Традиционни папуаски мотиви
03.11
Заветната цел е достигната. В 7 сутринта, след 72 часово плаване хвърляме котва в Джаяпура (Jayapura). Градът изглежда огромен, със силно индонезийски облик, молове, магазини и още какви ли не други постройки и учреждения. Джаяпура е столицата на цялата провинция Папуа, така че нищо не липсва тук. По улиците процентът на индонезийски преселници е страшно висок, в определени квартали папуасите даже са направо малцинство. Правителството окуражава миграциите към Папуа, обещавайки високи заплати. Очевидно е, че на повечето държавни длъжности, както и в молове, ресторанти и т.н. се назначават индонезийци. Изглежда, че папуасите основно са заети с продажбата на бетел, зеленчуци и плодове, вестници.
На пристанището са строени военни и потока от пътници минава покрай тях. В последствие забелязахме военни поделения буквално на всяка крачка. Сякаш цялата индонезийска армия е мобилизирана тук. За разлика от други индонезийски градове, тук той сякаш е погълнат от джунглата. Зеленина и дървета има навсякъде. От околните хълмове и планини тежка тропична завеса е надвиснала над пътя. Градът е разположен около дълбок залив, но поради липсата на равни площи и планинския терен се е разпрострял с километри покрай брега.
Изглед към залива на Джаяпура
Опитваме се да хванем маршрутка до квартала на хоста ни от couchsurfing.com, но поради неориентираност в цените, шофьорът успява да ни излъже, искайки ни по 25 хил. рупии (3 лв) на човек. Знаем, че цените в Папуа са много по-високи от тези в останалата част на Индонезия и решаваме, че цената е нормална за 10 км. В последствие се оказва, че не би трябвало да е повече от 10 хил. рупии на човек. След половин час сме пред дома на Анастасия в Абепура (Abepura). Наглият шофьор решава да я рекетира за още пари и въпреки нашите ожесточени протести, тя му дава още 50 хил. рупии извън нашите. Тази реакция се дължи на силната неприязън на индонезийците към конфликти, като те просто предпочитат да си спестят разправията, вместо да отстоят мнението или правото си.
Анастасия живее в приятно кварталче, в страни от главния път, заедно с баща си Бернард, брат си и сестра си. Те са преселници от Манадо (Сулавеси). Баща й е на държавна служба. Къщата е хубава, пълна с всякакви екстри, в хола има дори витрина с препарирани райски птици, символът на Папуа. Впрочем изображения и мотиви с райски птици има навсякъде из града. Хотели, дори и университета им носят името им – “Чендераваси” (chenderawasih) на индонезийски.
Био бележка:
Райската птица е ендемична за Австралия, Нова Гвинея и остров Ару (Южни Молукски острови). Известни са над 40 вида, като повечето срещащи се единствено в Папуа. Заради красивите пера, в близкото минало са били почти изцяло изтребени. Перата се търсели не само за направата на местни костюми и шапки, но за декорация и шапки и за Азия и Европа.
Настаняваме се в дървена стаичка на втория етаж. Анастасия сервира чай. В къщата има всякакви храни – хлябове, шоколади, млека.
Изглед от балкона на къщата
Една належаща задача обаче все още ни очаква. В Тернате Цветин получи странен оток на крака. Мислехме си, че нещо го е ухапало в джунглата. В кораба инфекцията се усили, кракът забра застрашително. Бордовият лекар изчисти вече откритата гнойна рана и предписа антибиотик. Тази сутрин обаче положението вече излизаше от контрол, стъпването стана затруднено и отокът зае почти половината прасец. Само седмица преди влизането ни в ПНГ не можехме да си позволим здравни компликации. Сестрата на Анастасия, Оливия точно бе завършила медицина и ни посъветва веднага да се ориентираме към болница. Натоварихме се на две моторчета към централната болница в Абепура. За шест месеца в Индонезия, а като се замислих, всъщност и за последните две години, не ни се беше налагало да търсим лекар, а и таяхме особен ужас и предразсъдъци към способностите на индонезийските специалисти. През тази половин година бяхме се наслушали за стотици случаи на заминали си хора, някои от елементарни болести. Сега обаче се налагаше да потърсим лекар и то не къде да е, ами в Папуа!!! Още с влизането в болничното заведение се потиснахме невероятно. Всички пациенти бяха папуаси, някои с ужасяващи разпадащи се меса. Миришеше на пот и некъпано. Заредихме се на дълги опашки за регистриране. След два часа дойде и нашия ред. Докторката не беше папуаска и това сякаш ни поуспокои (имаше по-висок шанс да е учила в елитен университет на друг остров). Отстраниха загноясалата тъкан, дезинфекцираха раната и предписаха други антибиотици. Никой не ни обясни от къде по дяволите се взе това чудо. Лекарката предписа и някакъв холандски крем за рани, което вече съвсем ни разгроми бюджета. Общо взето заедно с прегледа всичко ни излезе към 50 лв, което за тукашния стандарт е непосилна цена. Нищо чудно, че местните отиват на лекар едва когато са пред умирачка. За рана като тази никой не стъпва в болница, освен ако не некрозира целия крак. Още от кораба бяхме забелязали хора с чудовищни белези по краката, явно този тип инфекции бяха чести.
