Отвъд границите на възприятията – добре дошли в Папуа Нова Гвинея!

kyshtaПапуаска къща

12.11

Шофьорът ни откарва до границата в девет сутринта (работно време 08 -14 ч.), където преминаваме безпроблемно, без проверки и много чакане.

Довиждане Индонезия, ще се върнем пак някой ден!

Освен граница на държава, тук официално преминаваме и границата на Меланезия и въобще тихоокеанските държави. От другата страна ни посреща табела: „Добре дошли в Папуа Нова Гвинея! Това е земята на Исус Христос!“

jesus-christ-is-lord-over-this-land

Усмихнат граничар с перфектен австралийски английски повежда неформален приятелски разговор с нас докато ни бие печатите. Още с първата крачка едно тихоокеанско безметежие ни залива.

ПАПУА НОВА ГВИНЕЯ

Столица: Порт Морсби
Население: 7,619 млн. човека, разположени на площ от 462 хил. кв.км
Официална религия: Християнство
Политическо устройство: Парламентарна република. ПНГ е независима държава от едва 1975 г.
Парична единица: кина

first-road-in-PNGПътят след границата

Тясно пътче се вие надолу по хълма към крайбрежието. От джунглата звуци от непознати птици огласят околността. В подножието на хълма се гуши първото папуаско село след границата – Вутунг (Wutung). Дървени къщи със сламени покриви и широки окосени морави около тях, плетчета от красиви цветя и храсти, декоративни дръвчета, бетелови градини и дървени скамейки покрай пътя издават, че местните имат не малко чувство за естетика и чистота. Кокосовите палми се полюшват в натежалия предобеден въздух. Сякаш сме попаднали във Вануату, Тувалу или някоя друга полинезийска държава. Усещането, че не сме в Азия, а в Океания е особено осезаемо. За разлика от индонезийските селища, тук не се забелязват боклуци, блатясали ровове около къщите и грозни дворни площи. Единствено на Бали имаше толкова цветя и декоративни растения засадени покрай къщи и пътища.

sergia-na-pytjaЕдинсвтения „магазин“ – сергията за бетел в село Вутунг

Хора, които минават по пътя ни забелязват и само учтиво кимват с „Good morning“. Няма ги истеричните викове „Hello, mister“, нито кикотенето, соченето с пръст, опитите за селфи и зяпането с отворена уста, макар че хората тук изключително рядко виждат чужденци и самостоятелни пътешественици. Въпреки това се държат съвсем вежливо. Широките им усмивки и доброжелателност успокояват доскорошните ни притеснения.

Сядаме на пейка в края на селото да починем. По пътя не минават никакви коли освен някое и друго PMV (public motorized vehicle). Срещу нас е единствения щанд на селото, за продажба на бетел. Самото село е съвсем мъничко, с не повече от 30-40 наколни дървени къщи. Докато си почиваме никой не идва да ни безпокои и всички се държат така сякаш всеки ден виждат десетки туристи. От първия ни разговор с местен оставаме съвсем гръмнати. Макар повечето хора да изглеждат като опасни клошари, със стари, омазани с петна дрехи на дупки, щръкнали коси, очевидно некъпани скоро, боси, с всевъзможни рани и белези по кожата, омазани в червено устни от дъвченето на бетел и блеснали погледи, те говорят със спокоен, перфектен английски и с някаква самоувереност и образованост в изказа, сякаш разговаряш с австралиец от средната класа. Този образ предизвиква силен когнитивен дисонанс пред току що изтупалия се в ПНГ новодошъл турист. Хем човекът изглежда като неспособен едва ли не на членоразделна реч, хем общуването е на високо ниво.

Този първи мъж, с който си говорим съвсем мило и сериозно, ни насочва къде да чакаме. Обменяме няколко думи за времето и транспорта и той си заминава. Не след дълго достигаме полицейски пост за проверка и докато си вписваме данните в една тетрадка, спрялата джипка с пътници ни предлага да ни вземе до първия град Ванимо (Vanimo), който е и столицата на провинция Западен Сепик (West Sepik province). Оказва се, че това не е PMV (платен транспорт), ами кола на граничарите, така че се съгласяваме на драго сърце. Натоварваме се в каросерията при четири жени папуаски от Индонезия дошли на разходка до Ванимо.

Асфалтовият път не е лош. Ненаселеността се усеща веднага. Най-сетне можем да пътуваме през джунглата без да има къщи и села покрай пътя. Наоколо е пълна дивотия, нещо което много ни липсваше напоследък. Подминаваме още едно малко красиво селце, с къщи направо на плажа преди да достигнем Ванимо. От Вутунг до тук ни отне към час, като изгаряме целите от силното екваториално слънце.

Ванимо е следващия културен шок (шоковете впрочем се заредиха след това един след друг до безкрай). Джипката ни оставя на широко пространство точно срещу пристанището, като си мислим, че това трябва да са някакви предградия, поради почти пълната липса на сгради. Има само няколко подобни на складове ламаринени постройки. Но това се оказва центърът на града, ако въобще думата град може да се употреби в този случай. В залива няколко карго кораба са на котва. Стотина дървени щанда в единия край на „площада“ образуват пазара. Първото ни усещане е, че сме попаднали някъде в Африка. Коли и моторчета почти няма. Стотици хора облечени в шарени дрехи, често на петна и вехти, босоноги вървят нагоре, надолу. Почти всички жени са с къси коси, сплетени по всевъзможни начини на малки плитчици или просто бухнали като ореол около главите им. Много от тях имат татуирани знаци по лицата, особено по-възрастните. Като цяло папуасите са с едри тела, жените са закръглени, много от тях са облечени с потници, къси панталони до коленете или широки рокли с ярки цветове. Някои от мъжете имат огромни бради.

vanimo-cityВанимо

Тъй като все още е обед, пазарът е много оживен. В търсене на сим карта се насочваме към нещо наподобяващо на магазин, със солидни решетки. Оказва се, че е магазин за алкохол, пред който опашка от пропаднали типове се реди. Възрастен мъж веднага ни подхваща към един от „складовете“ – всъщност голям супермаркет. Страхотният му английски ни учудва за пореден път. Изглежда че над 80 % от хората владеят езика.

