Самородно злато и крокодилски ритуали, Уеуек – Папуа Нова Гвинея

Река Сепик

16.11. 2016

Сутринта хората с лодката не позвъняват. Оказва се, че все още не са дошли от някакъв остров. Преди да ни налегне паника обаче, едно PMV паркира в двора пред къщата ни в мисията. Някой от хората които ни правиха компания на снощния стоп е казал в града да дойдат да ни вземат с платена джипка. Сконфузено обясняваме, че няма да пътуваме с платен превоз, тъй като нямаме пари, но шофьорът отсича, че ще ни помогнат.

Големият проблем в ПНГ е, че частните коли и камиони, поне в този регион, са почти отсъстващи, а цената на горивото е толкова висока и при положение, че всички плащат страхотни пари без да ги имат, никак не върви ние да не плащаме. Решаваме, колкото и да е малко все пак да им дадем 20-те кина от отец Андрю, който без това ни ги беше дал с такава цел. Плащаме 1/5 от тарифата. Ланд Крузера ще се върне да ни вземе, след като събере останалите пътници от града. След близо час джипката се връща претоварена с хора и багажи. Настаняваме се отзад в каросерията при останалите пътници. Миризмата на пот и бетел е зашеметяваща. За разлика от индонезийците папуасите не си падат по честите бани, което се усеща осезаемо. Ще пътуваме с майка с бебе, няколко здрави лели и мъже. Местните жени вършат цялата работа, носят огромни тежести и в резултат са страшно здрави. Придружено с късите коси, широките мъжки дрехи и едри челюсти понякога е трудно да се различат от самите мъже.

В джипката

Потегляме към Уеуек (Wewak), столицата на провинция Източен Сепик (East Sepik). Ако пътят не се е разкалял от дъждовете и реките не са придошли би трябвало пътуването да ни отнеме към 5-6 часа. Караме по черен път из висока трева и храсталаци, в близост до брега. От време на време подминаваме малки селца от по няколко сламени къщи. Друса доста и слънцето пече ужасяващо. След 2-3 часа става трудно за издържане. Над по-големите реки има мостове, но през много от по-малките караме директно през реката. Изглежда, че пътуването из ПНГ няма да е лесно. Всеки път човек се чуди дали ще му стигнат силите до края или ще колабира преди финала. Спираме на два пъти за кратки почивки, но тогава като че ли е още по-зле, слънцето съвсем изгаря вече изгорелите ни лица (от първия стоп от границата и от плаването), да не говорим, че все още имаме мускулна треска от усилията и напрежението по време на пътуването с лодката.

По едно време джипът влиза в коритото на една река и започва да кара вътре в самото корито близо километър. Хората казват, че при лоши дъждове, колите засядат и могат да чакат цяла нощ докато нивото на реката спадне. Към края на пътуването се чувстваме смазани и прегладнели, но за щастие в последната отсечка от пътя се появява горе-долу сносен асфалт и поне ужасното друсане спира.

Папуаските магистрали

Уеуек е по-голям от “градовете” в които бяхме до сега, но и той има подобен каубойски облик. Има не много сгради тип складове с решетки и охрана от дресирани кучета. Магазините за алкохол изобилстват, те са особено охранявани. Папуасите се славят със слабостта си към алкохола. В Уеуек има и супермаркети, аптека и дори ресторант, като всички те са на китайци. Държавата е до такава степен неразвита, че местно производство храни (пакетирани), лекарства, книги, дрехи изобщо няма. Всичко се внася, даже и консервите с риба, ориза, млякото и прочее.

Интересна е функцията на градовете, в които рядко живеят хора. Това всъщност са пазарни центрове, където няколко пъти в седмицата хората от целия регион идват да търгуват бетел, тютюн, плодове и зеленчуци от земите си. Също така има и някои основни неща като болница, книжарница, училища, някои институции. Жилищните сгради са рядкост. Именно заради тези събирания на хора от къде ли не и големият поток, градовете се водят опасни, с голяма степен на престъпност. За Уеуек ни предупреждаваха често, че трябва да внимаваме особено много и след като се стъмни в никой случай да не се разхождаме. През деня изглеждаше ок. Джипката ни стовари пред пощата в центъра и всички пътници загрижено се осведомиха има ли къде да останем за през нощта.

Каменни брадви

Тук имаме среща с българина Любо, за който бяхме научили съвсем случайно, докато се ровехме в интернет из оскъдната информация за ПНГ. Бяхме попаднали на филма на Марио Марков “Дългият път на крокодила” и заинтригувани от видяното очаквахме с нетърпение да се запознаем с тази безкрайно интересна личност. Любо избягва от комунистическия режим в България в началото на 70-те години, като преплува 18 км в Адриатическо море от Югославия до Италия. В последствие емигрира в Австралия, където се занимава с лов на крокодили и златотърсачество, което пък го отвява до дивите земи на ПНГ, където живее и до сега, повече от тридесет години.