Тропичната язва на Цветин
След като се прибрахме, вездесъщият интернет разкри причината за инфекцията. Това бе класическа тропична язва (tropical ulcer), която се появява дори от минимална драскотина или убождане, които се замърсяват със специфична анаеробна бактерия от кал или застояла вода. Тъй като краката ни бяха целите в рани и драскотини от прехода е било лесно кал или такава вода да инфектират мястото. Лошото бе, че с обикновени дезинфектанти и антисептици язвата изобщо не се лекува. Единственият начин беше с антибиотици, като обикновено за да се излекува изцяло кожата трябва месец. Острата фаза със силни болки и гной е към две седмици. След това, ако не се третира, болката спира, но зеещата рана остава, като инфекцията може да засегне мускулите и костта. Този вид тропични рани са много разпространени, особено сред деца и юноши, което и ние вече бяхме забелязали. За това, най-добре е през джунглата просто да се върви с дълъг панталон и обувки, за да се избегнат такива неща.
04.11
Следващата задача бе да си извадим виза за Папуа Нова Гвинея от консулството в Джаяпура. Анастасия (Анас на кратко) ни услужи с моторчето си, така че не се наложи да се разправяме с маршрутките. Изискаха ни няколко допълнителни документа и подаването остана за понеделник. Върнахме се в къщата. Кракът на Цветин бе отекъл чак до глезена и не беше добра идея да се мотаем навън. Бащата на Анас беше сготвил невероятни манджи, което за индонезиец е направо непонятно. По правило мъжете никога не готвят, а по принцип повечето хора изобщо не умеят да правят вкусна храна. Оказа се, че това му е хоби. В последствие, всеки ден преди работа той оставаше масата отрупана с какви ли не ястия и за нас специално тонове вегетарианска храна. Искахме да сготвим и ние нещо, но те отказаха да помагаме, още повече че Бернар готвеше такива количества, че за да не се изхвърля храната Анас викаше дечицата на съседите да ядат, мажеше на всички филии с шоколад и им сипваше мляко (все луксозни храни за Индонезия). Бернард ни учудваше всеки ден с различни неща – бубур манадо, филета риба тон, сирене, какви ли не плодове, супи, темпе … за една седмица се угоихме като прасета.
Анас
Семейството беше изключително мило, говореха перфектен английски, бяха и първите индонезийци, които виждаме да се интересуват от здравословно хранене. Оказа се, че са много образовани и културни хора, което всъщност си е присъщо за етноса минахаса (по-рано бяхме писали за техните връзки с холандците и за елитарното им образование, осигуряващо им често работа на висши държавни постове). Анас бе израсла в Джаяпура и участваше в много доброволчески програми за помощ на папуаските дечица, особено в сферата на образованието. От нея научихме доста интересни неща за региона.
