13.01.2017
Петък 13! Събуждаме се в 5:30 ч. Багажът ни е приготвен от вечерта. Сварили сме си няколко сладки картофа за из път и в допълнение имаме една пушена риба, подарък от Токи катехиста. Към 7 ч. отиваме пред къщата на Джак, забелязваме че на отсрещното островче, където е къщата на Августин няма и следа от движение. Лодката си се поклаща самотна на кея.
Токи катехиста, който е един от малкото “гледачи на време” в селото, казва че знаците не предвещават хубаво време. Освен това разбираме, че Августин е ходил през нощта на риболов и сега рибата трябва да се приготви, което ще отнеме часове. Очертава се, че няма да се тръгне и днес. Това пътуване се отлага вече за трети или четвърти път по различни причини: гориво, резервни части за помощен мотор и т.н. Но ние вече сме се настроили на така нареченото “соломонско време”, според което всичко тече спокойно и закъсненията не се измерват с минути и часове, а с дни 🙂 Единственият проблем е, че сме нелегално в страната, тъй като все още нямаме входен печат, но се надяваме имиграционните в Норо да ни влязат в положението, та нали няма регулярен транспорт и придвижването е трудно.
Към 10 ч. сутринта се прибираме в къщичката си и разопаковаме част от багажа. Малко по-късно идват да се сбогуват с нас двамата старейшини Тетеки и Токи катехиста. Черпим ги чай и в разговора разбираме за проблемите на кирибатското село и местните соломонци. Появява се и Сара, жената на Августин, която заявява, че въпреки късният час все пак ще пътуваме днес. Проблемът при късното тръгване е, че обикновено следобед времето се влошава и излизат големи вълни. Оправяме набързо раниците и се отправяме към кея.
Сбогуваме се сърдечно с всички и скоро се озоваваме в лодката. Августин започва ловко да маневрира между коралите. Освен него и нас в лодката са и жена му с двете му малки деца, които са на по 2 и 5 години, четирите съседски момчета, на по 13-14 години, сестрата и племенницата на Августин, въобще екипаж от “професионални моряци”.
Адски сме развълнувани. Лодката не е предназначена за открито море, по този маршрут не минават често други лодки или кораби и ако двигателят ни спре или времето рязко се влоши, не знаем какво ще правим. Малко след като тръгваме, спираме мотора и всички започваме да се молим Бог да ни закриля, след което Августин дава пълна газ. Лодката вдига нос и отпрашваме към неизвестното. В началото караме покрай остров Буганвил. Морето не е много бурно, все пак има вълни и друса нестабилно. По-късно, далеч пред нас забелязваме голям облак и точица земя под него – остров Вела (Vella), така че имаме поне ориентир.
Подготвка за тръгване
Двигателят бучи, часовете отминават, морето и вълните се променят, небето също. Буганвил вече е изчезнал, а Вела започва бавно да расте пред нас. Приближаваме дъждовна пелена и скоро лодката се гмурва в дъжда. Капките ни шибат и измиват осолените ни от морските пръски лица. Дъждът става проливен и се скриваме под платнището на багажа. Вълните са в нашата посока, така че Августин намалява скоростта и с ловки завои сърфира по тях. Видимостта е лоша и подминаваме протока, по който е трябвало да завием, така че се налага да обърнем посоката на 180 градуса. Тръгваме назад с пълна скорост. Лодката прави скокове от по един, два метра и мозъците ни се разтрисат.
Животът на Пи
Откриваме мястото, от където е трябвало да минем. Дъждът намалява и постепенно спира. Движим се в проток между острови единият, от които е с гигантска планина с вулкан, във форма наподобяваща женско лице. Страшното отмина. Остават ни още около два часа до нашия остров – Ню Джорджия.
Земя след 7 часа друсане и подскоци в открито море
Всички сме изгладнели и децата наизваждат из под платнището гигантски пушени рибоци и ориз. Малко е трудно човек да си нацели устата с лъжицата с ориз и да преглъща, докато лодката подскача от вълна на вълна, но се справяме някак си 🙂 Скоро достигаме до острова, на който се намира Гизо, вторият по големина град на Соломоновите острови и столицата на провинция Западни Соломонови острови.
Достигаме Гизо
Решаваме да поспрем и купим някои неща от пазара. Градчето изглежда съвсем малко, но има таксита по улиците. Пазарът е на сами кея на пристанището. Пълно е с босоноги соломонци и изглежда доста по-различно от пазарите в ПНГ и Буганвил. Има и някои неща, които виждаме за първи път, като морски водорасли, странни ядки опаковани в листа и плод, който е смесица между круша и гуава. Има и доста кирибатци, повечето от които се познават със Сара и я поздравяват.
Кирибатка
Кирибатка
Накупуваме си всякакви плодове и зеленчуци за вечеря и се мятаме обратно на лодката.
Пазарът на Гизо
Минаваме покрай малко, красиво островче, на което ни казаха, че се е крил Кенеди след като японците през Втората световна война потопили кораба, на който е пътувал.
Островът на Кенеди
След около час пристигаме на Ню Джорджия. Свечерява се и бързаме да разтоварим лодката. Августин отива да докара камиончето си. Натоварваме багажа в него и поемаме към къщата му.
