22.04.2024 Влизане в Западен Бенгал
Следващия час и половина се катерим по серпентини и чаените плантации на Дарджилинг (Darjeeling), докато отново не се изкачваме на 2000 м надморска височина. Беритбата на чая е започнала, но по обед повечето берачи си почиват под навеси и по плантациите виждаме само няколко жени с кошове прикачени с плат за челата, които чевръсто мятат малките свежи листенца на чая зад гърба си. Дарджилинг е прочут с един от най-добрите черни чайове в света. Всъщност производството започнали англичаните чак през 19 век.
Караме през една от най-старите плантации – Северен Туквар. Планината ни се струва като нещо подобно на Витоша по размери и форма, но цялата в чай.
Слизаме в северната част на града и се отправяме пеш по тясна недостъпна за коли уличка към къщата за гости. В автентично кварталче сме, с местни високи къщи, кацнали на стръмния склон. Посреща ни мила домакиня и се настаняваме в тясна стаичка, но поне чиста и със супер гледка през прозореца. Целият хотел е пълен с десетки саксии с цветя. Имаме кухня и открита тераса-покрив с кокошкарник на нея. Божи е най-доволен от това, че има животни, с които да си играе.
Привечер излизаме на разходка. Вървим два-три километра до центъра пеш, но тъй като по главната улица трафикът е брутален, се изкачваме по странична улица към върха на рида. Старите английски вили, прохладата и гората правят разходката много приятна. Стигаме до пешеходна алея с гледки към Канченджунга, но заради облаците не се вижда нищо.
Един макак тръгва да напада Божи, за щастие Цветин реагира скоростно и го изгонва. Пълно е с хора на разходка, спортуващи и с не малко индийски туристи. Дарджилинг е важна туристическа дестинация за индийците, които обожават прохладата на Хималаите. Подминаваме десетки сергии за сувенири и хиляди шалове от пашмина и стигаме до централното площадче. Изумяваме се от кафенетата, пекарните и магазините в европейски стил, каквито не бяхме виждали досега. Разбира се е пълно и с магазини за чай, тибетски предмети и изкуство, улична храна. Дарджилинг ни изненадва доста приятно с пешеходния си романтичен център.
По плетеницата от тесни улички слизаме до абсолютно побъркания базар на главната улица. Гъмжило от хора, сергии по земята, магазини за какво ли не – от метална посуда до екзотични зеленчуци. И перманентно задръстване от тежки ванове, джипки и мотори. Успяваме да намерим магазина за чай, който ни беше препоръчала домакинята, от който пазаруват основно местните. Продават същите чайове, като в лъскавите туристически магазини, от същите плантации и градини, но на 2-3 пъти по-ниски цени. 🙂 Запасяваме се с невероятни чайове, като висококачествения Дарджилинг First Flush, току-що набрани връхчета, първа реколта. Хващаме едно ванче, споделено такси (15 рупии – 30 ст.) и се прибираме в къщата за гости.
Имаме малък проблем с водата, почти няма налягане и бойлерът не иска да работи, а е доста хладно. В крайна сметка милата собственичка ни осигурява кофа и бързовар и успяваме да се изкъпем. Проблемът с водата е сериозен в целия град.
23.04
Време е да слизаме към горещите равнини, но преди това решаваме да посетим зоологическата градина на Дарджилинг и известния Хималайски планински институт. Божи е очарован от червената панда, тигъра, леопарда и останалите животни. Изглеждат в добро състояние и пространствата им се чисти и с много зеленина. Единственият проблем са непрекъснатите тълпи от шумни, крещящи туристи.