Интересно да се знае…
Официалният език в ПНГ е „ток пиджин“ – креолски език, в чиято основа лежи английският, но в опростена, граматически неправилна форма. Освен него съществуват над 800 местни езика (не диалекти!) наричани „ток плес“ (tok ples идва от английското „talk place“ тоест local language). Австралийски английски се говори от почти всички хора и изглежда им е като роден.

В супермаркета се продават сим карти, а продавачите, както и собственика за наша почуда са китайци от провинция Фуджиен. Обменяме няколко думи на китайски.
* Инфо цени: сим карта 10/15 кина – 5/7 лв.
една минута разговор е 60 тоя – 30 стотинки
sms е 20 тоя – 10 ст.
1 кина е 56 ст. или 0,32 cent ($) (това е към ноември 2016 г)
Интернет в по-голямата част от страната няма или ако има то е свръх скъп и бавен.

От супермаркета към ескорта ни се приобщава още един симпатичен мъж. Оставяме раниците в магазина, докато обикаляме из града в търсене на карта на ПНГ. Учудващо, но във Ванимо има книжарница за християнска литература, която обаче е затворена събота и неделя. По-късно така или иначе се оказва, че картите отдавна са изчерпани. Водачите ни ни повеждат към полицейския участък, с надежда там да има карта на региона, но и там удряме на камък. Странно, че всички задържани в карцера са жени. От полицейския участък трети човек се приобщава към групата ни. Всички са загрижени и се опитват да ни помогнат. В себе си имаме разпечатани текстове от блогове на пътешественици и туристическа информация, така че ще се осланяме на тях. Имено според тези текстове, някъде от западната страна на летището тръгва дървосекарски черен път, по който може да се стигне до следващия град на 140 км Айтапе (Aitape). Другият вариант е с моторна лодка, за която обаче билетът струва 150 кина на човек (75 лв.). Дежурният полицай ни съветва да си хванем лодка, тъй като пътят бил запустял от една, две години. Решаваме, че просто иска да ни отклони заради несигурностите в джунглата. Хората ни упътват към разклона и се разделяме с тези вежливи възрастни папуаси.

pazara-za-zelenchuciПазарът на Ванимо

По прашния път не минават почти никакви коли, но скоро ни взима весела жена с джипка, в чиято каросерия са натоварени една група дечица и жени с пране. Оказва се, че семейството се връща от реката, където са се къпали и прали. Оставят ни след 3-4 км, на разклон, от където бихме могли да хванем някой дървосекарски камион за навътре, въпреки че жената е твърде скептична, че ще има превоз по пътя. Не след дълго се заприказваме с двама юристи, чакащи маршрутка към града. Те ни обясняват, че почти със сигурност по този път вече не минава никой, тъй като монополната малайзийска компания за дърводобив е изсекла всички дървета в региона и е преместила лагерите си далеч навътре в посока границата. Пътят бил техен частен и след като се махнали нямало кой да го ползва и подържа, реки и храсталаци го унищожили. Двамата юристи все пак ни препоръчаха да извървим още 500 метра до някакъв земеделски департамент (DPA), след който цивилизацията официално свършвала и да разпитаме там за още информация. Едно момче каза, че чака камиона, който ще пътува известно разстояние в нашата посока, така че тръгнахме заедно към „края на цивилизацията“.

Там под сянката на дебело дърво седи и чака голяма група от хора, работници в дърводобивните кемпове. В Папуа Нова Гвинея мъжете рядко работят, за сметка на жените, така че повечето хора от групата са жени. С щръкнали коси, татуирани лица и кърваво червени устни от бетела, те за пореден път ни изумяват с английския си, вежливия тон и желанието да ни помогнат. Изглежда, че разстоянието до първите села може да се измине на стоп, но шанса да се зачукаме с дни из диви местности е голям. Докато се мотаем и говорим с хората, покрай нас минават камиони натоварени с толкова огромни трупи, че чак ми се свива корема като ги гледам. Това си е живо престъпление, изсичането на последните вековни дървета в света, за направа на мебели за китайски бизнесмени. На Борнео и в екваториалните гори на Индонезия дърветата не бяха и на половината на тези, въпреки че разни хора си спомняха как в детството си са виждали подобни трупи.