Камиона на Августин
Норо се води индустриален град и очакваме да видим пушещи комини и заводи, но всъщност се оказва, че има само една фабрика, която е гордост за всеки соломонец. Фабриката е за консервиране на риба тон. Градчето е замряло. Няма почти никакви големи постройки, само дървени къщички с малки дръвчета, храстчета и красиви цветя. Скоро пристигаме до къщата. От всички страни тичат съседи да ни поздравяват. Като че ли никой не се учудва на нашето присъствие и не идват да се заговарят с нас. Къщата се оказва доста голяма и приветлива, с магазинче на първия етаж. Това е семейният им бизнес.
Гледка от Норо към съседния остров
Сара ни приготвя стая с чисти чаршафи. Малко след като лудницата по пристигането притихва се трупясваме изморени, но доволни. Привиждат ни се островчета и вълни, имаме усещането, че сякаш леглото се клати върху развълнуваното море 🙂
Къщата на Августин
14.01
Събуждаме се от шумовете на къщата и детската глъч на кварталчето. Решаваме да купим сконове (малки хлебчета) за закуска и тръгваме на експедиция с две съседски момчета. Градчето е абсолютно спокойно. Хората се разхождат с бавни, поклащащи се походки. По разбитата улица от време на време мина по някое такси. За зла участ всички магазинчета за хляб се държат от адвентисти и днес, събота нищо не работи, защото те почиват. Жегата е непоносима. Климатът се води екваториално океански и е значително по-горещо от ПНГ. И тук китайските бизнесмени са завладели всички магазини. Иначе колониалниата атмосфера не се е променила много, много, просто “белият мастър” си е отишъл и е дошло времето на “жълтия мастър”. По магазините се продават предимно боклуци и то на цени два, три пъти по-високи от тези в Китай или Европа.
Улиците на Норо
С нормално ходене пеша минаваме за десетина минути целия град и стигаме до пазара, който е значително по-малък от този в Гизо. Има по-малко асортименти и е по-скъп. Срещаме отново от уникалните местни хора с руси, почти прави коси и черна кожа, за които никога не сме предполагали, че съществуват.
Пазарът на Норо
Корен таро и кокоси
Августин, който е много ентусиазиран от първия си работен ден, обикаля по магазините и купува разни неща да зареди своето магазинче. А ние през останалата част от деня се отдаваме на къщни занимания и почивка.
Вечерта се стреснахме от ентусиазирано пеене и речи през мощна уредба. Оказа се, че точна до нас има църква, отцепила се от англиканската, за която не бяхме чували никога. Последователите шептят, като изпаднали в транс и звучат доста откачено. Лягаме си късно, зачетени в каквито книги намираме наоколо.
Нашата улица
15.01
Днес ще ходим със семейството на Сара на църква. За неделната литургия църквата е пълна с празнично облечени хора. Свещенникът е лъчезарен индиец, с който се разговаряме след литургията. След това си правим разходка из града, но всичко е абсолютно пусто и замряло с изключение на няколкото китайски магазинчета, в които те неуморно висят на високите си столчета пред входовете и дебнат някой да не задигне нещо. Чувстваме се обезводнени от жегата и за утешение отиваме да пием безалкохолно и да ядем сладолед.
След обяд изчистваме голям традиционен навес в задния двор. Прекарваме останалото време в лежане в хамака и писане на блога.
Католическата църква в Норо
16.01
Най-сетне дойде деня, в който трябва да се легализираме. Понеделник е и имиграционното отвори. За наша изненада ни посреща корумпиран чичка, който вместо да ни бие така дългоочаквания входен печат, ни връчва два формуляра и ни заявява, че ако не си платим по 200 соломонски долара (близо по 50 лв.) на човек ще се обади в полицията да ни депортират, както между впрочем били направили миналата година с трима други чужденци. Недоволно измрънкваме, че всички граждани на ЕС са безвизови за период от три месеца, което сериозно разсърдва чичото. Неговият аргумент е по-силен – минали сте забранена граница, безплатно е само за дошли със самолет. А защо в интернет не е споменато нищо по въпроса, нито дори, че границата е затворена? Чичето самодоволно отговаря, че Соломоновите острови са една неразвита държава, която няма средства да си ъпдейтне сайтовете, дори правителствените и че ако от ЕС пращахме повече средства, той сега щял да си има климатик в офиса, но при това положение нямало какво да им се изисква.
Е, явно щяхме да си платим “солените” визи, а на всичкото отгоре ни изиска и билет за излизане от страната. Следващият удар дойде в банката, където ни съобщиха такъв курс спрямо американския долар, че свят ни се изви. По този курс всички цени на пазара внезапно ставаха свръх скъпи (например кора яйца 40 сол. $ – 10 лв.). Така, оставахме със съвсем незначителни средства. Разликата бе близо 40 % !!! Държавата държеше изкуствено висок курс, въпреки (или точно заради) икономическата криза, в която бе влязла заради корумпираните си политици, пионки на китайските крупни бизнесмени.
Допълнителни сведения: Преди десетина години държавата почти се разпаднала заради конфликти между различни острови (Малайта и Гуадалканал). Имало разправии между местни, които опитали да изгорят китайския квартал в Хониара и китайците. В Буганвил се обявили срещу соломонците. Наложило се да бъде извикана австралийска полиция, така наречените RAMSI (The Regional Assistance Mission to Solomon Islands) за да въдвори ред. И до днес имат представители в Хониара. Горе долу ви става ясно за каква политика и икономика става въпрос на Соломоновите острови.