Хималайският институт за алпинизъм има интересен музей с екипировка, лични вещи и история за велики участници в първите експедиции на Еверест, Канченджунга и другите върхове в Хималаите. Потресаващо е да се види с какви допотопни екипировки са изкачвали пионерите като Едмънд Хилари и Тензинг Норгей, който е от Дарджилинг. Двамата са първите стъпили на върха с експедицията от май 1953 година. Гробът на Тензинг Норгей е в двора на музея. Забележителен е цитатът, в който казва че го е направил заради семейството си, за да подобри икономическото им положение, че те са най-важното в живота му, тоест любовта към човека до теб е над върховото световно постижение, за разлика от мотивацията на повечето европейски алпинисти.
Налага се скоростно да се приберем до къщата за гости, за да не си изпуснем автобуса от Силигури за Калкута. На базара цари пълна лудница. Едвам успяваме да разберем откъде да си купим билети за автобусчето до Силигури, но в крайна сметка си уреждаме удобни места.
До равнината са около 90 км слизане през чаени плантации и села. Повечето хора твърдят, че за три часа ще изминем разстоянието. Тръгваме в 14:30 ч. Нощният ни автобус е резервиран за 18:30 ч. Нещата обаче, както се очаква в Индия, се проточват неимоверно. Непрекъснато спираме, за да взимаме хора и ученици, едвам се разминаваме с камионите по тесния път. По едно време минава и известната теснолинейка (в списъка на ЮНЕСКО), построена от англичаните.
Попадаме в тапа в планинското градче Сонада, пълно с тибетски бежанци и за капак спираме за 20 минути почивка насред нищото до едно капанче за момо и статуя на Шива. Стигаме на гарата в Силигури точно 10 минути след като сме си изпуснали автобуса. Горещината е непоносима. Друсали сме се четири часа и половина по пътя, Божи реве че сме го събудили, а на гарата е пълна суматоха. За щастие ни подменят без никакъв проблем местата за следващия автобус в 19:15 ч.и в крайна сметка потегляме към Калкута в удобни климатизирани легла със завески. Този път сме далеч от шофьора и не чуваме бибиткането. Въпреки това доста се клати и не успяваме да си починем добре през нощта.
24.04
Ето ни след близо 17 часа в автобуса отново в Калкута. Доста сме неадекватни от преумора, но все пак успяваме да си хванем градски автобус за квартала Калигхат. През прозорците на автобуса ни се разкрива събуждащата се Калкута, една доста по-различна картина от романтичната представа за града, която добихме само преди 9 дена тук. Улиците са буквално залети от така наречените „паважни обитатели“. Става ни съвсем нереално от десетките хора, които си спят направо върху тротоарите. Някои от тях са в по-луксозни условия и имат постелки и дори мрежи за комари, други са направо проснати в разкривени пози директно върху тротоарите. Част от тях вече са се събудили и стават. Някои се къпят директно на пътя. Мъж по препаска се залива с канче, седнал върху асфалта и си търка енергично петите.
По грапавия път всички магазини са с пуснати решетки. Няма никакви минувачи, но е пълно с тези призрачни господари на града, сенки дошли от селата, за да търсят по-добри възможности в големия град. Повечето от тях не са бездомници или просяци, а си работят на уличните сергейки за храна или джунджурийки. Други са събирачи и рециклатори на боклуци. За всеки има по нещо. Но картината на нищетата изглежда покъртително. Според някои данни това са около 300 хиляди човешки същества с покрив от звезди или корони на дървета над главите си.
Стигаме до православната църквичка при отец Рафаил, за да отдъхнем и изчакваме, преди да се настаним в хоумстей-а, който сме си харесали. Някакъв мъж пред нас бели кофи с картофи, реже огромна камара с бамя и готви в казан. Оказва се, че църквата раздава ежедневно храна но около стотина бедняци, както раздават и другите храмове в града.
Насочваме се към съседната улица, където е хоумстеят. В неугледен безистен ни посреща младеж по боксерки и по доста мизерно стълбище се изкачваме до последния етаж, където попадаме в мега контрастен лукс, сякаш в покоите на някой махараджа – окачени тавани с лед лампички, плочки с шарки по метър и огромна тераса с изглед към ламаринените покриви на гетото околовръст.
