг. Това е и най-високия проход, който сме преминавали – 5600 м.н.в.
Паранг Ла
В лагера са и тийнейджърчетата, които всеки ден едвам успяват да се довлекат до къмпинга. Едва завършили училище се зачудили какво да направят вече пълнолетни и решили да се изтупат в Хималаите, без никога да са правили каквито и да са преходи. И аз не знам с какъв акъл от туристическата агенция пък са им препоръчали този преход, като подходящ за начинаещи (индийски хумор?!).
Камари сняг и лед
Гледаме как се препъват полумъртви всеки ден, направо живи да ги ожалиш, но все пак колкото и невъзможно да изглежда, успяват да стигнат до уреченото за деня място. След това обикновено припадат в палатката си и се натъпкват с хапчета за главоболие, стомашно разстройство и други такива.
Ледникът
Вечерта от прохода слязоха четирима холандци, които пък бяха пълна противоположност на туристите, които бяхме срещали до сега – без гид и коне, направо си легнаха под открито небе на минусовите температури, разбира се в някакви космически чували. Успокоиха ни, че ще минем прохода по кецове без проблеми 🙂
Смелите холандци
В 7:30 вечерта вече сме в чувалите и се унасяме в сънища, очаквайки големия ден с изкачването.
31.08
Ставаме в 4:30 сутринта, тъй като трябва да стартираме не по-късно от 6. Слънцето ще огрее леда към 7:30 и ще направи изкачването екстремно трудно, така че имаме съвсем кратко време да издрапаме по стръмния леден език. Всъщност изкачването става отстрани на езика и по-късно през една ивица от гола земя, непокрита с лед. Проблемът е, че по тази кална земя шурват реки от топящ се сняг, който омеква и започва да пропада. За това единствения ни шанс е да минем стръмното докато всичко е заледено.
Ранно тръгване
В 6 сутринта поточетата са замръзнали, пръстите на ръцете и краката ни са заледени и кожата на лицето щипе. Трябва да е поне към – 7 градуса по Целзий. Успяваме да се изкатерим на върха на ледения език точно когато първите лъчи на слънцето го огряват. Следва плато с твърд сняг, през което е лесно да се върви и финални 100-200 метра с доста сериозен наклон, точно под прохода.
Нагоре
На финалната отсечка снегът вече се разтапя с голяма скорост и вехтите ми кецове започват да пропускат. Цветин е с гумените си ботуши и няма такъв проблем. След общо над 3 часа катерене достигаме до шарените знаменца на прохода Паранг Ла (Parang La). Имаше един момент, в който въобще не бяхме сигурни кое точно е проходът, но съзряхме точно тези знаменца и се ориентирахме.
Преминаването от другата страна е много емблематично за нас – напускаме Ладак, след точно два месеца вървене през планините. С това горе долу завършват и хималайските ни странствания. Започва едно дълго слизане, но не по-дълго от седмица, към равнините и изненадите на същинската Индия. Утре завършва и последния ни планински преход за следващите няколко месеца. Започва едно съвсем ново и различно приключение.
На финала
От другата страна на прохода
Относно слизането от другата страна на Паранг Ла, оказва се нечовешко. Няма капчица сняг, защото е южен склон, няма дори вода. До където погледът ти стига се виждат безкрайните Хималаи. Слизането е адски стръмно по камънаци и чакъл, а и през 10 метра човек се подхлъзва или си удря глезена в някой камък. След около два часа пързаляне по камънака слизаме до дъното на долината, където тече малко поточе. Оттук се продължава с лек каньонинг още час през тясно дефиле с отвесни високи стени. Добре, че спряхме за обедна почивка и чай два часа, за да се възстановим за последната част.
Гледка от близкия връх
Конче
Обедна реанимация
Както тясната пътечка си върви през каньона изведнъж завива към тесен процеп в скалите и малка серпентина със стотици завойчета ни отвежда на върха на стръмната урва. Тази огромна заобиколка с изкачване до върха на скалите, образуващи каньона е, защото по-надолу каньона става непристъпен и не позволява прокарването на пътека. Отгоре скалите образуват плато с полянки и изворчета и ние спираме да пренощуваме тук. Появата на зеленина е нещо ново за нас и се чувстваме все едно сме попаднали във Вавилонските градини, при все че растителността се състои предимно от ниски, бодливи храстчета и къса тревичка. Даже успяхме да си запалим огънче със съчките от храстчетата и да си направим чапати. За късмет имаше и кравешки изпражнения.
