Ледникът Пасу
11.05.2015
Ето го и новият ден, изпълнен с приключения. Ставаме в 6 сутринта и поемаме на разходка из околностите. В селото има стари къщи (едната, от които е била лятната резиденция на Мира на Хунза – титла на местните владетели) и музей, както и стар форт на около 200 години. Изкачваме се над селото. Гледките са невероятни.
Началото на прехода
Запланували сме да стигнем до езерото Борит (на местния език солено езеро), което е на около 3-4 часа от селото. Пейзажът е умопомрачителен. Това наистина е една от най-суровите и непристъпни планини на земята, наоколо няма върхове под 4000 м.
Гледка от прехода
В далечината се виждат зъберите на огромен скален масив, изглежда точно като омагьосана планина, в която живеят само джуджета, гноми и други приказни същества. Долу пък тече река Хунза, черна и огромна с гигантски сиви наноси по брега.
Пътеката минава през глетчера Гулкин. Това е първият ни сблъсък с глетчер отблизо и е изумително. Целият се движи, пука, съска. Под него тече вода и често се отцепват цели големи парчета лед. Глетчерът е черен, тъй като целият е покрит с камъни и пръст, които влачи отгоре и заради това преминаването по него е по-лесно, но все пак е доста опасно.
Черният глетчер Гулкин
След около час успяваме да го преминем и то защото с нас е немецът Стефан и гидът, който води и знае безопасен маршрут. Спираме за чай в следващото село Гулкин в къщата на една жена – отвътре всичко е в килимчета и с малка печица по средата, адски уютно изглежда.
Типична къща в село Гулкин
След като стигаме до езерото идват да ни вземат с джип хората от хотела. Всъщност цялата програма за деня е организирана от Стефан, който си е взел тур и нас просто ни предложиха да се присъединим.
Оттам отиваме да видим висящия мост в село Хосейни. Мостът преминава над река Хунза и отива в някакво селце на другия бряг, като между всяка дъсчица има доста голямо разстояние, вътърът духа, мостът се люлее и общо взето като го преминаваш ти се разтреперват краката. Една местна жена мина в обратната посока без да се държи никъде,с бодра крачка и направо ни смая.
Висящият мост в село Хосейни
Вечерта се прибираме смазани от умора и емоции (особено ледникът и мостът бяха доста екстремни) и Захир, собственикът на хотела, ни приготвя местна традиционна вечеря, която човек може да опита само на това място. Състои се от палачинки, странен сироп от черници, олио от кайсии с много силен аромат, мед и някаква манджа с варено сирене и чапати, както и компот от кайсии.
Тук сме на 2500 м. надморска височина и могат да се отглеждат само определени култури – картофи, кайсии и др. Всичко е в скали и камъни и след образуването на езерото Атабад след голямото свлачище, пътят е блокиран заради което снабдяването със стоки е изключително трудно. Хората разчитат само на местната продукция и кухнята е с уникални съставки като олиото от кайсии, козе сирене, масло и др.
Местна жена в село Гулмит
Тук и интернета е голям проблем, както и тока. От 20 дни вече няма ток в селото и всички ползват бензинови генератори, но въпреки отдалечеността и липсата на удобства хората от селото са много образовани и напредничави. Имат 100 % образованост на населението и усещането като говориш с който и да е, е все едно говориш с интелигентни, градски хора. Направо е изумително.
12.05
Днес сме решили да направим един малък трек до горната част на ледника Пасу (Passu). Първо трябва да направим доста обстойно проучване, тъй като тръгваме без водач, а планините тук нямат нищо общо с която и да е планина в Европа. Хората умират като мухи на всяка крачка и човек трябва да дебне за потенциални опасности от всеки завой.
Гледка към село Пасу
Ние сме много зле екипирани, без планински обувки. Единствената дебела дреха ни е шала, който брат ми ни беше подарил на тръгване като постоянно си го менкаме в ледените нощи. Пътеката минава през огромния глетчер Пасу и се изкачва на 4100 м. до пасбищата Патундас. Повечето хора ни съветват въобще да не се опитваме да минаваме глетчера без водач. Накрая решаваме просто да спим на овчарските колиби преди преминаването на глетчера на 3500 м. Дотам са някъде към 4 часа преход покрай ръба на ледника.
Регионът Пасу
Сутринта първо намираме интернет клуб, за да известим близките къде сме, тъй като вече осми ден сме без интернет връзка, после отиваме да обядваме и да си купим чапати от хлебарницата и чак към 3 следобед потегляме.