kamiona-na-firmata-ubiecТрупи, изсичани от китайците

Изведнъж един възрастен мъж от групата започва да вика нещо на пиджин и хуква по пътя. За секунди настава пълна лудница. Един от камионите е блъснал човек зад завоя, на 200 м от нас. Хората казват, че не само го е блъснал, ами направо го е размазал. Пътят се блокира моментално с дървена барикада, а шофьорът се е омел. Втори камион се появява и след като разбира какво се случва, отбива в страни от нас. Шофьорът грабва едно мачете и потъва в джунглата. Ситуацията става все по-напечена. Десетки хора започват да се трупат около сцената на инцидента. Известно е, че в такива случаи семейството на починалия ще се опита да си отмъсти и то на принципа „око за око, зъб за зъб“. Това е причината шофьорите да избягат. Единственият им начин да се спасят от вендетата е да се предадат доброволно на полицията и компанията да изплати огромни обезщетения. Двама младежи разбиват камиона пред нас и го претърсват. По пътя няма как да мине кола с часове, а всеки момент може да се появи озверелия клан на починалия, така че трябва да се изнасяме скорострелно. Хората, с които чакахме ни назначават една жена, която да ни прекара от другата страна на блокадата, от където да си хванем нещо обратно за града. Вървим припряно към мястото на тези ужасни събития. С ужас забелязваме кървава диря дълга 200 метра, с черва по средата на пътя. Камионът е влачил момчето над 200 м преди да спре. Абсолютен кошмар! Червената разфасована пихтия с единствено запазен череп лежи отпред. Обръщам глава в страни, не мога да погледна натам. Полицията вече е пристигнала, но следа от линейка или лекар няма. Но, то така или иначе особен смисъл от лекар в дадената ситуация няма.

Първият ни ден в ПНГ е особено екстремен. Качваме се на една маршрутка до пристанището, където ни чака юриста, който бяхме видели по-рано през деня. Бяхме му звъннали междувременно, защо беше казал че може да ни помогне с лодките. По това време на деня обаче никой няма да пътува за Айтапе, а също така и утре, неделя. Заклещени сме във Ванимо и точно се чудим къде да пренущуваме, когато Арчи (юристът) решава да ни вземе в тях.

В ПНГ е крайно рисково да се спи на палатка отвън. Единственият шанс да оцелееш е някой да те покани в тях, което всъщност често се случва. Другият вариант е да помолиш в училища, църкви, полиции. Дали заради катастрофата или нещо друго, всички маршрутки са изчезнали и с още дузина хора чакаме на прашния пазарен „площад“ близо час. От някъде се появява жената, която беше ни превела през барикадата и Арчи някак си ни прехвърля на нея. В крайна сметка се оказва, че ще останем в тях, а къщата й е в района на инцидента. Ана всъщност е от остров Биак в Индонезийска Папуа, но е женена за мъж от Ванимо и вече от двадесет години живее тук. На слизане от маршрутката, преди да се усетим Ана е платила билетчетата за всички (по 2 кина/левче).

the-houseКъщичката на Ана

Красива дървена къщичка вдигната на колци, с окосена морава, кокоси, манго, хлебно дърво и други растения ни посреща. За да я достигнем обаче трябва да прегазим река, която е до коленете. Ана ни настанява в собствената си спалня – дървена стаичка с прозорец с щори от летвички, матрак на земята и мрежа против комари. Електричество, течаща вода и обхват на телефона няма. В къщата живеят още трима възрастни с шестте деца на Ана, има общо десетина деца и малкото кученце Бъди. В кухнята се готви на огън, а миене на чинии, пране и къпане се осъществяват в реката. Животът е почти такъв какъвто е бил преди сто години, само дето хората носят дрехи и се возят на джипки. Всички ни посрещат радостно, като гледат никой да не ни притеснява. Децата периодично биват разгонвани с пръчки и викове, а голите дяволчета с изпъкнали, подути коремчета са страшно палави и не се спират и за секунда. Боевете и виковете са непрестанни. На нас шума отдавна не ни прави впечатление, но Ана много се притеснява, че не е тихо. Въпреки че ги поступват здравата, децата изглежда въобще не се сърдят или травмират и като набият някое пада голям смях.

anna-s-decataВ кухнята

За вечеря сервират бял ориз, който заради близостта с границата все още е лесно да се намери. Придружава го къри с домати и патладжан, снабдени от нас. Такъв тип зеленчуци, както и в последствие забелязахме, са крайно дефицитни или направо ги няма. Хората ни се извиняват за липсата на протеини, както се изказаха.

Няколко думи за диетата на папуасите:

Основният източник на карбохидрати в крайморските региони е сагото, което се извлича от вътрешността на палма, както и подземните грудки таро и сладките картофи кау-кау. Оризът и пшеничното брашно се внасят от други държави на високи цени, като традиционно оризът е непознат тук и до ден днешен не се култивира. Изглежда, че риболовът в морето също е нетипичен и в резултат рибата е рядкост, поне в този регион. Интересното е, че заради странната, уникална фауна на остров Нова Гвинея от стари времена тук съществува голям проблем с набавянето на протеини. На острова няма никакви едри бозайници, нито копитни, нито маймуни, както и представители на семейство хищници. Едно време хората ловяли дървестно кенгуро, кускус, летящи лисици, жаби, змии, крокодили, щраусоподобната птица казуарина и други по-дребни птички. В днешно време общностите около градовете рядко се занимават активно с лов, така че единствения сигурен протеин е свинското. За папуасите свинете са безценни и имат високо положение, почти равно с това на жените. Традиционно богатството се измерва с прасета. Ако се случи джипът ви да блъсне прасе на пътя, всички гидове за ПНГ единодушно съветват:“Не спирайте в никакъв случай!“ Ние самите забелязахме как Ана притеснено тича да храни черното им прасенце всеки път щом то се разквичи, а кочината му е идеално почистена и няма следа от нечистотии. Тук прасето означава живот. Като се изключат вносните, мляко и сирене тук не съществуват. Неизвестно защо, почти никой не гледа кокошки, да не говорим за друг добитък. Преди петдесетина години всъщност единственото домашно животно е било прасето. На пазарите пък освен водния спанак, добре познат ни от Индонезия и още някакви зелени листа, други зеленчуци на практика няма, нито пък някой си отглежда. Извън гореспоменатите грудки и зеленилки, както и хлебен плод (breadfruit) няма нищо. От плодовете забелязахме банани, ананаси, манго и папая (поне тук в тази област). Всичко това прави крайно ограничена на хранителни вещества диетата, като една от хипотезите за едновремешният канибализъм в ПНГ е именно тези съществени липси на протеини и витамини.