Любо пристига със стар очукан джип Тойота, облечен с бежови рейнджърски дрехи и старовремски слънчеви очила. Той има лек акцент поради дългото си отсъствие от България. За нас пък е доста странно да си говорим с трети човек на български, за година и осем месеца сме срещали само 3-4 българи. Уеуек, макар и да се счита за един от големите градове на ПНГ, всъщност е доста малък. Бързо преминаваме по единствените му две улици – крайбрежната и перпендикулярната на нея. По улиците няма почти никакви автомобили или каквито и да било транспортни средства. Само множество папуаси препасани с шарените си торбички, облечени с леко овехтели дрехи крачат с полюшваща се походка, плюейки бетелни храчки.

Маска

Къщата на Любо е в тежкарски регион на върха на хълм, с палмички и страхотни гледки към Тихия океан. Съсед му е бившия дългогодишен премиер на ПНГ, на който китайско-малайзийската компания монополист в дърводобива му достроява къщата подарък, наречена от местните “Двореца на Сомаре” (Somare Palace). С влизането в къщата сме зашеметени. Изпречват ни се хиляди зловещи маски, тотеми и дървени склуптори. Те са навсякъде. Висят от стени и тавани или са безразборно облегнати или натрупани на камари.

Къщата изглежда доста запусната. Посрещат ни трите дебели кучета на Любо, котаракът му, а в блатясалия басейн живее не кой да е, а триметровата Изабел – соленоводен крокодил, към който той изпитва силна привързаност. Докато домакинът ни приготвя кафе, от къщата изскача Мимо, също българин, бивш милионер, живял дълги години в Лас Вегас. Той се оказва доста интересна личност. Прекарваме часове бърборейки за какво ли не, но седим прави, тъй като Мимо не иска да сяда на прашасалите мебели . Той също така е водил многократни битки с крокодила Изабела, така че сега те са смъртни врагове и трябва особено да внимава, когато минава покрай басейна. Двамата с Любо са многогодишни приятели и са си изработили смешен маниер на комуникация помежду си, с непрестанни шеги и заяждане. Беше толкова весело с тях, че чак устите ни заболяха от смях.

В къщата на духовете

Любо приготвя страхотна вечеря – италианска паста с чушки и кашкавал и като допълнение огромен морски рак (mud crab). Оставаме с него до късно вечерта, попивайки интересни истории от бягството му от комунистическа България до златотърсачески експедиции до отдалечени региони по река Сепик с джет ски и разбягващи се от ужас диви племена виждащи за пръв път “летяща лодка”, изстрелваща воден стълб към небето. Тази нощ спим на палатка на верандата му, но от утре ще спим в стаята на Мимо, защото той заминава за Австралия. Надяваме се през нощта Изабела да не реши да провери какво има в палатката 🙂

Къщата на Любо и басейна на Изабела

17-18.11

Със ставането се впускаме в разглеждане на старите артефакти. Колекцията на Любо бие тази на Рокфелер от музея в Джаяпура. Жалко само, че експонатите не са изложени и не се съхраняват по адекватен начин. Запознаваме се с работника, с който изработват специални машини за изсмукване и филтриране на златото от дъното на реки, изобретение на Любо. Единият от работниците Роберт е от село Корого, намиращо се нагоре по течението на река Сепик, където се практикува специален ритуал инициация за преминаване на момчетата от юноши в мъже. На този ритуал цялата кожа на гърба на иницирания се нарязва с мида и в раните се втрива пепел, като по този начин се получава релефна татуировка имитираща кожата на крокодил. С тази татуировка тотемното животни на клана, крокодила ще го покровителста. По време на посвещаването младежът, разбира се, не трябва да каже и гък.

Препарирана крокодилска глава с декорации до фотьойла на Любо

Регионът на река Сепик е известен също с така наречените “къщи на духовете” (house tambaran). Тези къщи са пълни с магически предмети и в тях живеят само мъжете. Под всяка колона на къщата е трябвало да бъде заровен череп на убит враг. Католическата църква и постепенната модернизация водят до изчезването на тези къщи в днешно време, макар някои от тях да са запазени и до днес.