Нервни се прибрахме при Августин и Сара, които от своя страна ни предложиха да ни закарат до градчето Мунда, на 20 км, където има летище и офис на соломонските авиолинии. Това обаче, по соломонски, се случи два, три часа по-късно. Както вече забелязвате, бързането, спешните задачи, неотложните ангажименти не са особено популярни концепции за местните. Все пак следобеда тръгнахме с камиона, надявайки се офисът да не е затворил вече. За щастие пътят бе добре асфалтиран и стигнахме навреме. Пистата не бе заградена и разни хора си правеха разходка по нея. В единия й край се помещаваше малка постройчица – едновременно офис на авиокомпанията и на летището. Белобрад старец по хавайска риза с готовност ни изпринти безплатна резервация за Порт Вила, Вануату за след месец и половина.
Летището в Мунда
Нашите хора отидоха до китайските магазини да пазаруват, а ние застанахме на кея, любувайки се на лагуната Ровиана пред нас. На няколко сергийки на земята се продаваха кокоси и червени, гигантски банани с много твърда обвивка. Оказа се, че са едни от най-вкусните, които сме виждали. От вътре са жълто-червени и се отглеждат тук на Соломоновите острови. Изглежда, че в Мунда имаше и нещо като наченки на туризъм, забелязахме две хотелчета и яхти в морето.
Гледка от аеропистата
На връщане, вече спокойни с резервация за полети, която всъщност не смятахме да ползваме, но с нея нямаше да ни депортират, ние се наслаждавахме на гъстата джунгла от двете страни на пътя.
Улиците на Мунда
Обратно в къщи, където все така си цареше обичайната лудница от насиращи се бебета, шумни тинейджъри и кирибатски лели.
17.01
Сутринта побързахме да свършим веднъж завинаги с имиграционното. Днес чичото беше в особено бодро настроение (дали защото току що слизаше от инспекция на китайски кораб с дървесина и щедрите китайци се бяха опитали да го омилостивят :)), но нямаше помен от вчерашното му грубо държание. Взе формулярите, изобщо не прегледа резервацията, паспортите не ги и погледна и ни би входния печат с право да стоим до датата на полета, като също така подчерта, че при съответните заплащания ще ни удължи визата за още шест месеца ( 700 сол. $). Вчера щеше да ни депортира, днес ни кани да седим 6 месеца, въобще голяма енигма са настроенията на тукашните служители.
Междувременно всички ученици от родата в Харапа бяха пристигнали, след среднощно плаване, готови да хванат днешния кораб до Хониара и да започнат новата учебна година, след дългата лятна ваканция (В Южното полукълбо учебната година започва февруари). Лелите пък дошли да гледат магазина на Августин докато е ваканцията, се готвеха да се връщат на Шортланд. Купуваха се с камари всевъзможни китайски боклуци, като по наша сметка сигурно пръснаха по около хиляда лева, за пластмасови кутийки, детски дрехи и какво ли още не. Така и не разбрахме от къде ги взимат тези пари, като никой не работи ?! Въпреки, че жителите на Соломоновите острови се водят бедни, всеки си пие количка, биричка (по 5 лв. кенчето), купува си варели с бензин за лодката и винаги има дребни за бетел. Напазарувахме и ние разни плодове и зеленчуци за къщата и се прибрахме доволни, че вече сме легални в държавата.
Следобед Сара започна да готви страхотни, екзотични манджи – риба с ананас, салати от водорасли, варена тапиока и др. Тази вечер обаче имахме специална покана от един китайски приятел на Августин за вечеря. Готвачът Чику работеше като продавач в един от многото магазини и страшно се бе зарадвал да види чужденци и то говорещи китайски, така че ни бе поканил да пробваме кулинарните му произведения. Натоварихме се четиримата със Сара и Августин на камиона.
За наша изненада се оказа, че китайската общност тук си има нещо като семеен, луксозен ресторант, чиито цени са толкова високи, че единствено собствениците на магазините идват да ядат в него. Чику, наподобяващ дундесто, добродушно мече, се засуети около трапезата и нас в радостна еуфория. На съседната маса група от безскрупулни бизнесмени също се готвеха за вечеря и учтиво ни поздравиха. Китайската култура и етика на маса са много сложни, а ние след три години безкрайни банкети в Китай ги владеехме съвършено, макар изобщо да не си падахме по разточителството и лицемерната изисканост, които често придружават подобен тип събирания. Тук не е мястото да описвам китайците, но във връзка с настоящата вечеря ще разкажа две, три неща. Първо, съвсем не е необичайно заможен китаец да покани в ресторант група от хора, дори малко познати, плащайки цялата сметка, често огромна. В момента, в който някой отправи покана за събиране в ресторант се знае, че той единствен поема разноските и ако дори само нещо леко вметнете вие за плащане, то се счита за страшно обидно и липса на вкус. Поканените обикновено са поне 4-5 човека, но могат да стигат и до над 20, като всички сядат около кръгла маса, обикновено в отделна стая, тъй като интимността е много важна. На обяда или вечерята биват поканени различни хора, с различна цел (няма нищо общо с европейското събиране на приятели в пицария) – някои от тях са бизнес партньори, от които се очаква нещо в бъдеще и трябва да бъдат впечатлени или благоразположени, други са дълбоко уважавани лидери, възрастни хора или заслужили почит, към които просто се демонстрира респект, трети са близки приятели, които са поканени от чисто сърдечно чувство, четвърти могат да са гости от други места, към които се изразява гостоприемство. Точната композиция в подредбата на хората е строго определена и също не е на случаен принцип. Събирането не трае повече от час, два, като се залага на изяждането на огромни количества разнообразни ястия и изпиване на също толкова големи количества алкохол, като в никакъв случай човек не бива да показва, че е пиян и на всяка цена трябва да се въздържи от пиянски прояви, за да не “загуби лицето си”, тоест да бъде посрамен публично. Избягват се сериозни бизнес или други дискусии, очакваните услуги или сътрудничества се обсъждат винаги извън вечерите.