stranen-plodПлод от палмата панданус

Ана и семейството й премного се зарадваха на нещата, които споделихме с тях, домъкнати от Индонезия, като чесън, патладжан, домати, чай, захар. В края на този първи ден в страната, мозъците ни блокираха от информация. Един безкрайно дълъг ден, в който изпитахме милиони емоции от ужас до щастие и се влюбихме в Нова Гвинея до шия. Това е страна, която просто няма паралел или сходство с която и да е друга. Природата е навсякъде и е уникална, а местните са в хармония с нея. Прекрачваш границата и се връщаш поне петдесет години назад от съвременната цивилизация, а във вътрешността предполагам може да се върнеш и петстотин. Място, в по-голямата си част, без айфони, компютри, телевизори и въобще електроника, като в същото време усещане за мизерия липсва, особено извън града. Но, това което именно ни спечели са хората. Слагам ги на първо място по гостоприемство и сърдечност от всички посетени от нас народи до сега. Общуването с тях ни доставя огромна радост и човек просто заобичва папуасите от пръв поглед и две разменени думи. Те са природно интелигентни хора, с голямо любопитство към света, имат достойнство, силен характер, отворен към нови концепции ум, което е просто уникално за традиционно изолирано общество. Толкова добри, съпричастни и човечни, че не можехме да си обясним как ей тъй, съпругът на Ана ще грабне еднометровото си мачете (тук всеки неотменно носи такова, дори в нашата стая имаше две, три зад вратата) и ще заколи някой, което всъщност е нещо ежедневно в ПНГ. Скоро открихме каква е причината. Изглежда, че тези хора оцеляват само и единствено заради сплотеността си и фамилната единица означава всичко за тях. Виждахме как те си помагат постоянно, как обичат и се притесняват за децата си и въпреки оскъдицата дори кученцето Бъди получаваше месо или риба (ако имаше такива) наравно с другите. Любовта им един към друг бе осезаема. В тия джунгли човек няма нищо, няма я държавата, осигуровките, правовата система и дори полицията не играе кой знае каква роля. Кланът и семейството са единствения извор на живот и просперитет. И ако някой случаен отнеме единственото, което имате, вендетата е неизбежна. Макар за съвременните хора това да е варварщина и примитивизъм, всъщност тук този древен закон на родовообщинните системи е единствения възможен за оцеляване.

И така, след дълги разговори за държавите по света си лягаме напълно замаяни под мрежата за комари.

stajata-niНашата спалня

13.11

Днес е неделя, празничният ден за ходене на църква. Всички си взимат душ в реката и се обличат с чисти, официални дрехи. Още призори децата са изчистили наоколо и са окосили тревата с мачетета. Закусваме с чай и сварени грудки таро. Така и така днес пътищата пустеят, а и лодки може би няма да има и решаваме да се посветим на домашния живот с останалите. Църквата е на 15-20 минути пеша, защо да не видим една служба в баптистка църква по папуаски. Тръгваме по селско пътче, или по-скоро пътека, за де не минаваме по асфалта, който хората сега избягват заради вчерашната трагедия. Ана и мъжът й ни показват кое е хлебно дърво, кое е саго, кое е ядлив корен. Съседите ни махат весело и приветстват с „Good morning“. Пристигаме в църквата доста след като службата е започнала. Пасторът свири на китара и величае „Papa God“, следва четене на откъс от Библията, проповед и финално съобщение за предстоящ църковен тур до Джаяпура. Накрая сме поканени да се представим и да разкажем за пътуването си с две думи, което предизвиква бурни аплодисменти от страна на паството.

sveshtennik-po-papuaskiВ църката в неделя

Възрастен мъж, държавен счетоводител, ни подхваща да си говорим за фондовете на Европейския съюз, като не забравя да спомене колко вкусно е дървесното кенгуру, но сега вече е защитен вид и хората не го ловят. От съседната къща ни канят на безалкохолни напитки. Още веднъж всички потвърждават, че пътят до Айтапе е неизползваем. Тази сутрин по християнски е просто превъзходна! Наблизо има пазарче с няколко сергии и отиваме да купим продукти за обяда – продават се единствено сладки картофи и воден спанак. Ана купува и някакви местни соленки, които да хрупаме докато вървим към вкъщи. Слънцето е непоносимо и често спираме за почивка. Когато се прибираме ни наляга страшна умора.