Влизаме в чистата стаичка с климатик, но лепкавия дисонанс от фрапантните различия между бедни и богати е полепнал от вътрешната страна на клепачите ни и не може да се изтрие.
Вечерта се разхождаме из поразхладените улици на квартала. Бездомните господари на града са изчезнали мистериозно в роли на някакви служители. Старинните поолющени сгради покрити с лишеи са осветени в приказни светлини. Все едно сме в друга Калкута – романтична и красива. Спираме пред луксозен магазин за дрехи и питаме за вода. Продавачът ме изглежда и ме изпраща с асансьор до четвъртия етаж, където попадам на луксозно арт кафе с модерен интериор. Двойки се трупат пред гурме вкусотийки, младежи си цъкат на лаптопи под звуците на приятна музика. Това е Индия – слоеве несъвместими реалности.
Разхождаме се до грамадния парк Рабиндранат Тагор с обширно езеро. Улиците са пълни с хора, насядали в различни заведения. Минаваме даже и покрай закрит плувен басейн. На връщане, за да затвърдим тоталната ненормалност, която ни обгръща, сядаме в бенгалски ресторант на случаен принцип, който се оказва с главозамайващ интериор и вечеряме превкусни гозби на цени почти както от евтино заведение.
25.04
Тази сутрин искаме да стигнем до едно място, за което бяхме гледали документален филм и отдавна искахме да посетим. Това беше сиропиталището на майка Нектария (гръцка монахиня дошла още 90-те години в Калкута и отдала живота си за местните). Хващаме раздрънкан автобус от улицата пред църквата и се устремяваме в бясна надпревара със зелени тук-туци, велорикши, жълти ретро таксита марка Амбасадор (Хиндустан Моторс) и други автобуси, настроени състезателно.
Сиропиталището “Свети Игнатий Богоносец” се намира на 15 км на юг от Калкута, малко извън града. Пристигаме в поддържаната мисия, която се състои от няколко големи постройки между които и новопостроеното училище “Свети Игнатий”. Майка Нектария ни посреща сърдечно и веднага ни кани на обяд. В момента в сиропиталището има 60 момичета и 60 момчета. В училището се учат 60 деца, някои безплатно, някой с минимална такса. Целият мениджмънт, до най-малките детайли, се ръководи от нея, жена над 70 години.
Разказва ни невероятни истории за мисията през годините и стотиците деца, които са спасени от ужасяващия живот на улицата. Разтърсени сме от срещата, от пълната й отдаденост и любов към децата. Просто нямаме думи да разкажем за усещането от срещата с нея, тъй като е нещо, което не подлежи на описание, затова го оставяме без повече подробности.
Следобеда едната кола на училището ще кара едно от момчетата на лекар заради астматични пристъпи. Майка Нектария ни натоварва на джипката и ни изпраща заобградена от една дузина деца, които я прегръщат.
Вечерта прекарваме на чай с отец Рафаил. Въпреки всичките уникални места, които посетихме на това пътешествие, Калкута е мястото, което направо ни разтърсва до основи по някаква причина.
Усещания от деня
Стотиците бездомни хора и удобният живот на богатите (като нас), за които кръгозора стига само до собствения ни комфорт. Саможертвата на майка Нектария, отдала 30 години от живота си да спасява деца от улицата, с които се злоупотребява. Странните бенгалски ухания и насядалите по тротоарите вечерно време на лежерна раздумка местни. Приказното усещане, като от книга на Рабиндранат Тагор (бенгалец от Калкута) и още милиони малки детайли ни карат да чувстваме някакво дълбоко раздвижване във водите на чувствата и емоциите ни.