Статуя на мъж и жена от региона на Асмат, Западна Папуа
Вечно право върху земята
Интересна е коренно различната концепция (сравнено с повечето съвременни народи), която имат папуасите за собственост над земята. Привързаността им към нея е толкова силна, че те не могат да приемат, че земята е нещо което може да се продава и купува. Хиляди години племена и кланове са воювали, жертвайки безчет войни, така че те в никакъв случай не могат да възприемат, че стойността на земята, както и удостоверяването на нейната собственост, могат да се измерват с някакви хартийки. Да си купиш земя от папуаси е доста коварно. Във всеки един момент, особено при смяна на поколенията, наследниците могат да дойдат при теб и да предявят отново претенции, че тази земя е тяхна. На аргумента, че вече си я платил, отговорът е просто, че ти си я платил на баща му, но тази земя принадлежи традиционно на клана му и ако държиш да останеш, ще трябва да я платиш отново на него. Това нещо е до такава степен вкоренено, че дори индонезийското правителство трябва да се съобразява с него. Така например огромните площи на летището в Джаяпура, често след поредица от блокади и протести трябва отново да се изплащат на членовете на клана, които твърдят, че земята си е тяхна и след като са я продали.
Друга интересна особеност на папуасите е абсолютната им привързаност към семейството и клана. Те живеят изцяло за и чрез общността. Това създава проблеми в процес на осъвременяването им. Папуасеца Джон например, решава да започне бизнес и отваря магазин. В магазина обаче започват да идват изгладнели братовчеди или други роднини, които нямат пари и започват да си взимат каквото им трябва. Ако откаже да им дава, той нарушава основните принципи на клана и рискува да бъде отлъчен. Така бизнесът му постепенно фалира и той си остава беден и бос, като другите си роднини.
Дървена статуя на жена
В Джаяпура въпреки, че на повърхността живота изглежда сигурен и безопасен, не е съвсем така. Информираха ни, че в околностите е пълно с така наречените червени зони, в които местните подкрепят Движението за свобода на Папуа (Free Papua Movement) и ходенето на индонезийци там въобще не е препоръчително. Анас ни се оплака, че често когато реши да мине по някой алтернативен път, местни я спират и рекетират, при това за не малка сума пари, тъй като пътят бил на тяхна земя. Същото можело да ти се случи ако небрежно си седиш на някой плаж на пясъка и не ползваш навес или шезлонг. Изневиделица се появява някой местен и започва да твърди, че плажът е негов и ще трябва да му се плати. Въобще рекета тук процъфтява.
05.11
Анас и съседът са доброволци учители в региона на езерото Сентани, едно от най-големите езера в Западна Папуа, отстоящо на 30 км от града. Тръгнахме с колата на съседа към мястото, където се провеждаха уроците, а именно изрядно окосената морава зад къщата на “духовните родители” на Анас – американски мисионери, живеещи тук от 30 години. Срещата с пастор Бери и жена му бе интригуваща. Седнахме на студена напитка на външната тераса, старателно изолирана с мрежа против комари. Ние го заляхме с въпроси – какво е да живееш в Папуа, без повечето удобства привични на западняците, да се бориш срещу маларията, не се ли чувстват самотни в джунглите сред папуасите, посещава ли отдалечени села с мисионерска цел и още куп други въпроси.
В Папуа всъщност е пълно с мисионери от всякакви църкви и държави, активно покръстващи племената. Те са си оформили една странна затворена общност, със собствен живот, интриги, емоции – една малка старовремска Америка. В неделя всички неотменно посещаваха специалната църква “за бели” в Сентани. Жената на пастора бе отгледана в планините на Папуа, родена в мисионерско семейство. Бабата, тоест майка й израснала в Камбоджа, а баща й в Африка. Въпреки, че в Щатите бе се връщала изключително рядко, тя си беше една съвършена американка, макар и малко старомодна. Видяхме я за малко, преди да отпраши със старовремски джип към църквата, където утре нейния баща щеше да държи реч, а това събитие бе от голямо значение за всички. Старият мисионер бе все още жив и здрав и с бабата живееха в съседна къща със също такава добре окосена морава. Той сигурно е единственият “бял” (извинявам се за термините бял/черен, но в тези краища на света хората все още се делят по цвят на кожата), който владееше рядък папуаски език от далечна планинска долина.