Каньонът, по който се изкачихме
01.09
Тъй като това е последният ден от Хенри Дейвид Торовския ни живот в дивото, не бързаме да извървим последната отсечка до село Кибер. Тръгваме чак следобед. По пътеката се нижат конете на голяма група, идваща след нас. Доста след останалите върви коняр с едно катърче, което отказва да се движи и конярът е принуден да го бута нагоре по склона. Не щеш ли катърчето просто се сгромоляса на пътеката и от устата му закапа кръв. Човекът го разтовари и забелязахме, че по цялото му тяло има рани от търкането на каишите, самара му е бил толкова пристегнат, че може би не е можело да диша. Конярът ни каза, че не е могло да понесе студа и нечовешките условия на прохода и се е разболяло.
Не след дълго го изправихме и започна да пасе, горкото беше и съвсем хърбаво. Има малко неща, които ме изкарват от равновесие и едно от тях е несправедливостта към животните. От тази гледка направо ми причерня от яд. Претоварват животните с тонове глупави багажи и ги карат да вървят през непосилни за тях места, където няма паша с дни. На всичкото от горе не им дават почивка и въобще не се грижат за хилядите рани, които им причиняват.
Исках да удуша конярите малоумници, които не мога да разбера, защо за пари и душата си продават. Но най-вече бях бясна на отвратителните туристи, които си гледат само кефа и не им пука за нищо. Знаете ли какво носеше катърчето – шезлонгите на глупаците. Що за планинар се изкачва на 5000 м. в Хималайте и си носи шезлонг?! Не стига, че не могат да си носят раниците, ами трябва и да пият сок от манго и да хапват крем карамел, още повече че мангото е нещо, което местните тибетци не са и сънували.
Просто не можете да си представите какъв товар носят клетите животни: касетки с домати, с натурални сокове, кори с яйца и какво ли още не … Един турист е обслужван обикновено от шест коня, гид, коняр, готвач, а понякога и помощник. Опъват им палатките, после им ги сгъват и като пристигнат в лагера след конете, веднага им сервират сокче и снаксове. До сега си мълчах, защото в крайна сметка всеки може да прави каквито си иска малоумщини, включително и да пренесе тъпия “комфорт” от апартамента си на най-красивите тибетски пасища. Но това да го правиш с цената на измъчване на кончетата, ми се струва адски гнусно и срамно. Не мога да разбера защо не си вземеш просто най-необходимата храна и ако си такъв повлекан, че не можеш да си вдигнеш раницата, да наемеш едно или две кончета, които да носят малко багаж.
Но не, трябва да си ям плодовата салата на стол насред едни от най-суровите планини … Направо ми се повръща от такива хора. Интересното е, че никой не прави такива неща из Алпите или европейските планини … Надявам се само катърчето да се оправи, собственикът му каза, че няма да му слагат товар докато не се възстанови, а и за щастие утре е и краят на прехода им.
Керванът с кончетата
Продължихме яростно към върха на хълмовете, като лагерът на групата беше малко по-нагоре и трябваше да помогнем на коняра да занесе скапаните шезлонги до горе, тъй като наоколо нямаше друг жив човек. Това ще да е някакъв тънък божествен хумор … точно хората, които най се възмущават от този тип експедиции, да трябва да носят шезлонгите 🙂 Какво да се прави, странна ирония на съдбата…
Каньонът преди село Кибер
Слизането до селото се оказа доста продължително и пак по подхлъзващите кръгли камъчета. Прасците ни бяха много натоварени след вчерашния девет часов преход и пристигнахме в селото размазани в късния следобед. Намирахме се в долината на река Спити (Spiti Valley), щата Химачал Прадеш. Хълмовете са покрите със зелена трева и се виждат доста ниви. Архитектурата в селото прилича на ладакската, но със собствени характеристики – около прозорците има боядисани гигантски черни правоъгълници и повечето рамки са ярко сини. Река Спити тече покрай границата с Тибет и населението отново е тибетско. Ще ни трябват още няколко дена, за да слезем до равнините, но вече ще сме на стоп.
Красиви скали
Целият този сблъсък с новото място и хората ни действа шоково. Отново не знаем къде се намираме и какво се случва. След 20 дена без следа от цивилизация, хората, пътищата, колите ни действат объркващо, въпреки че регионът се води изключително отдалечен и неразвит.
Първи бивак сред зеленината
В селото всички събират грах от нивите и го продават на индийските посредници, дошли с камиони да го изкупуват. Отворен магазин няма и малко след селото опъваме палатката и си сваряваме последните нудъли. Слезли сме на 4200 м., но нощите все още са студени и се налага да спим с якетата. Да се надяваме, че до два, три дни ще сме слезли на по-топличко 🙂
Кемп до нива близо до село Кибер – открий палатката! 🙂
02.09
Хващаме си стоп до манастира Кий (Kye Monastery) на 7 км. под село Кибер. Манастирът се води най-големия в долината Спити. Едно малко уточнение за регионите, които изповядват ваджраяна (тибетски) будизъм и в които сме били до сега: В щата Кашмир това са областите Ладак и Занскар; силно близко родствени в щата Химачал Прадеш са областите Лахул, Спити и Кинор (Kinaur), като последната ни предстои да посетим по пътя ни на юг.