Зловещи дърворезби от региона на Сепик

Вечерта обсъждаме с Любо различни варианти за кратки експедиции по Сепик. Той е крайно негативен. Непрестанно ни повтаря колко е опасно, как не може да се пътува по нашия начин из ПНГ. Разказва ни безбройни истории за пребити, убити, ограбени, изнасилени. През цялото време ни предрича не особено розово развитие на пътуването, а мнението му за местните не се покрива с нашия опит, който имахме от срещите си с тях. Всичко това започва да ни влияе доста негативно и ни кара да се чувстваме леко угнетени и обезверени. Обсъждането на различните варианти за експедиции е с крайно ниска енергия и те започват да отпадат един след друг. Любо ни предлага да отидем до село Корого или до друго по-близко до Уеуек и да се пробваме в златотърсачеството. Поради липсата на каквито и да е средства логистиката е доста трудна. За капак завалява дъжд. В началото на дъждовния сезон сме. Батерията на човека, с който се уговаря да посетим в едно от селата пада и повече не можем да се свържем с него. Експедицията из региона на Сепик окончателно отпада.

Опорни колони в къщата на Любо

След обяд отиваме с Любо до града. Пазарът е покъртителен. Представата, която би имал човек за тропичен пазар с отрупани сергии с плодове и зеленчуци няма нищо общо с пазарите в ПНГ. Малко на брой сергийки, които освен бетела не предлагат почти нищо и са полупразни. На повечето бедния асортимент е подреден на миниатюрни камарки, например 7-8 фъстъчета, 3-4 микро доматчета. Морковите и лукът се продават на бройка и цените са главозамайващи. 1 кина (56 ст) за парче морков или 1,5-2 кина (левче) за глава лук. Успяваме да спазарим малка зелка за 4 кина (2 лв), няколко връзки зеленилки (воден спанак) и дълъг фасул за още 2 кина (1 лев). Минавам и през аптеката, където се осведомявам, че антибиотика, който пия за раната е 10-15 пъти по-скъп от Индонезия и струва 18 кина (9 лв) за един блистер. Излизам си умърлушен с едно парче бинт за 4 кина (2 лв). Става ясно защо папуасите никога не ползват медицинско обслужване и ходят със зловещи загноясали рани.

Следобеда Любо ни закарва до плажа, където в двора на приятели държи голямата си лодка, за да не я окрадат, ако е на котва в морето. Следобед храним кучетата. Крокодилът с мигновен скок изобилно си хапва половин пиленце и после в знак на доволство се обръща по гръб и ни показва корема си. Разговорите с Любо продължават и ние чакаме с нетърпение да видим как ще се развият събитията на следващия ден.

19.11

На сутринта усещаме какво представлява истинската треска за злато. Любо донася леген за промиване на пясъка с небрежно разхвърляни късове самородно злато. Блясъкът и странните форми на късовете, така наречените нъгети (nugets) действат опияняващо. Любо ни разказва и какво е усещането когато намериш голям нъгет, хванеш го в ръка и знаеш, че ти си първият човек, който го докосва от милиони години. Има нещо коварно в омагьосващия блясък на тези късчета благороден метал. Няколкото парчета на дъното на легена тежат около 300 грама и стойността им е по-висока отколкото на претопеното злато. Струват около 15 хил. долара. Можеш да ги намериш за един месец, за един ден или за един час, в зависимост от късмета си. Златотърсачеството може да се превърне в болест, като комара или като наркотичната зависимост. И сякаш не само заради парите, които можеш да си докараш, но и заради привличащата, омагьосваща сила на метала. Любо ни предлага да станем златотърсачи и може би един ден ще се върнем по тези земи и ще заживеем из лагери, забити навътре по протоците на реките. Макар самото злато изобщо да не ни привлича, нито опасната идея за мигновено забогатяване, но това би бил страхотен шанс да живеем с местните, да изследваме джунглите и да събираме злато поне за елементарни разходи. 🙂

Късове самородно злато 

Времето напредва. Не можем да се свържем с въпросния човек и решаваме, тъй като идва неделя, да тръгнем за Ангорам (Аngoram) днес. Това е градче по средното течение на река Сепик, от където има лодки, които се спускат до делтата на реката, плават още около два часа през морето и пристигат до следващия крайбрежен град Богия (Bogia). Любо се разпуфтява. Това е точно, което не обича – бърза промяна на плановете.

Слизаме с него до града, за да се уговорим с някой платен превоз за Богия. И дума не иска да се обели за пътуване на автостоп и заявява, че ще ни плати билетите. Камиончето е вече претъпкано с хора. Шофьорът съобщава, че тръгва след половин час и ще мине да ни вземе пред къщата. Прибираме се и набързо донатъпкваме раниците. Разделяме се сърдечно с Любо. За наша изненада той ни набутва в джобовете 200 кина (малко повече от 100 лв) безапелационно. Любо е наистина много мил и загрижен човек.