Що се отнася до самия пастор Бери, от обикновен спортист, той един ден получил призив от Бога, както се изрази “the call of the Lord” и решил да стане мисионер. Каза че отдавна вече не знаел къде точно е мястото, което се нарича дом, но Папуа я чувствал като такъв. Беше доволен от делото си, защото тук хората имали нужда от утеха и надежда, границата между живота и смъртта била толкова тънка, че човек се нуждаел от сближаване с Бог, докато в Щатите на презадоволените материалисти не им трябвало нищо и проповедите не носели удовлетворение. Децата на Бери бяха израснали в Папуа и завършили местното международно училище, заедно с други мисионерски деца, владееха индонезийски учудващо добре, макар рядко да се сприятеляваха с папуаси или индонезийци. Докато обсъждахме тези житейски особености се появи мисис Тими, треньорка на папуаския отбор по футбол. Поведението й бе още по-делово и забързано от това на другите и съвсем контрастираше с околния замрял тропичен свят. Тази малка ексцентрична Америка ни изумяваше. Мисис Тими сподели ценни съвети относно тропични рани и болести и ни посъветва да правим компреси с гореща солена вода на раната на Цветин, което наистина много помогна за извличането на гнойта.
Най-големият бич на Папуа без съмнение обаче е маларията. Няма човек тук, който да не я е преболедувал. Толкова е обичайна, че хората я възприемат почти като грип. Анас сподели, че когато е била болна просто си лежала и пиела парацетамол. Все пак, това е сериозна болест и в лошата си форма е смъртоносна, така че трябваше да се предпазваме всячески. Още от първия си ден се мажехме с репеленти като луди и пръскахме с инсектициди из стаята, нещо което до сега не сме правили. Репеленти ползвахме изключително рядко из предишните места и то само ако комарите буквално ни изяждаха. Бери и жена му препоръчаха чай от пресни листа от папая един, два пъти в седмицата, а и да започнем чеснова терапия, защото случаите на малария при тях почти изчезнали след като започнали да пият чеснови таблетки. Преди това дъщеря им получавала треска на всеки две седмици.
От този ден на сетне освен репеленти започнахме да се бухаме с по няколко скилидки чесън на всяко ядене, с риск да опротивеем на всички. Антималарийни хапчета твърдо не искахме да пием, нито са 100 % ефективни (по скоро 50 на 50), нито са безвредни, даже напротив, направо скапват черния дроб. В Папуа Нова Гвинея положението с маларията е още по-лошо и там съвсем ще злоупотребяваме с чесъна и репелентите. Последно за болестите – тук наред с другите болести все още съществува туберкулоза и то е много разпространена. Самата Анас я бе карала преди 6-7 месеца. На всичкото от горе съществува и някаква тения (ascariasis), която може да ти проникне през стъпалата и да се размножи из дробовете и стомашно-чревния тракт. Залети от всичката тази информация си помислихме, че до сега едва ли не, не сме били в тропиците, тепърва ще трябва да се запознаваме с истинската им природа.
Нямахме време да доразпитаме пастор Бери за племената и културата на папуасите, защото стана време за урока, в който щяхме да вземем активно участие и ние. Малките боси папуасчета пристигнаха на моравата. Някои бяха доста окъсанки, а по главите им постоянно кацаха мухи, заради рани, чесане и некъпане. Повечето бяха между 5 и 12 годишна възраст, но все още учеха азбука и начална математика. Изглеждаха много сладки с къдравите си главички. Всички задълбочено слушаха учителите. Освен нас имаше поне още 5-6 доброволеца, повечето студенти от факултета по медицина, до един индонезийци. Анас бе нещо като лидер. Беше изумително как толкова хора отделяха от времето си, за да помогнат на папуасчетата, Джаяпура все пак бе на близо 40 км. Освен това днес Анес напазарува от собствените си пари тетрадки, моливи и блокчета за всичките дечица на стойност над 190 лв. Останахме смаяни от тази страхотна инициатива. Повечето от децата не ходеха на училище и тези макар и минимални знания един ден можеха да им отворят врати.