За три години в Китай с Цветин бивахме канени на милиони такива вечери. Често в качеството си на любими ученици и то “бели” на шъфу (учителя). Понякога бяха просто за сплотяване на членовете на школата, друг път особено богати бизнесмени от старите ученици на шъфу ни включваха с техни партньори за пълнеж. Един път участвахме с кмета на града и топ лидери на компартията, на която се пиеше френски коняк за над хиляда евро бутилката, като жените, които не обичат алкохол си го изливаха под масата. Имаше и вечери с мафията и биячите на града, с мъдрите старчета, с калиграфите, със спортистите … Понякога за отбелязване на празници, друг път с цел тайно помиряване на враждуващи страни. Ние никога не знаехме за какво сме извикани и каква е целта на събирането, но понеже отказ на покана се тълкува като голяма обида и заради любовта ни към нашия учител, присъствахме почти всяка седмица на такива. За толкова години и часове прекарани по кръгли маси, често с едни и същи хора, въпреки че по време на самите вечери изглеждаше, че сме близки приятели, след това всъщност нямаше и помен от прочувствените тостове за братство и хармония. Никой никога не ни покани в дома си, нито да отидем заедно на разходка в парка, нито дори да изпием по едно кафе заедно. Изключвам нашия учител, с когото имахме тясна, много силна връзка. В три или четири случая, в края на престоя ни бяхме поканени на подобни вечери в домашна обстановка. Някак си не разбрахме как точно човек може да стане истински приятел с тях, въпреки че е имало не един и два случая, в които са ни помагали. След като напуснахме Китай с никой повече не сме си писали.
И така, за настоящата вечеря, познавайки китайците, знаехме че това е жест на гостоприемство, но в никакъв случай не е покана за приятелство и не бяхме твърде трогнати и развълнувани. Но Сара и Августин бяха “на седмото небе”, още повече че китайците тук са крайно затворени и расистко настроени към местните. Августин обаче беше им спечелил поне малко уважението с това, че е отворил магазин, един от малкото местни с бизнес нюх, а явно беше и надежден купувач на едро, като Чику му беше основния снабдител. Други черни хора едва ли бяха стъпвали в тайния ресторант, с изключение може би на политици, за подкупване. Все пак Чику не беше съвсем като другите китайци. Имаше нещо добродушно и простовато в него и наистина напомняше на панда. Беше сготвил седем различни ястия, имаше сервиран китайски студен чай и соломонска бира. През две минути ни питаше дали ни харесва храната, като направо се разтапяше при положителните ни отговори. Важно е също да се знае, че китайците имат някаква обсесия към храната и почти всеки случаен разговор, който дочуете на улицата е свързан с ядене (къде ще се яде, кога ще се яде, какво ще се яде и т.н.). В Китай почти никога не се пита “Как си?” Най-разпространения поздрав, когато срещнеш някой е “Ял ли си?” (Chi fan le ma?)
Тази вечер наблюдавайки хората около масата забелязах нещо, което ми стана интересно. Жълти, черни и бели, всеки един от нас си беше продукт на обществото си. Сара и Августин се тъпчеха в непрестанен захлас, в меланезийско щастие, непомрачено от твърде много мисли, стрес и измислени задачи. Те са типични представители на Океания, весели, без особено желание за цивилизационен прогрес, с голяма любов към хамаците и музиката, смешно игнорират обноските и етикета на масата. Чику, китаеца с основни занимания в живота – хубава храна, седене на стол в магазина, бизнеса, материалната култура и трупането на богатства, докарано до крайност. Никой западен богаташ не би седял на стол в магазина си по 12 часа, за да следи бизнеса си, без поне на няколко пъти през годината да излезе и усети удоволствието от това да имаш пари – да похарчи някоя и друга пара я в някой курорт, в придобиване на луксозни вещи или нещо друго. За европееца забогатяването е с цел да достигне до задоволяване на желанията или мечтите си, в търсене на своеобразно щастие. Но за китаеца, като че ли целта е самото трупане на пари, като удоволствието е в мисълта за купчината неизползваеми пари. За меланезийците нещата са прости. Ако случайно ти паднат пари (задължително е да е без много усилия, иначе целта не оправдава средствата) просто ги потрошваш възможно най-бързо за директни, несофистицирани удоволствия – кашони с бира, сладолед за цялата рода, нови тон колони, а може и дори кола, ако парите са твърде много – тогава джипове за целия клан 🙂
И така, хубаво си мислехме такива неща за хората, но тогава какви пък бяхме ние на тази маса?! Дадохме си сметка, че и ние сме абсолютни представители на европееца, продукт на средата си, особено в очите на китаеца и Сара и Августин. Белите ексцентрици, дето тръгнали да си врат носовете из всяко село със сламен покрив, да въздишат тук и там, по разни исторически сгради, да снимат птици, да се потят по разни вулкани, да се бутат из задушни джунгли пълни с опасни гадинки и куп подобни глупости. Е, поне са безобидни и симпатични, оставете ги да си лудеят … А ние с Цветин си мислехме колко сме алтернативни, преди да осъзнаем, че всъщност всички “бели хора” са като нас и ние като тях 🙂
В тайния ресторант с Чику, Августин и Сера
Прибрахме се в превъзходно настроение при родата, очакващи с нетърпение разказа за “що е това ресторант”.