Вървим по пътя до село Хосейни, като по едно време ни взема тракторче на стоп. От Хосейни има черен път до езерото Борит и после черният път стига до ръба на глетчера, откъдето започва козя пътека.
Езерото Борит
Някъде след езерото, точно преди къщичките на село Горен Борит ни настигат с джип нашите любими познайници – полицаите. Осведомили са се от хотела, че тръгваме без водач и се побъркали. Една от причините е, че постоянно стават злополуки на ледниците и дори миналата година някакви туристи умрели.
Езерото Борит от друг ъгъл
По пътеката срещаме пакистанска група, която слиза отгоре и ни казват, че нямаме никакъв шанс да минем ледника без екипировка и водач. Обещаваме на полицаите, че няма и да се опитваме и те ни изпращат до половината път след което после се връщат, оставяйки ни сами.
Пасу Гар
Изкачваме се нависоко и на свечеряване успяваме да стигнем Пасу Гар (Passu Ghar), където са пастирските колиби. С височината се появяват и иглолистни храстчета тип хвойна. На една площадка, заобградена с ниски дървенца, опъваме палатката и си палим огън. Температурата е под 10 градуса и направо замръзваме. За утре планираме да видим как стоят нещата с глетчера и евентуално да останем за още една нощ тук.
13.05
Цяла нощ валя дъжд и сутринта се събуждаме от тропот на конски копита. Доста мощен и току до главите ни. Скачаме и излизаме извън палатката. Оказва се, че огромни камъни падат от върха на планината понеже дъждът е размекнал калта.Оглеждаме се и на 50 м. виждаме малко заслонче. Вратата е отключена. Местим се вътре и сме спасени от падащите камъни.
Къщичката, в която се приютихме
Цял ден падат огромни кютуци от всички склонове и преминаването по пътеките е доста опасно. Времето е все така мъгливо и много студено. Следобеда се изкачваме до последните кошари на 30 мин. нагоре и до точката от която се преминава ледникът.
Изглежда абсолютно невъзможно да се мине без гид, котки и пикели. Огромен е, постоянно се разцепва и някои пукнатини са сигурно 10 метра дълбоки. Част от него образува ледени кулички на вълни и е все едно си в лабиринт.
Глетчерът Пасу
Ледени вълни
Проход в стената на ледника Гулкин, който минахме с гид
Заставаме на едно възвишение и се чудим и маем откъде ли минава пътеката, но така и не успяваме да разберем. Връщаме се обратно в лагера. Тази нощ е сковаващо ледена, дървата са мокри и няма как да накладем огън. Опитваме се да запалим една допотопна печка, но резултатът е че опушваме цялата къщичка.
14.05
Повечето облаци са се разкъсали и сутринта се качваме отново до пасбището, за да видим отблизо връх Пасу (Passu Peak), който е висок към 7300 м. Още от сутринта не се чувствам добре, но след един чай на обед нещата съвсем стават зле.
Връх Пасу
Получаваме доста тежко стомашно-чревно разстройство. Сигурно е от водата в потоците, която се наложи да пием след като свършихме нашата. Водата е чиста, но в нея има песъчинки. Привечер с големи усилия стигаме до езерото Борит. На брега на езерото има едно самотно хотелче с адски симпатичен дядко.
Опъваме палатката до езерото и дядото ни предлага супа от кайсии с фиде – местен специалитет. Тук сме с 1000 м. по ниско и е доста по-топло вечерта.
Лагерът ни на езерото Борит
15.05
Оставаме още един ден на езерото, за да се възстановим от коремните проблеми. От време на време се качва по някой и друг турист с джипка да види езерото. Въобще цари пълна идилия и спокойствие.
Изглед от хотела на езеро Борит
16.05
Планината, покрита със сняг, се отразява в огледалната повърхност на езерото. Две патенца го пресичат и се къпят, разпервайки крила от време на време. Абсолютната тишина и спокойствие се нарушават само от песните на птичките, прожужаване на някоя муха и далечни подвиквания на селяните, които изкарват на паша миниатюрните си козички, овчички и кравички джуджета. Имаме чувството, че от досега със суровите части на планините нещо в нас се пречупи и сякаш дори погледите ни станаха различни. Какво ли ще ни донесе днешният ден?
Слизхме пеша до главния път и ни качват на стоп до Гулмит, където сме оставили част от багажа в хотела (Gulmit Continental Hotel). На разделяне собственикът не ни взима нито стотинка, въпреки че бяхме спали там две вечери и бяхме яли.