Доброволчески уроци с децата в къщата на пастора
След часовете отидохме да проверим, защо децата от едно сиропиталище от околността не са дошли както обикновено за урока. В сиропиталището вече съвсем онемяхме. Това бе барака намираща се на страничен, забит път. “Собственичката” всъщност бе учителка, която събирала захвърлени дечица от разни села и ги осиновявала и прибирала в собствения си дом. Изхранваше ги със заплатата си, а “сиропиталището” не беше известно на никой и не получаваше никаква външна помощ. Единствено една добра, пълничка лелка помагаше в отглеждането на петнадесетте дечица. Всички много се зарадваха като дойдохме. Казаха, че нямали пари за маршрутка и затова спрели уроците. Вчера се опитали да стигнат пеша до мястото, но им отнело цели два часа. В гърлото ми заседна буца, за малко да ревна под мъждивата лампа, сред подскачащите дечица. Не стига, че си нямаха никого на този свят, ами не можеха да се учат, да имат чисти дрешки и играчки. Добре, че поне има хора като Анас и тази уникална жена събрала в дома си 15 деца. Все пак наистина не е честно в този свят на презадоволени хора да има страдащи деца !!!
Папуасчета
Анас събра всички в кръг и се помоли с тях, като учителите мюсюлмани в кръга също участваха в неината християнска молитва. Казаха, че ще измислят нещо с транспорта. Тръгнахме си леко потиснати.
06 – 10.11
В неделя всички се изтупаха официално за службата. Като повечето хора от етноса минехаса и нашето семейство бяха протестанти. Официално Папуа се води християнска територия, рядко или почти няма папуаси мюсюлмани, макар в градовете да е пълно с джамии. Всякакви църкви също не липсваха, а китайските бизнесмени си имаха будистки храмове. По време на една от обиколките из града видяхме дори хиндуистки, балинезийски храм. Джаяпура наистина е събрала хора от цяла Индонезия. Забележителностите в града не са чак толкова много. Посетихме плажа „Base-G“насеверозападотграда. Бешеприятен, с беседки и дървета, ночухмечесъбота и неделяместнитерекетирализдравовсичкидошлинаплажа.
Плаж „Base-G“
С езеротоСентани и надвисналите над него Циклопски планини интересните места се изчерпваха. Проучихме, че в университета “Чендараваси”, съвсем близо докъщата на Анас, имало музей със страхотна колекция на артефакти от племената от цяла Западна Папуа и един ден се отбихме да го разгледаме. Този музей напълно надмина очакванията ни. Беше идеално поддържан и се оказа, че повечето експонати са дарение от личната колекция на Рокфелер с редки тотеми, щитове и предмети от бита от региона на Асмат (който е в непосредствена близост до златната мина Freeport). Освен това нямаше входна такса.
Местен антрополог и разпоредителят на музея се впуснаха да ни разказват подробно за местонахождението и предназначението на всеки предмет. Още когато съзряхме първите артефакти, ни обзе някакво странно чувство. Дърворезбите и дървените идоли отразяваха един съвършено различен мироглед, една перспектива за света нямаща нищо общо със съвременните хора. Поглед от далечни, праисторически времена, само дето тези хора и до днес живееха в джунглите. Не мога да опиша точно усещането, но чувствахме, че този свят няма допирни точки с нашия. Представете си само, че тези хора са живели изолирани до преди само 40-50 години, пропускайки цялото развитие на света и цивилизацията. Те не познават метала, тъкането на дрехи, дори керамиката. Всичките им сечива са от дърво, камък и кост. Божества и незнайни магии дебнат зад всяко дърво. С изумления разглеждаме страховитите им дървени копия и стрели, ризниците от кора от дърво и лико, ритуалните костюми от листа, статуетки на божествата им, каменни брадви и чукове. Каменна брадва !!! Докато си скролвате по екрана на смартфона, на това необикновено парче земя все още има хора, които хал хабер си нямат какво е това метал, а използват каменна брадва! Пирамидите са построени, колелото е измислено, барутът, електрическата крушка, компютърът … а в Нова Гвинея каменната ера никога не свършва. Посетете който искате археологически музей и ще видите само части от брадвите и почти никакви други артефакти от тези антични епохи, дървото гние бързо. А тук виждаме истинска каменна брадва от съвремието, с дървена дръжка и сглобка подсилена с лиани. Виждаме страховити фигури, изобразяващи човешкия свят от самата си зора. Просто смайващо!
Статуя от коренища на дърво
Тези изумителни мотиви, дърворезби и сечива обаче в никакъв случай не напомнят за примитивизъм, а за архаична култура със сложни култове и обичаи. Един от основните образи е на мъж изобразен двойно по-голям и мъничка жена, в съвокупление. Плодородието и продължението на рода са централна тема, както е при всички праисторически култури. Някои от статуите имат страховито излъчване и въздействат дори върху научно ориентиран човек от 21 век. Изработката е майсторска.