18.-20.01
Следващите три дена прекарваме основно в къщи. Вън се сипят тропически порои, а има и нещо друго, което ни държи почти приковани нон-стоп. Индийският околийски свещеник Матиас ни беше дал за временно ползване единия си смартфон. Купихме си пакет за интернет и сега след близо три месеца информационно затъмнение, вече не можехме да се спрем да четем статии, блогове, новини … Всяка нощ си лягахме към 1-2 ч. през нощта и сутрин не можехме да станем до 10 ч. Все пак понякога се разхождахме наоколо. Организирахме и уъркшоп за правене на пица, изпичайки 8 пици в тенджера, на газов котлон. Всички така се запалиха, че очакваме следващия път, когато дойдем да заварим поне една, две пицарии в Норо 🙂
Печене на пица на газов котлон в тенджера
Ето го и резултата
Все пак, след цяла седмица еднообразното ежедневие ни натежа и зажадувахме за нещо ново. Решихме да се преместим за няколко дни в Мунда, където спокойната атмосфера ни бе очаровала. Майката на Сара, Тина ни бе предложила вместо да сме на палатка, да преспим в къщата й и с радост се съгласихме, най-вече заради ужасните порои. Бе решено да тръгнем заедно на следващия ден, та тя да ни покаже къде точно е родната й къщичка.
Тина, Сара и сестра и с русокосите си дечица
21.01
Нямаше как да стопираме с Тина, така че след като напазарувахме обичайните зеленчуци и плодове от пазара – ананас, тапиока, лигаво зеле (в ПНГ този вид зелени листа се наричат айбика и като се изключат папратите са единствената зеленина в крайбрежните райони), се качихме на маршрутката за Мунда (билетчето е 25 сол. $, около 5 лв.).
Алеята към къщата
Къщата на Тина бе на десетина минути пеша от пазара в Мунда, в буша. Представляваше дървена наколна барачка, застрашително поклащаща се когато някой върви из нея. Разбира се ток нямаше, а единствения източник на вода бе дъждовната, събирана в бидон. В къщичката живееха момче и момиче под наем. Тина ни настани в една от двете спални. Извади чисти чаршафи, които бе донесла от Норо специално за нас, както и термос, тъй като бе забелязала страстта ни към горещи напитки. Освен това купи от магазина бисквити и нудъли и дори щипки за пране, пак специално за нас. Въобще бяхме обилно залени от гостоприемството й.
Съседката ни в село Дунде
Следобеда излязохме на разходка из село Дунде, в което всъщност се намирахме. Тук, покрай крайбрежието обстановката бе милиони пъти по-спокойна и красива от Норо и с удоволствие щяхме да прекараме следващите дни на това прекрасно местенце, в разходки и плажуване. Спретнатите къщурки покрай брега се гушеха в гъста, тропична растителност, кокосови палми, панданус, червени хибискуси, орхидеи, уханни франгипани и още десетки екзотични цветя, изкусно аранжирани.
Събиране на ядливи ядки
Дебелите дървета хвърляха тежка сянка, стигаща чак до морето. Повечето местни си бяха сковали масички до сами водата или бяха окачили хамаци по клоните.
Черният път, по който вървяхме ни отведе до село Боала, в края на залива. Гледката към лагуната Рoвиана беше страхотна. Често виждахме реликви от Втората световна война, ръждясали картечници, парчета от бойни самолети, японски бункер, които бяха видно изложени в дворовете на хората. Повечето тихоокеански държави и острови са били арена на бойни действия между Япония и Щатите и почти на всякъде са останали следи от войната.
Мунда, също така е първото място от три месеца насам, на което забелязваме туристи, макар и съвсем ограничен брой. На връщане ни завалява такъв дъжд, че се прибрахме едва ли не с плуване. Страховити гръмотевици ни заслепяваха и проглушаваха. Не знам колко тона вода се изсипа, но празния ръждясал варел на двора се напълни за час, два. От както сме на Ню Джорджия, за първи път от цялото пътуване имахме възможността да видим какво е истински тропичен дъжд.
Kъщичка
22– 23.01.
Тина си тръгна към Норо и ни остави да се гледаме сами. Дъждовете обаче продължиха с такава сила, че цял ден не можахме да излезем от дървената си обител и плановете ни за плаж и дълги разходки се провалиха. Идният ден обаче уцелихме дупка между пороите и на секундата хукнахме към близката роднинска къща на Тина, където хората се съгласиха да ни дадат дървеното си кану, с което тръгнахме на обиколка по островчетата в лагуната. Гребеше се трудно само с едно гребло, но въпреки зигзаците, които описвахме, успяхме да се отдалечим доста.