Заставаме на пътя да чакаме джипката. Един след друг преминават препълнените с пътници камиони. Някои села си купуват общ камион и го ползват на комунален принцип, за да ходят до града да продават и да си купуват разни неща. В ранния следобед градът започва да се изпразва и всички се прибират в родния си буш (букв. храсталак), както е популярно тук хората да наричат земите си “my bush”. Нашият камион обаче никакъв не се появява и след няколко часа чакане започваме да се отчайваме, че сме го изпуснали. Докато чакаме непрестанно разни хора спират да си говорят с нас и да питат дали имаме нужда от помощ. Накрая вдигаме раниците на рамене и тъкмо тръгваме обратно към къщата на Любо, ето че спира камион, които пътува към нашата цел Богия. Наместваме се на дървената пейка отзад между другите пътници и тръгваме, като се надяваме пътя да е значително по-добър от този, по който дойдохме от Айтапе. Камионът освен с леко намирисващи пътници е натоварен и с какво ли не още – стекове захар, безалкохолни, брашно, стереопори, висящо отстрани колело, сандък пълен с лед и три метрова дървена статуя на покрива. Пътят макар и по-добър също е черен. Има дълбоки локви, изкачвания, по които пълзим и за капак има някакъв проблем с колелото и на всеки половин час спираме да го притягат. Ставаме приятели с половината камион. Запознаваме се с Джефри, наполовина папуас наполовина австралиец. Разбирайки, че няма къде да останем през нощта, той веднага ни поканва в къщата на братовчед си.

Пътят върви през безкрайни живописни места. Села почти няма. И така вместо след очакваните три часа пристигаме след шест. Джефри пътува със семейството си. Оказва се, че е собственика на триметровата скулптура и че познава Любо. След като стоварваме произведението на изкуството до къщата на някакъв чичо, тръгваме през тъмното по пътека минаваща през канал с проснат ствол отгоре за мост. Стъпваме през вода и кал, достигаме до наколна колиба от бамбук и покрив от листа на сагова палма. Хубавото на ПНГ е, че не ти се налага да търсиш села с традиционни къщи. Просто всички са такива.

Нашата къщичка

Братовчедът на Джефри, симпатичен младеж е самичък, тъй като жена му е учителка в някакво село и живее там със сина им, като си идват само няколко пъти месечно. Намърдваме се всички в колибата, запалваме си огън и всеки изважда каквото има. Невероятно приятно и задружно е. Сваряваме кило ориз и правим къри от зеленчуците, които носехме със себе си и една от консервите риба, които Любо беше ни подарил за из път.

Вечеря

Сладки приказки от верандата

Мажем се непрестанно с репелент, тук почти всеки е боледувал от малария и е пълно с комари. Разпъваме палатката в главното помещение на къщата за протекция срещу гадинките и припадаме. Всеки ден в ПНГ е пълен с емоции, нови впечатления, което изсмуква силите ти до краен предел. Ако нямахме опита от пътуването до сега, не знам как бихме издържали на всичко това. Заспиваме под звуците на жаби и насекоми. Тук се спи по-леко отколкото в омагьосаната къща на Любо, въпреки че над главите ни се полюшва странен кокал, подозрително наподобяващ човешка тазобедрена кост. Знаем, че има обичай кост на предците да се закача от тавана срещу зли духове. Но домакинът притеснено ни убеждава, че е от казуарина. Ако не бях биолог и не бях учили сравнителна анатомия, може би щяхме да повярваме с облекчение…

В хола- спалня

20.11

Джефри, човекът с дървената триметрова статуя на русалка, очаква луксозен круиз с австралийци, с които той ще плава за ден, два по Сепик. Очаква се да акостират в Ангорам, от където туристите ще летят с хеликоптер до села из средното течение на Сепик, където местните облечени с традиционни костюми от листа ще им танцуват. Круизът е девет дневен и струва 36 хил. австралийски долара на човек …

Интересно да се знае …
Река Сепик (Sepik) е дълга 1126 км., което я прави една от най-дългите реки из Югоизточна Азия и Пасифика. Особено интересни са селата по горното и средно течение на реката, където се изработват невероятни произведения на изкуството като маски, щитове, лъкове, грънчарски съдове и все още има останали от така наречените “хаус тамбаран”, къщи на духовете, служещи като място за ритуали и инициации. Регионът на Маприк (Maprik) е особено богат на “хаус тамбаран”. Местните там имат специфичен култ към корените на тяхната основна храна – ямс.