Статуя на мъж и жена в копулативна поза
В една от витрините откриваме редица човешки черепи украсени с мъниста, мидички и перца. На снимка отзад се вижда гол папуас положил глава върху подобен череп. Черепите на любимите хора се използвали (а може би и все още се използват) за възглавница, така всички починали близки винаги са близко до тях. Друга традиция, за която ни разказа Анас е отрязването на фаланга при смъртта на близък човек, само че се отрязва пръста не на починалия, а на живите потомци (обичай от долината Балием).
На територията на Западна Папуа се говорят над 200 езика. Навсякъде из джунглите живеят племена. По-големия процент хора отдавна вече (от 40-50 години) са в контакт с цивилизацията и не са им чужди всичките им “блага”. Индонезийското правителство и индустрии (като Freeport) постоянно разработват нови проекти, секат гори, прокарват пътища в търсене на разнообразни находища и залежи. Така че Папуа отдавна вече не е голямото непознато петно на картата, пълно с аборигени. Въпреки това все още има слабо проучени места, където се смята, че е възможно да съществуват едни от последните хора, с които никога не е осъществяван контакт (другото подобно място на планетата е Амазонка). Потенциално местоположение е границата между индонезийска Папуа и ПНГ, около Звездните планини.
Около тези планини живее и племето каровай (karowai people), които си строят къщи в кората на дърветата, на височина 20-30 метра. Малкото антрополози и журналисти, които са ги достигали съобщават за все още продължаваща традиция на канибализъм, но ритуален. Известно е, че сред населението на Папуа канибализмът е бил широко разпространен до недалечното минало. В ПНГ изследванията показват, че понастоящем е окончателно изчезнал. В Западна Папуа се смята, че племена като кароваите все още го практикуват. Достъпът и изследването на отдалечени региони е усложнен не само паради факта, че няма нито пътища, нито места за кацане на хеликоптери, но и заради некооперативността на индонезийското правителство и предупреждения от страна на самите племена, че ако стъпят в земите им ще бъдат убити. Така че в известен смисъл Западна Папуа все още крие нечувани загадки.
Костюм за инициации
За нас музеят, без съмнение, остана най-интересната забележителност в Джаяпура. Междувременно си подадохме и документите за визи, които щяха да са готови след 4-5 дни. Използвахме последните си дни на индонезийска земя за финална подготовка преди влизане в ПНГ. Открихме цели три магазина за екипировки и купихме нови сандали на Цветин. Подлепихме палатката, разядена от термити (главно от последния преход в джунглата).Купихме някои стоки, за които знаехме, че са скъпи в ПНГ, като захар, ориз и нудъли. Обиколихме всички молове в търсене на това и онова. Изумихме се колко са заредени супермаркетите с нетипични продукти, като сирене, масло, млека, хлябове … Ще излезе, че Джаяпура е по-модерна даже и от Джакарта. Единственият голям за нас проблем бе пълното отсъствие на интернет, заради уж някакъв проблем в оптичния кабел. За цяла седмица успяхме да се свържем само един път. Дори мобилните телефони нямаха връзка.Често спираше и тока за часове. Е, вече може да се каже, че официално сме преминали границата на папуаската безинтернетна зона 🙂 Следващите месец, два нямаше изгледи да си отворим дори емайла, да не говорим за нови постове в блога.
Що се отнася до проекта “Екпедиция Папуа Нова Гвинея”, след кампанията в интернет получихме подкрепа от приятели и фенове на блога на обща стойност 160 $, които пари ще ни помогнат много да прескочим прага на оцеляването (ПНГ е оценявана като най-безумно скъпата страна в отношение цена/качество на предлаганата услуга. За справка, дори най-продънените хотели не падат под 50 $ нощувката, джипките или корабите за разстояние 200-300 км също са към 50-70 лв. В редките случаи когато намериш интернет той е 10 $ на час. На всичкото от горе липсата на пътна мрежа на места не позволява автостопа, в няколко случая лодките са неизбежни). Беше ясно, че ще е трудно и дори да ни се наложи, няма да ползваме хостел или интернет. Опитвахме се да игнорираме мисълта за скъпите лодки, разчитайки на чудо. Все пак се успокоявахме, че зеленчуците по пазарите са евтини и няма да се гладува. Най-притеснителното беше страшно високите нива на престъпност. Всъщност броени дни преди влизането ни в ПНГ все още се чувствахме неподготвени и корема ми се свиваше на топка пред мисълта за този нов свят.