Днес за обяд имаме желе от саго, което впрочем няма никакъв вкус, воден спанак и манджа с риба от консерви. Нещо напълно необяснимо е как цените са толкова високи, а никой не работи и съответно няма доходи. Това е страната с най-висок и най-нисък стандарт едновременно. Въпросните консерви за обяда например струват 7 кина (3,50 лв), яйце от кокошка – 1 кина (50 ст), ориза е от 5 до 7 кина килото (2,50/3,50 лв), захарта 10 кина килото (5 лв), а неща като лекарства, мляко или нещо друго по-рядко започваха от 6-7 лв нагоре. Транспортът също е около 50-60 лв за 100 км с платен превоз или лодка. Просто изумително скъпо, като се има предвид, че хората дори ток нямат в повечето села. Едното обяснение бе, че много от тези хора просто са си самодостатъчни и изобщо не използват пари. А другото, че всеки може да продаде нещо от градината и съответно да изкара някоя пара при нужда. Високите цени не се усещат от самите местни хора. Ана например с брашно от роднините си от Индонезия приготвяше понички през седмицата и реално изхранваше цялото семейство, тъй като мъжете по традиция не работеха.

Следобеда го проспахме преуморени от жегите и емоциите. Когато станахме вече беше твърде късно да ходим на разходка до водопада, както беше първоначалния план. Вместо това се цопваме в реката да перем. Най-малкото момченце Джая вдига температура, в къщата разбира се няма никакви лекарства. Веднага им даваме нашия парацетамол, а по-късно ни се отваря и още медицинска работа. Изглежда, че тук положението е много по-лошо от това в Индонезия. Местните предпочитат лекуването с билки от джунглата, което в много случаи е ефективно, но все пак, това че няма никакви аптеки е съществен проблем. Ако пък има някакви то те се държат от китайци, които си слагат 2000% печалба. Ние например никак не сме любители на ортодоксалната медицина и фармацевтиката и като много хора в Европа обикновено залагаме на по-алтернативни и естествени методи за лечение, но това тук е нещо друго, абсолютна крайност … Детската смъртност е много висока. Тиф, хепатит, малария, тропични инфекции и дори прости грипове убиват хората като мухи. Когато видите това с очите си, можете да оцените колко ценен всъщност е един парацетамол.

Момче от съседната къща често идва да си говорим. Джон е много симпатичен и интелигентен младеж. Преди месец някой го халосал по крака и сега огромна гнойна рана почти го беше обездвижила, като плътта наоколо се инфектираше скоростно и имаше наченки на некроза. Той дори не се превързваше. Резултатите бяха на лице. Цветин започна да прочиства абцеса и да го превързва всеки ден, но какво щеше да стане когато си тръгнем, не знаем. Бинтовете и кремовете бяха твърде скъпи, а ние имахме съвсем малко неща, само за раната на Цветин. В този случай май наистина ти остават само молитвите …

Мъж и жена от родата се завръщат след покупки от границата. Тази вечер на масата има и пилешко в кокос, освен обичайните саго, ориз и воден спанак. Кученцето Бъди е предоволно. Ана и децата постоянно го гушкат и никой не го подритва или гони, както е обичайната практика из Азия. Хората тук обичат животните.

with-whole-familyСъс семейството на Ана и Дейвид

14.11

На сутринта къщата се събужда с обичайните невероятни крясъци на птици от джунглата, проскърцвания и хорски гласове. Децата се изкъпват в реката и се пременят в чисти униформи. Помотават се насам, натам и скоро заминават за училище. В кухнята кипи дейност. Ана и една жена правят понички и цялата кухненска маса е отрупана с топчета тесто. Ние оправяме багажа, също се изкъпваме в реката и се приготвяме за тръгване. Мъжът на Ана ще ни изпраща до града и ще ни помогне в намирането на лодка за Айтапе. Докато се снимаме и сбогуваме Ана му набутва скришно пари. От вчера са взели решение, след като разбраха как пътуваме и че нямаме пари за свръх скъпия транспорт в ПНГ, да ни помогнат, като доплатят 150 кина (80 лв!), ако лодкарите не се навият да ни направят отстъпка. Ние останахме фрапирани от безумната им доброта. В къщата нямаха ток, вода, никакви придобивки и дори аспирин, ако някое от децата се разболее и същевременно искаха на нас да помогнат. Трогнахме се дълбоко, но категорично отказвахме, обаче Ана се опитваше да ни убеди: „Не, не, ще ги вземете тези пари. За нас няма проблеми. Аз продавам понички, имаме си всичко. Няма никакъв проблем, ще ви помогнем.“ Имала била и някакви приятели с лодка, които можели да ни вземат безплатно, но заради лошото време не можели да тръгнат от Джаяпура насам. Въпреки всички доводи, нямаше как да вземем тези пари.

Минахме по живописното пътче покрай поздравяващите ни весело съседи. Хванахме си платен превоз и скоро се озовахме на пристанището. Веднага ни наобиколиха седем, осем лодкари. Ние започнахме в прав текст да им обясняваме каква ни е ситуацията, че пътуваме с много нисък бюджет и как няма възможност да минем по суша до Айтапе. Какво беше учудването ни когато почти веднага ни влязоха в положението: „All right, we will help you!“ И така съгласиха се да им платим само един билет и още малко отгоре, общо за двамата 180 кина (90 лв), невероятна цена като се има предвид, че трябваше да платим 200 лв. Освен това се радвахме, че няма да изпаднем в неудобни разправии с мъжът на Ана, защото категорично бяхме решили, че няма да вземем парите им.