Ангорам

Джефри е много интересна личност. Баща му, австралиец, дошъл още в колониално време и си останал тук завинаги, оженвайки се за папуаска. Самият Джефри приличаше много повече на австралиец отколкото на папуас, единствено бетела и мърлявите дрехи го издаваха. В наколната колиба, в която живеехме, беше особено бедно. Нямаше легла, всички спяха на мушами върху дървения под. За ток и течаща вода да не говорим. Нямаше дори неща като захар и олио, така че нашият чай със захар се радваше на особена почит, а чесънът още повече. Интересно е, че повечето папуаси за закуска пийват само по кафе или просто нищо. Обяд изобщо няма. Голямото ядене е на вечеря, като малките деца са на същата диета, от което именно са им подути коремчетата. Чаша вода със захар и много бетел помагат да изкараш деня, само дето хората рядко имат захар в домовете си, а когато я имат, направо я унищожават за секунди.

Традиционно кану, широко използвано транспортно средство по Сепик

Тръгнахме заедно към пазара. Ние твърдо бяхме решили да се храним поне по два пъти на ден, не че не бяхме свикнали на подобни гладувания, но все пак при наличието на огън и на евтини зеленчуци, нямаше особен смисъл от диета. Пазарът в Ангорам, както обикновено беше разположен под дебелите дъждовни дървета, но за разлика от други места имаше по-богат избор. Разбира се повечето хора продаваха бетел и плитки от сушени листа тютюн (впрочем тук хората сами си свиват цигарите във вестник, където директно се поставят сушените листа без никаква обработка).

Плитки тютюн

Бетелови орехи

Имаше също така кошници със саго, риби (пирани, шарани и сомове от Сепик), речни скариди, зеленилки и банани. Една жена продаваше сладки картофи и купихме близо кило, както и кило манго. Тези неща струваха адски евтино, за разлика от безбожните цени в магазинчетата.

Кошници с брашно от саго

Сушена риба

Папуасите са с особено чувство за достойнство и макар да оценяват когато донесеш храна, те никога няма да ви оставят без почерпка. Джефри купи саго и сушена риба, като не позволи да ги платим ние. Дори когато в къщата няма основни неща, хората споделят цялата си храна с госта и никога не докосват оставени в кухнята чужди храни.

Обядът

Продължихме към пристанището, където трябваше да уредим следващия етап от пътуването. Над Сепик няма мостове, така че отново трябваше да търсим някой лодкар, който да се навие да ни вземе за двойно по-малко пари от стандартната цена. И тук, като във Ванимо всички веднага ни влязоха в положението и един скипър (капитан на лодка) се съгласи да платим само за един човек, което пак си беше солидна сума (цената на човек варира между 120 и 150 кина или 60/75 лв) до селище преди град Богия. Джефри се бе притеснил и както и хората във Ванимо ни предложи да изчакаме круиза, от където щял да вземе пари и да ни помогне с билета, нещо което разбира се категорично отказахме. Удивително е какви хора са папуасите!

Мощния Сепик

Разходихме се около брега, наслаждавайки се на сламените наколни колибки и красотата на величествения Сепик. Върнахме се за обяд в колибата, чакайки лодкаря да звънне, след като събере достатъчно пътници. Сготвихме ориз и страхотна зеленчукова манджа. Това беше необичаен пир по никое време на деня според папуасите, но всички останаха предоволни.

Карта на маршрута от миналия и този пост (Ванимо до Ангорам)

Всъщност животът тук, поне според нашите разбирания, беше най-страхотният до сега. Колибките и градините бяха райски и съвършено чисти, храната простичка, нямаше ги простотиите от модерния, технологичен свят. Всички бяха усмихнати до уши и най-важното парите нямаха стойност, съответно всички бяха свободни и разполагаха с това, което жертваме лекомислено в името на парите, а именно безценното си време. Хората, въпреки липсата на това което наричаме “удобства” на Запад, изобщо не са бедни – имат си земя, храна и време, а на всичкото от горе, противно на очакванията, са образовани, раболепни и (без да искам да обидя някои от другите югоизточно азиатски народи) имат удивително сходство с начина на мислене, хумора и изказа на европейците. Цяло удоволствие е да си общуваш с местните. Човек просто ги чувства като свои. Освен това са и много деликатни и културни.

Типична сепикска архитектура

Единствените различия, които откриваме за сега в културално отношение е това, че бая си поступват децата и личната хигиена е леко занемарена, в контраст с чистотата, която подържат около дома си. Шегите и размишленията са абсолютно в наш стил.

И така, взимаме си по една баня в Сепик, надявайки се някой триметров крокодил да не ни схруска и отиваме да си приготвим багажа.

Изабела