26.-27.04
Последните два дни в Калкута прекарваме по-лежерно в квартирата ни в Калигхат. Повечето време се разхождаме в квартала в търсене на храна или сме в църквата с отец Рафаил. Единият ден участваме в раздаването на храна (ориз и къри) на бедните пред вратите на храма. Повечето хора изглеждат доста окаяно. Тръгваме да даваме шоколад и бисквити на едно малко момиченце и всички се нахвърлят като обезумели, защото и те искат бисквити. Пакетчето е само 40 ст! Горкичките хорица! През цялото време едва се сдържаме да не се разплачем, докато им даваме чиния след чиния. Отец Рафаил всеки ден ни кани на обяд и следобеден чай и обсъждаме всякакви интересни теми.
Единият ден отиваме да си припомним Мемориала на кралица Виктория и голямата англиканска катедрала “Свети Павел”, импозантни сгради на колониалното наследство. Температурите са над 42 градуса, а още от рано сутринта става 36-37, така че разходките с Божи не са за препоръчване. Предпочитаме да седим на вентилатора при отец Рафаил или в квартирата с пуснат климатик. По принцип никога не ползваме климатик, защото моментално се разболяваме от него, а и много пречи на адаптацията към горещо. Но сега се изхитряме да го нагласим на 28-29 градуса и стаята става с идеална температура.
Едно забележително нещо, което се случи бе срещата с Жожо – домакинът ни от каучсърфинг преди 9 години. Бяхме живели в офиса му цяла седмица (виж блога и книгата “Палецът на свободата”) и си бяхме изкарали чудесно. Тъй като навремето Жожо хостваше десетки хора, много се учудихме, че си ни спомня идеално. Излязохме на вечеря заедно с жена му и двете му деца. Абиманю, малкият му син е на три години и с Божи си играха цяла вечер, докато гледачката на Жожо ги гледаше, а ние си хапвахме “доса” и си спомняхме истории от преди или си разказвахме какво се е случило за тези девет години с всеки от нас. Страхотна среща!
28.04
Време е да напускаме Индия след 40 дена пътешествия из една от любимите ни страни. И този път Индия ни разтърси до основи. Успя да рестартира обременените ни от дългото пребиваване на едно място западни умове и да създаде една вътрешна духовна тишина, в абсолютен противовес на безумните шум, пъстрота и многообразие на индийския живот. Този път пътуването ни не беше толкова екстремно като първото, но макар и по-различно, то бе не по-малко пълноценно, защото бяхме с Божи, който абсолютно се адаптира към пътя и се превърна в истински пътешественик и мамето, която страшно много искахме да доведем на някакво такова място.
Не сме си оправили багажа, тъй като снощи за последно се изхакахме по индийски – обикаляхме в жегите до късно в търсене къде да свалим снимки, тъй като и двете устройства за снимки се задръстиха.
Сбогуваме се с хоста на хотелчето и с тичане хващаме автобуса за летището. Калкута бавно се събужда и със съжаление наблюдаваме познатите картини.
Летището на Калкута е малко и сякаш недовършено все още. Околовръст изглежда мръсничко и мизерно, обратно на повечето летища, където хората се опитват да създадат добро впечатления с паркове, градини и стилна архитектура.
Междинната ни спирка е град Сурат, щата Гуджарат, където трябва да чакаме до следобяд. Градът изглежда нетипичен за Индия. Целият е във високи блокове, гъсто застроени. Хората изглеждат също различни. Веднъж влезли в летището се оказва, че не може да се излезе. Много искахме да се разходим в паузата между полетите и да хапнем, но не ни пускат. Вместо това си поръчваме чрез приложение на телефона гуджаратска храна отвън, която изглежда и е на вкус много различна от бенгалската или мумбайската кухня. Въпреки, че е много вкусна се оказва доста раздразваща за стомасите ни.
След половин ден чакане се качваме на следващия самолет. Сбогуваме се с Индия, за кратко надяваме се, и отплаваме през морето от облаци към Дубай.
В следващия пост четете … Керванът се размазва буквално и преносно при етиопските си домакини в емирство Шарджа, докато изследва ОАЕ за няколко дена.