Село Кибер
Областите в Химачал също имат много близки черти, но въпреки това всеки един от гореизброените региони си има свои собствени културни особености. Хората от Спити не излизат много, много от долината и веднага се забелязва разлика с ладакците. Тукашният диалект е и по-близък до тибетския. Прави ни впечатление, че се усмихват повече и изглеждат много по-весели и разговорливи.
Манастирът Кий
Манастирът и храмовата част не са много големи, но забележителното е, че главният Лама е деветнадесето прераждане на Лотсава – “Великия Преводач”, много ключова фигура в тибетската история, където се разказва, че Лотсава по име Ринчен Зангпо заедно с още двадесетина монаха бил изпратен в долината на Кашмир да получи наставления и учения, тъй като в тази част на Тибет будизмът бил западнал. По онова време Кашмир бил процъфтяващ център за будистки учения. Пътуването тогава (X век) било дълго и пълно с опасности. Само двама оцелели. Единият от тях – Лотсава се завърнал 17 години по-късно за да възкреси и разпространи будизма на ново. Манастирът Кий, както и другите манастири в Спити, били основани от него.
Докато разглеждахме наоколо, в манастира се снимаше филм. Темата беше за тибетците в изгнание. Заговорихме се с главната актриса, тибетка, която избягала като малка в Индия. До ден днешен не се беше виждала с майка си, която все още пребивава в Тибет. Учудващо беше, че режисьорът беше китаец, живеещ в Лондон. Сигурно след този филм повече няма да може да стъпи в Китай. На обед ни поканиха да ядем със снимачния екип, които си бяха направили полева кухня в манастира и готвеха с казани. Това ни беше първото ядене със зеленчукови манджи от двадесет дена и изядохме тройни порции от картофите с млечен сос и броколи и нахут в портокалов сос. Сигурно не бяха виждали туристи да се тъпчат така.
В разгара на цялата лудница, която цареше, достойният за най-голямо внимание човек, оставаше незабелязан. Един дядо на преклонна възраст беше седнал в стаята с огромното молитвено колело и не спираше да го върти с часове, като си бъбреше мантри под нос. Беше си сложил и ръкавица, да не му излизат мазоли. Цареше наистина много автентична обстановка. В кухнята пък един монах правеше фигури от тесто, които щели да използват в някаква церемония. На покрива на манастира се мъдреше огромна розова торта от цампа (брашно от печен ечемик) с неизвестна цел. А в училището не спираха да напяват сутри.
Най-важният човек в манастир Кий
След интересното посещение слязохме пеша до селото под манастира, но никакви коли не минаваха и се наложи да чакаме бая. Накрая се отказахме и се наложи да вървим пеша към Каза, областния град на Спити, който е на около 12 км. от селото, в което се намирахме. Не бяхме вървяли и 10 минути и ни спря едно пикапче. Натоварихме се в каросерията при един фризер, който заплашваше да ни премаже на всеки завой. Но накрая стигнахме успешно до Каза.
Традиционна къща в село Кибер
Първата ни работа беше да си оставим раниците в една закусвалня и да обиколим градчето. Напазарувахме, като естествено накупихме колкото можахме плодове и направо получихме витаминозен шок. След това се опитахме да потърсим интернет и собственика на един хотел, в който питахме за посоките, ни покани да използваме собствения му лаптоп. Стъмни се и нарамихме раниците, като мислехме да излезем да спим някъде извън градчето. Мъжът от хотела ни попита учудено къде сме тръгнали и след като му обяснихме ни каза, че можем да си разпънем палатката в задния им двор. Наистина страшно мил човек и отново пенджабец.
03.09
Днес трябваше да си извадим разрешителните за по-нататъшното преминаване по долината на Спити, необходими заради близостта с тибетската (китайската) граница. Този път нямаше как да ги избегнем, тъй като се движехме по шосето. Офисът беше в непосредствена близост до хотела и процедурата се оказа много бърза и лесна и нещо, което не очаквахме – безплатна.
Следобедът прекарахме в приказки с Каран, собственика на хотела, който се оказа приключенец, стопаджия от класа и успяхме да обменим професионален опит 🙂
Излязохме пеша от Каза и почти веднага ни спря едно момче за 15-20 км. Точно слязохме от колата и един джип с местни ни качи до Табо, следващата ни дестинация. Вътре гърмеше тибетска музика, всички носеха каубойски шапки. Жената до нас беше прегърнала огромна картина на Буда Вайрочана. Пътят стана черен, прокопан в гигантски пясъчни свлачища и с доста дупки. Четиридесетте километра до Табо ги пътувахме цяла вечност. Пристигнахме по тъмно и хората ни оставиха точно пред манастира, заради който бяхме дошли. В тъмата успяхме да си намерим едно местенце в нивите на манастира, доста закътано и до напоителен канал.