Канута
Забелязахме приятна масичка на брега, бяхме догребали до село Боала и решихме да си починем малко. Точно заспивах върху пейката, когато много мила жена се приближи с кокос в ръка и ми го връчи. Цветин се гмуркаше в близост и жената ми каза да го извикам, понеже било пълно със соленоводни крокодили и дори вчера били забелязали един да плува точно тук. Понякога идвал да спи в коренищата на дървото, под което си бяхме вързали кануто и им бил изял всичките кучета. За щастие до сега не бил нападал хора. Цветин след като излезе, потвърди че и той бил усетил крокодилска енергия в мътната вода 🙂
Лагуната Ровиана
Починахме си и решихме да продължим с обиколката. Точно се канехме да скочим в кануто, когато се случи нещо още по-необичайно. Земята така започна да се люлее, че не можех да запазя равновесие. Такова силно земетресение никога не бяхме изпитвали. Разбира се малките барачки никак не се повлияха от труса, нито пък хората се уплашиха. Тук това си е почти ежемесечно явление. Първото ни сериозно опасение беше за цунами, земетресението беше много силно и имаше голям риск. Започнахме да следим водата в залива за нетипични феномени, като отдръпване навътре, което е сигурен знак за цунами. Измина половин час и по всичко личеше, че няма да има вторични трусове или вълна. Чувствах се странно и леко замаяно от люлеенето. Земята вече изобщо не ми се струваше твърда. Прииска ми се пак да се разтресе, имаше нещо неописуемо в усещането. При силни бури получавам същата възторжена екзалтация, в която ми се иска бурята да е още по-силна. Въпреки заплахата за живота и страха пред стихията, се опиянявам от мощта на Земята. Но не беше честно от моя страна да искам още трусове, все пак можеше някой да пострада, така че потиснах възторга и желанието си.
Какадута
Загребахме бавно към вкъщи и се прибрахме по залез. По-късно проверихме данните в интернет – земетресението е било с епицентър до остров Буганвил (на малко под 200 км от нас), със степен 7,9 по скалата на Рихтер ! Нощта премина спокойно, удавена от порои.
Привечер в Мунда
24 – 28.01
Следващите дни преминаха красиво и спокойно между знойни жеги и неистови дъждове. В промеждутъците със слънце се разхождахме по черните пътища из джунглата. Дълбоко във вътрешността откривахме усамотени къщички, градини с ананаси и лигаво зеле, вековни дървета и уникални ендемични птици.
Из джунглата
Градина с ананаси
Къщичка
Соломонците, както и другите меланезийци предпочитат усамотен живот, в отдалечени къщурки из буша, пред конгломериране в села с други къщи или по-големи общности, най-вероятно наследство от миналото им на ловци на глави, честите между-племенни войни и клановата система. Едва в последните сто години те започнали да слизат по морското крайбрежие и да се заселват там, като традиционно всички предпочитали да живеят във вътрешността на островите, скрити.
Гиганстки скакалец
Къпането в морето и седенето на сянка под дебели дървета на брега ни беше любимо, както и обиколката из пазара. Петъчният пазар беше най-интересен, тъй като хора от всички села от вътрешността на лагуната и от съседния остров Рендова (Rendova) идваха с лодки и канута да продават неща от градините си или улова от морето, най-често риба тон, гигантски миди и понякога омари.
Соломонче
Бензиностанцията за лодки
Риболов с копие
Останалото време прекарвахме или в готвене, или в четене от интернет, или (основно :)) във философски или теологични дискусии. На младежите в къщата им бяхме откровено странни с безкрайните си разговори или превъзбудено сочене в телефона или книга, с екзалтираното си “виж, прочети това, бързо … виж ти, аз пък какво открих”. Те залагаха на друг тип дейности – лежане, разнообразено с пасианси и игри на карти със залагания. Никой не се помръдваше за нищо. Ако дървата в кухнята свършеха, палеха огън с пластмаси и каквото друго има, докато някой не се “жертваше” след дълго преодоляване на себе си да понацепи малко дърва. С готвенето беше по същия начин – върха на симплификацията. Храна се приготвя единствено вечер, като тя е само бял, сварен ориз и набързо сварени листа от лигаво зеле смесени с риба тон от консерва, като листата се набират от градината. Отсъстват неща като импровизиране с други зеленчуци, ходене за риба или на пазар, тъй като те отнемат ценно време от предназначеното за редене на пасианси или игра на карти. Само като се сетя, че си мислехме, че няма по-проста кухня от тази в Индонезия, как после я сравнихме с тази в ПНГ и индонезийската ни се стори много изискана. А сега, като се замисляме, тази в Папуа е направо иновативна и много вкусна на фона на соломонската. Чудя се дали има място, където енергията на неправене (някои го наричат мързел) е възможно да е по-ниска от тук ?!
Нашата кухня
Цветин готви
Една съботна вечер се отбихме в бара на крайбрежното хотелче “Agnes lodge” в търсене на яхтаджии, тъй като на котва в пристанището бяхме забелязали две яхти. Там беше се събрала групичка от австралийци, работещи по разни проекти в региона. От толкова време не бяхме виждали “бели”, че това ни подейства като шок. Стори ни се необяснимо и странно поведението им, седнали на бира под звуците на австралийски кънтри песни, със зачервени бузи и отпуснати шкембенца. Не знаехме как да подходим към тях и някак си бяхме забравили дали е прието да се натресем на масата им и да ги питаме дали ще пътуват с яхта и търсят ли си екипаж. Пък се чудехме дали изобщо щяхме да се чувстваме добре на борда с такъв тип хора. Така че си тръгнахме от бара без много, много приказки. Все пак на рецепцията оставихме контактите си, ако случайно някой търси екипаж. Толкова по-лесно бе да си общуваш с местните, без много, много важности, самомнение и подобни щуротии.
