Границата на Турция и Иран
08.04.2015
Събуждаме се от не много добър сън, но крайно щастливи, че отново сме у дома – на Пътя. Поздравяваме се със съседа бездомник и се отправяме да намерим автобусни билети до границата с Иран. Започва се (както винаги в Турция) безкрайно пиене на черен чай в малки „филджанчета”. Всички са много учтиви и тече много приятна енергия между хората. След вкусен бюрек и 5-и или 6-и чай за закуска сме готови да се качваме на автобуса до Догубаязид, градче на турско-иранската граница.
Закуска с бюрек и чай
Пътуването е дълго (над 20 часа) и целите се сковаваме. Постоянно минава стюард, който сипва кафе, чай и сок, както и дезинфекцира ръцете на пътниците с лимонов одеколон. В допълнение през нощта инспектира с фенерче дали някой не си е свалил обувките. На мен незнайно защо не ми прави забележка, че съм без обувки. 🙂
Пейзаж по пътя през Турция
След Анкара пейзажът става по-гол и суров. Всички жени ходят забулени. На една бензиностанция автобусът спира да зарежда и от него се изсипва група мъже. Започват да бъбрят, смеейки се и небрежно си запалват цигари точно до колонката на бензиностанцията.
Номадски кемп в азиатската част на Турция
09.04
Събуждаме се тотално схванати от сгърченото спане на седалката – но ни заварва азиатски пейзаж. Дърветата са малко и нарядко, а в далечината се виждат покрити със сняг планини. Съседите ни по седалка се оказват афганистанци. След 24 часа пътуване най-сетне стигаме Догубаязид, който се оказва прашен граничен град . Само странни пътници, пътуващи през границата се навъртат наоколо.
Арарат
Опитваме се да стопираме до самата границата, но накрая един чичко ни изиграва и ни взима десет турски лири (около 7 лв.), за да ни закара до там, а пък всъщност ни кара 2 мин. до центъра на града. Даваме му 6 лири след кратка препирня и продължаваме пеша към края на града. След 30 мин. вървене плуваме в пот – сваляме пуловерите и другите зимни дрехи. През нощта в Анкара беше 3-4 градуса, а в Догубазяд е близо 20. Това ни сварва неподготвени. Един турски тир ни спира и ни взима до границата. Тировете обаче чакат на огромна опашка, така че решаваме да слезем и да минем границата пеша.
Влизаме в роден Иран (първото ни пътешествие там бе през 2007г.). Извървяваме разстоянието до граничния град Базарган пеша. От тази страна също има километрична опашка с тирове към границата – изглежда ни, че чакат с дни. Обменяме 10 долара на границата и после в Базарган много уморени си почиваме на една пейка и не можем да повярваме колко големи промени са настъпили от последния път, когато бяхме тук.
Ирански пейзаж
Младите жени не носят „чадор” (типичното за Иран ислямско черно було, което покрива цялото тяло). Сега носят цветни забрадки, които закриват косите им само наполовина – нещо немислимо по улиците на този малък град преди 8 години. В допълнение колите и камионите не пускат черни вонливи газове както преди, кирпичените къщи почти са изчезнали и има много нови сгради.
Първият път когато бяхме в Иран пътувахме четирима човека с Голф двойка – бял. Колата се казваше Бялата лястовица. Когато пристигнахме на границата в Базрган трябваше да останем в града, тъй като чакахме по пощата документи за колата, които ни бяха издали на грешна бланка и трябваше да бъдат пратени на ново от България. Тогава се запознахме с Расул – великолепен човек, който преди си изкарваше парите като местен гид – заплащането, което искаше беше – „колкото решите да дадете” – като наистина го имаше предвид. За времето изкарано с него се сприятелихме – той ни четеше негова поезия и ни разказваше за Иран и Азербейджан. 🙂
Расул Джафари
Естествено решаваме да потърсим Расул и той полудява от радост като ни вижда. Помни имената на всички четирима, които идвахме преди 8 г. Прави ни разходка из съседния град Маку и ни черпи сладолед. После ни оставя на пътя и първият тир, който минава ни спира и ни взима.
С Расул при скалното градче в Маку
Шофьорът е турчин, казва се Абдуллах и по комшийски си отваряме страшен лаф. Може би леко му миришем, тъй като ни кара да се облеем в лимонов одеколон. Тирът кара изключително бавно, а пейзажите са удивителни – странни образувания в пясъчните скали и никакви дървета. Вечерта стигаме до един паркинг за камиони до Евогли на 100 км. от Табриз. Тамън си опъваме палатката и Абдуллах шофьорът уговаря единия от шефовете на паркинга да ни намери помещение за спане и ни дават огромен необзаведен апартамент с персийски килими и ключ – да се заключим – ех, колко са грижливи турците и иранците.
Абдуллах
По някое време шефът на паркинга ни донеся огромен поднос хляб, кисело мляко, храна и чай. Не знаем как да му се отблагодарим, тъй като за всичко това не иска парие израз на истинско гостоприемство. Преди лягане се изкъпваме на душовете на паркинга и Абдуллах навсякъде ни охранява – всичките тези паранои около сигурността ни страшно ни забавляват, тъй като Иран е страната с може би най-малко престъпност в света – поне със сигурност беше на първо място по този показател през 2007г.
Първо място за спане в Иран и вечеря