04.09
Сутринта доста хора минаваха по пътеката, включително и някакви от управата, но изглежда, че никой нямаше нищо напротив да сме тук. Решихме да останем още един ден и най-сетне да се посветим на хигиенизация. Бяхме слезли на 3200 м. и въздухът беше топъл. Речната вода също беше с приемлива температура. Поискахме една кофа от къщата в съседство и на една лагунка до реката се заехме с пране. За първи път успяхме и да се съблечем и поливаме с вода, вместо обичайното оскъдно замиване. Вижда му се края на тибетския ни живот.
Манастирът в Табо
Следобедът посетихме манастира, който се оказа нещо абсолютно уникално. Това е най-древния будистки манастир в Индия, функциониращ без прекъсване от създаването си до сега. Архитектурата му не прилича на нито един друг манастир, от тези които сме посещавали. Първо не е построен върху склон, а в равното. Състои се от пет храма с трапецовидна структура, без никаква украса или боя, изцяло направени от глина/кирпич.
Стенописите вътре на по 1000 години, са изцяло запазени каквито са били и боята е все още ярка, за съжаление обаче на места има щети от течове. Липсват характерните мандали и колелото на живота. Вместо това навсякъде са изрисувани огромни бодхисатви и буди. Стилът доста се отличава от това, което бяхме виждали до сега. Изглежда, че манастирът е повече музей, отколкото да е действащ. В съседство е построен голям, нов манастир, където всъщност пребивават и учат монасите.
Старият и новият манастир
След това се изкатерихме и до скалата в близост, където имаше пещери за медитация. Понастоящем май са само забележителност, изглежда, че не се ползват по предназначение. Вечерта се върнахме в палатката и открихме, че една крава ни беше изяла доматите, а едно куче беше отмъкнало бурканчето с олио 🙂
Храмове в стария манастир
Ступата на манастира
05.09
Наобед започнахме стопа надолу. Никакви коли не минават и след около 40 минути един джип с холандка и израелец ни спират. В някакъв израелски гид били прочели за съществуването на стара мумия в отдалечено село, намиращо се баш на границата. Отиваха да я видят. Странно беше, че почти никой не е чувал нито за селото, нито за мумията, дори шофьора им разкарващ туристи из региона от 15 години.
Беше в нашата посока, трябваше да се отклоним само 8 км и решихме и ние да отидем да видим мумията. Въпросното село Гуи (Gue) го няма дори на картата. Планината срещу селото е вече в Китай, Тибет. Над селото се строи красиво орнаментиран храм. Точно до него в малка постройка се помещава мумията. За първи път виждахме мумифицирано човешко тяло.
Човекът е бил монах, живял преди 500 години, внезапно спрял да яде и пие и след смъртта му тялото се мумифицирало. Това чудо спасило селото от напаст от скорпиони, които били нападнали региона. Така поне гласи текста от тайнствения гид. Тялото не е било балсамирано и е било открито сравнително скоро при разкопки. Защо не се е разложило, не знаем, въпреки че някъде бях чела, че понякога монаси са пиели по малко от някаква специална отрова, която след смъртта не позволява на тъканите да се разпадат.
Климатичните пустинни условия и липсата на влага също спомагат за запазването на тялото. В момента мумията е поставена във витрина с директен досег към светлината и въздуха и според мен няма да изкара дълго, въпреки че е като вкаменелост. На едно място до коляното забелязахме и мухъл. Невероятно е, че дори малки косъмчета и ноктите на човека са се запазили. Разгледахме я съвсем от близо и със сигурност е абсолютно истинска. Дори индийците хиндуисти се покланяха пред монаха, изумени от чудото.
Мумията
След това чудно отклонение джипът ни върна отново на главния път и след като преминахме пропусквателния пункт във военното селище Сумдо, продължаваме вече в област Кинор (Kinaur). През цялото време виждаме Тибет от другата страна, само на няколко километра. Нищо чудно, че навсякъде има военни поделения. След половин час най-сетне минава кола и ни взима до село Нако, на 50 км. Бяха ни препоръчали да останем тук и решихме да търсим място за палатката, без това вече се стъмваше. Нако е старо селище с традиционна архитектура и малко езерце. Установихме се до езерцето и полумъртви от глад, бяхме забравили да ядем през деня, се заехме да си готвим.
Бивак в село Нако