na-spirkata-za-lodki-s-myja-na-annaВ очакване на лодката с Дейвид, мъжът на Ана

Градът от две улици кипеше от живот. Трябваше да чакаме докато лодката се напълни, така че се позиционирахме под един навес до една майка с игриво момиченце и продавача на бензин. От другата сергия излезе мъж с чувал с празни кутийки от кока кола и започна да ги разсипва по пътя за да може минаващите коли да ги пресоват и така да се намали обемът им. Както разбрахме по-късно изнасяли ги за вторични суровини за Индонезия.

papuascheПапуасче

След 2-3 часа чакане прехвърлиха багажа ни в друга лодка. Появи се мъж с европеиден вид, който се оказа индийски свещеник от католическата църква, също пътуващ за Айтапе. Всички се застягахме за тръгване. Жената с момиченцето, незнайно от къде извади едно ножче, което ни подари, за да можем да ядем кокоса, който пък ни беше подарък от мъжа на Ана. С него се разделихме сърдечно, все едно сме живели сто години заедно. След няколко необясними обиколки на пристанището лодката отпраши към открито море.

Изпаднахме в еуфория, защото се оказа, че двата мотора от по 40 коня я карат да се движи адски бързо, с около 30-35 възела (40/50 км/ч). Но, като излязохме от залива имаше големи вълни и стана доста страшничко. Лодката правеше скоци, пльоскаше се и тракаше, заливаха ни пръски вода и с краката си усещахме как се огъва от вълните и тежестта, сякаш всеки момент ще стане на трески. Капитанът беше много добър и ловко правеше маневри непосредствено преди някоя по-голяма вълна. Често караше точно където се образуват огромните вълни преди прибоя и не исках да си представям, какво би станало ако по някаква причина мотора спре и някоя вълна ни подхване. Покрай брега часове наред се виждаше непроходима джунгла. От време на време минавахме покрай малки селца с традиционни къщи и странни прихлупени навеси с палмови листа. Махахме си със забитите в нищото хора от брега или с разминаващите се с нас няколко лодки, които идваха от Айтапе. Беше невероятно красиво, но разстоянията бяха огромни. Дадохме си сметка, че ако бяхме тръгнали по пътя без коли щеше да ни отнеме минимум седмица за да изминем това разстояние. С лодката пътувахме четири часа. Имаше места където вълните бяха съвсем фронтални и дори да се задържиш на пейката изискваше усилия. Свещеникът беше пребелил очи и се уповаваше очевидно само на Бог.

 

Така, с изгорели лица и натъртени задници пристигнахме най-сетне в заветното Айтапе. Разтовариха ни, минахме покрай традиционния пазар и замаяни се озовахме на улицата, незнаейки на къде да поемем. В този момент едно момче, пътник от лодката ни попита на къде сме тръгнали и предложи да ни помогне с пренощуването. Имахме план да помолим хората от католическата мисия в града да спим там. Момчето изчезна нанякъде, а ние се позиционирахме да чакаме под гигантско дърво на главния път, където бяхме се събрали десетки хора. Почти веднага ни заговори симпатичен мъж, а не след дълго, чичо му като разбра че търсим място за спане предложи да отидем в тях. В същия момент момчето се върна с един джип, който отиваше в мисията и се съгласихме да ни метне до там. Все пак решихме да опитаме първо мисията, която също така беше и в посоката, в която щяхме да пътуваме утре.

plaja-na-ajtapeПлажът на Айтапе

Хората тук бяха също толкова отзивчиви и мили, както и във Ванимо. ПНГ в това отношение задминава дори Иран. Айтапе е малко по-голям от Ванимо и все още попада в границите на провинция Западен Сепик. Градчето всъщност е построено около католическата мисия, която се простира на огромна площ в източната част на залива. За разлика от каубойско африканския вид на Ванимо, Айтапе изглежда като изваден от рая. Вековни дебели дървета хвърлят сянка покрай пътя, дълъг плаж с тъмно златист пясък и кокоси, окосени тревни площи, цветя, плодове, градини с манго, бетел, хлебен плод и още какво ли не го правят едно райско градче. Освен дървените колиби на местните, сгради почти няма, малкото такива са от типа ламаринени складове. На пазара се продават тонове банани от различни сортове. Хората са още по-шарени от тези във Ванимо. Западен Сепик се води сравнително сигурен район с ниска престъпност и разходките из околността са приятни.

tradicionna-kyshtaТрадиционна дървена къща

Джипът ни оставя пред вратата на къщата на отец Андрю, полски свещеник прекарал половината си живот в региона на Айтапе. Той е забележителна личност. По потник и къси гащета, с блажена усмивка, ни посреща като прескъпи, очаквани гости. В две чинии са сипани сладки картофи със зеленилки. Сервира ни и кафе. Той почти не говори английски, за разлика от перфектния му пиджин. Отец Андрю е възрастен мъж, наближаващ седемдесетте, с едро телосложение и някакво нетипично излъчване на умиротвореност и блаженство. Из къщата се мотаят още няколко местни. Папуаска леля идва да хапне от вкусната гозба с картофи. Всичко в къщичката е съвсем семпло. Единствения лукс е наличието на ток, течаща вода и голям телевизор, подарък от енориашите. Появява се и отец Лукаш, също поляк, монах от францисканския орден. Той също е по хавайска риза и къси панталони, но за разлика от отец Андрю е изпит, френетичен, със святкащ поглед и значително по-млад. Живее в планините на област Луми, на няколко часа по черния път от тук. Слязъл е в Айтапе за голямото честване утре – 50 годишен юбилей от създаването на диоцеза на Айтапе. Първият мисионер стъпил тук е германец, преди повече от век, който се установил на едно от островчетата срещу брега. Тази част на Нова Гвинея първо била колонизирана от германците, в резултата на което католицизмът се разпространил широко.