Потегляме на стоп с едни хора, които ни свалят обратно до езерото Атабад. Оказва се, че за да го пресечем трябва да изчакаме лодката да се напълни с 15 човека и чак тогава потегляме. Цената е 100 рупии (1$), но чужденците трябва да плащат двойно. Лодкарят не иска да ни качи ако не платим по 200 рупии.
Езерото Атабад
Също така след 12 часа на обед почти няма пътници, всички пътуват сутрин, и е доста трудно да се напълни лодката така че накрая се примиряваме. От другата страна на езерото чака маршрутка до градчето Каримабад и струва само 50 рупии, така че се качваме. По пътя почти не минават частни коли и така или иначе ще е доста трудно да хванем стоп до там. През времето, което чакахме да се напълни лодката, нито една частна кола не премина езерото.
Маршрутката ни оставя на разклона за Каримабад – старо селище, в което има два форта на по 800 години, на име Балтит и Алтит. Построени са за защита от нападенията на хората от съседната долина Нагар. Двете долини Хунза и Нагар постоянно воювали в миналото.
В хотелчето на езерото Борит се бяхме запознали с един човек от Карачи, който си караше ваканцията в планините, беше си наел джип и гид, и ни покани да се срещнем, когато пристигнем в Каримабад, където е отседнал. Гидът – мистър Ифчи, ни направи впечатление на човек с огромен опит из тези места и искахме пак да се срещнем с тях и да научим повече за региона.
Къща в Горен Борит
Звъннахме им и те ни посрещнаха и ни помогнаха да си намерим много приятно хотелче с гледка към долината, където човек може да си опъне палатката в дворчето, да ползва пералня и топла вода само срещу скромната сума от 100 рупии (1$). Казва се гостоприемница Каримабад (Karimabad Inn).
Тук климатът е доста прохладен и не можем да се осланяме на потоците за къпане и пране, тъй като са ледени. Мотаем се из форта Алтит и старото поселище, преди отново да се срещнем с пакистанеца от Карачи и на залез да се качим с джипа на една точка на 3000 м. надморска височина, от която се разкрива гледка към цялата долина Хунза и околните върхове.
Главният площад в Алтит – Джатак
Форт Алтит
Виждат се поне пет седемхилядника и гледката е главозамайваща. На върха на това възвишение е построен хотел Eagle’s Nest, където пием чай с нашите нови приятели.
Изглед от хотел Eagle’s Nest (Гнездото на орела)
Golden Peak (Златният връх) – 7023 м.
Мистър Ифчи е приготвил традиционна вечеря в дома си и всички сме поканени. Къщата му се намира в историческото селище Ганиш (Ganish), което се намира под Каримабад на самия път. Вечерята е невероятна с местни ястия със сирене. Мистър Ифчи е бил на всички трекове из Гилгит и е участвал в много експедиции, така че научаваме много информация за добрите трекове в региона. По време на вечерята ни разказва невероятни истории за детството си и Пътя на коприната, и направо се пренасяме в старите времена.
Момиченце от село Хосейни
Ето някои от историите, които чухме от него: Допреди 1974 г. Долината Хунза била самостоятелно царство и владетелят Мирът на Хунза, живеел във форта Балтит.
Форта Балтит
По онова време, когато мистър Ифчи бил дете (50-те години), нямало никакви пътища, само Пътят на коприната се виел и спускал над пропасти и урви и бил невъзможно труден за минаване, бил като козя пътека на места. Често пристигали кервани от якове и коне и отсядали в кервансарая на селото.
Керваните идвали от далечен Китай – от Кашгар, имало уйгури, таджики и какви ли не хора. Керванът носел главно бои за платове и коприна. На връщане взимал злато, което Мирът плащал като данък за Китай. Мистър Ифчи като малък също отишъл веднъж с баща си и кервана до Горна Хунза, да събира данъка. Спомня се, че било ужасно студено и пътят бил адски тежък. Едно време нямало почти нищо в селото и закуската обикновено била супа от кайсии, обядът – чапати със сок от кайсии и понякога сготвяли някоя леща или картофи с олио от кайсиеви ядки.
Село Ганиш е най-старото селище в Хунза и се състои от трийсетина къщи и няколко малки джамии, които всеки род си построявал сам, в центъра има древен басейн за къпане и 800 годишен чинар (на урду чинар си е чинар, други общи думи, които намерихме, са чорап, чеиз и килим).
Село Ганиш
Хората в долината са измаили, но единствено в село Ганиш и в съседната долина Нагар са от друго разклонение на шиизма – Итна Ашари (Ithna Ashari).
Преминаването на черния ледник