Гущерче
В следващ ден направихме разходка до болницата на Мунда, която е в другия край на пистата. Тази болница бе единствената за региона. Бяхме дочули, че към нея има и аптека. Тук аптеките са почти напълно отсъстващи по повечето места. Обаче можеш да намериш парацетамол в повечето магазини. От въпросната аптека се надявахме да успеем да закупим физиологичен разтвор, който да ползвам вместо разтвор за лещите си. Тук неща като контактни лещи и дори очила са непознати и съответно оптики се съмнявах да има дори в столицата Хониара. Разтворът, който носех още от Индонезия ми свършваше. Едно време първите разтвори за лещи представляваха именно това – дестилирана вода с 0,9 % NaCl, така че за временно ползване щеше да е ок. Аптекарят извади една еднолитрова туба за системи и след голямо чудене ми обяви цена по-висока и от най-качествения западен разтвор за лещи. Ние го изгледахме със съмнение и той веднага свали цената двойно. Не беше ни се случвало да се пазарим от Индонезия, бяхме отвикнали и с неодобрение, без желание за повече пазарлъци се съгласихме. От таблото в болницата пък научихме, че имало епидемия от денга и няма никакви лекарства или методи за лекуване, освен парацетамол, така че се наложи да позатегнем и противо-комарийните мерки. Напоследък бая се бяхме отпуснали и постоянно ни хапеха комари, на което не обръщахме особено внимание.
Гледка от близките хълмове към лагуната
29– 30.01
След цели девет дена в Мунда беше време да се завърнем в Норо и да се заемем сериозно с търсене на кораб за Хониара. Сбогувахме се с нашите безгрижни съквартиранти и закрачихме бодро по пътя. Неделите в Меланезия не са най-подходящите за стоп, всички са на литургията и трафикът е много слаб, но се надявахме, че все нещо ще мине. Ако ли не, бяхме решили да извървим седемнадесетте километра до Норо пеша.
Не щеш ли Чику, китаеца готвач се появи от зад завоя с раздрънканата си количка и весело заяви, че отива да купи лекарства от Мунда и на връщане ще ни вземе. Не след дълго бяхме обратно при Сара и Августин, където всичко си беше по старо му.
Децата на Августин
Улова на Августин за вечеря
В понеделник направихме някои последни приготовления преди евентуалното ни тръгване, почерпихме се един сладолед (споменавам го защото е рядко събитие в нашия живот :)), сбогувахме се с индийските отчета и си изпрахме дрехите.
31.01
Днес се очакваше да пристигнат два кораба от Гизо за Хониара – един пътнически и един карго, който взима пътниците на по-ниска цена. Именно това карго возило очаквахме и ние да пристигне в ранния следобед. Станахме в 8 ч., багажът ни беше стегнат, но не бяхме се запасили с храна за двадесет и четири часовото пътуване. Близък роднина на Сара работеше на борда на въпросния кораб със звучно име “Коско” и сутринта тя му звънна за да провери къде са. Какъв беше ужасът ни когато разбрахме, че Коско е развален и е на котва в Гизо чак до следващата седмица. Това означаваше, че ще трябва да прекараме още една бездейна седмица в Норо, а и след вече близо 18 дни прекарани на остров Ню Джорджия в релаксиране не ни се оставаше и секунда повече.
Пътническият кораб “Fair Lady” щеше да потегли всеки момент, а за него нямахме и достатъчно пари (цената на билета беше 450 сол. $, около 100 лв.). Решихме все пак светкавично да се изстреляме към пристанището и на място да видим дали нещо непредвидено няма да ни спаси, ако въобще разбира се успеехме да стигнем до там преди да е отплавал кораба. Трескаво се застягахме, купихме няколко неща от магазина, а Сара викна някакъв роднина с такси, да ни откара до порта, където Августин вече беше отишъл да изпраща роднински деца, пътуващи към други острови. Пътьом даже успяхме да закупим една торба с прясно изпечени хлебчета.
На пристанището ни очакваше страшна картинка. Стотици хора с дисаги, чували с картофи, кашони, чанти, рогозки и кошници с храна се тъпчеха на малкото корабче. Причината за това стълпотворение беше, че празниците бяха свършили окончателно и учениците стартираха новата учебна година. Не знайно защо всеки биваше разпределян според оценките си всяка година в различно училище в страната. Къде си класиран се разбираше от списък публикуван във вестника, след което децата се разделяха с родителите си за цяла година и отиваха да живеят на пансион, често на доста отдалечени острови.