s-prosveteniq-sveshtennikС отец Андрю

Лукаш, изгладнял от пътуването се тъпче с бисквити и консерви риба тон, най-разпространената храна за пътуващи. В ПНГ няма ресторанти, а и уличната храна почти отсъства, както и магазините, но за сметка на това някои щандчета продават заедно с бетела и тютюна четириъгълни солени бисквити, консерви с месо или риба тон (вносни) и безалкохолни. Отново се чувстваме като на сън в тази странна компания на католически свещеници. Лукаш е прекарал тук малко над седем години, като по устав могат да ползват отпуска и да се връщат в Полша веднъж на три години. Живот сред папуаси, без никакви удобства, постоянно удрящата те малария, на картофи и саго, водени единствено от изгаряща вяра. Можете да си представите, че това не бяха обикновени хора.

jiteliПапуаски деца

Някои от разговорите ни предполагам силно напомняха, на тези от средновековието. Лукаш владееше добър английски и ни разказваше за предизвикателствата, пред които е изправена вярата, за култовете към духове, за това как нямало достатъчно хора да отслужват свещената литургия. Беше искрено притеснен. Изумително колко различни светове създава човешкия ум и как убедено вярва в съществуването и принципите им.

Отец Андрю ни покани да си вземем душ, след това ни връчи сума ти пакети с бисквити и консерви и ни изпрати при францисканските монахини, заедно с Лукаш да питаме за стая. Техният манастир се помещаваше в съседната сграда. Отец Лукаш им подари торба с олио, а те пък на драго сърце ни приютиха. Зад манастира имаше свободна къщичка, където по принцип живеели подготвящите се да станат монахини момичета, но такива в последните две, три години нямало, така че ние можехме да ползваме цялото пространство. На втория етаж имаше няколко дървени легла, матраци и мрежи за комари. Долу пък разполагахме с кухня, баня и тоалетна и нещо като хол. Монахините веднага ни донесоха студена вода и чисти чаршафи. Бяха страшно усмихнати, весели и много радостни да им гостуваме.

sys-sestriteМонахините приготвят торта за честването

След като се настанихме, Лукаш ни поведе на разходка из мисията, която както споменахме вече се простираше на огромна площ и с дебелите си дървета, орхидеи, франгипани, манго и чисти, окосени ливади с гледка към морето изглеждаше райски. На едно от дърветата милиони папагалчета издаваха неописуем шум. Тръгнахме към близките къщи, всички до една сламени или дървени. Лукаш ни обясняваше предназначението на всяко едно растение, палма или дърво. Показваше ни сагото, хлебното дърво, палмата лимбанг използвана за строителен материал, сладките картофи, богатата на витамини моринга, орхидеите, бананите, папаите и още какво ли не.

jilishten-kompleksПапуаско село

Въодушевен от появата на чужденци, той настоя да пробваме и бетела, който до сега не бяхме пробвали. Тук ядката се консумира директно, заедно с растение, което наричат горчица (mustard), но не прилича на нея. Цветът на въпросното растение се топва в гасена вар, като всеки си има кутийка с такава вар. Изобщо не искахме да го пробваме, но Лукаш така настояваше, че сдъвкахме по едно малко парченце с „mustard“ и вар. След около пет минути налягането в главата ми се повиши и осезаемо усетихме стимулиращия ефект на бетела. А тук хората дъвчеха по над 20 цели ореха на ден, въпреки силното въздействие. През цялото време бяхме наобиколени от деца. Лукаш току ни караше да им пипаме косите и се шегуваше с всички на пиджин. На тях също им бяха странни нашите прави коси. Техните бяха мекички и напомняха на допир на козинка. Бяха толкова гъсти, че на нито една жена не й хрумваше да подържа дълга коса. След като се разходихме по плажа се върнахме в мисията.

tradicionene-greben

Традиционен гребен за много гъсти коси 

polski-sveshtennik-s-bebeОтец Лукаш

Вечерта щеше да има откриване за утрешния празник. Пред специално построена за целта сцена на поляната се ступаха доста хора. Епископът, местен папуас отслужи литургия и държа реч. Учуди ни нетипичността на тази служба. Вместо тежките песнопения на латински имаше весели песнички с китари, а церемониалната част бе съвсем опростена и съкратена. Епископът говореше на пиджин с гръмък, убедителен тон и ако човек не знаеше, че е католическа служба, би се заклел че е някаква протестантска странна служба.

В публиката беше и индийският свещеник, с когото бяхме пътували в лодката. Ние седяхме на тревата до възрастната сестра Терезия, симпатична жена, игуменка на манастира. Почти през цялото време се седеше на колене с изправен гръб и след около два часа целите ни тела трепереха от напрежение в мускулите.

tyrjestvoto-s-holy-spiritСлужбата

Когато се прибрахме обратно в къщичката и се замислихме, не можехме да повярваме как в един и същи ден са се случили толкова много неща. Същата тази сутрин все още бяхме в дома на Ана във Ванимо, след това преживяхме едно от най-тежките и екстремни пътувания с лодка, което сме правили, после се озовахме при полски католически свещеници в Айтапе, а за завършек стояхме два часа на колене. What a day!