Желанието ни да посетим отдалечени региони, да заснемем уникални култури, да съберем информация, на този етап по финансови причини изглеждаше невъзможно. Нито една българска институция, фирма, продуцентска къща не откликна на проекта. Вероятността да се изпрати снимачен екип по тези места е минимална, това би коствало огромен бюджет на телевизии или други медии, но никой не прояви интерес към нашата инициатива за безплатно заснемане, с минимални средства само за път. С горчивина за пореден път отбелязвам факта, че българската общественост няма нужда от акумулиране на данни, обогатяване на културата, развитие и информация. Един клип на чалга песен за десетки хиляди левове е къде, къде по-желан. Мисля, че това е срам за нация, която претендира, че е европейска.
И така остава ни да се осланяме на съдбата, а това е винаги любимо опиянение за екстремния пътешественик. Дните се изнизаха, визата стана готова за четири дни. Остана ни един последен ден в Индонезия, в която толкова много неща се случиха, толкова добри приятели намерихме, такива екстремни преживелици изживяхме. Опитът и знанията, които натрупахме за тези шест месеца са безценни.
11.11
Настъпи последният ден на индонезийска земя. Може би това е и последния ден за близкото и не толкова близко бъдеще, в който слушахме петъчната молитва от джамиите. Джаяпура, една съвременна индонезийска “колония”, е най-източната точка на света спрямо Мека, в която ислямът е достигнал масово.
Заехме се с финални, трескави приготовления през по-голямата част от деня. Следобеда пристигна шофьорът на бащата на Анас със служебния джип. Планът беше да ни откара до вилата на семейството в село Коя (Koya) на половината път до границата. Там да преспим и на следващия ден да ни закара на самата граница.
Пътят се виеше покрай морето, с гъста джунгла надвиснала отвсякъде. Около дървените къщи на папуасите стърчаха градинки с бетелови палми. Като цяло регионът не бе твърде населен, но по пътя имаше солиден трафик на коли,така че изглежда, че и стопът не би бил труден. В долината на Коя имаше всякакви второстепенни пътища, а покрай тях, по индонезийски образец, тухлени къщи една до друга. Изглежда, че цялата Коя е заселена само от индонезийци, папуаси не се виждаха.
Достигнахме дървена вила от дебели тикови дъски. Вътре живееше младо семейство помощници, което се грижеше за стопанството и добитъка (крави, свине, кокошки) в отсъствието на Бернард през седмицата. Вечеряхме бързо с храната, която Анас ни беше връчила за из път (ориз със зеленчуци, разбира се), като момчетата ни донесоха допълнителни порции. Треската продължаваше, кърпене на палатката, пришиване на тайни джобове за пари, ремонт на челника … нямахме и минута да се осъзнаем. Утре сутрин напускахме Индонезия, в която се бяхме адаптирали до такава степен, че само мисълта за нещо различно ни правеше превъзбудени и нервни. За деветте дена в Джаяпура изобщо не си бяхме контактували с папуаси, те все още ни изглеждаха непознати и дори леко страховити с големите си бради, едри тела и плетени торбички преметнати през врата (В Западна Папуа тези традиционни торбички се наричат “нокен”). Повечето работеха на нископлатени работи, на паркинги или като продавачи на бетел и в индонезийската част като че ли имаше усещането, че са по низши класово, така че индонезийците си общуваха с индонезийци, папуасите с папуаси и белите с бели. Това още повече подсилваше ирационалните ни тревоги, най-вероятно крайно необосновани, че съвсем скоро ще попаднем в държава само с папуаси. Все пак въпреки опасенията и нервността, това силно ни влечеше.
Очертаваше се да е последната ни нощ в зоната на комфорта, така че трябваше да си починем максимално.
Мека възглавничка от череп на роднина