Корабът за Хониара
Цветин се качи на борда, но никъде нямаше и следа от свободно местенце. По земята и дори по коридорите лежаха, клечаха или седяха прави десетки хора. Вървенето бе почти невъзможно. Ако се качахме в така претъпкания кораб ни очакваха крайни несгоди и може би даже да прекараме нощта на крак. От друга страна се чувствахме починали и готови за всякакви предизвикателства, а и шансът да “минем между капките” с билетите при такава тълпа също не бе за подценяване. Избрахме както винаги екстремното. Августин ни стисна сърдечно ръце и се натъпкахме в корабчето. първоначално открихме едно местенце, където да складираме раниците, но там щеше да се наложи да седим прави, тъй като целия под бе окупиран от рогозки и никой нямаше желание да направи място дори и за сядане. Соломонците, за разлика от папуасите са значително по-затворени и рядко проявяват признаци на интерес към чужденци. Папуасите винаги чувствахме много близки емоционално и поведенчески, но (още от Буганвил) хората тук са ни странни и често даже непонятни. В Буганвил това беше подсилено и с нещо като сериозност и омърлушеност, което пък липсва при веселите соломонци, но все пак и те не могат да се сравняват с папуасите по сърдечност. През цялото плаване абсолютно никой не ни заговори, нещо което никога не би се случило в ПНГ. Все пак обаче имахме случай да се убедим в голямата им радушност и гостоприемство в лицето на Сара и на майка й Тина (изключвам кирибатците от Шортланд, тъй като те са коренно различен етнос и култура). Всички останали хора, с които имахме контакт бяха значително по-равнодушни и не отворени към разговори.
И така, всички бяха се ширнали по пода, някои седалки бяха заети само от чанти, но никой не правеше жест да отстъпи малко място, така че решихме да оставим там раниците и да потърсим някое друго кътче. В предната част на кораба открихме такова. Върху железния капак на трюма, под палещите лъчи на слънцето само няколко човека бяха се осмелили да полегнат под заплахата от слънчев удар. Ние си имахме чадър, опънахме палатката на нажеженото желязо и доволни, че си намерихме удобно място за лежане и то на открито, се отпуснахме в хипер термален транс.
“Fair Lady” се понесе бавно по гладката морска повърхност, заобикаляйки остров Ню Джорджия. Стотиците островчета между Норо и Мунда се показваха вълшебни в светло синята вода. Около кораба игриво цамбуркаха групи от делфини. След час, два кондукторите защъкаха из помещенията и палубите да таксуват билети. Едно от момчетата упъти Цветин към разпоредителя, който изслушва с леко изумление молбата му да платим само един билет и почти без да се замисля склони. Камък ни падна от сърцето, ще ни останат някакви пари и за храна.
След няколко часа плаване, следващата спирка е вулканичният остров Рендова. Тълпите от желаещи да се качат на кораба не са по-малки от тези в Норо, а изглежда, че корабът не може да побере и един човек повече. Все пак незнайно как пространството в кораба сякаш се разширява по харипотъровски и още десетки хора и товари успяват да се качат на борда. До пристанището на малък оживен пазар се продават плетени кошници с печена риба, банани, желирани кейкове от тапиока и манджи с лигаво зеле. Ние се снабдяваме с гигантски кокос и връзка банани. Повечето пасажери също слизат за финално запасяване с храна.
Още няколко часа и хвърляме котва в Сеге (Seghe), най-южното градче на острова, в лагуната Марово (Marovo lagoon). Корабът акостира по особен начин, далеч от кея и за неудоволствие на чакащите тълпи на пристана съобщава, че сме много пренатоварени и няма да качваме повече пътници. Корпусът е разположен по такъв начин спрямо кея, че отчаяни кандидат пасажери, нежелаещи да чакат още седмица преди да отидат в Хониара, се опитват да се качат на абордаж. Разтоварваме някои от хората и отново поемаме през най-голямата соленоводна лагуна в света. За съжаление не успяваме да й се насладим изцяло, тъй като нощната завеса пада и я скрива от нас.
На път към Хониара
Правим една последна спирка на неизвестно за нас място и капитанът дава наставления за през нощта, а именно да следваме стриктно инструкциите му в случай на произшествие. Шансът за такова хич не е малък, като се има предвид колко е претоварен кораба, а ни очаква и близо седем-осем часов преход в открито море, далеч от земя. Всеки път щом пътниците се разместят и товара стане неравномерен повече към единия или другия борд, корабът се накланя опасно в дадената посока. Още с излизането от лагуната се появява вълнение и в лекия унес, нарушаван от кикотещи се или пеещи пътници, в нас се просмуква тревога, която не ни дава да се отпуснем напълно. Както можеше да се очаква, нощта криеше още “забавни” изненади. В един момент се събуждаме от студени капки дъжд тропащи по лицата ни. Не закъснява и среднощния порой. Всички се разтичват с весел смях, но ние нямаме сили да се изнесем от капака на трюма и да се сгъчкаме при другите хора под покрива прави и прилепени като сардини в консерва. Разтваряме чадъра и със сънено изражение наблюдаваме как шалтетата, чувалите и дрехите ни бавно подгизват. Дъждът спира и ние отново се просваме на капака. Един вълнен шал и кухненска мушама за маса (която бяхме купили едно време вместо дъждобран) ни донасят известен комфорт и ни закриват от студените пориви на вятъра и мокрите ни дрехи. Останалите няколко часа преминават в зъзнене и надежда, че няма да вали повече.
Туристическа информация:
Всеки понеделник сутрин (между 7 и 9 ч.) и всеки вторник сутрин (пак по това време) тръгва корабче от Гизо за Хониара. Времетраенето на пътуването е 20-24 часа. Спирките са: Гизо – Норо – остров Рендова – Сеге – в лагуната Марово, която ние точно не знаем как се казва – Хониара. Цената на билета е 450 соломонски $ или около 100 лв. Във вторник следобед пътува и по-бавен карго кораб “Коско”, който таксуа към 300-350 соломонски $.