15.11

Опаковахме си багажа, сготвихме си закуска в кухнята на сестрите и си взехме сбогом с тях. Сестра Терезия ни каза, че винаги сме добре дошли в мисията и вратата е отворена за нас. Отбихме се и при отец Андрю, да му благодарим за невероятната помощ. Точно тогава обаче заваля дъжд и добрият старец ни сложи да гледаме телевизия, с по една чаша кафе в ръка. Той често ми казваше, че майка му се казвала Маргарита като мен и ни третираше като собствени деца. Показа ни и малката капела на втория етаж на дома му, като много държеше да седнем да се полюбуваме на разпятието отпред. След като дъждът спря той ни даде кафета и още консерви за из път, а най-изумителното беше когато извади и 20 кина (10 лв) и без право на отказ ни ги бутна, за да имаме да платим PMV-то. Опитахме се да му ги върнем, но той изчезна. Този жест наистина много ни трогна и развълнувани и благодарни закрачихме по асфалта.

pazara-po-debela-sqnka-na-rain-treesПазар под дъждовните дървета

Повървяхме близо километър до разклона за Уеуек (Wewek), следващата ни дестинация. Там имаше и малко пазарче под дебели дървета. Както всъщност забелязахме после, тях винаги ги има около пазари и публични места така наречените „rain trees“, дървета под които може да се скриеш от дъжда. Хората от околните къщи наизскачаха и решиха да ни помагат в начинанието ни да стопираме нещо. Появи се и човекът, които ни бе предложил дома си вчера следобед. Всички, както винаги бяха страшно учтиви и мили. Един мъж ни донесе банани.

v-ochakvane-na-GodoНа стоп

Коли обаче почти не минаваха, а малкото които имаше бяха все до околните села, до близката болница или до къщите в покрайнините. Камиони изобщо нямаше. Часовете се нижеха един след друг, а нищо не се случваше. Хората познаваха всеки преминаващ джип и директно ни казваха кой за къде отива. Изглежда, че всички коли пътуваха между 8 и 11 ч., а ние заради дъжда бяхме започнали стопа към 12. Нямаше ги дори PMV-тата, тоест платения транспорт. Някои изказаха мнение, че днес заради голямото честване никои няма да пътува към Уеуек. Друг каза, че заради дъждът пътят се е развалил и колите не смеят да тръгнат. Трети пък ни съобщи, че следобед е невъзможно да се намери транспорт. За разлика от индонезийците или други азиатски държави, хората тук бяха наистина много полезни и не пречеха на стопа, а обратното, можеше да им се има пълно доверие. Малкото джипове, които минаха всичките спряха и потвърдиха, че няма да пътуват към Уеуек. Всички ни посъветваха да отидем в центъра на града и да си уредим платен транспорт за утре. Това нямаше как да стане, тъй като разстоянието от близо 150-200 км струваше по 50 кина на човек (25 лв), пари каквито нямахме. Хората отново ни влязоха в положението и всеки каза, че ще разпита тук, там дали някой би ни взел за без пари. В 4:30 следобед беше безпредметно да се чака повече, обикновено в ПНГ се избягва да се пътува вечерно време, така че се налагаше да се върнем в мисията с увиснали носове. Докато крачехме на обратно, едно момче ни настигна с колело украсено с пера и весело ни съобщи, че е говорил с братята си да ни вземат в тяхната лодка за без пари. Утре сутринта щели да ни звъннат. Камък ни падна от сърцето и успокоени се върнахме при сестрите, заети с последни приготовления преди честването. Хапнахме бисквити набързо и се устремихме към поляната. Може би, това че не ни провървя стопа беше и по-добре, сега щяхме да празнуваме златният юбилей с другите.

 

Честването започна с традиционни танци, монаси и монахини бяха се накичили с листа и танцуваха в процесия с гребла. След това епископът с дузина свещеници донесе кръста. На сцената бяха италиански францискански монах, ирландски свещеник, Лукаш пременен в средновековна кафява роба с бяло въженце около кръста, отец Андрю изпаднал в религиозен транс, с ръце вдигнати към небето, индийския свещеник и още няколко папуаски монаха. Такова набожно настроение рядко ще видите из европейските църкви. В публиката имаше и други чуждестранни гости – монахиня от Чили и още три други ирландки. Туристи нула. След като службата свърши се държаха дълги нахъсващи речи. После хора от далечни енории връчиха подарък 10 хил. кина (5 хил.лева) за построяването на нова катедрала. Беше поставено сандъче за събиране на пари и нямаше човек от шарената публика, който да не пусна по някоя пара.

monasi-papuasiМестни монаси от францисканския орден

Някои от присъстващите идваха от далечни краища и села и спяха на палатки в единия край на мисията. Бившият министър на хазната на ПНГ, родом от Айтапе също разписа чек за солидна сума за новата катедрала, която щеше да струва между 3 и 5 млн. кина (около 2 млн. лв). Бяха дадени причастия и всичко завърши с почерпка с огромна торта приготвена от сестрите. Прибрахме се както винаги преуморени. Разсъждавах си, че не е особено етично да унищожаваш старите култури и вярвания на хората и да ги християнизираш, както и да се инвестират такива пари в катедрала, вместо например в болница или пътища. Но пък не могат и да се отрекат големите заслуги на тези мисии в сферата на образованието, а и в здравеопазването. Нито едно правителство в страната, нито една чужда неправителствена или друга орранизация не е направила и една стотна от това, което католическата църква е извършила по те земи. В крайна сметка кое е добро и кое зло никой не знае, може би и поради абстрактността на тези две понятия.

vjarvashtiteeПоклонниците на юбилея

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s